Даяна Хевиланд
Страстните измамници (10)

Десета глава

— Ще останеш тук, в Перегрин Корт, като моя внучка — каза тихо Шарлот Тримейн. — И довечера ще отидеш на Жътвения бал, точно както го бяхме планирали.

— Но аз току-що ви разказах за себе си — рече Друсила, напълно объркана. — Как е възможно да искате да остана?

— Ти ми каза повече, отколкото ти е известно — усмихна се загадъчно госпожа Тримейн. — Ще направиш, както ти казах. Що се отнася до предложението на Редфорд, разбира се, ще постъпиш, както сметнеш за най-добре. Е, знаеш мнението ми по този въпрос.

— Защо правите това? — попита Друсила. После очите й се разшириха. — Защото не бихте понесли още един позор в семейството; още един публичен скандал, нали?

— Ти си една много подозрителна млада дама. Но може би не грешиш напълно. Когато Изабел избяга от сина ми по-малко от година след женитбата им, клюките в Нюпорт избухнаха с пълна сила. И макар никой, освен господин Полък, да не знае всички обстоятелства около смъртта на Хорас, по този въпрос навремето имаше доста спекулации. Не, не искам пак името Тримейн да бъде изложено в пресата.

Друсила кимна.

— Разбирам… — започна тя, но старата дама я прекъсна.

— Наистина ли? Мисля, че не разбираш. Има нещо друго, далеч по-важно от неприязънта ми към скандалите, което ме кара да искам оставането ти. Не разбираш ли, че се привързах към теб през месеците, които прекара тук?

— Но едва ли можете да сте привързана към мен сега, когато знаете, че съм самозванка.

— Но ти вече не си самозванка. Зная коя си. Нали ми каза истината? А и дори да не ми беше признала сега, щеше да го направиш някой друг път.

— Защо сте толкова сигурна!

— Срещала съм няколко авантюристки навремето. Но ти… — Госпожа Тримейн поклати глава. — Ти си някак импулсивна, Друсила, твърде романтична, за да става от теб първокласна авантюристка. И имаш чувство за добро и зло. Това моментално те прави негодна.

Шарлот Тримейн се изправи.

— А сега звънни на прислужницата си да ти донесе чаша чай или, още по-добре, да закусиш хубаво, ако можеш. Денят ще бъде дълъг, а нощта — още повече.

— Госпожо Тримейн, какво мога да кажа?

— Би могла, за бога, да престанеш да ме наричаш „госпожо Тримейн“. През всичките тези седмици ме наричаше „бабо“ и аз като че ли свикнах с това.

 

 

През следващите години, когато Друсила обръщаше поглед назад и си припомняше нощта на Жътвения бал, спомените й винаги бяха смътни и объркани. Успяваха да се откроят само малки живи картини в съзнанието й, но имаше и много празнини…

Спомняше си миниатюрния театър, построен до беседката в градината с живите плетове. Актьорите се движеха по време на сложната поетична драма под звуците на оркестъра, който свиреше подходяща ренесансова музика. Всички актьори бяха докарани от Ню Йорк, заедно с декорите и костюмите, само за тази вечер.

И Редфорд до нея, елегантна фигура в костюм от черно сукно, с тесни панталони, бродирана жилетка с цвят на слива и бяла набрана риза.

Спомняше си фойерверките, водопади от сребърно и златно, зелено и пурпурно. И ръката на Редфорд, която я прегръщаше; очите му, насочени надолу към обърнатото й към него лице.

— Обещахте да ми дадете отговор тази нощ, Друсила. Не сте забравили, нали?

Тя поклати глава. Редфорд се доближи още повече до нея и в същото време в небето над тях избухна поредният облак фойерверки, разноцветен като дъгата. Друсила се извърна, заслепена от блясъка, и пред очите й изплува лицето на Кевин Фаръл.

Редфорд я обърна отново с лице към себе си. Гласът му беше тих, но настоятелен:

— Моля ви, кажете ми, че ще се омъжите за мен. Мога да ви направя щастлива; знам, че мога.

