Даяна Хевиланд
Страстните измамници (14)

Четиринадесета глава

— Редфорд, моля те, не излизай тази вечер!

Сийтънови се бяха върнали в къщата близо до Батареята и след лека вечеря бяха излезли на верандата на втория етаж, за да усетят ветреца от пристанището. Но вместо да се настани, Редфорд беше обявил, че отива на политическа среща в адвокатската кантора на Маркъс Торп на Броуд Стрийт.

— Съжалявам, скъпа — отговори той, — но господин Торп е важна личност в Чарлстън. Хамптън обеща да дойде, а и Петигрю ще бъде там. За мен е важно да се появя.

— Не искам да оставам сама! — В гласа й се чувстваше отчаяние.

— Ами Гуен и Хейзъл са тук — рече търпеливо той.

Но Гуен, която се люлееше на стола срещу Друсила, каза:

— Що се отнася до мен, аз смятам да се оттегля рано. Мислех си, че ще ти се спи, Друсила, след горещината и всичката тази храна у Петигрю.

— Изобщо не съм уморена — каза тя.

— Тогава защо не разгледаме онези нови кройки, които ти зае Летиция? — предложи Хейзъл.

— Не искам да разглеждам кройки! Имам цели гардероби с дрехи; повече, отколкото бих могла някога да облека. За бога, Хейзъл, не можеш ли да мислиш поне веднъж за нещо друго, освен за дрехи?

Воднистосините очи на Хейзъл се напълниха със сълзи. Снаха й никога преди не й бе говорила така рязко. Момичето започна да рови из джобовете си за носна кърпичка и подсмръкна шумно.

— Много добре. Ще взема кройките горе в стаята си и ще си ги разгледам сама.

Друсила се почувства засрамена.

— Съжалявам, скъпа — каза тя. — Нямах намерение да бъда рязка с теб.

— Цяла вечер си сърдита — рече укорително Хейзъл. — Кълна се, че не зная какво става с теб. Почти не промълви и дума по пътя към къщи, беше кисела по време на вечеря, а сега изпадаш в пристъп на гняв само защото те помолих да разгледаме кройките.

— Боли ме глава — излъга Друсила.

— Тогава би трябвало да си легнеш рано — каза Редфорд, наведе се и я докосва с устни по бузата. Друсила протегна ръце и се притисна до него — не от любов, а от отчаяние, защото не искаше той да я оставя. Искаше й се да му извика: „Остани с мен! Опази ме!“.

— Ще се опиташ да се върнеш рано, нали?

— Бих искал да мога. — Той се освободи внимателно от прегръдката й, но очите му се задържаха още малко на нея. Жена му беше облякла за вечерта бледосиня копринена рокля с дълбоко деколте, разкриващо заоблените й гърди. — Тази вечер изглеждаш много красива. — Млъкна, явно се бе досетил за присъствието на сестрите си. — Подобни срещи продължават до късно. Не е нужно да ме чакаш.

Секунди по-късно той напусна верандата. Друсила взе ветрилото си и започна да го развява рязко насам-натам. Но въздухът беше тежък и даже ветрецът от пристанището не помагаше. Явно нямаше да може да заспи тази вечер.

— Да ти донеса ли чаша чай от лайка? — попита Гуен.

— Защо?

— Заради главоболието ти, разбира се. Или може би предпочиташ амонячен разтвор?

— Главоболието ми почти мина.

— Сигурна ли си, скъпа? Изглеждаш толкова раздразнителна.

Друсила въздъхна облекчено, когато момичетата най-сетне се оттеглиха и тя остана сама на верандата.

Не можеше да седи на едно място и секунда повече, затова влезе в къщата и се качи в детската стая, където спеше Андрю. Не можа да се стърпи и го взе на ръце. Той издаде няколко хленчещи звуци, но после почувства присъствието на майка си и се отпусна. Друсила го прегърна, залюля го и докосна с устни гъстите му черни къдрици. Вече беше почти на година, здраво, набито момче.

