Даяна Хевиланд
Страстните измамници (18)

Осемнадесета глава

Друсила стоеше пред огледалото в обширната си спалня в дома на семейство Кардона в Хавана и гледаше отражението си с удоволствие. Роклята й от пурпурен сатен, с дълбоко изрязано деколте, разкриваше извивката на закръглените й гърди; полите й бяха издути около нея и полупокрити от бледолилава мрежа.

— Ако сеньората седне уно моменто, ще довърша фризурата й.

Високата слаба негърка, осигурена от Луиса Кардона за прислужница на Друсила по време на гостуването й, бе добре обучена и сръчна. Друсила седна и докато пръстите на жената се движеха чевръсто, подреждайки блестящите златисточервени коси на сложни букли и масури, мислите й отново полетяха към Кевин.

Знаеше, че трябва да го запази, да го измъкне от онова ужасно място. Ако не успееше, вече нямаше да има за какво да живее.

Тази нощ в нейна чест се даваше бал в разкошната къща на семейство Кардона; щеше да бъде представена на обществото на Хавана и да започне дълги, внимателни ходове, които, ако всичко минеше добре, щяха да доведат до освобождаването на Кевин.

Друсила бе получила препоръчително писмо за семейство Кардона от адвоката си, Маркъс Торп.

— След като сте твърдо решена да направите това пътуване, поне ще зная, че сте в безопасност и под добри грижи в Хавана — беше казал той. Бе обяснил, че е имал делови отношения със Сантяго Кардона отпреди Гражданската война; че и сеньор Кардона му е гостувал в Чарлстън.

— Семейство Кардона са между най-старите и богати семейства на острова — беше й казал адвокатът. — В техния дом можете да срещнете всички важни хора на Хавана.

Беше казала на домакините си, че е дошла в Куба, за да търси промяна в обстановката и бе намекнала, че след това ще замине за някой от другите Антилски острови.

Помисли си за Тим Клиъри, който чакаше на борда на „Медея“, закотвена близо до едно от малките островчета около Куба. Тим щеше да свърши своята част от работата, но от Друсила зависеше да откупи излизането на Кевин от затвора „Сан Рафаел“. Междувременно не смееше и да си помисли какво ли му се случва между онези каменни стени.

— Какви бижута ще носи сеньората тази вечер? — питаше в този момент прислужницата.

— Диамантените — отвърна Друсила. Нямаше да й навреди да се поперчи с богатството си, защото то беше най-силното й оръжие в предстоящата борба.

 

 

Каса Кардона, както повечето креолски домове, беше построен около вътрешен двор. Въздухът тежеше от смесения аромат на хелиотроп, резеда и олеандър. Сега тези цветни храсти изглеждаха сребърни на лунната светлина и водата във фонтаните проблясваше студено. Отначало двойките се разхождаха във вътрешния двор и Луиса представи Друсила на красавиците с гарвановочерни коси и тъмни очи и техните придружители. Младата жена усещаше погледите на мъжете, вариращи от възхищение и интерес до искрена похотливост. Явно бяха впечатлени от контраста между златисточервени коси, кожа с цвят на слонова кост и теменужени очи — и щитовете на техните дами.

Друсила знаеше, че тези хавански кавалери са заинтригувани от факта, че толкова млада, красива и богата жена е вдовица. Тя улови безброй многозначителни погледи и усещаше, че господата са изненадани и разочаровани, задето тя удостоява един незначителен млад журналист от „Лондон Таймс“ с първия танц за вечерта.

Бартоломю Оукс не бе особено умел танцьор, макар и да успяваше да води Друсила през встъпителните фигури на контраданса^[1] с изненадваща вещина. В отговор на въпроса й той каза, че бил изпратен от своя вестник да пише репортаж за бунта в Куба и че скоро се е завърнал от вътрешността на страната, където борбата била най-разгорещена.

— Беше ли ви трудно да получите разрешение за прекосяване на острова? — попита Друсила, като се стараеше гласът й да звучи нехайно. — Чух, че по-голямата част била във военно положение.

— Вярно е — отговори той, — но ако човек се свърже с необходимото длъжностно лице и му даде… така да се каже, достатъчен подкуп, тези неща могат да бъдат уредени.

Друсила нарочно пропусна една стъпка в сложната фигура на танца, вдигна поглед към Оукс и каза:

— Не съм добре запозната с кубинските танци. Чудя се, господин Оукс, дали не бихме могли да направим една обиколка на двора?

