Даяна Хевиланд
Страстните измамници (21)

Двадесет и първа глава

— Намерих един човек, който ще ти помогне, Друсила. — Бартоломю Оукс говореше тихо, макар да имаше малък шанс да ги чуят останалите гости, събрани около танцуващите в центъра на двора.

— Ела с мен, Барт — каза Друсила и го поведе през високите френски врати, които се отваряха към утринната стая с уханни растения и клетки с тропически птици. — Сега бързо ми кажи.

Друсила бе подновила познанството си с кореспондента на „Лондон Таймс“ след завръщането си в Хавана. Оукс бе станал чест гост в прекрасната къща, наета от Хулио за нея.

При първото посещение на Оукс тя му бе казала причината за идването си в Куба; за неуспеха си в подкупването на Алтамонте; за безполезното си пътуване до „Сан Рафаел“, за да види Кевин. И за това, което се бе случило после.

— Разбираш ли, не можех да позволя на Хулио да ме изпрати обратно в Чарлстън.

— Да, разбирам. А сега искаш от мен да измисля как да измъкна Фаръл от „Сан Рафаел“. Рисковано е. Сега, когато ти и Варгас… да де… Ако той случайно открие какво правиш, може да не се задоволи само с депортирането ти.

— Не ме е грижа.

Накрая, след като всичките му предупреждения останаха нечути, Оукс се съгласи да й помогне.

— Поне ако действам като посредник, за теб ще има по-малка опасност.

Сега, след почти месец, беше дошъл да й каже, че усилията му са били успешни.

— Мъжът, с когото говорих, е бунтовнически водач от Ориенте. Щабът му е близо до „Сан Рафаел“. Не искаше да се замесва, но когато споменах името на Фаръл, цялото му отношение се промени. Познава Фаръл лично и напълно осъзнава, че той и хората му са му много задължени за мълчанието.

— Кога мога да се видя с този човек? — потрепери от нетърпение гласът на Друсила.

— Хайде, Друсила, осъзнай се. Изобщо няма да се срещаш с Барбоса. Аз ще се оправя с подробностите.

— Че защо ти е да го правиш?

— Имах случай да видя… работата на хора като полковник Мартинес. Знам на какво са способни. Веднъж посетих едно въстаническо село в Източна Куба, завзето от испанските войски. Видях какво е останало от жертвите и едва ли някога ще го забравя. Това щеше да бъде достатъчно, повече от достатъчно, за да ме накара да ти помогна дори и да не те… — Топлината в сините му очи каза на Друсила останалото.

— О, Барт, мили мой! Но ти трябва да разбереш, че Кевин и аз…

— Разбирам. — Той се покашля и прокара ръка през късо подстриганата си пясъчноруса коса. — Сега трябва да знам къде се намира корабът на Фаръл. И колко пари ще можеш да доставиш.

— Диего Барбоса — повтори Друсила. — Сигурен ли си, че може да му се има доверие?

— Сигурен съм.

От двора се чу яростното биене на барабаните. Танцът бе стигнал до кулминацията си. Друсила даде бързо необходимата информация на Оукс. След това, неспособна да намери думи, с които да му благодари, се надигна на пръсти и докосна устни до неговите.

 

 

След тази нощ времето се влачеше бавно с приближаването на 1874-а година. Коледа бе отпразнувана с целия ентусиазъм на темпераментните хаванци. Имаше танци и пируване и кафенетата бяха препълнени. Друсила, която седеше с Хулио в едно кафене, пиеше вино и наблюдаваше веселящите се, почувства как сърцето й се свива от болка. Беше казала на Гуен Сийтън, че ще се върне навреме, за да отпразнуват заедно Коледа. Дали липсваше на Андрю? Или Теодора бе заела нейното място в сърцето на детето?

Варгас сложи ръка върху нейната:

— Уморена ли си, скъпа?

Тя поклати глава. По-добре й беше сред хората, под прежурящото слънце и блесналото небе, отколкото сама със страховете й.

