Даяна Хевиланд
Страстните измамници (6)

Шеста глава

Лунната светлина беше поръбила със сребърно тъмните очертания на живите плетове и придаваше снежнобял цвят на малката каменна беседка. Тук океанският бриз беше по-силен и Друсила трябваше да се увие по-здраво с шала.

Тя бутна вратата и Кевин протегна ръце към нея.

— Празненството свърши преди часове — каза младият мъж. — Кое те забави толкова? Да не би нещо да не е наред? Старата дама да не те е разпитвала? Тя не подозира нищо, нали?

— Не. Каза… — Друсила почувства как гърлото й се свива при спомена. — Каза, че съм й направила чест. Не била предполагала, че отново може да бъде щастлива в тази къща, но сега…

— Чудесно — рече Кевин. — Казах ти, че ще успееш да се справиш.

Той я прегърна, девойката усети тялото му, притиснато към нея, и разбра колко голяма беше страстта му. Но въпреки това се отдръпна и каза:

— Аз… изобщо не бях сигурна, че трябва да идвам и да се срещам с теб тук тази нощ.

— Не се прави на много срамежлива — рече остро той. — Сега не се опитваш да впечатляваш онези гости на вечерята. Ти си с мен. — Кевин свали шала и зарови лице в косите й. — Точно сега не се налага да бъдеш госпожица Тримейн, а само Друсила.

Само Друсила. Девойката го разбра. Само окаяното същество, което беше намерил в дъжда пред пансиона на госпожа Баксли; момичето, което не знаеше къде ще спи онази нощ и откъде ще дойде следващото ядене.

— Сега съм госпожица Тримейн — напомни му тя.

— Не и тук, с мен. — Кевин се опита да я прегърне и да я притегли на широката, покрита с възглавници пейка до стената. — Знаеш ли, тази вечер те наблюдавах от дъното на музикалния балкон. Изглеждаше толкова красива, че едва се сдържах да не те изнеса на ръце оттам и…

Той се наведе над нея. Ръцете му бяха груби и нетърпеливи, а топлият му дъх докосваше бузата й. Но Друсила все още не можеше да му се отдаде. Вместо това, заговори бързо и издигна думите като преграда между тях.

— Вечерята беше изключително успешна. Зная, че направих приятно впечатление на госпожа Белмон и госпожа Сийтън — тя е дошла тук от Южна Каролина — и макар отначало да се страхувах от господин Макалистър, защото той ми задаваше толкова много въпроси…

— По-късно ще ми разкажеш за това — прекъсна я Кевин. — Сега можем да се занимаваме с нещо по-добро.

Опита се да я целуне, но тя извърна лице настрани.

— По дяволите, не си играй с мен! Искам те сега, а и ти ме искаш.

Да, искаше я несъмнено, но Друсила се нуждаеше от нещо повече от желание. Имаше нужда от нежност, от уверения.

— Кевин, чуй ме, моля те. Ние двамата трябва да… да постигнем споразумение. Направих всичко, което поиска. Ти получи парите си от госпожа Тримейн за това, че намери… внучката й. Сега трябва да зная какво ще се случи с мен.

Той я пусна.

— Това би трябвало да ти е ясно. Ще бъдеш красавицата на Нюпорт през този сезон, ухажвана от най-добрите младежи. А аз…

— Ти какво ще правиш?

— Ще остана тук през лятото. Ще имам доста ангажименти през тези вечери. Госпожа Белмон вече ме нае за бала, който ще бъде през следващата седмица.

— А когато свърши лятото?

— Дотогава ти ще притежаваш достатъчно увереност, за да продължиш без мен. Всъщност може вече да си сгодена. А аз ще продължа нататък.

Девойката почувства как гърлото й се свива.

— Къде ще отидеш?

— Кой знае? Може би на Запад. Калифорния или Невада. Или може би Карибите. Откакто е свършила войната, тази страна се развива в толкова много посоки, че всеки мъж, който има малко пари и желание да рискува, може да направи състояние. Но защо си губим времето с разговори за бъдещето? Сега сме заедно. — Когато Друсила не отговори, той попита грубо: — Какво има? Първия път в Ню Йорк имаше достатъчно желание. Може би съм те научил твърде добре на ролята ти и сега наистина вярваш, че си наследницата на Тримейн.

— Знаеш, че не е така.

— Тогава защо…

— Защото се влюбих в теб. И искам нещо повече от това, което се случи между нас първия път.

— Разбирам — каза студено Кевин. — Искаш уверения за вечна любов. Или поне може би предложение за брак?