„Кажи «да» — помисли си тя — и му позволи да те целуне и не след дълго да те отведе далеч от Нюпорт, далеч от спомените за Кевин… и за тялото на госпожа Баксли, проснато на скалите под Клиф Уок.“

— Кажете го — замоли я Редфорд.

Последва нова експлозия и небето запламтя в зелено и златно.

— Кажете го — повтори той.

— Да — чу се да казва Друсила. — Ще бъда твоя съпруга, Редфорд.

 

 

След това пътуването обратно към Ню Йорк; високата тясна градска къща в модерния квартал Мърей Хил беше отново отворена и Шарлот Тримейн, в цялото си величие, правеше планове и сложни приготовления за венчавката, която щеше да се състои в църквата „Грейс“, и за сватбения прием след това.

Усмихнатите гости, много от които Друсила си спомняше от Нюпорт. Теодора Сийтън, величествена фигура в бежова сатинирана коприна, натежала от ширити и лъскави мъниста. И сестрите на Редфорд — грозноватата, прилична на стара мома Гуен и срамежливата Хейзъл, — които я прегръщаха и й казваха колко са щастливи, че тя е човек на семейството им.

Шарлот Тримейн, в гълъбовосиня копринена рокля, която казваше: „Ще дойдеш в Нюпорт другото лято, скъпа“. Лешниковите очи блестяха от непролети сълзи; хладната сбръчкана ръка докосна за момент бузата на Друсила.

— Разбира се, бабо — каза девойката. После внезапно прегърна старата дама и прибави: — Обичам те, бабо.

 

 

На кея цареше суетня. Товареха се куфарите на „Трифон“, крайбрежния параход, с който Друсила и Редфорд щяха да пътуват от Нюпорт до Чарлстън. Свиреха оркестри, знамената се вееха и плющяха на свежия есенен вятър. Теодора Сийтън и дъщерите й бяха дошли да изпратят младоженците, но смятаха да останат в Ню Йорк още няколко седмици, за да напълнят гардеробите си за предстоящия зимен сезон.

Когато се качи на борда, Друсила беше впечатлена от разкоша около себе си: от издяланата и ярко боядисана фигура, която стърчеше отпред на позлатения нос; позлатените орли, балансиращи върху златни топки на върховете на белите колони на предните палуби; огромните кристални полилеи, които висяха от тавана в трапезарията, висока колкото две палуби и обградена с галерии.

След изисканата вечеря от няколко ястия, за които Друсила откри, че няма особен апетит, Редфорд я поведе към горната палуба.

— Апартаментът за младоженци — каза той, като отвори вратата на каютата им. — Вярвам, че ще ти допадне.

След това, като видя руменината, която се разля по бузите й, прибави тактично:

— Мисля, че ще се поразходя по палубата, преди да се прибера. Ще дойда след малко при теб, скъпа.

Друсила влезе в каютата и намери ококорената Кити, която се възхищаваше на новата обстановка.

— Никога не съм виждала такъв хубав кораб — каза Кити, докато помагаше на господарката си да облече бялата копринена нощница. После разпусна косите й и разреса златисточервените вълни.

— Каютата ти удобна ли е? — попита Друсила.

— О, да! Настаниха ме долу, в дамската каюта. — Кити въздъхна доволно и прибави: — Хубави вълнени одеяла и меки чаршафи. Не е като трета класа.

След като прислужницата си отиде, Друсила се унесе от люлеенето на кораба. Клепачите й натежаха, започнаха да се затварят…

В този момент Редфорд влезе в кабината и се приближи бързо до леглото. Наведе се, целуна я и тя усети ръцете му, топли и търсещи, през тънката коприна, която покриваше тялото й.

Друсила се отдръпна и с бърз, инстинктивен жест придърпа чаршафа до брадичката си. Редфорд й се усмихна добродушно.

— Аз съм ти съпруг, забрави ли?

Тя се опита да се освободи, но ръцете му я приковаваха. Друсила сложи длани на раменете му и го отблъсна.