В навечерието на Коледа писа на Гуен Сийтън — единствения член от семейството на Редфорд, към когото чувстваше някакво родство. Опита се да поддържа весел дух в писмото, като описваше Хавана и къщата, в която живееше. Спомена за „приятелството“ си с млад офицер на име Хулио Варгас. Знаеше, че макар и неомъжена, Гуен ще прочете между редовете. „Поздравявам Андрю от цялото си сърце. Целуни го от мен и…“ Друсила се опита да сдържи сълзите си, докато завършваше писмото.

Писа също и на Шарлот Тримейн, която бе заминала на бани в Южна Франция. Хулио й обеща да изпрати писмата и погледна с любопитство френския адрес.

— Баба ми — обясни Друсила. — Стои постоянно във Франция. Климатът й се отразява добре. По-хубав е за една възрастна дама от този на Нюпорт, особено през зимата.

— Дори и тук сме чували за Нюпорт. Значи баба ти е дама с богатство и положение?

— Тя се гордее със семейството си толкова, колкото и ти с твоето — рече Друсила. Не видя нищо лошо в това да разкаже на Хулио историята на семейство Тримейн. Пропусна само факта, че не е истинска внучка на Шарлот.

Отидоха заедно на полунощната литургия и се върнаха за празненството, което продължи до зори, когато и последният гост си тръгна от къщата. Изтощена, Друсила заспа бързо, но сънува кошмар. Видя измъченото лице на Кевин, чу го да вика името й. Опита се да стигне до него, но между тях се издигна стена, която нарасна до фантастични размери, докато накрая Друсила нито го виждаше, нито го чуваше, само се блъскаше в каменните блокове и пищеше.

Когато се събуди, Хулио я беше прегърнал. Сложи глава на гърдите му и му позволя да я гали по косите.

— Всичките онези обилни ястия на празненството — успя да каже тя. — Кой не би получил кошмари?

На другия ден Хулио й каза, че трябва да напусне Хавана.

— Изглежда, бунтовниците замислят нова офанзива — каза той. — Наредено ми е да замина за Ориенте.

Дали атаката на „Сан Рафаел“ щеше да бъде част от офанзивата? Обхвана я страх, а Хулио, разбрал погрешно тревогата й, рече:

— Не се страхувай, скъпа. Обещах да те заведа на карнавала и ще го направя. Купи си нова рокля. Искам да изглеждаш хубава за мен, когато се върна.

 

 

На вечерта на бала с маски, един от дузината, предхождащи Летеновия сезон^[1], Друсила все още не бе получила вест за Кевин от Бартоломю Оукс. Хулио не се бе върнал, но тя му се подчини и си поръча рокля при един от най-добрите шивачи в града. Сега прислужницата и помагаше да се облече.

Друсила чу тропот на конски копита отвън на улицата, после отварянето на входната врата. Излезе тичешком от спалнята и се наведе над тежкия парапет от ковано желязо. Хулио се бе върнал за бала, както бе обещал, но не изтича нагоре по стълбите да я поздрави, както обикновено, а мина през салона на първия етаж и излезе във вътрешния двор.

 

 

Тази вечер капитан Хулио Варгас беше потиснат. Студената прозаична смелост, която го правеше отличен офицер, сега не можеше да му помогне. Любовта му към Друсила бе равна на гордостта му да притежава такава жена. Не можеше да й позволи да си отиде. Не можеше да я изгуби сега. Но щеше да я загуби, ако не направеше нещо, което изобщо не бе в характера му. Докато яздеше обратно към Хавана, той се бореше с дилемата: да й каже ли истината и да се изправи пред живот без нея или да излъже и да я задържи завинаги. Обърна се, когато чу шумолене на поли и бързи леки стъпки. Колко красива беше, колко привлекателна, застанала в мекия пурпурен здрач.

— Хулио, аз съм готова. — После, когато видя объркания му поглед, добави: — Балът с маски. Забрави ли?

Той отиде до нея, целуна я и я прегърна силно. Хвана я за ръката и я заведе до една пейка под цъфнало нарово дърво.

— Не си доволен от изхода на битката? — попита Друсила.

— Претърпяхме известни загуби. Въстаниците се биха като дяволи. Друсила, чуй ме. Тази война скоро ще свърши. След това ще се откажа от поста си. Баща ми е мъртъв, а братята ми живеят в Мадрид. Искам да поема управлението на Вила Нуева семейната ни плантация. Искам да дойдеш с мен. Искам да се омъжиш за мен.

