Даяна Хевиланд
Страстните измамници (28)

Двадесет и осма глава

Кевин сложи клетката на масата в кафеното.

— Мислиш ли, че Мария ще я хареса? — попита той току-що пристигналия Тим Клиъри.

Тим погледна жълто-зеления папагал и сви рамене.

— Знам нещо, което ще й хареса много повече — каза той. — Пръстен.

— Млъквай, Тим.

— Тя е чудесно момиче, тая Мария. Хем хубава, хем от добро семейство.

— Твърде добро за мен — рече Кевин. — След известно време ще живее хубаво с някой от креолите в Ню Йорк. Получила е вече няколко предложения.

— Но не е казала „да“, нали?

— Защото си й напълнил главата с глупости за мен по пътя за Кийт Уест.

— Само й казах истината…

Кевин се засмя.

— Още не е роден ирландец, който да не обича да си украсява историите. А ти си един от най-лошите в това отношение.

Кевин направи знак на келнера, който започна да си пробива път към тях през тълпата. Кафенето „Ла Доменика“, както и всички останали в Хавана, беше пълно тази вечер. Макар и слуховете да се бяха носили през цялата седмица, вестта за независимостта на Куба бе разпространена едва този следобед. В града цареше хаос. Всеки хаванец, независимо дали беше за или против освобождението на робите, нямаше търпение да отиде в кафенето и да го обсъди с приятелите си.

— Виж ги — каза Тим. — Кряскат като ято папагали, и за какво е всичкото това вълнение? Черните няма да живеят по-добре, ако са свободни. Повечето от тях дори не знаят как да се грижат за себе си.

— Винаги е по-добре да си свободен — каза тихо Кевин. — Пък и предвижданията на закона са доста разумни. Ще има осемгодишен период на чирачество по плантациите за тези, които искат. Младите роби ще бъдат учени на полезни занаяти и задържани от господарите си до осемнадесетгодишна възраст.

— Ще им дойде нанагорно на господарите — рече Тим. — Испания няма да плати компенсации, както направиха Франция и Англия, когато премахнаха робството на своите острови.

Кевин изгълта рома си.

— Господарите да вървят по дяволите! — рече той. — Радвам се, че ще отплаваме след няколко дни. Този път всичко мина добре.

— Мислиш, че бунтовниците имат шанс?

— Един ден — може би, но още не. И все пак свърших моята част от сделката. И щом веднъж излезем от пристанището на Хавана, никога повече няма да се върна тук.

— Освен да доведеш Мария на меден месец — ухили се Тим.

— Казах ти вече, има дузина причини, заради които смятам, че не бива да се женя за Мария.

— Дузина ли? Мисля, че е само една. Ако питаш мен…

— Не съм те питал — каза Кевин и в сивите му очи се появи нещо, което накара Тим Клиъри да млъкне.

 

 

„Ла Муреля“ беше не толкова улица, колкото сбирщина от бараки, построени върху останките на старата градска стена. В бараките живееше постоянно движещото се население, съставляващо най-низшите прослойки на хаванското общество — освободени роби, успели по един или друг начин да откупят свободата си, но неуспели да си намерят постоянна работа; проститутки, чиито клиенти бяха моряците по пристанището; дезертьори от испанската войска и търговските кораби.

— Поне ще имаме покрив, за да се пазим от дъжда — беше казала Инес през първата нощ в една от празните бараки.

Мигел вдигна поглед към кърпеното зебло, което покриваше цепнатините между изпочупените греди, и сви рамене. После помогна на Инес да настани Друсила и Андрю за нощта и отново излезе, за да се отърве от мулето и каруцата. Тъй като не познаваше живота в града и се страхуваше да не привлече внимание с шумно пазарене, продаде ги за няколко песос.

На Инес не й бе нужно много време, за да се запознае с новите си съседи. На общата чешма в края на редицата бараки завърза предпазлив разговор с високо, гърдесто момиче с гъста черна грива, което се казваше Рита. Според плана, измислен заедно с Мигел, Инес каза на Рита, в отговор на въпросите й, че тя и съпругът й са пристигнали от Пуерто Принсипе, че там нямало работа за докери и че са докарали тежко болната й сестра.

— Нейно ли е момчето? — попита Рита.

— Да, беше бременна с второ, но пометна.

Рита не си направи труда да запита за съпруга на сестра й; на „Ла Муреля“ малко жени имаха съпрузи.

— На твоя мъж няма да му е по-лесно да си намери работа тук, в Хавана. Освен робите, има и китайци. И дузина освободени, дето стават за всякаква случайна работа. По-добре ела с мен на пристанището. Хубаво момиче като теб няма да има проблем да си намери клиенти.