Той започна да издърпва нощницата надолу по едното й рамо, но спря, когато девойката издаде тих звук на протест.

— Моля те, не се сърди — започна тя.

— Никога не мога да ти се разсърдя — каза Редфорд и обхвана лицето й с две ръце. Целуна я отново с топли и пламенни устни. После се обърна, изгаси лампата и Друсила го чу как се движи в тъмнината.

Малко по-късно вече беше до нея. Тя се опита да насили изпитващото си неохота тяло да му откликне, но не можеше. Редфорд беше един мил, учтив непознат. Докато Кевин… Но сега не смееше да мисли за Кевин.

Друсила затвори очи и чу Редфорд да казва:

— Ще бъда нежен, любов моя.

Тя пламна от срам и самопрезрение, когато разбра, че той отдаваше пълната й липса на желание на девическа скромност.

Постепенно гладът надделя над търпението му и Друсила, абсолютно неподготвена, извика от болка. След това си помисли, че що се отнася до Редфорд, така беше по-добре. По-добре да мислеше, че е изплашена и неопитна, отколкото да има и най-малкото подозрение за истината.

„Грифон“ премина бързо надолу по бреговата линия, като моторите му гърмяха, и спря да качи пътници от Балтимор. До този момент дните минаваха приятно, а Друсила вече бе свикнала с нощите. Редфорд може и да бе разочарован от липсата й на страст, но не казваше нищо.

Две нощи след излизането на парахода от балтиморското пристанище бяха организирани танци. Тогава към Друсила и Редфорд се присъедини един от неговите познати от Чарлстън, който също се прибираше в Южна Каролина.

— Това е Ян Макинтош — представи го Редфорд.

Макинтош не беше много хубав мъж; имаше издължено ъгловато лице и малки кафяви очички, но бе облечен добре и се държеше самоуверено. Вероятно беше в началото на тридесетте.

— Господин Макинтош има план за построяване на фабрика за обработка на памук в западната част на нашето имение — каза и Редфорд.

— Сега вече е нещо повече от план, госпожо Сийтън — рече гордо Макинтош. — Още малко капитал и ще бъда готов да започна строежа през ноември.

— Поздравления — рече Редфорд. — Макар и да не съм сигурен, че фабриките са най-доброто нещо за нашия щат. Наистина ще се осигурят работни места за белите бедняци, които се бъхтят на няколкото си мизерни, изхабени акра земя, но с течение на времето фабриките и заводите ще променят Юга, и то не към по-добро.

— Съгласна ли сте, госпожо Сийтън? — попита Макинтош. Въпреки че не изглеждаше да се интересува от мнението й, Друсила усещаше, че гледа на нея повече като на жена.

Корсажът на ябълковозелената й сатенена рокля бе изрязан много ниско и нежната черна дантела не правеше почти нищо, за да прикрие извивките на гърдите й. Широките поли с бухнала горна пола от черна дантела подчертаваха талията й.

Сега Друсила се почувства неловко под нахалния поглед на господин Макинтош, защото си спомни колко се бе разсърдил Редфорд в Нюпорт, когато тя бе отишла на мюзикъл с друг мъж.

Но умът на съпруга й все още беше зает с делови въпроси.

— Бих могъл да инвестирам в тази твоя фабрика — казваше в момента той, — но само ако съм сигурен, че на работниците ще се дават прилични заплати.

— Положението е доста добро — увери го Макинтош. — Ще давам петдесет цента на ден за дете и по долар и половина на опитните работници. Но се страхувам, че отегчаваме госпожа Сийтън с целия този разговор.

— Не, наистина не — каза Друсила. — Зная толкова малко за Южна Каролина и тъй като това ще бъде моят дом, имам желание да науча нещо повече.

Оркестърът започна да свири валс, господин Макинтош се поклони и я помоли да му достави удоволствието да танцува с него. На Друсила й се стори, че съпругът й не остана много доволен, но въпреки всичко той се усмихна учтиво, когато двамата излязоха на дансинга.

Господин Макинтош беше добър танцьор и още по-добър компаньон. Бе пълен с интересна информация за Чарлстън и за останалата част от щата.

