Даяна Хевиланд
Страстните измамници (8)

Осма глава

— Скъпа моя, ако знаех, че искаш своя лична прислужница, щях да ти наема — каза госпожа Тримейн.

Двете с Друсила седяха в библиотеката след вечеря.

— Смятах — продължи госпожа Тримейн, — че си доволна от обслужването на Кларис. Когато се върнем в Ню Йорк — да, имам намерение да отворя градската си къща през есента, — ще ти намеря опитна лична прислужница. Някоя подходяща.

Тя наблегна леко на последните две думи и на Друсила й стана ясно, че старата дама е леко раздразнена.

— Но Кити е будна и има желание. Сигурна съм, че ще се научи бързо.

— Задълженията на една лична прислужница не са прости, Друсила. Тя трябва да може да те облича изкусно, да се грижи за дрехите ти и да замрежва и най-нежните материи; да глади безупречно; да подрежда куфарите ти. О, не. И дума да не става!

Друсила погледна към дребната царствена жена, която седеше, сковано изправена на стола си; истински образ на достойнството в роклята си от масленозелена коприна и брокат.

— Изненадана съм, че нае това момиче, без да се посъветваш с мен.

— Може би постъпих прибързано — каза Друсила, за да успокои госпожа Тримейн. — Но дадох дума на Кити Нолън и не мога да я наруша. — След това докосна ръката на старата дама. — Ако само поговорите с нея, сигурна съм, че ще промените мнението си.

— Едит ми каза, че момичето е крайно непривлекателно на вид и че дори не е чистоплътно.

Друсила избухна гневно:

— Това не е вярно! Този следобед не беше много спретната и миришеше силно на риба, но това е, защото е била принудена да прекара нощта в една барака на кея Банистърз. Когато се изкъпе и смени дрехите си, сигурна съм, че ще изглежда съвсем добре.

— Откъде, за бога, намери тази персона за твоя лична прислужница?

Друсила се поколеба и каза, като подбираше внимателно думите.

— Това се случи, след като излязох от апартамента на мадам Жанин в Акуиднек Хаус. Стоях твърде дълго права, а там беше горещо и задушно. В коридора ми се зави свят и Кити ми помогна. Пренебрегна собствените си задължения, за да мога да се почувствам добре. И са я уволнили, без да й дадат препоръки.

— Едит не ми каза нищо за това.

— Не е знаела.

— Разбирам — каза замислено госпожа Тримейн. — Това променя коренно нещата. Но дори и така да е, можехме просто да дадем на момичето малко пари и да я изпратим да ся върви по пътя.

— Не, бабо. Кити е живяла мизерно. Искам да направя нещо за нея. Нещо, което наистина да има значение.

— Но, скъпа, ако решиш да помагаш на всяка бездомна нещастница, която е живяла мизерно, скоро къщата ни ще бъде претъпкана с подобни хора.

— Но аз искам да помогна само на Кити. И това не е милостиня. Кити ще ми бъде полезна. Кларис има предостатъчно работа. А сега, с Жътвения бал, ще бъде по-натоварена от всякога.

Друсила млъкна, притеснена от обещанието, което бе дала на Редфорд Сийтън.

— Какво има? — попита госпожа Тримейн и я погледна по-отблизо. — Да не би да не те радва мисълта за бала?

Девойката не каза нищо и старата дама продължи:

— Някога Жътвеният бал беше традиция в Перегрин Корт. Давахме го всяка година, за да отбележим края на сезона. Но след смъртта на сина ми нямах повече сърце за такива тържества. Досега…

— Да, разбирам — каза Друсила. — Но… бабо, този следобед Редфорд ме помоли да се омъжа за него. Обещах да му дам отговор на Жътвения бал. Разбира се, той има намерение да говори с вас колкото е възможно по-скоро — прибави тя.

Набръчканото лице на госпожа Тримейн грейна и лешниковите й очи заблестяха от удоволствие.