Но Инес се отвращаваше от тази мисъл. Никога не се беше отдавала на друг, освен на Ернесто. И го бе правила по своя воля, привлечена от силното тяло и жаждата му за свобода.

— Е, какво ще кажеш? — попита Рита, като вдигна кофата и се приготви да тръгне към бараката си.

— Не мога… Мъжът ми ще ме убие.

— Като му закурка корема от глад, ще запее друга песен — каза Рита, обърна се и си тръгна, а закръгленият й задник се полюляваше под памучната пола.

Мигел не можа да си намери работа и само след няколко дни парите от мулето и каруцата привършиха.

На четвъртия им ден в Хавана Мигел отиде да рови из боклуците зад големите кафенета. На петия Инес продаде венчалната халка на Друсила.

Друсила бе в съзнание, но напълно апатична. Шоковете, физически и емоционални, които бе преживяла от бунта насам, я бяха оставили неспособна да мисли свързано или да прави планове. Макар кървенето след помятането да бе спряло, тя се чувстваше ужасно слаба. Дори не възрази, когато Инес измъкна златната венчална халка с диаманти от пръста й. Изобщо не изглеждаше да осъзнава какво става.

— Хубава дрънкулка — рече Рита, когато Инес й я показа. — Виж само как блестят камъните, все едно са истински! Ще ти дам за него две песос — каза тя. — Тази нощ заработих добре. Моряците се редяха един след друг. Грубовати са, ама не се стискат за пари, когато си вкарат малко ром в корема.

Инес не искаше да слуша подробности за работата на Рита. Тя забърза към най-близкия пазар да купи козе мляко, зеленчуци и малко говеждо за бульон.

На пазара чу приказките за независимостта.

— Вярно е — каза жената, която й продаде говеждото. — Всички роби ще бъдат свободни. Не веднага, но скоро. Всички деца на робините ще бъдат свободни още щом дойдат на бял свят и…

Инес остана неподвижна, без да забелязва хората, които я блъскаха. Мислеше си за Ернесто. Свободата бе дошла твърде късно за него.

Върна се в бараката и успя да накара Друсила да глътне малко козе мляко. Тя отново кашляше и челото й бе горещо.

Инес въздъхна и отиде да приготви бульона. Още разбъркваше сместа от месо и зеленчуци в металната тенджера, когато влезе Мигел с блеснали от вълнение очи.

— Чу ли? — попита я той.

Тя кимна и продължи да разбърква бульона.

— Но това променя всичко! — възкликна Мигел.

— Не и за Ернесто. Нито пък за нас. Ние водихме бунта във Вила Нуева, нали? И ти помогна да бъде убит господарят. Ако ни хванат, ще ни обесят.

— Няма да ни хванат — рече Мигел. — Бях много внимателен.

— Намери ли работа?

Той поклати глава.

— Но ще си намеря скоро. — После подуши димящата тенджера. — Откъде намери тая храна?

— Продадох венчалния пръстен на сеньора на Рита, долу на улицата.

— Сеньора позволи ли ти?

— Как мога да я попитам, след като тя ме гледа, сякаш не ме познава? Има нужда от храна, за да възвърне силите си, нали?

— Права си — каза той. — И детето също трябва да яде. Къде е той?

— Тича по улиците с банда други пикльовци. Като подуши яденето, ще дойде.

Но Инес грешеше. Андрю се навърташе покрай колибата и чу думите й. В момента не беше гладен, защото с новите си приятели малко преди това бяха откраднали няколко банана от пазара и ги бяха излапали в една близка уличка. За малкото си време в Хавана Андрю се бе научил да лъже, да краде и да се бие с юмруци. Точно това бе накарало другите момчета да го приемат.

Инес го бе научила да лъже, предупреждавайки го, че ако каже нещо за Вила Нуева, ще му откъсне езика; Андрю бе сигурен, че тя говори сериозно. Беше го накарала да си свали ризата, обувките и чорапите.

Сега, когато гладът му бе задоволен за момента, той остана зад колибата да подслушва разговора на Мигел и Инес. Беше объркан и уплашен.

— Сеньора хич не ми изглежда да се е подобрила — рече Мигел.

— Слаба е и мозъкът й е объркан. Сега говори за хора и места, които не познавам.

— Трябва да я върнем в нейната страна. Там тя има семейство, богати хора, които ще се погрижат за нея.

— Може би искаш да отидеш да й купиш билет, да купиш билети за всички ни за някой хубав параход? — тросна се Инес.