— Бих могла да ти бъда добра съпруга, Кевин. Бих отишла навсякъде с теб. Бих ти създала дом. Бих…

— Престани! Не мога да се оженя за теб. Нищо не би излязло от това.

— Тогава не се жени за мен, просто ме вземи със себе си. Толкова много се нуждая от теб!

— Предложението е изкушаващо — каза той. — Но… не, скъпа моя. Ти си много млада и пълна с романтични представи, но с течение на времето ще пораснеш. За една жена сигурността, домът и съпругът са важни неща, но за мъж като мен… Бих те направил нещастна.

— Имам желание да рискувам — рече тя.

— Аз пък не — отвърна Кевин, обърна се и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика Друсила и тръгна бързо след него. — Къде отиваш?

— Връщам се в хотела си, разбира се.

— Не. Не още. Моля те, още не…

Тя го хвана за ръката, за да го спре. Кевин остана напълно неподвижен, далечен и вглъбен в себе си. Гледаше надолу към нея и очите му излъчваха студен сребърен блясък на лунната светлина.

Той си пое шумно дъх и секунди по-късно Друсила беше вече в прегръдките му. Кевин притисна тялото й и го приведе назад. Девойката чу тихо ръмжене, което се смесваше с прибоя на вълните върху скалите под Клиф Уок.

— Наистина ме обичаш. Обичаш ме, Кевин… кажи го!

Но той остана безмълвен. Друсила поиска да се освободи, да изтича обратно към безопасната къща, но не можеше. Беше вбесена на себе си, задето се поддава, но макар и разумът да се опитваше да устои, предателското й тяло се притискаше в това на Кевин, сякаш за да се слее с него, и дланите й галеха твърдите мускули на гърба му.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до сенчестата част на беседката, на покритата с възглавнички пейка. Лицето му се мержелееше над Друсила, а докосването му заличаваше всякакъв разум.

Устните й се разтвориха, за да посрещнат целувката му.

 

 

Балът във вилата на Огюст Белмон „До морето“ беше нещо забележително. Докато стоеше в компанията на Шарлот Тримейн, Друсила се чувстваше спокойна и уверена. Знаеше, че роклята много й отива, защото беше едно от най-красивите творения на мадам Жанин. Долните поли бяха от бяла рипсена, а корсажът туника — от бледосиня лъскава коприна, поръбен с бяла дантела и сатенени ширити. На врата си девойката носеше един-единствен наниз перли, подарък от госпожа Тримейн.

Когато влезе в залата редом с „баба си“, дъхът на Друсила спря при вида на толкова много красиво облечени жени, всичките грациозни и уверени, които обикаляха дансинга с партньорите си в живия ритъм на полката.

Госпожа Тримейн поведе Друсила към едно махагоново канапе, тапицирано с кадифе. След като я представи на двете млади дами, които седяха там, тя се отдалечи. Девойката гледаше със свито сърце как старата дама прекосява залата и се настанява между група по-възрастни жени, облечени в рокли от тъмна коприна.

На канапето нямаше място за Друсила, затова тя седна на малък позлатен стол до него и се опита да намери какво да каже на момичетата. Едната, Катрин Тайлър, пълничка дребна блондинка, имаше светли ресници и доста издадени предни зъби, които я караха да прилича обезпокояващо много на заек. Другата, Джорджина Марч, имаше редички кестеняви коси, чието подреждане сигурно беше отнело цял следобед.

След няколко минути на Друсила й стана ясно, че двете момичета се познават от години, още от Ню Йорк, че са ходили в едно и също училище и посещават едни и същи часове по танци. Разговорът помежду им засягаше напълно непознати за нея хора и събития.

— Ще ходиш ли на пикника на господин Макалистър в събота? — попита Катрин. Въпросът й беше отправен към Джорджина.

— Да, разбира се. Той е единственият човек в Нюпорт, който знае как да води такова събитие със стил — отговори Джорджина, а после се обърна към Друсила: — Не сте ли съгласна, госпожице Тримейн?

— Аз наистина не… Това е първият ми сезон в Нюпорт.

— О, да, разбира се — рече Джорджина.

После се извърна и минута по-късно потъна в оживено обсъждане с Катрин за един пикник, даван предишното лято без помощта на господин Макалистър и оказал се абсолютен провал. Друсила се усмихваше и се опитваше да вмъкне по някоя дума тук и там, но двете момичета не й обръщаха никакво внимание.

Кевин й беше разказвал за светския снобизъм тук, в Нюпорт, и сега девойката започваше да разбира какво е имал предвид. Осъзна, че вечерята в Перегрин Корт й е дала фалшиво чувство за безопасност. Под покрива на госпожа Тримейн, с непоклатимата дама до себе си, на девойката й бе спестено отношението, на което бе подложена сега.