Луната представляваше голям сребърен диск на небето над пустия двор. Друсила подаде ръка на Бартоломю и известно време двамата крачеха мълчаливо. После тя каза:

— Сигурно ви са се случвали много интересни неща по време на вашите пътувания из острова.

— Интересни — да. Но някои от тях неприятни. Тази война е като всички други — грозна и брутална.

— Мислите ли, че бунтовниците имат шанс да спечелят?

— Съмнявам се, госпожо Сийтън. Те са добри войници, но понесоха много жертви, а им липсват снабдяване и организация. — Той се усмихна извинително. — Но вие едва ли се интересувате от развитието на войната тук.

— Грешите. Имам известен интерес в Куба.

Оукс не показа да е изненадан. Много американци имаха делови интереси на острова; някои дори притежаваха плантации.

— Вярно е, че бунтовниците са опожарили част от захарните насаждения — рече той. — Но повечето все още са непокътнати и високопродуктивни. Ами миналогодишната реколта…

— Да, зная. Луиса Кардона ми каза, че е била невиждана.

— Истина е. Пък и този бунт не може да продължи още дълго. Генерал Ховеляр, сегашният главнокомандващ, е абсолютно безскрупулен в методите си за потискане действията на партизаните.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— Той ли е длъжностното лице, за което ми говорихте; същият, който ви е дал разрешение да посетите провинциите, където борбата продължава?

— Е, не. — Изглеждаше озадачен от очевидния й интерес, но бе поласкан. — Защо питате?

Друсила спря пред фонтана и се обърна с лице към журналиста.

— Господин Оукс, ще ми кажете ли името на човека, на длъжностното лице, което…

— Не разбирам — рече той. — Ако имате нужда от връзки в правителството, Сантяго Кардона със сигурност ще се радва да ви помогне.

— Не мога да го помоля — изстреля Друсила. — Семейство Кардона не бива да знаят.

Журналистът вдигна ръка.

— Почакайте минутка. Трябва ли да разбирам, че сте в някакво затруднение? Че имате нужда от помощта на държавен чиновник? — Друсила кимна и той продължи: — Такъв вид помощ може да се окаже много скъп, госпожо Сийтън.

— Не ме е грижа за разходите.

— В такъв случай ви предлагам да отидете при дон Мигел Алтамонте. Той е към интендантството. Издава договори за доставки на армията на онези търговци, които желаят да му дадат рушвет.

— Но вие казахте, че ви е дал разрешително да пътувате из целия остров…

— Да, така е. Виждате ли, тези чиновници идват от Испания, за да служат тук, в Куба, за сравнително малка заплата. Отиват си у дома богати, поне повечето от тях, заради подкупите, които успяват да съберат в замяна на влиянието си. Един търговец не може да разтовари вино в Хавана, без да плати. Чуждестранен журналист не може да получи и най-малкото съдействие, без да предложи подходящ подкуп. Колкото по-голяма е услугата, толкова повече пари биват измъквани. Подозирам, че вашето искане е доста необичайно, след като не можете да го обсъдите със семейство Кардона.

— Така е — рече простичко Друсила.

— Тогава мога ли да ви предупредя нещо? Бъдете внимателна. Този Алтамонте е силен, но хлъзгав като змиорка. Ако можете да се решите да ми кажете какво искате от него, вероятно аз…

Друсила поклати глава:

— Много мило от ваша страна, задето сте загрижен, но не мога да ви кажа нищо повече.

— Много добре. Но ако ви се случи някаква неприятност, ще ми направите чест, ако ми се обадите.

— Благодаря ви — каза Друсила. — Вече ми помогнахте, и то повече, отколкото можете да предположите.

 

 

Дон Мигел беше тлъст човек, с ореол от черна коса около лъскавото си розово плешиво теме. Белият костюм беше потен под мишниците му и лицето му — също. Бартоломю Оукс, който я бе докарал до резиденцията на държавния служител, бе останал в кабриолета в началото на алеята от мангови дървета, водеща нагоре към къщата. Друсила бе настояла да говори с Алтамонте насаме.

Сега, седнала в приятната, осветена от свещи стая в задната част на къщата, чу Алтамонте да казва:

— Това, за което ме молите, сеньора, може да се окаже невъзможно.

— Казаха ми, че сте човек с голямо влияние, дон Мигел. Ще ви платя колкото поискате.

— Ласкаете ме. Разбира се, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да помогна на такава хубава дама като вас, но…

— Тогава съжалявам, че ви загубих времето — каза тя и стана.