Положи го обратно в леглото, дръпна мрежата около него и излезе на пръсти. Поспря се за малко в коридора. Щеше да бъде безполезно да си ляга, затова слезе по стълбите, за да се поразходи в оградената с високи стени градина. Седна на една пейка под вечнозелен дъб, като отмахна висящите воали от мъх.

Все още беше напрегната, когато чу леко потракване по градинската порта, стресна се и извика тихо.

— Не се плашете, госпожо. Вий ли сте госпожа Сийтън, моля?

Беше тъпичкият писклив гласец на малко черно момченце.

Друсила отиде до портата и каза:

— Аз съм госпожа Сийтън. Какво искаш?

— Елате да ви дам това.

То й подаде бележка през пръчките на портата. Още преди да го отвори, знаеше от кого е.

„Кръчма «Бичата глава». Пристанът Гадсън.“

Нямаше подпис, но тя знаеше. Не трябваше да отива. Трябваше да отпрати момчето, да скъса бележката и да си легне. И ако е необходимо — да не напуска къщата, докато не отплава корабът на Кевин.

Но не биваше да отплава. Не трябваше да отива в Куба, в онзи ад от насилие и убийства. Друсила трябваше да се срещне с него и да му каже това. Щеше да намери начин да го разубеди от този безумен план.

— Намери ми затворена карета и кажи на кочияша да чака на края на улицата — каза тя на момченцето. — Ще бъда готова след няколко минути.

Кръчмата „Бичата глава“ беше шумно заведение близо до брега. Посивелият кочияш изглеждаше скандализиран от заповедта да закара една дама на такова място, но нея не я беше грижа. Тя му плати и се качи бързо в каретата.

Но когато влезе в кръчмата, се поколеба. Беше посещавала такива места и преди, по бреговете на реките в Охайо и Кентъки, докато беше обикаляла с пътуващата трупа. Но оттогава се бе променила и сега се отврати при вида на моряците и жените им, които пиеха, караха се и се галеха открито. Отдръпна се, когато един мъж я приближи, набит червенокос моряк с раирана жарсена риза.

— Вие ли сте госпожа Сийтън? — Когато тя кимна, мъжът добави: — Елате с мен, моля. Аз съм Тим Клиъри. Пръв помощник на кораба на капитан Фаръл.

Малко поуспокоена, тя го хвана под ръка и му позволи да я поведе през тълпата. Привлече много любопитни погледи, но никой не я закачи. Зад стаята за пиене имаше къс коридор с врата в дъното. Вътре я чакаше Кевин.

— Благодаря, Тим — каза той. — А сега можеш да отидеш и да се захванеш сериозно с пиенето.

Даже и след като Тим Клиъри затвори вратата след себе си, Друсила продължаваше да чува смехове и крясъци отвън.

— Не е това, с което си свикнала — каза Кевин, сякаш прочел мислите й. — Но е дискретно. — После млъкна и се вгледа в нея. — Липсваше ми, любов моя. — Протегна ръце и я прегърна, но младата жена се отдръпна. Той се засмя тихо и добави: — Как е ръката ти?

— По-добре е…

Той хвана ранената й ръка, погледна я и притисна устни до дланта й. Друсила потрепери.

— Заповядай, седни и пийни нещо.

На кръглата дъбова маса имаше бутилка бренди и две чаши. Кевин беше пил от едната. Сега й наля питие и когато тя се поколеба, каза:

— Хайде, това ще успокои нервите ти.

— Нищо ми няма на нервите. Не очаквах да те видя у Петигрю днес и естествено бях изненадана. А когато Летиция ми каза за кораба, който си купил от Джон… затова дойдох да поговорим. Не можеш да отидеш в Куба. Не можеш.

— Кой ти каза, че ще го направя?

— Редфорд спомена, че Джон Петигрю продал кораба си на някакъв контрабандист на оръжие…

— О, да. Редфорд. Ти не си губи времето, а веднага се вслуша в съвета ми, нали? Едва напуснах Нюпорт и се ожени за Сийтън. Сигурен съм, че „баба“ ти и майката на Редфорд са били много доволни от това. Две чудесни стари фамилии обединени. — Той вдигна чашата си. — Не е твърде късно да вдигна тост за булката, нали? Дълъг живот, щастие. И любов. Ти го обичаш, нали, Друсила?

