Даяна Хевиланд
Страстните измамници (15)

Петнадесета глава

Друсила се олюля и щеше да падне, но Кевин я обгърна около кръста с ранената си ръка и я полуотведе-полузанесе до каютата си, където я сложи на леглото. Тя трепереше, макар и вътре да беше топло и влажно.

— Ето, изпий това. — Опита се да й подаде чаша тъмен гъст демерарски ром, но разбра, че Друсила не е в състояние да я задържи, затова поднесе питието към устните й. — Хайде, изпий го.

Ромът беше парлив. Друсила се задави и закашля.

— Сега можеш ли да ме изслушаш?

Друсила кимна.

— Искам да останеш тук. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Лежи. Ще говорим, когато се върна.

— Това, което се случи на… Редфорд. Тим не беше виновен. — Откри, че й е трудно да изрече името на съпруга си. — Ще се погрижа Тим да не бъде наказан. Ще им кажа…

— Ще кажеш… За какво говориш?

— Властите. Ще им разкажа точно как стана всичко.

— За бога, Друсила. Не можеш да кажеш никому нищо.

— Но аз трябва да… Аз… — Друсила се опита да се изправи, но той я накара отново да легне на леглото.

— Мирувай — рече нежно Кевин. — Затвори очи и се опитай да заспиш. Ромът ще ти помогне.

Но след като излезе, макар и ромът да беше замаял главата й и стаята да плуваше пред очите й, Друсила не загуби съзнание. Не заспа. Разтърсваха я силни тръпки. Сграбчи одеялото и зачака Кевин да се върне.

 

 

Когато той се върна, вече не носеше окървавената риза. Беше гол до кръста и раната на ръката му бе превързана с чиста бяла превръзка. Говореше тихо; казваше неща, които Друсила не разбираше. Нещо за нещастен случай.

— Тялото на Редфорд ще бъде открито в подножието на стълбите, които водят към един от пристаните. Ще прилича на пристанищно убийство. Моите хора се погрижиха за всичко. Взеха му портфейла и всички ценности и го захвърлиха на пристанището. Всяка нощ там биват ограбвани и пребивани хора за далеч по-малко.

Друсила започна да разбира и за пръв път си помисли и за другите: Теодора, Гуен, Хейзъл.

— Майка му — каза тя. — Ще бъде ужасно за нея. И сестрите му…

— Далеч не толкова ужасно, колкото ако разберат истината.

Друсила седна на леглото и нададе приглушен вик.

— Престани. И ме чуй. Ако кажеш фактите на властите, аз ще се измъкна и ще бъда свободен като птичка. Тим също. Но ти ще страдаш.

— Заслужавам да страдам.

— Не, Друсила. Ти не си виновна за нищо. Не знаеше, че той ще те последва тук и ще се опита да ни убие.

— Трябваше да се досетя. Винаги е бил луд от ревност. Даже и по време на медения ни месец. Предизвика на дуел един мъж, който само флиртуваше с мен. И после, когато мъжът отказа да се дуелира, той го наби… мисля, че дори щеше да го убие, ако капитанът…

— В такъв случай няма защо да се самообвиняваш — прекъсна я Кевин. — Ти не си искала да умре, аз също. Но щях да го убия и сам, преди да му позволя да ни застреля. И никой закон на света нямаше да ме обвини.

— Тогава защо трябва да крием истината?

— Заради скандала. Ако се разбере истината, с репутацията ти ще бъде свършено. Ще бъдеш съсипана.

— Не ме е грижа.

— Може би не заради теб самата. Но какво ще стане със сина ти? Точно така, Друсила. Помисли как ще го приеме той, да чува как наричат майка му… е, знаеш как.

— Да, зная.

— За момчето ще бъде достатъчно трудно да израсне без баща си. Можеш поне да му спестиш позора от публичен скандал. Позволи му да израсне горд от името си, горд от майка си. Това означава страшно много за едно момче. Разбираш това, нали?

Тя кимна със свито гърло. Кевин смяташе Андрю за син на Редфорд и все пак беше загрижен за детето.