Двете момичета промениха темата на разговора си от пикника към миналогодишния театрален сезон в Ню Йорк.

— Бях доста разочарована от изпълнението на госпожица Мария Коуплънд във „Фаталната зестра“ — каза Катрин Тайлър.

— Какво е вашето мнение, госпожице Тримейн?

— Не съм гледала „Фаталната зестра“.

— О, наистина ли? — Светлите ресници запримигваха бързо.

— Тогава коя е любимата ви пиеса от последния сезон?

— Изобщо не съм посещавала театър — отговори Друсила.

— Изненадвате ме — каза невинно Катрин. — Мислех, че театърът ще ви интересува, като се има предвид професията на майка ви… — Ръката на момичето се насочи бързо към устата му, но Друсила знаеше, че то ни най-малко не бе притеснено. — Простете ми, скъпа. Може би не биваше да споменавам майка ви.

Друсила отвори уста да отговори, но преди да успее да каже и дума, Джорджина поде обсъждане за маскения бал, състоял се в Нюпорт миналото лято.

За пореден път Друсила беше изключена от разговора. Тя остана на мястото си още малко, след това се извини и изхвръкна през отворените френски врати на терасата.

Но оркестърът беше започнал да свири нова полка и двете момичета бяха принудени да повишат глас така, че Друсила чуваше всяка тяхна дума.

— Какво имаше предвид, като спомена майка й? Хайде, Кати, кажи ми!

— Наистина ли не знаеш? Майка й е била актриса — евтина малка изпълнителка без никакъв талант. Успяла да впримчи единствения син на госпожа Тримейн, Хорас, в невъзможен брак. Разбира се, не успяла да се приспособи тук и…

— Продължавай.

— Избягала и живяла страхотно разпуснат живот след това. Играла в миньорски градчета. Никой не знае всички подробности, но слуховете просто не могат да бъдат повторени.

— Горката Друсила! Нищо чудно, че е толкова недодялана. И все пак тя е внучка на госпожа Тримейн и е приета от Керълайн Белмон.

— Всичко това е много тайнствено, уверявам те. Но преди края на сезона ще разберем подробностите. Ще попитам господин Макалистър. Той винаги може да проследи нечий произход, колкото и да е скрит…

Друсила трябваше да се облегне на една от колоните на терасата, за да не падне. Усети, че стомахът й се свива на студена топка. Пръстите й се насочиха към шията, сграбчиха перлената огърлица и започнаха да я извиват насам-натам. Тялото й се разтресе от едва сдържан страх.

— Не правете това — каза провлачен мъжки глас. — Ако си скъсате огърлицата, ще трябва да остана тук и да ви помогна да намерите всички перли.

Друсила се обърна рязко и вдигна поглед към младия мъж, който бе изрекъл думите. Беше висок и слаб, но добре сложен, с мека кестенява коса и орлов нос.

— Простете ми — каза той. — Не исках да ви стресна. — После се усмихна и прибави: — Позволете ми да се представя. Аз съм Редфорд Сийтън.

— О, да… познавам майка ви.

Тя направи усилие да се овладее, но споменът за разговора, който беше дочула от балната зала, все още я тревожеше. Дали и Редфорд Сийтън го беше чул? Но, разбира се, сигурно, след като бе стоял толкова наблизо.

— Ако ме извините, господин Сийтън… — започна тя.

— Моля ви, не си отивайте — каза мъжът. — Не можах да дойда на вечерята в дома на баба ви, но ако го забравите и ми доставите удоволствие с този танц, ще се опитам да се компенсирам за късното си пристигане в Нюпорт.

— Не зная всичките тези танци — каза Друсила.

— Но със сигурност умеете валс, нали?

От този млад мъж се излъчваше непогрешимото усещане за добро възпитание и Друсила се поотпусна. Не искаше да се връща в балната зала; да се излага на клюките, които може би вече се разпространяваха; на любопитни, враждебни погледи. Но не можеше да остане тук цялата вечер, а и със сигурност щеше да й бъде по-лесно да се върне в компанията на Редфорд Сийтън.

— Госпожице Тримейн, ще ми позволите ли да ви кажа нещо? Всяка млада жена, красива колкото вас, е мишена за тези, които са по-малко харесвани. О, да, повярвайте ми? Те могат да бъдат жестоки, но само защото завиждат.

— Вие сте много любезен, господине.

— Не. Просто казвам истината. Слушайте, госпожице Тримейн. Валсът започва.