— Хулио, не мога… Аз…

— Заради него ли?

В гърдите му се надигна гняв.

— Мълчи и ме изслушай — каза той. Усети как ръцете й затрепериха, но продължи твърдо и неумолимо: — Заминахме за Ориенте, за да смажем офанзивата на бунтовниците. Трябва да си призная, че се биха добре. Завзеха няколко града. Също и затвора „Сан Рафаел“.

Видя как в очите й проблясва надежда.

— Не, Друсила. Фаръл няма да се върне при теб. Беше убит по време на битката.

Зачака я да заплаче, да изпадне в истерия. Но Друсила не издаде нито звук. Лицето й бе вцепенено и бяло като маска.

— Следователно разбираш — продължи Хулио, — че каквото и да си имала към този човек, вече е свършило.

— Да, свършило е. Вече нищо не ми остана. Нищо.

— Разбира се, че ти е останало. Помолих те да станеш моя жена. Не ти го предложих ей така. Виждаш ли, направих няколко запитвания за семейство Тримейн.

— Така ли?

— Да, и сега знам, че нямам право да държа жена от такова семейство като любовница. Но това ще бъде забравено. Ще бъдеш уважавана и приемана в най-доброто общество на Куба. Ще имаш всичко…

Друсила започна да се смее — отначало тихо, после с високи, пронизителни нотки. Истерия, както и беше очаквал. Прегърна я и я притисна към себе си, докато смехът отстъпи на сълзите и Друсила сложи лице на гърдите му. Хулио я вдигна на ръце и я отнесе горе. Тази вечер нямаше да споменава повече за женитба. Щеше да й даде време да се овладее.

 

 

Няколко дни по-късно Бартоломю Оукс дойде в къщата, за да разкаже на Друсила за успеха на плана. Но жалузите бяха затворени и в къщата бе тихо. Оукс се бе върнал едва предишната нощ от Манзанильо, където бунтовниците бяха отблъснали отряд от испанската кавалерия в яростна битка.

Старата мулатка, която отвори вратата, се изненада, когато той поиска да говори с господарката й.

— Но, сеньор, не сте ли чули? Те се ожениха преди три дни, капитан Варгас и американката. Заминаха за Испания на сватбено пътешествие.

 

 

За Кевин имаше интервали на съзнание, а после дълги, объркани периоди, когато се носеше в трескав делириум. Сега се събуди, все още горящ от треската. Някой беше повдигнал главата му и поднасяше чаша към напуканите му устни. Вода.

— Копеле — прошепна Кевин.

— Сега трябва да се чувствате по-добре, капитане.

Не беше гласът на Сандовал. Кевин отвори очи.

— Тим? — После усети познатото издигане и спускане и бе обхванат от надежда. — В морето ли сме?

— Точно така. Хайде, изпий останалото. Това е хинин. За треската. Скоро ще си бъдем у дома.

— У дома ли?

— Ще спрем в Кийт Уест — каза Тим. — Там ще ти намеря доктор. Боже, Кевин, сякаш са те газили табун коне.

— И аз така се чувствам.

Кевин се опита да се усмихне, но лицето го болеше много. Той преглътна останалия хинин.

— Какво е станало, Тим? Как се озовах на лодката? Не си спомням много…

— Друг път ще ти разкажа — рече Тим. — Сега се опитай да поспиш.

 

 

Следващия път, когато Кевин се събуди, беше облян в пот. Тялото му бе мокро и той разбра, че треската е отминала. На светлината на ранната утрин видя не Тим Клиъри, а момиче с огромни тъмни очи и гладка маслинена кожа. Черните коси бяха сплетени и вдигнати на главата му. То избърса лицето му с мек парцал. Докосването беше леко и внимателно.

— Да извикам ли сеньор Клиъри? — попита то.

— Почакай — рече Кевин. В чертите на момичето имаше нещо познато, макар да бе сигурен, че никога преди не го е виждал. — Коя си ти?

— Мария Барбоса — отговори тя. — Диего Барбоса ми беше брат.

— Беше?