— Добре тогава. Всичко е уредено. Но ще трябва да изиграеш ролята си, а тя няма да бъде никак лесна. Ще трябва да се върнеш в къщата, без да те види никой. А утре или може би вдругиден ще ти се наложи да се държиш, сякаш всичко е съвсем нормално. Чакай малко. Те ще питат къде е Редфорд, нали? Сестрите му, слугите.

— Той каза, че заминава за Сийтън Баръни.

— Тогава всичко е наред. Ами майка му? Очаква ли го да пристигне днес в плантацията?

Друсила поклати глава.

— Снощи, когато влезе, аз току-що се бях върнала. Беше пиян и си помислих, че не е забелязал, дето съм още със същата рокля. Но е забелязал. Или може би е осъзнал видяното, когато се е събудил. Не ми каза нищо, но сигурно ме е изчакал и ме е последвал тук. Явно изобщо не е имал намерение да ходи в плантацията; просто е искал да приспи подозренията ми.

— Значи няма да забележат отсъствието му още няколко дни нито в къщата, нито в плантацията, а дотогава…

— Да, разбирам.

— Когато открият тялото, може да се наложи да го разпознаеш. Никой няма да намери странно, ако изглеждаш съсипана. Но не трябва да казваш нищо, което да наведе на мисълта, че смъртта на мъжа ти не е нещастен случай.

Кевин я прегърна с една ръка и притегли главата й към рамото си.

— Ти къде ще бъдеш? — попита тя.

— Утре отплавам за Куба. Но даже и да остана, ще бъде много опасно да се срещаме, преди да замина. Разбираш това, нали?

— Страхувам се — каза Друсила. — Без теб няма да успея да направя каквото трябва.

— Всичко ще бъде наред, Друсила. Ти вече не си изплашеното момиче, което намерих в дъжда през онази нощ в Ню Йорк. Ти си жена и имаш повече сила, отколкото можеш да предположиш. Имаш дете, което да пазиш. Само ти можеш да го направиш.

Друсила потрепна болезнено. Все още не беше прекалено късно да му каже за Андрю, но знаеше, че не може. Щеше да й се наложи да го остави да отплава и да остане тук сама.

 

 

— Сега сте една състоятелна млада дама — каза й Маркъс Торп. Намираха се в кантората му на Броуд Стрийт и адвокатът тъкмо завършваше описанието на естеството и размера на Друсилината собственост.

Плантацията принадлежеше на Теодора, защото й бе оставена от бащата на Редфорд, загинал в първите дни на войната. Но цялата собственост, която бе купил мъжът и на свое име, сега преминаваше у Друсила. Тя седеше в големия старомоден кабинет срещу бюрото на господин Торп. Прозорците бяха отворени, но въпреки това в стаята бе горещо. Беше вече май и Чарлстън се печеше в първата вълна на жегата. Друсила, облечена в траурна рокля от тежка коприна, се размърда неловко на стола си и помаха с ветрилото, като се надяваше срещата скоро да свърши. Но господин Торп продължаваше да описва текстилните фабрики заедно с къщичките за работниците в западната част на щата; дървопреработвателната фабрика тук, в Чарлстън; складовете надолу по крайбрежието; както и железопътните акции и дяловете в тютюневата компания.

— Има и няколко малки магазина на Кинг Стрийт…

— Моля ви, господин Торп, не мога да поема всичко това точно сега. Изобщо не съм запозната с деловите въпроси.

— Можете да се научите — отговори той. — Може би не веднага, а малко по малко, както направи свекърва ви. А междувременно не бива да се тревожите, аз ще се оправям с подробностите около управлението на собствеността. Както всъщност съм правил през всичките тези години за семейство Сийтън.

Друсила харесваше Маркъс Торп още от първата им среща. Макар и да беше петдесет и няколко годишен, лицето му, под гъстата сребристобяла коса, бе червендалесто и младежко, а очите му — дружелюбни.

— Тогава какви са вашите планове, ако мога да запитам? Смятате ли да живеете с Теодора в Сийтън Баръни? Или ще останете в къщата тук, в града?

— Нямам планове.

— Разбираемо — след тази трагедия. Ще отнеме известно време, докато съберете парченцата от живота си. Мога ли да ви кажа нещо като приятел?

— Разбира се.

— Не се погребвайте в плантацията. Във всяка къща, дори и с размерите на Сийтън Баръни, може да има само една господарка. Трябва да помислите да си създадете нов живот.