Умът й полетя назад към следобеда в пансиона на госпожа Баксли, когато Кевин я беше учил да танцува валс. Урокът бе приятен, но кратък, защото Друсила трябваше да научи толкова много неща, преди да дойде в Нюпорт.

Но сега в обятията на Редфорд Сийтън не й беше трудно да влезе в ритъма на валса, макар и да не можеше да забрави колко различно се чувстваше, когато танцуваше с Кевин. Трябваше само да притвори очи, за да си спомни докосването на ръката му, високото му прекрасно тяло с широки мускулести гърди и рамене. Само да можеше да танцува с Кевин сега…

По дяволите Кевин! Но не. Защо да насочва гнева си към него за нещо, за което бе виновна само собствената й слабост! Той не я беше насилил да му се отдаде през последната нощ в беседката. Не му се бе наложило да използва сила.

— Госпожице Тримейн?

Тя примигна и вдигна глава, като нагласяше очите си във фокус, за да погледне Редфорд Сийтън. Слава богу, че не можеше да прочете мислите й.

— Моля за извинение — каза той, по устните му премина полуусмивка и в сините му очи се появиха весели искрици. — Нямах намерение да ви отегчавам. Предполагам, че управлението на плантацията не представлява особен интерес за една млада дама.

Друсила разбра, че Редфорд Сийтън е казал нещо за дома си близо до Чарлстън, Северна Каролина, но тя бе толкова потънала в мислите си, че чу само по някоя дума тук-там.

— О, не… Искам да кажа, да. Много ми е интересно.

Той се засмя тихо.

— Нали не размишлявате още за онези малки злобни котенца?

— Не, наистина не. Толкова ми е приятен валсът, че ми беше трудно да мисля за каквото и да било друго. Вие сте прекрасен танцьор, господин Сийтън.

— Много сте любезна — отговори той и добави: — Възнамерявате ли да отидете на пикника на Уорд Макалистър?

— Пикник ли?

— Нарича го фет шампетр^[1]. Смята, че френският е по-елегантен. Но ако трябва да му отдадем заслуженото, той организира такива мероприятия със стил. Музика, танци, дърводелец за дансинга… планира всичко до последната салфетка. Облича работниците от фермата като френски селяни; понякога дори наема стадо овце и няколко впряга волове за атмосфера.

— Сега вече съм сигурна, че се шегувате с мен.

— Давам ви думата си, госпожице Тримейн.

Той се засмя и Друсила се присъедини към него. За пръв път от дочутия разговор между госпожица Тайлър и госпожица Марч девойката започваше да се отпуска.

— Звучи като пикниците, давани от Мария Антоанета. Чела съм, че тя и придворните й се обличали като доячки и овчари.

Редфорд Сийтън повдигна леко вежди:

— Малко млади дами, красиви колкото вас, си спомнят какво са учили в училище.

— Не съм ходила на училище — каза Друсила, като си припомни внимателно заучените лъжи. — Но майка ми постоянно ми купуваше книги. Макар и да бе актриса, тя уважаваше образованието.

— Госпожице Тримейн, Друсила… моля ви, престанете да мислите за това, което дочухте.

— Не е толкова лесно. Аз…

— Тогава просто не забравяйте, че сте Тримейн. И ако държите главата си изправена и не обръщате внимание на глупавите злобарки, с които сигурно ще се сблъскате, скоро ще бъдете приемана като Тримейн.

Когато валсът свърши и двамата седнаха в анкова под покритите с рози дървени решетки, той продължи:

— Фамилиите Тримейн и Сийтън са приятели от поколения. Моето семейство идва в Нюпорт всяко лято от средата на миналия век насам. Разбира се, по време на войната това беше невъзможно, но…

Младият мъж замлъкна и сините му очи станаха мрачни.

— Майка ми беше тази, която започна възстановяването на Сийтън Баръни. Бе непосилно без труда на робите, но тя се справи. Много е способна.

— Сигурна съм, че е така.

— Баща ми беше убит в началото на войната — продължи Редфорд. — Аз бях на четиринадесет и не можех да помогна с нищо.

— Но поне не ви се е наложило да се биете.

— Това съвсем не е така — каза той. — Включих се във войната малко преди края й.

— Но вие сте били все още момче.

— Това нямаше значение. Конфедерацията се бореше за живота си. Едно момче израства бързо в битките. Но простете ми… Нямах намерение да се задълбочавам в тези неща. Наистина аз…

Младият мъж беше прекъснат, когато госпожа Сийтън, величествена в роклята си от тежка стоманеносиня коприна, се приближи към тях.