Андрю чу как черпакът стърже по стените на желязната тенджера.

— Не е яла почти нищо през последните два дни — рече Инес. — Надявам се да я накарам да пийне малко от тоя бульон.

— Трябва да яде или… Инес, тя няма да умре, нали?

— Откъде да знам? — Гласът на Инес звучеше ядосано и уплашено.

Андрю не искаше да слуша повече. Искаше само да избяга и да намери някое тъмно местенце, където никой да не го види, че плаче. Но не можеше да си го позволи. Трябваше да направи нещо, за да помогне на майка си. Инес бе казала нещо за кораб, който да ги закара в Съединените щати. И майка му бе говорила за това в каруцата по пътя за Хавана.

Момчето избърса очи с опакото на ръката си и хукна да намери новите си приятели. Те знаеха всичко за този голям, шумен, объркан град. Може би щяха да успеят да му помогнат.

 

 

Кевин стоеше на кея и гледаше пристанището. Беше се изморил от Хавана и на другия ден заминаваше. С новите мощни мотори на „Медея“ щяха да доплават за пет дни до Съединените щати, а тропическите плодове, които бе натоварил, щяха да донесат добра печалба там. В Ню Йорк ананасите и пъпешите все още се считаха за лукс.

— Скоро ще свършим — каза Тим, като се приближи към Кевин.

— Печеливш курс.

— Последната ни нощ в Хавана. Да идем да пийнем по няколко.

— Градът ми омръзна. Не ми се ходи пак до центъра му.

— Не е нужно. През последните няколко нощи ходих на едно място недалеч оттук. Не е кой знае какво, но ромът е добър, а момичетата — още повече.

— Не се ли насити на момичета, откакто сме тук?

— Няма такова нещо като достатъчно момичета. Или насищане с ром.

— В каютата ми има достатъчно ром — започна Кевин.

— Ама нямаш момичета, нали?

— Страхувам се, че не. Добре, Тим. Да идем да видим това твое кафене.

Вървяха съвсем малко от пристанището до „Бугаинвилеа“ — малко, шумно кафене на открито, подобно на многото други, които Кевин беше виждал на острова. Бе пълно с моряци и корабни офицери, говорещи на дузина езици, и музиканти, свирещи на китари, барабани и маракаси. Двойките танцуваха, а после се качваха заедно на горния етаж.

Някои от момичетата, които се разхождаха по улиците или се провираха между масите, не изглеждаха на повече от единадесет или дванадесет години, но лицата им бяха наплескани с пудра от стрити яйчени черупки, а бузите и устните им — начервени. Ята малки дрипави момчета, чиито кожи бяха във всевъзможни оттенъци от слонова кост до жълто, влизаха да просят от клиентите или продаваха лотарийни билети.

— Ето ти го твоя аболиционизъм — рече Тим и посочи към една от групичките момчета. — Скоро просяците и крадците ще се удвоят. Щом собствениците им ги изпуснат, Хавана ще се напълни с такива.

— Вероятно си прав — каза Кевин. — Но на всяко пристанище съм виждал бездомни момченца, които или се борят за себе си, или гладуват. През годините, прекарани в Ливърпул, преди да стана моряк, и аз вкусих от същото. А ти?

— Аз май съм бил късметлия. Родителите ми спестиха достатъчно за пътуването до Квебек. Там имахме роднини. Оправихме се някак. Не че беше…

Той млъкна. На съседната маса ставаше нещо. Кевин погледна към ревящия морски офицер.

— Обирай си крушите оттук или ще те напердаша!

След това прозвуча пронизителен детски глас:

— Аз не съм просяк като тези тук. Мога да ви платя.

Чу се шамар и болезнен вик. Келнерът забърза нататък, но Кевин пръв стигна до детето. Беше момченце — малко, кльощаво и полуголо. Надигаше се от пода бавно, но решително.

Един моряк на съседната маса се изсмя:

— Нещо бъркаш, мучачо. Моряците трябва да платят на майка ти, а не обратното.

За момент момчето изглеждаше объркано. После разбра и лицето му стана алено под мръсотията. Зъбите му се оголиха. То грабна една празна бутилка и се хвърли към все още смеещия се моряк.

Кевин посегна и с бързо движение дръпна настрана момчето. То риташе и се мъчеше да се отскубне. Тим, който бе наблюдавал цялата сцена, погледна от Кевин към детето, после пак към Кевин.

— Заболя ли те? — попита Кевин.

— Не, сър.

— Не си достатъчно голям, за да започнеш сбиване в кафенето; още не — каза Кевин.