— О, скъпа моя! — възкликна тя. — Защо не ми каза веднага? Ето, приказваме си за новата прислужница, а ти през цялото време таиш тези прекрасни новини в себе си.

Друсила искаше да смени темата, преди да развали удоволствието на госпожа, Тримейн, като я уведоми, че възнамерява да отклони предложението на Редфорд.

— Ами Кити? — настоя момичето. — Ще мога ли да я задържа за моя прислужница?

— Улучи ме в момент на слабост. Да, задръж си малкото безпризорниче, ако това ти доставя удоволствие. Поне засега. Но се погрижи тя веднага да получи комплекта нужни униформи. В града има една госпожа Кеникът, която се занимава с тези неща. Изпрати утре момичето при нея.

 

 

Когато Кити Нолън се върна от града на следващия следобед, в мислите й цареше абсолютна бъркотия. Не можеше да повярва, че познава Друсила Тримейн само от три дни. Каква прекрасна дама, и толкова мила! Кити знаеше това още от първата им среща в Акуиднек Хаус, но все пак, идвайки в Перегрин Корт, не се бе надявала да намери работа тук. Най-голямото нещо, което бе смяла да очаква, беше госпожица Друсила да й заеме пари за билета до Ню Йорк. До мазетата във Файф Поинтс, където сестра й Лизи живееше със своя съпруг-нехранимайко и с децата.

И тогава госпожица Друсила я нае, и то не като помощничка в кухнята, а като своя лична прислужница. А днес Кити отиде в града по най-чудесния начин, който можеше да си представи — с каретата на Тримейнови с жълтите колела, за да си купи цял гардероб с най-хубавите дрехи, които някога бе притежавала.

Сега, докато изкачваше широките стълби към стаята на госпожица Друсила, все още не можеше да повярва, че е част от този дом. Ама че хубав беше, като палат, с толкова прекрасни стаи, всичките с кадифени завеси на прозорците и дебели меки килими!

А нейната собствена стая в крилото за прислугата на третия етаж беше светла, проветрена и чиста. Никога преди не си бе представяла, че може да живее в такъв лукс.

И всичко това само защото бе проявила малко любезност към красивото червенокосо момиче, което бе открила в онази стая в хотела! Какво ли бе правила там госпожица Друсила? Но този въпрос притесняваше Кити и тя го пропъди решително от ума си. Предполагаше, че даже и младите дами от фини семейства правят грешки, когато са замесени мъже. Кити се опита да не си спомня, че когато бе открила госпожица Друсила, тя бе облечена в мъжки халат на голо и чаршафите на леглото бяха разбъркани… Не, каквото и да се бе случило, то със сигурност не бе по вина на госпожица Друсила.

Кити беше пъргава и сръчна. Сега щеше да се научи да подрежда онези дълги до кръста златисточервени коси, лъскави като прекрасен меден чайник; да се грижи за чудесните дрехи, всичките от коприна и брокат; да ги замрежва и глади до съвършенство. Но въпреки всичко, колко малко бе това за някой, на когото дължеше толкова много!

— Колко добре изглеждаш, Кити! — възкликна Друсила. Беше седнала пред тоалетката и се обърна, когато момичето влезе в стаята.

— Благодаря ви, госпожице — отговори Кити, погледа известно време как госпожица Друсила взема шишенце с одеколон и се взира в етикета, поколеба се и каза: — Когато излизах от къщата на госпожа Кеникът, ми се случи нещо странно. Срещнах една дама. Тя рече, че ви познавала и искала да говори с вас, ама не тук, в Перегрин Корт.

— Не разбирам. Даде ли ти картичката си?

Кити поклати глава.

— Не, ама каза, че името й е Баксли, Елвира Баксли, и че вие сте щели да си спомните.

Шишенцето с одеколона се изплъзна от пръстите на Друсила и се разби върху мраморната повърхност на тоалетката, като изпълни стаята с аромат на портокалови цветчета. Бе станала бяла като батистения халат, който носеше. Кити се спусна към нея.

— Добре ли сте? Да нямате пак от ония припадъци?