— Диего беше убит в престрелка с испанските войници, докато те изнасяше от Сиера Маестра. Мъжете те донесоха до твоя кораб.

Тя се изправи.

— Сеньор Клиъри каза да го извикам, когато се събудите.

Когато Тим влезе в каютата, Кевин рече:

— Искам да знам какво се е случило. Всичко!

— Няма много за казване. Барбоса изпрати един от хората си на кораба. Каза ни да изчакаме, че щели да нападнат затвора и да те измъкнат. Аз се съмнявах, ама зачаках и те те донесоха.

— Ами Мария?

— Вестоносецът на Барбоса сключи с мен сделка. След като те измъкнеха, аз трябваше да заобиколя острова откъм запад и да пусна котва извън пристанището. Щяха да доведат сестрата на Барбоса на „Медея“. Беше трудна работа. Испанците я държали под наблюдение.

— А Друсила? Какво стана с Друсила? Нали не е още на острова?

— Друсила е в безопасност — каза тихо Тим.

— Къде е?

Тим не отговори нищо и Кевин седна рязко в леглото, без да обръща внимание на пронизващата болка в ребрата си.

— Какво е станало с нея?

— Тя… Ами всъщност се омъжи за един испански офицер. Заминали за Испания на меден месец. А сега лягай, ако обичаш. — Сложи ръка на рамото му. — Проклет да съм, ако знам защо го е направила.

Кевин се отпусна върху възглавницата.

— Мисля, че знам защо — рече той. Беше го умолявала тогава, в „Сан Рафаел“, да направи каквото трябва, за да го освободят. Дори му бе казала истината за техния син. А той бе останал непоклатим. Или така й се бе сторило. — Откъде разбра, че се е омъжила?

— Аз му казах, сеньор — каза Мария. — Цяла Хавана знаеше за красивата червенокоса американка, която живееше с капитан Варгас като негова любовница. Сватбата беше прекрасна, фамилията Варгас са много важни в Куба и много богати.

Сега Кевин си спомни високомерния красив млад офицер.

— Може да е имала причини — започна Тим.

— Не искам да го обсъждам.

— Тя те обичаше — настоя Тим. — И ако питаш мен…

Но нещо в лицето на Кевин го накара да млъкне. Когато заговори отново, Тим го направи като моряк към своя капитан:

— Скоро ще пристигнем в Кийт Уест. По-добре да се връщам на палубата.

Кевин се обърна към Мария Барбоса:

— Какво ще правиш, когато стигнем в Кийт Уест?

— Там има много кубински бежанци — каза тя. — Ще има къде да живея. Не се грижете за мен.

Но Кевин не можеше да позволи на собственото си нещастие да го накара да забрави колко много дължи на брата на Мария.

— Загрижен съм — каза той. — И ако има нещо, което мога да направя за теб, по всяко време — просто ми се обади.

Лекарят, който се грижеше за Кевин в Кийт Уест, бе препоръчан от приятелите на Мария Барбоса, в чийто дом бе отседнал. Набитият белокос мъж поклати глава, докато го преглеждаше.

— Имали сте късмет, че сте останали жив, сеньор. — Чертите му се втвърдиха. — Всеки, който попадне пленник в ръцете на испанските войски, е късметлия, ако оживее.

Пръстите му се движеха умело, но Кевин трябваше да стисне зъби, за да не извика, докато докторът си вършеше работата.

— Няма сериозни вътрешни увреждания — каза лекарят. — Само фрактура на ключицата, но тя заздравява.

После смени превръзката, която беше направил Тим, и намокри раните с щипеща течност. За да отвлече вниманието на Кевин, Тим рече:

— Знаеш ли, капитане, все още имаш „Медея“. И екипаж. Мислех си, май могат да се направят пари, като се търгува с онези острови там.

— Не и с Куба — каза Кевин.

— Разбира се, че не. Хич не ми пука и да не я видя никога вече. Може с Ямайка, Барбадос.

Кевин се усмихна мрачно. Знаеше, че Тим говори така, за да отвлече вниманието му както от действията на доктора, така и от мислите за Друсила.

— Ще си помисля за това, Тим. Може и да не е съвсем лоша идея.