— Нов живот ли?

— Вие сте млада жена, и то много красива. Трябва да помислите за нов брак. Известно време не, разбира се, но след приличен интервал… Имате дете, за което да мислите. Едно момче има нужда от баща.

И Кевин беше казал същото. Тя извърна глава и се опита да не мисли за него, заминал далеч в Куба.

— Простете ми — каза Маркъс Торп. — Може би е твърде рано да говоря по тези въпроси. Кажете ми, смятате ли да прекарате лятото при баба си в Нюпорт? Чудесен здравословен климат имат там.

— Това лято баба ми няма да отваря къщата в Нюпорт. Докторът й препоръчал да замине за чужбина. Трябвало да отиде на бани във Франция, Екс ле Бен; ревматизмът тази година й създавал проблеми.

— Разбирам. Но не смятате да прекарате лятото тук, в Чарлстън, нали? Би било неразумно. Тук има твърде много треска.

Друсила кимна, спомняйки си за смъртта на Кити.

— Не, няма да остана тук. Теодора е уредила за всички ни да прекараме лятото в един хотел в планините в Северна Каролина. Близо да Ашвил.

— Точно така — каза ентусиазирано Торп. — Разбира се, там е тихо и усамотено, нищо подобно на Нюпорт. Но планините са прекрасни, а въздухът — чист.

Друсила не я беше грижа къде ще прекара лятото. Все още бе потресена и замаяна от смъртта на Редфорд и от заминаването на Кевин. Сега той се намираше на един остров, където вилнееше кървава война. Вестниците в Съединените щати описваха ожесточените атаки на партизаните и бруталните отпори на испанските войски, без да изпускат нито една неприятна подробност.

По пътя към къщи Друсила затвори очи под яростното палещо слънце. Само в градините с високи стени имаше някаква хладина. Искаше й се да се върне в къщата, да свали тясната траурна рокля и шапката с воал и да си облече лека муселинена роба. Но когато най-сетне стигна в мрачния коридор, чу гласове от дневната и разбра, че Гуен и Хейзъл са се впуснали в една от честите си караници.

— Мама каза, че ако реколтата е добра, няма причини да не отидем в Лондон за следващия зимен сезон — рече Хейзъл. — Помисли си само, Гуен — Лондон, Париж, може би Рим…

— Предполагам, че намираш мисълта за това пътуване из Европа крайно романтична. — Тонът на Гуен беше много саркастичен. Вече двадесет и шест годишна, тя бе изоставила всякакви опити да изглежда като кокетно момиченце.

Сега, когато зърна Друсила, тя извика:

— Моля те, ела тук, мила, и пийни малко лимонада. Сигурна съм, че ще ти се отрази добре след това пътуване.

Друсила се присъедини към Гуен и Хейзъл и седна до прозореца. Лимонадата беше студена и тръпчива, но на младата жена й се искаше да се бе изплъзнала незабелязано нагоре по стълбите. Не желаеше да се включва в спора между двете си зълви.

— Не знаеш ли защо мама иска да ни влачи из Лондон? Тогава ще е минал траурът и ще може да ни излага на показ по балове, концерти и театри. И да се мъчи да ни намери съпрузи.

— Гуен, наистина…

— Знаеш, че е вярно, Хейзъл. Но аз няма да го направя. Няма да отида в Лондон и това е окончателното ми решение.

— Че какво друго ни остава? Младите дами трябва да се омъжват…

— Аз не съм млада дама — каза троснато Гуен. — Аз съм стара мома. Даже и мама го знае. Ти все още имаш шанс или поне щеше да имаш, ако не се объркваше всеки път, когато ти се наложи да говориш с мъж. Иди с мама, ако искаш. Омръзна ми това излагане на показ, както някога правеха с квартеронките по търговете.

Хейзъл ахна, а след това се изкикоти нервно.

— О, господи, как можа да кажеш такова ужасно нещо! Какво ще си помисли Друсила…

— Друсила има ум в главата. Знае, че съм права.

Гуен стана и закрачи из стаята, а коравите черни поли зашумоляха около нея.

— Всъщност никога не съм искала да се омъжвам. Винаги съм намирала мисълта за женитба доста отвратителна.