— Нашите имоти са нищо в сравнение с тези на Сийтънови — каза той. — За клана Макинтош не е имало кралска харта. Всъщност дядо ми е бил прислужник по договор в Барбадос. Спечелил е богатството си със собствения си упорит труд и този на синовете си. Но аз израснах в една плантация с добри размери. Не е нищо в сравнение със Сийтън Баръни, но все пак с чудесни, плодородни акри земя. Всичко беше опожарено по време на войната. А сега съм насочил усилията си към други области.

— Като например вашата фабрика?

— Точно така. Ако бяхме имали фабриката по време на войната, вместо да се мъчим да прекарваме памука през блокадата на янките…

Оркестърът засвири по-бързо за края на валса и за своя най-голяма изненада, Друсила усети, че остава без дъх и главата й се замайва. Облечената й в ръкавица ръка върху рамото на господин Макинтош се сви конвулсивно.

— Добре ли сте? — попита той.

— Моля ви, може ли да спрем? Люлеенето на кораба… не съм свикнала с него.

— Една разходка по палубата сигурно ще ви помогне — каза господин Макинтош. — Морският въздух действа много освежително.

Оказа се прав. Влажният солен бриз и тъмнината я накараха почти веднага да се почувства по-добре. Мъжът я хвана над лакътя и двамата закрачиха по палубата, подминавайки другите двойки.

— Съпругът ми каза, че Сийтън Баръни е било опожарено по време на войната, също както и вашият дом — рече Друсила.

— Но Баръни беше построена отново. Надявам се, че ще бъдете щастлива там, макар и да мисля, че Чарлстън би бил много по-приятен за една млада дама.

— Смятаме да прекарваме летата в Нюпорт, при баба ми — каза Друсила.

Още веднъж й се зави свят. Винаги се бе радвала на отлично здраве. Даже и в пансиона за сираци, където толкова много деца се разболяваха и умираха, болестите я бяха подминавали. Трябваше да поговори с Кити за здравото пристягане на корсета.

Друсила понечи да каже нещо и се залюля леко. Господин Макинтош спря и я прегърна с ръка около талията.

— За пръв път ли се качвате на кораб?

— Да, но не разбирам защо…

— С някои хора понякога се случва. Но няма за какво да се притеснявате.

— Бих искала да се върна в залата — каза тя.

Но господин Макинтош не махна ръката си, а я прегърна още по-здраво.

— Още не — рече той. — Не ми се случва често да остана сам с толкова красива дама. А вие сте много красива.

Той я притегли към себе си и Друсила усети миризмата на коняк в дъха му. Явно беше пийнал повече, отколкото можеше да понесе.

— Моля ви, не казвайте нищо повече.

Но секунда по-късно чу остър звук. Ръката на Макинтош се охлаби и Друсила видя Редфорд със стиснати зъби и пламтящи от гняв очи.

— Пусни я.

— Прилоша ми и господин Макинтош просто се опитваше да ми помогне — започна Друсила. Някои от пътниците се бяха спрели да зяпат.

— Замълчи! — заповяда й Редфорд с тон, какъвто никога преди не бе използвал към нея. — Върни се в каютата ни. Веднага.

— Виж сега, Сийтън — започна притеснено Макинтош. — Жена ти току-що ти съобщи какво се случи.

Макар и Ян Макинтош да бе прекалил с коняка, сега бе напълно изтрезнял и очевидно се чувстваше неловко. В студената ярост на Редфорд имаше нещо зловещо, неестествено.

— Извинявам се както на теб, така и на жена ти — каза Макинтош.

После се обърна и понечи да си тръгне, но ръката на Редфорд се вкопчи в рамото му и го завъртя обратно.

— Утре сутринта ще пристигнем в Норфолк — каза Редфорд. — Там ще слезем на брега и ще уредим въпроса.

— Дуелите са обявени за незаконни от години и аз отказвам да участвам в такъв фарс.

— Както желаеш.