Госпожицата се опита да каже нещо, но думите не идваха.

— Ще повикам някого — каза Кити, но Друсила я хвана за ръката и я стисна толкова силно, че я заболя.

— Никого — прошепна господарката. — Ще се оправя само след минутка.

Но в очите й имаше истински вледеняващ страх. Кити се освободи внимателно, взе една кърпа и изчисти разлетия одеколон и разпръснатите стъкълца. Почти беше свършила, когато Друсила попита:

— Къде иска да се срещне с мен госпожа Баксли, ако не тук?

— Рече долу, на Клиф Уок. На върха на Четиридесетте стъпала. Рече, че ще бъде там довечера в единайсет часа и ще чака до дванайсет.

Очите на Друсила се бяха променили; зениците й се бяха разширили толкова, че синьо-виолетовото почти не се виждаше. Ръцете й бяха здраво стиснати, сякаш имаше нужда да се държи, за да не загуби контрол над себе си. Но когато заговори, гласът й беше спокоен:

— Много добре, Кити. А сега — банята ми. Трябва да се научиш какво се прави. Моля те, извади ми гълъбовосивата рокля; онази с дантелите. Също аметистовите обици и хубавия часовник с верижката. Ще го нося вместо огърлица.

— Ама няма да идете, госпожице! Нали няма? Хич не ми хареса онази жена. Не можете да ходите сама на Клиф Уок и да се срещате с такива хора.

— Трябва, Кити. Не се тревожи за мен. А сега, моля те, започни да ми приготвяш банята.

— Госпожице, не бива да ходите! — изплака Кити.

— Не искам, но нямам друг избор. Госпожа Баксли е моя стара позната.

Кити беше слисана. Как можеше госпожица Друсила да познава такава стара повлекана като госпожа Баксли? Как изобщо имаха нещо общо? Кити не посмя да задава повече въпроси; не и когато беше нова в работата. Но не можеше да позволи на госпожица Друсила да се размотава толкова късно през нощта с такава жена.

— Нека тогава дойда с вас — каза Кити.

Друсила се поколеба, сякаш обмисляше предложението. После поклати глава.

— Не, Кити. Невъзможно е. Трябва сама да поговоря с нея.

Кити не продължи да спори, а отиде до малката баня до спалнята и завъртя едно от блестящите сребърни кранчета. Само преди няколко часа щеше да застине в благоговение пред разкошното помещение с голяма вана, облицована отвън с махагон; под от мънички парченца плочици, подредени така, че да образуват картина на вълни, скали и дами, които от кръста надолу бяха риби със зелени, виещи се между скалите опашки.

Но сега мислите на Кити бяха другаде. Момичето се опитваше да реши как да опази госпожица Друсила да не й се случи нещо лошо. Страхуваше се от онази жена Баксли — това поне беше сигурно. Но нищо нямаше да се случи на госпожица Друсила. Не и ако Кити бъде в състояние да помогне. Момичето изсипа ароматните соли във ваната и заблъска ума си да роди някакво решение.

 

 

— Виж ти, скъпа моя, не съм си мислила, че ще се видим отново. И то точно тук, на такова прекрасно място. — Госпожа Баксли посочи с глава към Перегрин Корт. Стоеше, облегнала дебелото си туловище на едно изкривено от ветровете дърво, надвесено над Клиф Уок. Друсила едва различаваше чертите й на лунната светлина, но в ума си виждаше дебелите бузи, малките тъмни очички и свитите устни. Гласът беше същият. Приятелски, дори подкупващ, но готов да стане отвратителен, ако притежателката му не получи това, което иска.

— Как ме открихте?

— Е, госпожице Рийд… извинявай, госпожице Тримейн; нали така се казваш сега? Видях снимката ти в „Ню Йорк Уърлд“, заедно с много други фини дами и господа, на един голям бал. Беше даван от Белмонови, нали? Бях много доволна, като видях, че си се уредила толкоз добре. И като си помисля, че нямаше и цент, ама всъщност откъде може да знае човек?