— Но… какво ще правиш, ако не се омъжиш?

— Не съм сигурна. Зная само, че макар повечето жени да са подходящи за брак, да са родени да бъдат съпруги и майки, аз не съм. Не искам да споделям леглото си с никой мъж, да нося децата му или… О, за бога, Хейзъл! Смяташ, че бракът в реалния живот е същият като в глупавите романи, които постоянно четеш? Една бърза целувка по челото и куп красиви думи. Но всъщност има повече от това. За жената бракът означава слушане на мъжа, подчинение на животинските му нужди и преминаване през бременност и раждане.

Хейзъл нададе кратък вик, който по-скоро приличаше на квичене на заек, хванат в капан.

— Не бива да говориш такива неща!… Не е прилично. — После се поколеба и прибави: — Освен това откъде би могла да знаеш какво е в брака?

— Защото съм чела някои книги, освен онези глупости, с които ти пълниш рафтовете си. Книги, които татко е донасял от Франция и Германия, френският ми е отличен, а немският ми — задоволителен, както знаеш.

— Мама казва, че не бива да четем тези книги.

— Мама може да контролира парите и избора ни на рокли, но не мислите ни. Във всеки случай — не моите.

Друсила погледна зълва си с възхищение. Винаги бе знаела, че Гуен е интелигентна, но никога не бе предполагала, че под скованата й външност се крие такъв дух.

Хейзъл стана, повдигна полите се и изхвръкна от стаята.

— Няма да слушам — каза тя, преди да изчезне в коридора.

Гуен се усмихна.

— Надявам се да не съм шокирала и теб, Друсила.

— Не ставай глупава. Впрочем и аз съм съгласна, че една млада жена би трябвало да бъде свободна в избора си дали да се омъжи или не.

— Тези твои думи не ми помагат особено, след като мама брои всяко пени. Предполагам, че ще продължи с опитите да ме пласира някъде, преди накрая да признае, че е безнадеждно. После ще прекара остатъка от живота си в това да ме кара да се чувствам нещастна. — Тя се засмя дрезгаво. — О, за момичета като теб нещата стоят другояче, Друсила. Ти си толкова хубава, толкова… Мъжете биват естествено привлечени към теб; искат да те направят щастлива, да ти дадат всичко…

— Може би — отговори тихо Друсила, като си спомни бурния си брак и честите горчиви сблъсъци с Кевин. — Но даже и за мен… — Млъкна рязко.

— Зная — каза Гуен. — Редфорд беше свободен да излиза и се връща, когато му е угодно. А когато поискаше Емалин… — Пое си рязко дъх и поруменя. После рече, очевидно притеснена: — О, прости ми. Не исках да…

— Досещах се за истината за Редфорд и Емалин — каза спокойно Друсила. — Предполагам, че даже и войната не е била достатъчна, за да промени тукашните обичаи. — После, за да облекчи болезненото притеснение на Гуен, добави: — Хейзъл те попита какво искаш да правиш, ако не се омъжиш. Какво е то?

Гуен сви рамене.

— Всъщност няма значение. Но ако можех да правя, каквото си искам, щях да отворя училище за млади дами, зная го със сигурност. И щях да мога да ги обучавам. Имам добри познания по езици, не само по френски и немски, а и по латински. Бих могла да наема учители по предметите, в които не съм особено компетентна: музика, танци, рисуване. О, но каква полза има да ти го разправям? Ако Редфорд беше жив, може би щеше да разбере поне донякъде и да ми помогне. Но сега…

— Аз ще ти помогна.

Друсила не беше планирала да изрича тези думи, но те се изплъзнаха неочаквано от устата й. Но не съжаляваше.

— Имам толкова много; повече, отколкото изобщо ми трябва. Този следобед Маркъс Торп ми описваше цялата собственост, която сега е моя. Ще ти дам, каквото ти е необходимо, за да отвориш училището си и да наемеш учители.

Воднистите очи на Гуен засияха и лицето й порозовя. Сега, в ентусиазма си, изглеждаше почти хубава.

— О, сериозно ли говориш? Но аз не бих могла да ти позволя да платиш за училището.

— Защо не? Редфорд едва ли би искал да прекараш целия си живот, влачейки се след майка си, примирявайки се с нрава и хапливите й забележки.