— Не бързайте толкова. Седнете и нека помислим какво може да се направи. Този мъж, капитан Фаръл, значи много за вас.

— Смятам, че това би трябвало да е очевидно, като се има предвид заплащането, което ви предложих.

— Да, предложението наистина е щедро. Но помислете, вашият капитан Фаръл може дори да не е жив.

— Трябва да е жив. Не можете да ме накарате да повярвам… Можете да направите запитване, да разберете дали… дали…

— Ще струва страшно много дори да се направят такива запитвания.

— Казах ви вече, ще платя колкото ми кажете. И повече, още повече, когато Кевин Фаръл бъде доведен тук, в Хавана.

— И вие имате начин да го изведете от острова?

— Точно така.

Дон Мигел Алтамонте въздъхна. Мълчанието нарасна, удължи се, докато Друсила се принуди да впие нокти в дланите си.

— Добре — каза накрая Алтамонте. — Винаги съм бил с нежно сърце, когато става дума за дами. И особено такива млади и красиви като вас… — Сви рамене. — Елате след една седмица, сеньора. Ако имаме късмет, дотогава ще имам новини за вас.

 

 

Но минаха цели три седмици, преди дон Мигел Алтамонте да успее да информира Друсила, че Кевин Фаръл наистина е жив и може би дори в състояние да пътува до Хавана. И беше средата на ноември, когато младата жена получи известие от един от прислужниците на Алтамонте, че трябва да я придружи веднага до резиденцията на господаря му.

Може би Алтамонте щеше да й даде дългоочакваните новини, че на Кевин е било помогнато да избяга от „Сан Рафаел“, че е бил преведен през острова до Хавана. Дон Мигел се бе съгласил, макар и неохотно, Фаръл да бъде скрит в една изоставена селскостопанска сграда в неговия имот, докато Друсила направи необходимите постъпки да измъкне капитана от острова.

Прислужникът, който й бе донесъл съобщението, я придружи до кабриолета, теглен от две бели мулета. После се качи на капрата, изплющя с камшика и мулетата потеглиха.

При залез-слънце кочияшът свърна с кабриолета в дългата алея от мангови дървета, водеща към къщата на Алтамонте на хълма с изглед към Хавана.

Кочияшът й помогна да слезе и удари огромното желязно чукало. Секунди по-късно големите врати се отвориха рязко. На Друсила й бяха нужни няколко секунди, за да нагоди очите си към мрачния коридор. Успя да види, че вратата е отворена не от майордома на Алтамонте, а от войник като тези, които бе виждала да маршируват по площадите на Хавана.

— Насам, моля! — каза войникът и Друсила усети, че това не е молба, а заповед. Тя го последва по коридора към кабинета на Мигел Алтамонте. Дали й беше изиграл номер, или я бе предал? Друсила не смееше да си помисли за последствията, които щеше да понесе Кевин в такъв случай.

Войникът почука на вратата на кабинета, отвори я и застана отстрани, за да може да мине Друсила. На светлината на прозорците младата жена успя да види мъж в бяло златна униформа на испански офицер. Беше седнал на високия гравиран стол на Алтамонте, но се изправи веднага щом влезе новодошлата.

После сведе учтиво тъмнокосата си глава.

— Сеньора Сийтън? Позволете ми да ви се представя. Аз съм капитан Хулио Варгас, от армията на Негово най-католическо величество.

— Но аз имах среща с дон Мигел. Той ми изпрати съобщение.

— Не, сеньора. Аз ви го изпратих.

— Но къде…

— Дон Мигел Алтамонте беше отзован в Испания. Корабът му напусна пристанището на Хавана преди два дни. Освен това има късмет. Ако не беше влиянието на семейството му, досега щеше да се е изправил пред стрелковия отряд.

Друсила се бореше с нарастващата паника, която заплашваше да помете целия й разум. Плановете й бяха претърпели провал. Кевин не беше на път за Хавана. Щеше да умре в онова ужасно място.

Стаята се залюля през очите й и Друсила се люшна напред. Тогава почувства как нечия ръка я хваща под мишниците. Смътно осъзнаваше, че капитан Варгас я извежда от стаята на мраморния балкон с изглед към величествени градини. Младата жена се облегна на него, защото силите се бяха стопили в тялото й.

Тогава вдигна поглед към него и видя как нещо проблясва в черните му очи. Разбра с такава сигурност, сякаш той го бе казал, че я усеща не като конспираторка, като враг на Испания, а като жена. Гръбнакът й се изправи. Знаеше, че още не всичко е изгубено.