— Разбира се… — Гласът й не беше много уверен.

— Кажи го.

— Обичам Редфорд.

— Затова ли счупи дръжката на напълно здравото си чадърче, когато ме видя днес следобед? Затова ли дойде тук тази вечер? Защо…

— Престани, Кевин. Моля те.

— Защо се разтрепери като ученичка, когато те докоснах преди малко?

— Дойдох тук тази вечер само защото… Кевин, не бива да отплаваш за Куба. Зная, че смяташ да го направиш, но не можеш. Има и други начини да се печелят пари, без да рискуваш живота си.

— Да, но в момента никой от тези начини не ме интересува.

— Сигурно си полудял! Те застреляха екипажа на „Вирджиниъс“… както американци, така и кубинци.

— Нямах представа, че се интересуваш толкова от външната политика. Мислиш ли, че това е редно за една дама?

— Престани. Не мога да понеса мисълта, че ще се замесиш във война и…

— Не възнамерявам да се включвам в битките, любов моя. Ще направя един бърз курс с „Медея“. Изключително печеливш курс.

— Но ако нещо се обърка, ако с теб се случи нещо…

Кевин остави чашата си и се вгледа внимателно в лицето й.

— Значи наистина те е грижа?

В погледа и гласа му имаше такава напрегнатост, че Друсила се стресна и обърка.

— Знаеш, че е така. Отърви се от този кораб. Или го използвай, за да товариш дървен материал или ориз.

Той поклати глава:

— „Медея“ е чудесен бърз кораб. Бил е построен, за да се промъква през блокадата на янките. Би било истински позор да го товаря с дървен материал или ориз. А сега, любов моя, говорихме достатъчно. Ще мине половината нощ, преди да се качиш на борда.

— Не разбирам.

— О, да, разбираш. Точно затова дойде тук. Не го отричай. И недей да се срамуваш от чувствата си.

— Аз съм омъжена…

— Не ми пука дори да си омъжена за дузина мъже. Все още ми принадлежиш. Винаги ще ми принадлежиш.

 

 

Кевин я закара с лодка до „Медея“. Друсила не говореше, а седеше срещу него и го гледаше с чувство на обреченост затова, което щеше да направи. Кевин беше прав — тя му принадлежеше.

Младата жена вдигна поглед и видя как „Медея“ се извисява над водата; чу вълните, които се плискаха в корпуса й. Кевин даде сигнал на мъжа на вахта и онзи й помогна да се качи на борда.

Друсила се стресна, защото си помисли, че двамата с Кевин ще бъдат сами; присъствието на моряците я караше да се чувства неловко.

Кевин я прегърна с една ръка, за да я подкрепя, докато я водеше.

— Внимавай — каза той по едно време и я издърпа настрани. — Този люк е отворен, както и другите. Останалата част от стоката все още се товари.

— По това време на нощта?

— Не искаме да се фукаме с целта на нашето пътуване. Бунтовниците имат агенти тук, в Чарлстън, но и испанците също.

— Значи е опасно. Защо трябва да го правиш? Не може ли да се откажеш от цялата идея? Не е прекалено късно…

Той я накара да млъкне, като обърна лицето й към себе си и я целуна. После каза:

— Тихо, любов моя. Хайде, ела. Надолу по тези стъпала.

Каютата на Кевин беше малка и далеч не толкова разкошна, колкото онази, която беше споделяла с Редфорд по време на медения им месец на борда на „Трифон“.

Тя свали синята шапчица и кашмирения си шал. Секунда по-късно Кевин я взе в прегръдките си и я притисна до себе си. Целуна затворените очи, устните и шията й с яростен глад.

— Липсваше ми. Господи, колко ми липсваше!

— Но не достатъчно, за да останеш с мен в Нюпорт. Напусна ме, без да кажеш нито дума и…

— И след това в Ню Йорк прочетох за сватбата ти с Редфорд. — Той извърна очи за момент. — Разбира се, беше права да се омъжиш за него. Той ти даде онази сигурност, която аз никога нямаше да мога да ти осигуря.