Момчето се опитваше да изглежда дръзко, но в очите му се появиха сълзи. Светлосиви очи под черни вежди. Не изглеждате да е мулатче, дори не и окторон, но Кевин знаеше, че смесицата на двете раси понякога дава необикновени цветове на кожата.

— По-добре да си вървиш у дома, ако изобщо имаш дом.

— Последните две вечери беше тук — рече Тим. — Мисля, че мозъкът му е малко объркан. Разправя на всеки, който иска да го слуша, че искал места на кораб — за себе си и за майка си. И за слугите им. Все го изригват, но то се връща.

Кевин бръкна в джоба си.

— Ето — каза той. — Купи си нещо за ядене и стой далеч от кафенето.

— Аз не съм просяк. Опитах се да го кажа на оная свиня там. Искам да запазя места за себе си, майка си и слугите ни. Мама е много богата дама.

— Къде живеете с майка си и тези ваши слуги?

— На „Ла Муреля“, сър.

Кевин познаваше това място. Никога не бе ходил там, но хората му понякога си намираха курви на тази улица. Преди две нощи един от тях беше набит и ограбен на същото място.

— Лъжеш — каза той. — Майка ти няма пари.

— Сега не, но преди имаше. Просто ни се наложи да живеем на това място, след като ние… след като те…

— Добре, както кажеш. — Кевин мушна монетите в ръката на момчето. — Хайде, върви сега. Махай се.

Момчето погледна към монетите в ръцете си и поклати глава:

— Не е достатъчно.

— Дявол да го вземе! — избухна Тим. — Спасяваш пикльото от бой, даваш му пари и той ти казва, че не било достатъчно!

Той избута момчето настрани.

— Да вървим да си намерим две момичета и да се качваме горе, капитане.

Момчето се извърна и застана като заковано на пода.

— Вие сте капитан, сър? Имате кораб? Бихте могли да ни вземете с вас у дома.

— Не возя пътници — каза Кевин. — Поне не без пари.

— Моля ви, сър, всички можем да спим само в една каюта! Или на палубата. Аз мога да работя, Мигел също…

Тим започна да се изправя, но Кевин му направи знак да седне. Хавана беше пълна с малки просячета, но това тук бе различно.

— Кой е Мигел?

— Той… Преди беше слуга. Много добър работник е, сър.

— И предполагам, майка ти пътува с личната си прислужница.

— Да, сър. Инес. Тя…

Момчето се взря в лицето на Кевин и устните му затрепериха.

— Трябва да си отидем у дома… трябва…

Детето може и да беше побъркано, но говореше правилен английски и се държеше с достойнство дори и сега.

— И къде е това „у дома“? — попита Кевин.

— Чарлстън, сър. Лелите ми живеят там. И баба Сийтън живееше там, в една голяма къща, но умря и тогава…

Кевин сграбчи момчето за рамото. После повдигна брадичката му с два пръста. Сивите очи бяха разширени от учудване под правите черни вежди. Момчето започна да се гърчи, но Кевин не го пусна.

— Мили боже, това момче… той е… — каза тихо Тим.

— Какво е станало с Варгас? — попита Кевин.

— Сеньор Варгас е мъртъв. Робите го убиха. Опожариха Вила Нуева и трябваше да избягаме. — На лицето на момчето се изписа страх. — Не трябваше да ви казвам. Инес каза, че ще ми отреже езика, ако разправя на някого.

— На никого няма да позволя да те нарани. Хайде да отидем при майка ти.

Детето вдигна поглед към Кевин, сякаш не смееше да повярва.

— Ще ни вземете ли с вас у дома?

Кевин прегърна с една ръка слабичките раменца на момчето.

— Точно така — каза той, вдигна го на ръце и започна да си проправя път през тълпата, а Тим ги следваше.

 

 

Друсила изяде горещата супа, в която плуваха месо и зеленчуци. По-късно изпи и отварата от билки.

— Къде сме? — попита тя.

— В Хавана, сеньора — каза Инес и поднесе чашата с димяща отвара към устните й. — Изпийте го всичкото. Няма да повярвате колко струват тия прости билки в тоя град. А са сушени, не свежи и зелени, както бяха на полето във Вила Нуева. Ама пак ще ви накарат да се почувствате по-добре, ще видите.

Отварата от билки я караше да се чувства сънлива и тя отново се отпусна на леглото от слама и чували. Отвън се чуха крясъци и песни, барабани, китари и маракаси. Искаше да попита Инес какво става, но чувстваше езика си надебелял и клепачите — натежали.