— Мама никога няма да ми прости. Нито пък на теб, задето ми помагаш.

— Ще рискувам да си навлека недоволството й, ако и ти го направиш — отговори Друсила.

— Аз ще… О, да, ще го направя! И никога няма да го забравя. Ще ти се изплатя. Не само с пари, макар че веднага щом училището започне да печели, ще си ги получиш обратно, обещавам. Но… — Гласът й потрепери и Друсила се уплаши да не би събеседницата й да се разплаче. Но вместо това, тя каза: — Да отидем да се видим утре с господин Торп. Ще го помоля да ни помогне да намерим сграда.

 

 

Теодора беснееше и спореше, но без успех.

— Маркъс смята, че това е страшно разумна идея — каза Гуен на майка си.

— Вероятно Друсила му е повлияла — парира Теодора.

— Маркъс Торп е достатъчно стар, за да бъде баща на Друсила, а и обожава жена си — рече Гуен.

— Възрастта на един мъж не го предпазва от оглупяване при вида на някое хубавичко личице — отвърна Теодора.

— Мисля, че е чудесно от страна на Друсила да помогне на Гуен — намеси се Хейзъл. — Мисля…

— Не си спомням да съм те питала за мнението ти — каза Теодора. — И между другото, тъй като заминаваме утре, по-добре иди да провериш дали Беси ти е приготвила краставичната смес за измиване на лице. Лошо е, че изглеждаш толкова прежълтяла, Хезъл. Може би смяната на климата ще подобри тена ти.

След като разклати и малкото увереност, които дъщеря й бе успяла да събере, Теодора остана доволна.

Друсила въздъхна. Усещаше, че й предстои лято, изпълнено със спорове и заяждания, но поне знаеше, че е направила каквото може, за да освободи Гуен от доживотното робство на Теодора.

 

 

Лятото се оказа точно толкова трудно, колкото Друсила бе очаквала. Тя се опита да се съсредоточи върху красотата наоколо: свежия, хладен планински въздух; хубостта на рододендроните и лавровите дървета в разгара на цъфтежа им; величествените мрачни балсамови и кедрови дървета, които придаваха очарование на тази девствена земя; бледосините планини на фона на по-наситеносиньото небе. Предприемаше дълги разходки по лъкатушещите пътеки или си играеше с Андрю под сенките на дърветата.

Макар и гостите в хотела да имаха активен светски график, не се очакваше Сийтънови да присъстват на танците, мюзиклите и пикниците, защото бяха в траур. Друсила усещаше, че някои от господата я поглеждат с нещо повече от уважение и състрадание; не се съмняваше, че някои от тях биха били доволни да я развеселят и накарат да забрави загубата. Но Друсила се отнасяше с тях с хладна учтивост, която обезкуражаваше всякакви домогвалия, и даже Теодора не намираше недостатъци в държането й в новото положение на вдовица.

Кевин рядко напускаше мислите й. Опитваше се да не слуша, когато гостите на хотела от време на време обсъждаха последните новини от Куба и ги описваха с живи и често ужасяващи подробности. Постоянно си напомняше, че Кевин не е замесен в борбата, че му се плаща единствено за доставката на товара. Той мислеше твърде много за себе си, за да се намеси в бунтовническата кауза.

Хейзъл Сийтън прекара лятото, потънала в романите, които си бе донесла; мечтаеше за пътешествието до Лондон през следващата година и се чудеше дали там ще успее да срещне някой млад и лъскав офицер-аристократ.

Гуен запълваше времето си със събиране на екземпляри от местните растения и цветя; изсушаваше ги и ги класифицираше в албумите и тетрадките си. Преговаряше латинската граматика и правеше планове за уреждането на домакинството в училището си.

В началото на септември пристигна писмо от Маркъс Торп, в което се казваше, че е намерил къща на Батареята, обявена за продан. Гуен беше готова да замине веднага за Чарлстън, но както винаги, Теодора се противопостави.

— Надявам се, че не очакваш от мен да се повлека към Чарлстън преди края на септември. Там все още е твърде горещо.

— Няма нужда да идваш и ти, мамо.

— Не ми харесва идеята да пътуваш из страната сама. Не е редно.