Той я целуна отново; дълга целувка, изпълнена с копнеж. После я отдръпна за малко от себе си.

— Тази рокля страшно ти отива — каза, — но ако до две минути не си я свалила от себе си…

Тя започна да разкопчава корсажа си, после погледна към полюшващия се фенер.

— Не ме карай да го изгасвам — рече Кевин. — Искам да те погледам. Толкова отдавна не съм виждал тялото ти!

Няколко минути по-късно, когато вече лежеше до него на тясното легло, той прокара върховете на пръстите си по нежните извивки и малките сенчести вдлъбнатини на тялото й.

— Станала си жена — каза Кевин.

— Не съм се променила.

— О, да, променила си се. И това ми харесва. Понапълняла си мъничко тук… — Долепи устни до извивката на ханша й. — И тук също, струва ми се… — Езикът му се придвижи бавно по вътрешната част на бедрото й. — И…

Тя обви тялото му с дългите си стройни крака и се изви нагоре. Накрая вече и двамата не можеха да се сдържат. Друсила чу дрезгавото му дишане, а после и собствения си глас, ридаещ от радост и пълно удовлетворение.

Починаха малко, след това отново се любиха. И отново. След дългите месеци на раздяла Кевин не можеше да й се насити. А и нейната нужда не бе по-малка. Как бе живяла през тези месеци на празнота, без да се случи нищо истинско; нищо, което да е от значение!

Освен раждането на Андрю. Синът на Кевин. Помисли си, че ако му каже за Андрю, може би той няма да замине. Вероятно ако знаеше, че има син, нямаше да рискува живота си с толкова лека ръка.

— Кевин.

— Да, любов моя? Готова си отново? Толкова скоро?

— Не, не е това. Има… нещо друго, което не съм ти казала. Имам дете. Момченце.

Над очите му за момент падна сянка и Друсила се разгневи на себе си, задето беше посмяла да развали съвършеното преживяване, което бяха споделили тази нощ.

— Зная — каза тихо той. — Джон Петигрю го спомена. Каза ми също, че Редфорд смята да влезе в политиката. Че той, Петигрю и още няколко човека ще бъдат тази вечер на политическа среща. Иначе нямаше да ти изпратя онази бележка. Все пак ти ще трябва да продължиш да живееш със съпруга си, след като си отида.

— За бебето… — започна тя.

— Добре де, имаш бебе. Няма нищо необикновено в това да дариш съпруга си със син, нали?

Но в гласа му имаше горчивина. Той я обичаше достатъчно, за да я ревнува, но не достатъчно, за да остане при нея.

— Прилича ли на баща си?

На Друсила й се доплака, защото усещаше, че красотата на тази нощ се изплъзва, и се мразеше за това. Не можеше да се опитва да задържа Кевин, призовавайки чувството му за дълг. Ако не я обичаше достатъчно, за да остане заради нея, тя нямаше да му каже истината. И все пак…

— Да — рече тихо. — Целият се е метнал на баща си.

— Редфорд трябва да е много горд. А предполагам, че и Теодора е доволна.

— Това означава страшно много за тях. Момче, което да продължи фамилното име. Един ден то ще бъде господар на Сийтън Баръни.

Кевин не отговори нищо. Лежеше, загледан мрачно в лампата, която се полюшваше над главите им. Друсила протегна ръка, сложи длан на гърдите му и погали твърдите силни мускули. Той не се помръдна, нито я погледна. Тя се надигна и притисна полуотворените си устни до рамото му. Влажната му кожа имаше солен вкус.

— Моля те, Кевин — прошепна тя. — Моля те…

Той се усмихна бавно, протегна ръце и постави Друсила върху себе си.

— Мисля, че така ми харесва повече.

Гласът му прозвуча гърлено и леко пресипнало, а очите му не се отделяха от нея, докато още веднъж двамата се сляха в едно, давайки и получавайки върховно удоволствие.

