Даяна Хевиланд
Страстните измамници (29)

Двадесет и девета глава

През първата си нощ на „Медея“ Друсила, облечена в една от ризите на Кевин вместо нощница, спа в неговата каюта. Той не се отдели от нея; даже когато тя заспиваше, държеше ръката й.

По време на пътуването, когато заобиколиха Флорида и се отправиха нагоре по източното крайбрежие на Съединените щати към Ню Йорк, силите й започнаха да се възвръщат. Двамата с Кевин прекарваха часове в каютата, като си говореха.

Тя му разказа какво се бе случило от последната им среща в затвора „Сан Рафаел“ насам.

— Не знаех — каза Кевин. — Когато Диего Барбоса и хората му ме измъкнаха от затвора, не знаех, че ти стоиш зад всичко това. Че ти си дала пари за пушки и експлозиви. — Лицето му потъмня. — Диего нямаше възможността да ми каже; беше убит, докато ме пренасяха на кораба.

— Той изобщо не знаеше за мен. Никога не съм се срещала с него — обясни Друсила. — Един английски журналист действаше като посредник. Съжалявам за Барбоса… Трябва да е бил забележителен човек.

— Наистина беше — каза Кевин. После добави: — Тим успя да измъкне Мария, сестрата на Барбоса, по същото време, когато измъкнаха и мен. Сега тя живее в Ню Йорк.

— Сега отиваме там, нали?

— Да, да разтоварим стоката.

Дали наистина в гласа му имаше неловкост, или само така й се струваше?

По-късно същия ден, когато Кевин за пръв път я изведе на палубата, за да се пораздвижи и да глътне малко свеж въздух, тя заговори за брака си с Хулио:

— Трябваше да стана негова любовница, иначе щеше да ме депортира от Куба и нямаше да мога да ти помогна. Той поведе отряда си към „Сан Рафаел“, когато хората на Барбоса са нападнали затвора. Когато се върна, ми каза, че си загинал по време на бягството. Повярвах му. След това нищо вече нямаше значение.

— Беше ли добър с теб?

— Опита се. Обичаше ме по свой собствен начин. Но аз не можех да го обичам. Пък и това с робите. Не можех да понасям начина, по който се отнасяше с тях. И той учеше Андрю да приема тази жестокост като част от живота.

Друсила продължи разказа си със събитията, довели до бунта. И за помятането си.

— След това не си спомням много. Може би не съм искала да си спомням. Обвинявах се за смъртта на Хулио…

— Не си виновна. Получил си е заслуженото. — Кевин я притегли към себе си. — Опитай се да забравиш миналото.

 

 

Когато „Медея“ хвърли котва в пристанището на Ню Йорк, Кевин остави Друсила на кораба, за да слезе на брега да разтовари стоката. Тя го очакваше да се върне вечерта, но вместо него дойде Тим и обясни, че капитанът щял да закъснее.

— Донесъл е подаръци на Мария Барбоса. Винаги й носи по нещичко, когато идваме тук. И я води по луксозни ресторанти и театри.

— И това ли е всичко? — попита неловко Друсила.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Много добре разбираш, Тим. Не се преструвай пред мен. Кевин ми каза, че Мария се е грижила за него, докато е оздравял след „Сан Рафаел“. Разкажи ми за нея.

— Тя е чудесно момиче — призна Тим. — И, разбира се, Кевин й е благодарен, задето тогава се е грижила за него. А и мисля, че чувства някакво задължение към нея, защото брат й умря, за да го измъкне от затвора.

— Хубава ли е?

— Не знам… Слушай, Друсила, няма нищо такова между тях. Той просто се опитва да замести брат й. Грижи се за нея — това е всичко. Даде й пари да започне с магазина за дрехи, но тя почти му ги е изплатила. Пък и след нея тичат много млади кубинци.

— Значи е хубава.

Друсила нямаше право да ревнува. Кевин си беше помислил, че се е омъжила за Хулио по любов. Сега знаеше истината, но може би бе твърде късно.

Беше се виждала в огледалото в каютата. Лицето й бе изпито, с тъмни кръгове под очите. Беше ужасно слаба. Гърдите й бяха станали по-малки, а ханшът й бе тесен като на момче. Спомни си щедрата красота на кубинските момичета, буйните им синьо-черни коси, огромните кафяви очи и прекрасните фигури. А и бяха родени кокетки; опитни в изкуството на съблазняването — провокиращи коси погледи, съблазнително полюляване на бедрата.

Когато Кевин се върна след полунощ, Друсила се престори на заспала. Още от първата й нощ на кораба не спяха на едно легло и даже сега, когато силите й се бяха възвърнали, той продължаваше да спи в каютата на Тим и Андрю.

На другата сутрин Друсила не спомена нищо за Мария. Но Кевин имаше новини.

— Научих, че Шарлот Тримейн щяла да отваря къщата си в Нюпорт за лятото. Телеграфирах й, че ще те заведа там. Това е хубаво, нали? В Перегрин Корт за теб ще се грижат добре, за Андрю — също. Той е чудесно момче, Друсила. Всичко, което един мъж би могъл да иска от сина си.

— Ще останеш с нас в Нюпорт, нали?

— Ако искаш — каза той, но сивите му очи бяха някак далечни и Друсила за пореден път се почувства неловко.

 

 

Макар Нюпорт да се бе променил — особено Белвю Авеню, където бяха построени още по-величествени каменни и тухлени „къщички“, някои от които имитираха ренесансови палати, а други френски крепости, Перегрин Корт си бе останал точно такъв, какъвто Друсила си го спомняше. Една августовска сутрин, почти два месеца след като бе пристигнала тук с Кевин, Андрю и слугите, тя седеше на широката, покрита с възглавнички пейка в дъното на градината с живите плетове. Беше облечена в лятна рокля от муселин на лилави и бледожълти райета, с прилепнал корсаж с дълбоко деколте, украсен с дантели и лилави панделки. На пейката до нея беше сложена сламена шапка с широка периферия.