Друсила почувства облекчение, но само за момент. Редфорд разкопча сакото си, хвърли го на палубата и се стрелна към Макинтош. Другият се опита да го отблъсне, но атаката бе доста внезапна. Младата жена чу ужасно изхрущяване и видя как по бялата, набрана риза на Ян Макинтош шурна кръв, когато той политна към парапета.

Една жена изпищя и двама мъже тръгнаха към биещите се, за да се намесят.

До тях застана нисък набит мъж в униформа. Капитанът.

— Няма да допусна свивания на кораба си — каза той.

Но Редфорд го избута настрани и отново се хвърли към Ян Макинтош. Едва когато капитанът изкрещя заповед на двама от офицерите си, които изникнаха от тъмнината и уловиха Редфорд от двете страни, младият мъж се подчини. От носа на господин Макинтош шуртеше обилно кръв и устната му бе разцепена.

— По-добре се приберете в каютата си, господине — каза капитанът. — Един от пътниците е лекар. Ще го изпратя да се погрижи за вас.

— Няма значение — отговори кратко Ян Макинтош и притисна носна кърпа към лицето си. — Ще напусна кораба веднага щом пристигнем в пристанището утре. Ще продължа пътуването си с влак. А дотогава дръжте този луд на разстояние от мен.

Капитанът кимна. След това се обърна към Друсила, която се бе хванала за парапета, за да не падне, и попита меко:

— Добре ли сте, госпожо?

Гаденето ставаше още по-лошо, също и виенето на свят, но тя успя да каже:

— Да.

После се обърна и изхвръкна към горната палуба и убежището на каютата си.

Кити, която в този момент разстилаше току-що изгладените нощница и халат, се обърна и я погледна.

— Не очаквах да се върнете толкова скоро от танците. — После светлозелените й очи се разшириха тревожно: — Добре ли сте?

— Развържи ми корсета. Бързо! — започна Друсила. Преди обаче Кити да свари да се подчини, господарката й се втурна към легена, наведе се над него, вкопчи ръце в двете страни на масичката за миене и тялото й се разтърси от спазми.

Кити я прегърна с една ръка, за да я подкрепи и после, когато ужасният епизод отмина, разкопча роклята й, разхлаби корсета й и каза:

— Хич не трябваше да ви стягам толкова здраво, мадам. Ще ви сваля роклята веднага щом ви настаня удобно.

— Кити… Може да не ми се е повдигало от корсета…

И може би не беше и от сбиването между Редфорд и господин Макинтош, защото на Друсила й се гадеше още преди това.

Кити сложи силната си отрудена длан върху челото на Друсила.

— Нямате треска. Сигурно сте хапнали повече от онези разкошни храни.

— Днес ядох съвсем малко.

Сега си спомни как сутринта, когато се изправи пред „корабната закуска“ от бифтеци, купчини кейкове от елда, плуващи в масло и сироп, шунка, наденица, пържени картофи и горещи бисквити, бе започнало да й се повдига и си бе взела само кафе.

Сега се върна мислено в миналите седмици, като броеше и пресмяташе. Не можеше да бъде. Не можеше да бъде.

Ами ако бе станало през онази нощ в беседката? Или през дъждовния следобед в хотелската стая на Кевин? Сега сигурно носеше неговото дете. За момент Друсила почувства безразсъдна, първична радост.

После се завърна разумът. Кевин беше далеч. Бе убил и изчезнал. Можеше никога повече да не го види. А и сега беше съпруга на друг мъж.

— Пак ли ви стана лошо? Май по-добре да извикам господин Сийтън?

Друсила я сграбчи за ръката.

— Не, Кити. Редфорд не бива да узнае.

— Какво да узнае?

След това, когато сведе поглед към Друсила, в очите й бавно се появи разбиране. Никога не бе споменавала следобеда на първата им среща, когато бе заварила Друсила в стаята на Кевин, полугола и почти изпаднала в истерия. Но сега и двете си припомняха.

— Колко време трябва да има оттогава?

— Не съм сигурна. Мисля, че около два месеца. О, Кити, какво ще правя сега?