Малко преди зазоряване Друсила се върна в къщата близо до Батареята. Мина през градината и се качи горе. Пред вратата се поколеба, после я отвори бавно и безшумно. Леглото беше пригладено и недокоснато. Редфорд още не се бе прибрал, което не я изненада, тъй като той бе казал, че срещата ще продължи цяла нощ. Друсила подозираше, че макар тези срещи да започваха в нечий частен дом или офис, свършваха в някой от най-елегантните барове в града.

Беше обещала да се срещне отново с Кевин на следващата вечер. Не, на същата вечер, защото вече беше започнал новият ден. Погледна лицето си в огледалото над тоалетката и си помисли как се бе променило то само за няколко часа. На бузите й беше избила нежна руменина, а на устните й играеше лека усмивка.

Не чу нито стъпките по покритите с килим стълби, нито отварянето на вратата на спалнята.

— Друсила.

Редфорд стоеше на вратата зад нея. Лицето му бе зачервено, а сините му очи блестяха. Устните му бяха отпуснати. Явно бе пил повече от обикновено. Той понечи да тръгне напред, но се олюля и сграбчи бравата.

— Друсила, миличка. Извинявай. Връщам се у дома… толкова късно. Не се сърди.

— Не се сърдя.

— Сладка Друсила. Сладка… — Гласът му бе надебелял и думите звучаха неясно. — И хубава. Толкова хубава…

— Тихо сега. Ще събудиш цялата къща.

— Не искам да събуждам никого. Искам да спя.

Той се домъкна до леглото и легна, както си беше облечен. Очите му се затвориха и секунда по-късно се чу равномерното му дишане.

Друсила облече нощницата си, но не можа да събере сили да легне до съпруга си. Вместо това се сви на шезлонга в другия край на стаята и заспа почти веднага.

Тази сутрин Редфорд не дойде на закуска и по обяд все още беше в полутъмната спалня. Когато следобед се появи в градината, изглеждаше блед и изтощен. Друсила, която наблюдаваше играещия между храстите Андрю, погледна изненадано към съпруга си. Той винаги бе държал на пиене и даже и когато се бе напивал преди, бе изглеждал достатъчно добре на следващата сутрин.

Тя му предложи чаша силно черно кафе от сребърния чайник до себе си. Редфорд го изгълта, после си наля още едно.

— Няма ли да ме попиташ как мина срещата?

— Надявам се да е била успешна — отговори Друсила.

— Наистина беше. На следващите избори ще се стремя към законодателството и не се съмнявам, че ще спечеля място. Този път демократите ще спечелят недвусмислено.

— Това е добре — каза тя, докато наблюдаваше как Андрю се боричка с черно-бялото си кученце.

— Не ти е много интересно, нали? — След това, без да й даде възможност да отговори, добави: — Смятам тази вечер да отида до Сийтън Баръни. Мама ще иска да разбере как е минала срещата.

Друсила усети укорителна нотка, но не я беше грижа. През цялата сутрин се бе мъчила да измисли някакъв начин да се види с Кевин същата вечер. Беше разгледала и отхвърлила дузина планове. А сега, без никакво усилие от нейна страна, съпругът й даваше идеална възможност. Младата жена усети леко угризение, но то бързо отмина.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Редфорд, без да сваля поглед от лицето й.

— Майка ти иска да стоя тук с Гуен и Хейзъл.

— А, да, забравих. Трябва да се правиш на придружителка.

На Друсила й се стори, че чува иронична нотка в гласа му.

— Това беше идея на майка ти — напомни му тя.

— А ти никога не си харесвала Сийтън Баръни, нали?

— Опитах се. Красиво място, но е толкова отдалечено от всичко.

— Да, разбира се. — Той отиде до Андрю, взе го на ръце и го подхвърли високо. Бебето запищя от удоволствие. — Надявам се синът ми да харесва плантацията толкова, колкото и аз. Тя ще бъде част от наследството му.

 

 

Същата вечер, когато Редфорд замина за Сийтън Баръни, а Гуен и Хейзъл се оттеглиха, Друсила се измъкна от къщата, спря една закрита карета и към полунощ отново беше на борда на „Медея“. Тази вечер на кораба цареше по-голямо оживление от предишната.