Друсила беше благодарна, че тъмнината скрива лицето й и тръпките, които преминаваха през тялото й.

— Какво искате? — попита тя.

— Нима съм казала, че искам нещо? Просто дойдох да те поздравя за добрия късмет.

— Госпожо Баксли, не мога да отсъствам твърде дълго от къщи, така че по-добре ми кажете какво желаете.

— У теб винаги е имало нещо високопоставено — рече хазяйката. — Спомням си, когато ти предложих да те изпратя на работа в оня концертен салон. Тогава ти навири нос, сякаш беше велика дукеса. Разбира се, по онова време не знаех коя си. Кажи ми, как се случи така, че се озова в такова положение? Защо не помоли баба си за…

— Това не е ваша работа. А сега, ако сте казали всичко, което имате да казвате, моля ви, вървете си. И никога повече не идвайте тук.

— Е, добре, щом искаш да поставим нещата така. — Гласът вече беше станал твърд. — Всъщност напоследък работите ми не вървят достатъчно добре. С тая паника и банките, дето се затварят, и всичката тая безработица, имах доста тежък период. И като видях снимката във вестника и научих, че си станала богата, рекох да дойда да те видя, а и ти можеш да ми помогнеш малко.

— Че защо да го правя? — Друсила знаеше отговора, но беше твърдо решена да отстоява позициите си.

— Сигурно баба ти държи в ръцете си връзките на кесията, нали така, скъпа? Може би ако отида при нея и й кажа как съм ти помогнала, след като прахоса и последното си пени, за да помогнеш на малката си приятелка — Бет се казваше, нали? — и плати и погребението й, тя може да се окаже щедра към бедна жена като мен.

— Не, не бива да правите това.

Макар Шарлот Тримейн да не знаеше името на мъртвата си внучка, подозренията й можеха да бъдат събудени, ако чуеше за двете момичета на една и съща възраст, подобни на външен вид и живели в пансиона на госпожа Баксли по едно и също време.

Разбира се, Кевин бе взел някои предпазни мерки. Тъй като знаеше, че на името на Бет Камърън има затворническо досие в Блекуелз Айлънд и след това смъртен акт, бе посъветвал Друсила да запази първото си име. Ами ако адвокатите на Тримейн започнеха по-внимателно разследване, какво ли можеха да открият?

— Имам съвсем малко пари — каза тя. — Баба ми плаща дрехите и всичко останало. Но имам бижута.

Свали златните обици с аметисти от ушите си и златния часовник от шията си. Ръцете й трепереха, но успя да ги овладее, докато слагаше бижутата в протегнатата длан на госпожа Баксли.

— Ето на — каза жената. — Знаех си, че ще бъдеш щедра. Но имай предвид, че това е само заем. Докато бизнесът отново се възроди.

Госпожа Баксли се изкикоти гърлено. На Друсила звукът й се стори ужасяващ.

— Знаете ли, има закони срещу изнудването — започна тя.

— Но има закони и срещу други неща, нали? Помисли си за горката малка Бет, хвърлена в Блекуелз Айлънд, защото имало някаква свада в мястото, където работеше!… Ще си тръгвам вече, скъпа. Беше ми приятно да те видя. Макар и да не се държа толкова дружелюбно, колкото можеше. Но може би следващия път ще бъдеш в по-добро настроение.

— Следващия път ли?

— Е, аз обичам да следя пътя на пансионерите си, особено когато са се издигнали до положение като твоето. Страхотно се гордея с теб.

Набитата жена се обърна, пресече Клиф Уок и тръгна нагоре по Нарангасет Авеню. Друсила погледна след нея и забърза обратно към къщата.

 

 

Наближаваше залез-слънце на следващия ден, когато девойката спря коня си на пустия бряг зад Бат Роуд и се загледа в Кевин, който се приближаваше към нея. Даже и след като Кити му бе занесла бележката и после бе докладвала, че той все още е в хотела, Друсила се страхуваше да не би той да не удържи на обещанието си. Сега, когато го гледаше как върви по мекия пясък, изпита странна надежда; след като бе тук, със сигурност щеше да оправи всичко.