— О, Редфорд, виждам, че вече си се запознал с госпожица Тримейн. — Тя се обърна към Друсила: — Колко сте хубава тази вечер, скъпа моя!

Друсила измърмори някаква благодарност и госпожа Сийтън продължи:

— Редфорд и аз ще бъдем във фермата на господин Макалистър за пикника и се надявам…

— Тъкмо се канех да помоля госпожица Тримейн да дойде с нас, мамо — каза Редфорд.

Беше абсолютно вежлив, но на Друсила й се стори, че усеща в гласа му нотки на раздразнение. Но кой можеше да го обвини за това? Защо, за бога, трябваше госпожа Сийтън да си мисли, че един млад мъж като сина й не е в състояние да покани момиче на пикник без нейната намеса?

За щастие в този момент оркестърът поде първите ноти на жизнерадостна полка и Редфорд, след учтив поклон към майка си, поведе Друсила към дансинга.

— Ще дойдете с мен на пикника, нали? — попита той и девойката, почти без дъх от танца, кимна.

 

 

През останалата част от лятото, докато златно-сините дни се нижеха един след друг, Друсила се впусна в поредица от светски мероприятия; пикникът на Уорд Макалистър бе последван от безкрайни събирания на открито, балове, тържества на яхти и мюзикли. Редфорд Сийтън стана неин постоянен придружител и макар понякога майка му да присъстваше, то поне не напускаше компанията на другите вдовици, които седяха настрана и си разменяха преценки за младите момичета, за роклите, държането им и колко добра партия са.

Друсила не се преструваше пред себе си, че е влюбена в Редфорд Сийтън, но се радваше на неговата компания, на непринудените му безупречни обноски, на танцьорските му умения. Девойката не можеше да не забележи, че и другите момичета го намират привлекателен. Но колкото и да се перчеха и флиртуваха, Редфорд очевидно не се интересуваше от никоя друга, освен от Друсила.

Други млади мъже също проявяваха интерес към нея и тя за пръв път започна да осъзнава, че красотата може да й служи като мощно оръжие. Също така научи, че Редфорд, макар и никога да не бе говорил за любов, я ревнуваше дълбоко от всеки мъж, който я погледнеше. Веднъж, когато Друсила прие покана за мюзикъл от един млад нюйоркски борсов агент, умен и хубав младеж, Редфорд прекара цялата вечер, като й мяташе сърдити погледи от другата страна на залата, и девойката не успя да се наслади на представлението.

По-късно, когато се върна вкъщи, тя отиде да поговори с Шарлот Тримейн в стаята й. Когато спомена за държането на Редфорд, старата дама й отговори:

— Той е много привързан към теб, Друсила. Със сигурност си го забелязала. Ами ето, от бала на семейство Белмон насам не е обръщал внимание на никоя друга.

— Но не ми е казал и дума за…

— Ще попита първо мен, разбира се — каза госпожа Тримейн. — Както знаеш, така е редно. Аз съм единствената ти роднина. Няма да бъде редно да те помоли да му станеш годеница, без преди това да е поискал моето позволение. — После сложи ръка върху рамото на Друсила и попита: — А ти какво изпитваш към него?

— Той е много чаровен. И мил.

— Това ли е всичко?

Друсила извърна поглед встрани. Нямаше начин да каже на госпожа Тримейн, че не е влюбена в Редфорд Сийтън, защото за нея няма друг мъж, освен Кевин Фаръл.

— Скъпа моя, да не би да не искаш да говориш с мен по тези въпроси? Разбирам, че не можеш да ме чувстваш толкова близка, колкото трябва, заради спомените за майка ти…

— Не е това… наистина не е. Просто няма нищо за обсъждане. Харесвам Редфорд, но не съм влюбена в него.

— Любов ли? — Лешниковите очи проблеснаха под сбръчканите клепачи. — Любовта е за слугите и малките емигрантки. За млада дама с твоето положение любовта трябва да дойде след сключване на брака. Редфорд Сийтън е младеж, за когото си заслужава да помислиш.

Друсила копнееше да извика: „Не знаеш! Аз вече съм влюбена!“, но вместо това каза само:

— Ще ти бъде много приятно, ако се сгодя за Редфорд, нали?

— Сийтън са старо и твърде уважавано семейство — отговори госпожа Тримейн. Очевидно, що се отнасяше до нея, това бе най-важното. — Сийтън Баръни е една от най-големите плантации в Южна Каролина.

— Странно име — рече девойката.