— Ще отплавате съвсем скоро, нали? — попита Друсила.

— Да, любов моя.

— Кога?

— Трябва ли да ми говориш за това още сега?

Той я заведе до кърмата, но Друсила спря на върха на стълбата, която водеше надолу към каютата.

— Има ли нещо, което бих могла да кажа, за да те накарам да промениш решението си?

Но лицето му бе придобило онова упорито изражение, което й бе тъй познато. Младата жена се отдръпна настрани, когато Тим Клиъри поведе работещата група към един от люковете.

— Ако ти трябват пари, аз…

— Парите са важни. Но имам и други съображения.

Тя го погледна изненадано.

— Едва ли си един от бунтовниците. Куба не е твоя родина.

— Пет пари не давам коя страна ще спечели. Ако испанците имаха нужда от доставки, щях да продавам и на тях.

— Тогава защо трябва да отиваш? Кажи ми.

Кевин въздъхна нетърпеливо.

— Друсила, ти означаваш за мен повече, отколкото която и да било друга жена в живота ми. Но не мисля, че жената може да разбере някои неща у мъжа. Трябва да отида в Куба. Ако не беше Куба, щеше да бъде някое друго място.

— Но не можеш да продължиш така до края на живота си. Все някога ще трябва да се установиш.

— Слушай — каза Кевин. — Много мъже наистина се установяват рано или късно. Женят се, отглеждат деца, пускат корени в някое парче земя и го правят свое. Но има такива, които не могат. Аз съм от тях.

— Но миналата нощ си помислих…

— Никога няма да забравя миналата нощ. Ще я нося в паметта си до края на дните си. Повярвай ми, Друсила.

— И ще ти бъде ли достатъчен само споменът?

— Ще се наложи да бъде. Такъв съм си. Не ме моли за повече, отколкото мога да дам.

В гласа му имаше категоричност, която не й даде възможност да каже нищо повече.

— Хайде да вървим долу в каютата — каза той. — Да преживеем пълноценно останалото време, което имаме.

Притегли я в обятията си, но Друсила остана скована. Само след секунди обаче страстта надмогна гордостта й.

— Толкова те обичам — каза тя.

По палубата се чуха стъпки и Кевин се освободи нежно.

— Да, Тим, какво има? Казах ти, че не искам никой да ме безпокои.

— Съжалявам, сър. Но този господин тук казва, че го праща господин Петигрю и си помислих…

Друсила се обърна и изпищя. Редфорд стоеше пред нея с пламнали от ярост очи и свити в тънка линия устни. Кевин застана пред Друсила.

— Редфорд, изслушай ме, моля те — започна тя.

Но Кевин я прекъсна спокойно:

— Сийтън, с жена ви се познаваме отпреди. Тя чула, че съм в Чарлстън и дойде тук да се сбогуваме…

— Ти си гаден лъжец — рече Редфорд.

Очите му святкаха и Друсила се запита дали не беше пил отново. После осъзна с ужас, че той не е бил толкова пиян, колкото изглеждаше, когато се бе прибрал в спалнята им предишната сутрин. Не достатъчно пиян, за да не забележи роклята, шапката и шала й. И да се зачуди и размишлява над това.

Изобщо не бе имал намерение да заминава за Сийтън Баръни. Беше я изчакал някъде и я бе последвал тук.

— Аз бях този, който намери Друсила в Ню Йорк, господин Сийтън, и я отведох при баба й. Така че тя естествено искаше да ме види и…

— Ти си гаден лъжец. А тя е малка невярна мръсница. Знам ги тези като нея. Тихи и невинни, но само мъжът да им обърне гръб за час…

— Достатъчно — каза Кевин и направи крачка напред. — А сега се махайте от кораба ми.

Друсила знаеше, че Кевин се владее само заради нея; защото след като заминеше, тя трябваше да се върне и да продължи да живее със съпруга си.

— Тим — рече Кевин, когато Редфорд не направи никакво движение да тръгне, — отведи господина и ако той не е в състояние да гребе, накарай някой от екипажа да го закара до брега.