— Наистина, мамо — рече Гуен. — Не заминавам за Калифорния, а просто се връщам в Чарлстън. А и — добави с иронична усмивка, която бе станала характерна за нея през последните няколко месеца — никога не ми се е налагало да се браня от вниманието на господата. В това отношение съм в абсолютна безопасност.

— Ако бе положила повече усилия да бъдеш приятна с джентълмените, докато беше по-млада, можеше и да си намериш съпруг. И нямаше да бъдеш принудена да прекарваш живота си като директорка на училище. Със сигурност ти дадох всички възможности…

Друсила, която не бе в състояние да слуша повече, се намеси:

— Аз ще замина за Чарлстън с Гуен, а Емалин ще ни придружи.

— Къщата в града е затворена — каза Теодора. — Прислугата няма да ви очаква.

— Мога да сваля покривките от мебелите сама — отвърна Друсила, като се опитваше да сдържи раздразнението си.

— Както искате. — После през лицето на Теодора премина сянка. — Няма да вземеш Андрю, нали? Планинският въздух е много по-добър за него от жегата в Чарлстън.

Каквито и чувства да имаше Друсила към свекърва си, не можеше да поставя под въпрос любовта на старицата към Андрю. Затова се съгласи:

— Разбира се, че трябва да остане.

 

 

Гуен беше доволна от описанията на намерената от Маркъс Торп къща. Била построена от тухли, придобили мек розов цвят от соления въздух на пристанището. По думите на Торп триетажната правоъгълна сграда датирала от годините непосредствено след Гражданската война.

— Под верандата има градина с високи стени, идеална за младите дами, които да дишат чист въздух, без да бъдат наблюдавани от улицата — каза Маркъс на Гуен. Тя бе настояла още с пристигането да отидат с Друсила в офиса му.

— Звучи прекрасно. Хайде да отидем да я видим веднага. Разбира се, ако не си уморена от пътуването, Друсила.

— Не, но бих искала да отида до дома, за да известя прислугата, че сме тук. Ще трябва да проветрим стаите и да свалим покривките от мебелите. Защо не отидете с Маркъс да огледате новия имот, а аз и Емалин ще продължим към къщи.

След като остави Гуен и Маркъс Торп до тухлената къща на Батареята, Друсила нареди на кочияша да я откара у дома й, но през пристанището.

— Поне ще има малко ветрец — рече тя на Емалин.

Въпреки жегата, на пристанището цареше оживление и Друсила долови смесените аромати на кафе, подправки и сол. Черни докери, голи до кръста, с лъснали от пот кожи, се огъваха под товарите си.

— Спри каретата! — извика тя на кочияша.

Когато той се подчини, Друсила се изправи и засенчи очи с ръка. Не знаеше кой знае колко за корабите, но силуетът на „Медея“ се бе запечатал в съзнанието и, когато бе останала да гледа към морето, след като Кевин си бе отишъл.

Емалин вдигна тревожно поглед:

— Нещо не е наред ли, госпожо Сийтън?

Друсила поклати глава и само след секунда слезе от каретата и забърза надолу по кея. Едва не се сблъска с висок, загорял младеж в синя униформа и офицерска фуражка.

— Моля ви — каза тя, като го сграбчи за ръката. — Онзи кораб ей там. Да, онзи. — Тя посочи с ръка. — Това е „Медея“, нали?

— Да, госпожо. Точно така, това е „Медея“. Пристигна в пристанището вчера, с по-малко от половината от екипажа си на борда. Добре че им се е случило хубаво време, иначе Тим Клиъри никога нямаше да го докара дотук.

— Тим Клиъри? Но… къде е капитан Фаръл?

— Не зная, госпожо. Клиъри е в „Бичата глава“. — Младият офицер протегна ръка, за да я задържи. — Почакайте, госпожо. „Бичата глава“ не е място за дама като вас, а и Клиъри не е престанал да пие, откакто…

Тя се отскубна, без да дочака да чуе останалото. Тим беше докарал „Медея“ обратно, но без Кевин. Всички страхове, с които се бе борила още от заминаването му, сега се надигнаха в нея. Когато се върна в каретата, сърцето й биеше лудо. Кочияшът й помогна да се качи и отново се намести на капрата си.

— Откарай ме в кръчмата „Бичата глава“… Бързо!