Последните седмици, сред лукса и удобствата на Перегрин Корт, Друсила се беше възстановила напълно. На бузите й отново имаше руменина, а устните й бяха станали наситенорозови. Беше и малко понапълняла. Шарлот Тримейн бе наредила на Инес да я тъпче със смеси от мляко, яйца и бренди. Андрю пък бе предаден на грижите на мис Уинтърбъри — английска гувернантка, която го караше да се облича в корави колосани моряшки костюмчета, тъпчеше го с овесена каша и агнешки котлети и го водеше на енергични разходки из имението.

Мигел бе настанен на чудесна служба като камериер на един новозабогатял железопътен магнат, който навсякъде се хвалеше с новата си придобивка, но се опъна само когато Мигел се опита да го изкъпе.

— Това е твърде много, дявол да го вземе! — изрева тогава магнатът и прибави поток от англосаксонските нецензурни думи, които така очароваха младежа.

Мигел прие изблика като поредната ексцентричност на тези особени американос. Можеше да си позволи да понася това заради добрата заплата, която всяка седмица даваше на Инес. Съвсем скоро, когато съберяха достатъчно пари, щяха да се оженят и да си отворят малък магазин.

Кевин остана в Перегрин Корт през цялото лято. На няколко пъти проведе дълги разговори насаме с Шарлот Тримейн. Друсила знаеше, че старата дама го харесва въпреки липсата му на родословие.

Но лятото скоро щеше да свърши, а Кевин не бе казал нищо на Друсила за бъдещето. Сега, докато го чакаше в беседката, тя се чувстваше притеснена. Накрая го видя да крачи през градината покрай живите плетове, подрязани като птици и животни.

Кевин влезе в беседката и сърцето на Друсила запърха при вида му. Той не седна до нея, а застана до входа. Погледът му беше далечен и неразбираем. Гледаше към градината.

— Винаги съм мразел тези живи плетове — рече той. — Един жив плет трябва да изглежда такъв, какъвто е, а не като пиле. И всичките тези нови къщи, струпани на едно място! Конюшни с чулове с монограми за конете. Бога ми, вярно е. Мигел ми каза, че железопътният барон, за когото работи, поръчвал ленени чулове с монограми за конете си.

Той закрачи неспокойно из малката беседка. Изглеждаше като животно в клетка.

— Нюпорт не ти харесва, нали? — попита Друсила.

— Харесвам някои неща. Кейовете и корабите. Онези къщи по Теймз Стрийт, които изглеждат като домове на хора, а не като музеи. Но Белвю Авеню… — Направи широк жест. — Тук ти си в своята среда, мила моя. И Андрю ще трябва да я приеме.

— Но не и ти, нали, Кевин?

Той не отговори и Друсила почувства хлад.

— Напускаш Нюпорт, нали? Това ли се опитваше да ми кажеш?

— Да.

— Къде ще отидеш?

— Първо в Ню Йорк.

— Значи с Мария.

— Мария ли? Боже господи, как ти хрумна това? — Приближи се и втренчи поглед надолу към нея. — Сбогувах се с Мария в деня, в който пуснахме котва в нюйоркското пристанище. Отидох да я видя и й казах за чувствата си. Никога не съм я обичал и знам, че един ден и тя щеше да осъзнае, че никога не ме е обичала.

Друсила се изправи и застана лице в лице с него.

— Но тогава… защо ще ходиш в Ню Йорк?

— За да се отърва от „Медея“. Ще я продам на Тим. Той смята да превозва стоки между Ню Йорк и Карибите.

— А ти…

— Мисля, че ще се отправя на запад. Може би в Калифорния. Или даже нагоре, към Аляска. Нали знаеш, там са направили златен удар.

— Някъде другаде — каза тихо тя. — Винаги трябва да бъде някъде другаде.

Той я погледна учудено.

— Тогава, в „Сан Рафаел“, ти ми го каза. Каза ми, че когато излезеш, никога няма да се установиш на едно място.

— Вярно е, скъпа.

Тя се вкопчи в ръката му с всички сили.

— Но каза и нещо друго. Че ме обичаш. И… зная, че обичаш Андрю. Виждала съм те с него и зная…

— Разбира се, че го обичам. Онази нощ в кафенето в Хавана, когато осъзнах, че е мой син, бях толкова горд с него.

— Тогава вземи ни с теб! Андрю има нужда от баща. А аз… Кевин, любими, не искам да ти позволявам да си отидеш… Не и този път!

— Мислиш ли, че не искам да дойдете с мен? Но как да те накарам да обърнеш гръб на всичко това? Аз не съм бедняк, Друсила. Мога да се грижа за теб и момчето. Но не мога да ви обещая всичко това, което имате тук.

— Но аз имам…

— Няма да взема парите ти. — Той се вгледа в лицето й и смръщи вежди. — Кое е толкова смешно?

— Ти. Някога щеше да вземеш дял от богатството на Тримейн. Казваше, че за хора като нас честта и благоприличието са невъзможни без пари.

— По дяволите това, което съм казал! Сега пък ти казвам и по-добре да го повярваш: никога няма да живея на гърба на съпругата си!

Друсила нададе радостен вик и се хвърли в обятията му.

— Кажи го пак!

Той разбра. Както винаги я беше разбирал. Притегли я още по-близо към себе си и сивите му очи се изпълниха с топлина и обич.

— Моята съпруга. Моята съпруга и моята любов.

Устните им се сляха. Друсила знаеше, че където и да я заведе той, там ще бъде нейният дом, нейното убежище… нейното щастие.