— Земята е била дадена на Сийтънови с кралска харта от Чарлз II след възстановяването му на трона. Били са измислени нови титли за колониалните земевладелци; наричали са ги барони, графове, ландграфи. И оттам идва Сийтън Баръни.

Друсила едва прикри усмивката си. Не беше престанала да се впечатлява — а и забавлява — от боготворенето на произхода от страна на Шарлот Тримейн.

— … И загубиха всичките си роби, разбира се — говореше в този момент старата дама. — Но Теодора Сийтън е наистина забележителна жена. Не пожела да се признае за победена и макар да й се наложи да продаде част от земята си, тя използва парите, за да бъде обработвана останалата с платени полски работници. Предполагам, че е направила и редица хитри вложения. — Госпожа Тримейн погледна многозначително Друсила. — Тя очаква от Редфорд, като неин единствен син, да продължи възстановяването на семейното богатство. Също така и ще очаква той да се ожени за момиче от толкова добро семейство, колкото и неговото. — Очите й проблеснаха весело. — Може дори да се примири и ако момичето е янки.

— Бабо, да не би да казваш, че искаш да се омъжа за него? Защото ако е така, трябва да знаеш, че…

— Друсила, моля те, не говори романтични глупости. Любовта, за която мислиш, я има само в романите. Пък и не искаш да ми кажеш, че знаеш какво означава любовта между мъж и жена, нали?

Последните думи на госпожа Тримейн предизвикаха у Друсила вълна от вина, примесена с удоволствие, когато девойката си спомни срещата си с Кевин в беседката.

Госпожа Тримейн докосна пламналата й буза с хладните си нежни пръсти.

— Хайде, дете, нямах намерение да те засрамвам. Твоята скромност е съвсем на място, разбира се. — Изправи се и позвъни на прислужницата си. — Изобщо не става дума да те принуждавам да се омъжиш, скъпа моя. Но би ми доставило удоволствие, ако поне помислиш за Редфорд Сийтън като за един от възможните варианти.

На другия ден падна мъгла и заплашваше да завали. Сивата мъглица покри Клиф Уок и Друсила, която караше лек кабриолет, почувства влажния въздух върху лицето си.

Слава богу, Шарлот Тримейн прекарваше часовете между обяда и чая в почивка в стаята си. Друсила подозираше, че на възрастта на „баба“ й това беше необходимост по време на изморителния светски сезон.

За девойката разкошът на Перегрин Корт внезапно бе станал потискащ. От разговора си с госпожа Тримейн предишната вечер чувстваше, че е поставена в положение, с което не можеше да се справи. Трябваше да се види с Кевин и да го накара да разбере какво става.

Знаеше, че е опасно да отиде в хотела му ей така, но бе обмислила всичко, лежейки будна през нощта след разговора.

Над главата на Друсила се виеха чайки, които крещяха пронизително; грациозни сиво-бели форми на фона на по-тъмното сиво на облаците. Девойката докосна леко охранената кобила с камшика си; искаше да стигне до Акуиднек Хаус, преди да е заваляло.

Когато влезе в удобния стар хотел, тя попита администратора дали мадам Жанин не е излязла. Мъжът отговори, че не е и Друсила продължи нагоре към апартамента й. Макар и да нямаше търпение да се види с Кевин, знаеше, че не може да се срещне открито с него. Беше измислила посещението си при мадам Жанин за прикритие, в случай че я видеше някой познат. Бе взела със себе си последния брой на „Огледало на модата на мадам Деморест“ и си бе отбелязала скица на рокля за разходки на една от страниците му.

Тя почука на вратата на мадам Жанин и шивачката я прие в салона, който също така служеше и за работна зала. Върху масите бяха натрупани парчета коприна и брокат, заедно с модни френски и Американски списания и кройки. В една отворена кутия имаше колекция от оцветени в перленосиво, светлорозово и бледобежово френски ръкавици от шевро. Мадам Жанин поздрави Друсила и каза:

— Ах, скъпа моя госпожице Тримейн, толкова се радвам да видя! Ако знаех, че имате нужда от моите услуги, щях да бъда щастлива да дойда в Перегрин Корт. — Тя придърпа един малък позлатен стол. — Моля, седнете. Бихте ли желали малко чай?

Друсила поклати глава и показа на шивачката броя на „Огледало на модата“.

— Видях този модел… да, ето го. Бих искала да ми го ушиете…

— Ах, да. Наистина е очарователен — каза шивачката. После, почти час, двете с Друсила обсъждаха предложения костюм.