Кевин се приближи до нея, протегна ръка нагоре, тя постави своите върху раменете му и той я свали от коня.

— Надявах се и двамата да сме напуснали Нюпорт, преди да се случи нещо от този род — каза Кевин. — Проклетата стара вещица! Какво й призна?

Нито дума за поздрав, нито жест, с който да покаже, че в миналото между тях е имало нещо. Само хладен гняв в сивите очи и приведени леко напред широки рамене, сякаш той самият искаше да се нахвърли върху госпожа Баксли.

— Не съм й казала нищо — отговори Друсила. — Но съм сигурна, че знае истината… Кевин, какво ще правим?

— Съмнявам се, че знае, но очевидно има силни подозрения, защото иначе нямаше да дойде тук.

— Но какво можем да направим? Дадох й няколко бижута, които носех в момента, но…

— Какво? Друсила, това е било глупаво. Бижутата могат да бъдат разпознати.

— Нямах пари. И… — Тя се вгледа в твърдото му, неумолимо лице. — Бях много изплашена.

— Добре — каза Кевин по-меко. — Това вече не може да се поправи. Но тя ще се върне. Изнудвачът винаги се връща, особено когато жертвата може да бъде сплашена толкова лесно като теб.

— Първо на първо, никога не съм искала да участвам в този заговор — рече Друсила. — Това беше твоя идея.

После, когато го видя да се отдръпва, хвана ръката му и впи пръсти в твърдите като камък мускули.

— Няма да си отидеш и да ме оставиш сама срещу всичко това, нали? — Само да можеше да накара гласа си да не трепери!

Той й се усмихна студено:

— Все още поддържаш същото високо мнение за мен, нали? — После сви рамене. — Не, скъпа моя, когато ни отвеждат към затвора, ще вървим ръка за ръка.

— Недей, моля те! Как можеш да се шегуваш за нещо толкова ужасно? — Страхът й се превърна в гняв. — Разбира се, ти си бил вече в затвора и не намираш нищо страшно там.

Кевин не отговори, но изражението на лицето му я изплаши и й се прииска да си върне думите назад.

— Съжалявам, Кевин… — започна тя.

Но той я прекъсна:

— По дяволите, нищо не разбираш! Нито пък мен. Но всъщност мина много време, откакто търсех разбиране от някоя жена. Или доброта. — Сви тънките си устни и я прониза с поглед. — Каквото имаше да ми дадеш, ми го даде, и то щедро.

Това не беше вярно. Друсила можеше да му даде разбиране, любов, нежност и вярност. Но между тях винаги беше така: той й нанасяше удар; тя му отвръщаше. Мъжът заговори с равен глас:

— Няма да отидеш в затвор, нито пък аз, ако се успокоиш и не изгубиш самообладание.

— Но госпожа Баксли ще се върне да иска още бижута и пари.

— Ще се погрижа за госпожа Баксли. Тя повече няма да ни безпокои.

— Но как…

— Остави това на мен. Колкото до теб, искам да се върнеш в Перегрин Корт и да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Нали се гордееше с актьорските си способности?

Кевин я хвана за ръката и я поведе обратно към коня й. Повдигна я и Друсила помисли, че ще й помогне да се качи, но вместо това той я притегли към себе си — по-скоро грубо, отколкото нежно — и впи устни в нейните. Ръцете на девойката се увиха около раменете му и тя се вкопчи в него с всички сили.

Минута по-късно обаче Кевин я вдигна на седлото и остана с вперен към нея поглед.

— Не се страхувай — каза й тихо. — В теб има повече сила, отколкото си мислиш, любов моя. Тя ще ти помогне да преминеш през всичките лъжи, които ти предстоят.

На Друсила й се стори, че някаква студена ръка се протяга към нея и я хваща. Опита се да прочете изражението в очите му, но залязващото слънце я заслепяваше. Кевин удари леко задницата на коня и животното се спусна към Перегрин Корт.