— Ще го прехвърля и през борда, само да кажете, сър — рече Клиъри.

— Няма да се наложи. Мисля, че господин Сийтън просто е пийнал малко повечко.

Друсила едва сега видя, че Редфорд носи плоска кутия от сандалово дърво под мишница. Той я отвори и на светлината на единия от фенерите проблесна метал. Два пистолета с дълги цеви лежаха в кадифените си легла.

— Вземи единия — каза Редфорд и протегна кутията към Кевин. — Като обиден аз имам право да избера оръжието.

— Да се дуелираме с пистолети? — поклати глава Кевин. — Хайде, Сийтън, знаете толкова добре, колкото и аз, че дуелите бяха обявени извън закона още преди години. Но дори и да не бяха, проклет да съм, ако участвам в такава глупост.

— Ако не знаеш да боравиш с пистолет…

— Знам — отвърна Кевин. — Но трябва да сте се побъркали, ако си мислите, че ще се бия с вас. Вие сте пиян. Или луд. И в двата случая…

Редфорд взе единия от пистолетите от кутията и я плъзна през палубата с крак.

— Вземи го.

Кевин не му обърна внимание. Наведе се, вдигна кутията с пистолета и с едно бързо движение я хвърли през борда във водите на пристанището.

След това се приближи до Редфорд, чийто пистолет сочеше право към гърдите му. Друсила не смееше да издаде звук, нито да се помръдне.

После всичко стана толкова бързо, че в главата й се запечатаха само объркани, ужасни образи — Кевин, който се хвърли напред; гърмът на оръжието; остра миризма на дим. Ризата на Кевин бе обгорена и на ръката му имаше кръв. Сега Друсила наистина изпищя, но никой не й обърна внимание. Кевин се свлече долу и в този ужасен момент тя си помисли, че е убит. Но той се размърда, сграбчи Редфорд за коленете и двамата мъже се сборичкаха, пръхтейки като животни.

След това Кевин отново вдигна Редфорд и го стовари върху преградата, задържа го там и като използваше ранената си ръка, удари главата му в твърдата повърхност. После го пусна и остана за момент, като се полюляваше и гледаше изненадано към собствената си кръв. Куршумът само го бе одраскал, дори Друсила виждаше това, но й прилоша при мисълта какво можеше да се случи. Съпругът й се свлече на колене, като разтърсваше глава, сякаш се опитваше да я проясни.

— Свали го от кораба, Тим — каза Кевин и се обърна към Друсила: — Всичко е наред. Успокой се.

Но Редфорд не стана. Вместо това, Друсила го видя да пълзи на колене по палубата; после пистолетът отново се озова в ръката му. Изправи се неуверено на крака и макар пистолетът за момент да потрепна, той се овладя и се прицели.

Тим Клиъри изруга и вдигна тежкия ключ, който лежеше до отворения люк. Но бе твърде късно. Не бе достатъчно близо до Редфорд, за да го спре. След това ключът направи бърза дъга във въздуха и улучи мъжа й в тила.

Друсила гледаше как Редфорд пуска пистолета и запитва назад. Ръцете му потърсиха да се хванат за нещо, но не успяха, падна в отворения люк и малко по-късно Друсила чу ужасяващото тупване.

Кевин се обърна, погледна към Клиъри и за момент Друсила сякаш не беше на себе си.

— Хайде — каза той на Клиъри. Стекоха се и други мъже, привлечени от пистолетния гърмеж. Друсила се опита да последва Кевин, но той я избута настрани.

— Остави ме да отида при него — каза тя.

— Остани тук. — После прибави към единия от моряците: — Дръж я.

Обхванаха я нечии ръце и тя не можеше да се освободи. След кратката борба се отпусна. Защо ли Кевин и Клиъри се бавеха толкова дълго долу? Защо не идваше да поговори с нея, да й каже…

Най-сетне той излезе от трюма. Кимна на моряка, който я държеше, и той я пусна. Кевин я хвана за ръката и я заведе долу в каютата си.

— Мога ли да отида при него?

Кевин поклати глава.

— Редфорд е мъртъв — каза той. — Счупил си е врата.