Друсила почувства, че нервите й се опъват от нетърпение, но знаеше, че тази хитрост е необходима и се насили да слуша забележките на шивачката и да вмъква тук-там по някое предложение. През цялото време искаше само да бъде с Кевин, а той бе толкова наблизо, в стаята си на горния етаж.

Накрая успя да си тръгне. Мадам Жанин я увери, че роклята ще бъде готова за проба след няколко дни.

След това девойката продължи бързо към горния етаж и по коридора, сумрачен от неясната следобедна светлина. „Ами ако не е тук?“ — запита се тя, докато чукаше на вратата му.

После чу стъпки и вратата се отвори.

— Друсила, какво правиш тук?

— Всичко е наред — успокои го тя. — Напълно безопасно е.

Кевин отстъпи настрана, за да й направи път. Беше само по панталони и тъмната коса беше мокра и залепнала на челото му. Миришеше на сапун и бръснарски спирт.

— Нещо не е наред ли? — попита той, като я гледаше тревожно.

— Нима трябва нещо да не е наред, за да мога да те посетя?

— Не кокетствай с мен, скъпа. Запази това за Редфорд Сийтън.

Разбира се, беше я видял с Редфорд на бала на госпожа Белмон, а вероятно и на други светски събития. И ревнуваше.

— Много добре — каза Друсила и му се усмихна. — Просто исках да поговоря с теб. Липсваше ми, Кевин.

— Не предполагах, че си имала време да мислиш за мен с тази твоя наситена програма. Ти си красавицата на сезона, както ти казах, че ще стане. И елегантният господин Сийтън би трябвало да се грижи да не оставаш самотна.

— Той е много чаровен млад мъж.

— Чудесно — отговори Кевин. — И това ли дойде да ми кажеш? В средата на следобеда, когато може да те види всеки? Сигурен съм, че има поне дузина разочаровани майки, които биха били щастливи да разкъсат репутацията ти на парченца, задето си впримчила добрата партия господин Сийтън.

Друсила се засмя:

— Погрижих се за това. Моята шивачка, мадам Жанин, има апартамент на долния етаж. Отидох първо при нея и прекарахме доста време заедно.

— Разбирам.

Той се поотпусна, но не направи опит да я вземе в прегръдките си, както девойката се бе надявала.

— Ако съжаляваш, че съм дошла, ще си отида.

— Едва ли мислиш да го направиш.

Кевин я притегли към себе си и я целуна леко.

— Но все пак — каза той — ще бъде по-разумно от твоя страна да си тръгнеш, скъпа моя.

— Как бих могла? — попита тя й посочи към прозореца, където първите светли капки дъжд започваха да прокарват сребърни линии по стъклото. — Никой джентълмен не би изпратил една дама да си тръгне в бурята и дъжда.

Кевин й се усмихна.

— Но аз никога не съм твърдял, че съм джентълмен.

Друсила се притисна към него и сложи длани на голите му рамене.

— Искаш да остана, нали? — прошепна тя.

Устните му намериха нейните и се сляха с тях в дълга целувка, изпълнена с копнеж. Кевин я остави за момент, само колкото да дръпне тежките завеси, и няколко секунди по-късно двамата бяха заедно на широкото меко легло. Ръцете на Кевин събличаха припряно роклята, долните й дрехи. Друсила посегна и притегли главата му към гърдите си.

 

 

По-късно лежеше близо до него и слушаше дъжда, който барабанеше силно по прозореца. Вдишваше соления морски въздух. Чувстваше се отпусната и в безопасност.

Мислеше, че Кевин е заспал, но после видя, че я гледа през полуспуснатите си клепачи. Той прокара нежно ръка по гладката бяла кожа на рамото й, след това отмахна чаршафа и продължи от талията до коляното й.

— Кевин, не можем… Трябва да си тръгвам. Става късно.

— И може би Редфорд Сийтън ще те посети тази вечер? Вярно ли е? — Той отдръпна ръката си и се отмести до другия край на леглото.

— Кевин, не искам да говоря за Редфорд, не сега!

Той стана от леглото, изправи се и се загледа надолу към нея. Очите му бяха студени и твърди като гранит.

— Предложил ли ти е да се омъжиш за него, Друсила?

— И какво, ако е? Госпожа Тримейн го одобрява и освен това ти…

— Продължавай. — Кевин се протегна към дрехите си и започна да се облича, но без да откъсва очи от лицето й.

— Ти сам каза, че не искаш да се ожениш за мен…

Той си пое дълбоко дъх и Друсила почувства прилив на надежда. Кевин я обичаше? Наистина я обичаше.

— А ти влюбена ли си в него? — попита много тихо Кевин.