Когато се събуди отново, Друсила се почувства малко по-силна. Инес донесе леген с вода и изми лицето й с парче чувал. После среса косите й с гребена, който Мигел бе намерил при една от обиколките си из боклуците.

— След мъничко ще ви дам още бульон.

Друсила чу нови крясъци по улицата.

— Не се страхувайте — каза Инес. — Хората празнуват.

— Да не е някакъв празник? — попита Друсила.

— Голям празник. Новините току-що пристигнаха от Испания. Обявена е независимост, сеньора. Всички роби в Куба ще бъдат свободни.

Друсила се усмихна, но след малко усмивката замръзна на устните й. Чувстваше се смазана от вина.

— Ако бях почакала само малко, Ернесто нямаше да умре. А Хулио…

— Не беше ваша грешка — рече Инес. — Откъде можехте да знаете за освобождението?

Инес се изправи припряно и погледна към полуотворената врата, Друсила също чу скърцането на колела на карета на улицата пред колибата. Мигел казваше:

— Какво търсите, господа? Не бива да влизате вътре. Тук има заразноболен…

— Махни се от пътя ми — прозвуча мъжки глас.

Друсила нададе остър вик и седна в леглото. Виеше й се свят, но се вкопчи в Инес и се опита да се изправи.

— Кевин!

Ръцете му вече бяха обвити около нея, прегръщаха я, подкрепяха я. Тя се вгледа в лицето му. После вдигна ръка и го докосна по бузата, сякаш да се увери, че е истинска.

— През всичките тези години… те мислех за мъртъв… и после, когато Хулио си призна, че е излъгал…

— Успокой се, любов моя — каза нежно той. — Няма да те изоставя.

После се обърна към Инес:

— Облечи я и я увий в едно одеяло.

— Нямам одеяло, сеньор. И няма да ви позволя да я отведете оттук…

Но Андрю се намеси:

— Всичко е наред, Инес. Капитан Фаръл има кораб. Ще ни вземе в Съединените щати. Всички ни.

— Познавате ли този човек, сеньора? — попита Инес все още подозрително.

— Познавам го — отговори Друсила.

После всичко стана с бясна скорост. Кевин свали сакото си, уви го около раменете на Друсила и я вдигна на ръце.

— Искаш ли тези двамата да дойдат? — попита я той и посочи към Инес и Мигел.

— О, да. Те спасиха живота ни — моя и на Андрю. Щяхме и двамата да сме мъртви заедно с Хулио, ако не бяха…

— Добре тогава — каза Кевин. — Тръгвайте и двамата.

— Ще ни отведете от Куба? — попита Мигел и погледна към Инес, сякаш не смееше да повярва в това чудо.

— Точно така — отговори Кевин. — И побързайте. Отплаваме след няколко часа.

Мигел не чака втора покана, а започна да събира с треперещи ръце дрехите на Андрю във вързоп.

После всички се качиха в каретата. Кевин държеше Друсила на коленете си, а главата й почиваше на рамото му. Чувстваше го как се стяга всеки път, когато каретата хлътнеше в бразда, за да й спести друсането. Навсякъде се чуваше музика. Многоцветното население на Хавана продължаваше да празнува. Широките авенюта и тесните улички бяха изпълнени с мъже и жени, които танцуваха, пиеха и се прегръщаха. На няколко пъти бяха принудени да спират внезапно каретата, за да направят път на някой от празнуващите, пиян от тръстиково бренди и от свободата си.

Когато стигнаха брега, Кевин каза:

— Намери някоя малка лодка, Тим. Плати колкото ти поискат, но побързай.

Друсила вдигна глава:

— Тим? И ти ли си тук?

— Можете да се хванете на бас, че съм — отвърна той и я одраска с наболата си брада, когато се наведе да я целуне по бузата. После тежките му стъпки заглъхнаха надолу по кея.

— Капитан Фаръл ще ни заведе у дома, мамо — чу се гласът на Андрю.

— Зная, миличък, зная… — Друсила вдигна поглед към Кевин и видя топлината и нежността в очите му. Никога преди не я беше гледал така. — Как ме намери? — попита тя.

Той се усмихна, но когато заговори, гласът му трепереше леко.

— Андрю ме доведе. Той… — Кевин я прегърна по-силно, сякаш се страхуваше да не я изгуби. — Само като си помисля, че можех да отплавам тази нощ, без да знам, че си в оная адска дупка…

Друсила протегна ръка и привлече главата му надолу. Устните им се сляха в дълга целувка. В този момент се почувства вече у дома, защитена и обичана. Миналото не можеше да й причини болка. Имаше само бъдеще — богато и златно с обещания за щастие.