— Ти ми каза, че не мога да си позволя лукса да изпитвам чувства — отвърна Друсила.

В очите му имаше гняв, но и нещо друго, което тя не можеше да разбере. Девойката протегна ръка към него, но той се отдръпна и отиде до прозореца.

— Това е напълно вярно, разбира се. Една женитба между теб и Сийтън би била изключително разумна стъпка.

Друсила почувства как сърцето й се свива и в един момент усети влажния студ в стаята. Кевин я видя, че трепери и й подаде халата си.

— Облечи това — каза той.

Друсила стана и нахлузи вълнената дреха, която, разбира се, й беше твърде голяма. Кевин завърза колана около талията й и взе ръцете й в своите. Девойката си спомни онази първа вечер, когато беше направил същото по време на пътуването до хотела на Пето Авеню; спомни си топлината и спокойствието, което беше почерпила от докосването му.

— Мислиш ли, че госпожа Тримейн би ти позволила да се омъжиш за някой като мен? — попита той.

— Ако й разкажа всичко, бих могла да я накарам да разбере.

— Бъди разумна, Друсила. Госпожа Тримейн не знае какво е да си гладен и бездомен. Как би могла да разбере какво чувстват хора като нас?

— Ти не я познаваш. Вярно е, че отдава голямо значение на семейния произход, но не е безсърдечна. Привързана е към мен и ми желае щастието.

Той поклати глава.

— Желае щастието на внучката си, но това е нещо друго. В момента, в който разбере, че не си нейната внучка… — Той застана неподвижно, като гледаше надолу към нея със стиснати зъби. — Ще те арестуват за измама. Двамата ще свършим в затвора. Не е много приятна перспектива, нали?

— Не ме е грижа за това…

— Тогава аз ще трябва да се погрижа и за двамата, докато ти дойде умът в главата. — Той я прегърна, заведе я до едно малко канапе и я накара да седне.

— Искаш да се омъжа за Редфорд Сийтън? — Горещите сълзи щипеха очите й, но тя се насили да ги преглътне.

— Искаш да го кажа ли? Добре тогава, дявол да го вземе! Искам да се омъжиш за него, да напуснеш Нюпорт и да си устроиш нов живот. Страхувам се, че не си създадена за авантюристка. Рано или късно ще те загризе съвестта и ще признаеш истината на Шарлот Тримейн. И повярвай ми, скъпа моя, тя няма да прояви и капка милост.

Думите му, хладни и логични, се врязаха в съзнанието й, но Друсила ги отхвърли.

— За мен ли се страхуваш или за себе си? — изстреля тя. Когато Кевин не отговори нищо, девойката продължи, а гласът й се повишаваше и добиваше истерични нотки: — Не ме обичаш! Никога не си ме обичал!

Кевин сложи ръка върху нейната, но Друсила се освободи рязко. Още от първата им среща Кевин бе властвал над нея и бе контролирал всяко нейно действие. А сега Друсила усещаше, че той иска да я тикне в обятията на друг мъж.

— Ти ме използва…

— Друсила, моля те, овладей се…

— Даже и първия път, когато се люби с мен, то беше само защото… — Лицето й гореше от срам и й се наложи да произнесе думите през свитото си гърло: — Искаше да се съглася с плановете ти и когато не успя да ме убедиш по никакъв друг начин…

Кевин сви устни и девойката видя твърдите линии в ъгълчетата им.

— Нима си мислиш такова нещо за мен? — попита много тихо той.

— Вярно е, нали? — извика Друсила.

Той си пое дълбоко дъх и тишината, която се възцари, беше студена и заплашителна. После Кевин каза безгрижно:

— Подценяваш ме, Друсила. Винаги си ме подценявала. Любих се с теб по същите причини, по които би го сторил всеки мъж. Ти беше толкова красива, а и…

— Продължавай.

— Доколкото си спомням, тогава показа нещо повече от охота. И при наличието на такава… жар… как можех да устоя?

Нямаше значение, че в думите му имаше елемент истина; че Друсила сама му се бе предложила. Девойката усети подигравката в гласа му, която я лишаваше от цялата й гордост, и само яростта й оставаше, за да я поддържа.

Тя скочи на крака и лицето му заплува пред очите й. Отметна глава назад и го зашлеви по бузата с всички сили.

— Мразя те, Кевин Фаръл! Надявам се никога повече да не те видя!

Той сложи ръка на бузата си и я потърка замислено. В очите и полуусмивката му имаше ирония.

— В такъв случай нямаш причина да не се омъжиш за Редфорд Сийтън, нали?

После, се обърна и излезе от стаята, без дори да я погледне.