Джон Конъли
Дарк Холоу (7)

Шеста глава

Когато се събудих и станах, прозорецът вече светлееше, а земята беше замръзнала. Отидох в кухнята. Все ме теглеше към играчката, затова пак я огледах: контурите й се мержелеят през белия найлон на торбичката, цветовете се губят, като на избеляла имитация на оригинал, но дългият червен нос бойко стърчи през отвора.

Навлякох тренировъчния анцуг — горнище и долнище — и се отправих към огромния пазарен център — националната верига ЮЕС1. Преди това обаче проверих внимателно и заключих всичко, което можеше да се заключи у дома — нещо, което обикновено не правя. Завих по „Спринг стрийт“ и затичах на юг към кръстовището на „Маси Роуд“. Отляво остана бялата дървена камбанария на Първа баптистка църква в Скарбъро, отпред бе малкият супермаркет, който наричаха „Магазинът с осемте ъгъла“. Хванах по „Спринг“ чак до номер 114, огледах се и продължих — улицата бе спокойна, пуста, боровете си шепнеха нещо тихо над мен. Минах покрай гимназията отдясно, тук бях учил след като се преместихме в Мейн, дори бях играл и в отбора на „Червенокожите“ точно когато грипът натръшка половината от тях. Отляво е паркингът на големия супермаркет „Шоп енд Сейв“, той бе пуст, но по шосето към ЮЕС1 вече се набираше трафик. Подреждането на множеството постройки в комплекса е доста неугледно. Винаги си е било такова. Когато през осемдесетте години започна строежът, вече беше малко късно да се променят плановете, пък и като си помисля, ЮЕС1 си изглежда все така навсякъде в САЩ — в който и град да отиде човек.

Когато пристигнахме в Скарбъро за пръв път, тук имаше само един пазарен комплекс — висока многоетажна сграда, наречена „Орион Сентър“. Там беше гигантският „Мамът Март“ — универсален магазин от типа на „Улуъртс“, „Мартинс“ — колониални стоки, лондроматът — обществената пералня на самообслужване, и магазинът за алкохол, който дядо наричаше „Доктор Грийн“. Името бе от времето когато всички подобни магазини са били еднотипно боядисвани в зелено по нареждане на щатската комисия за алкохолни напитки.

В „Доктор Грийн“ си купувахме „Олд Суилуоки“ и „Пабст Блу Рибън“. Тогава бе забранено да се продава алкохол на ненавършили осемнадесет години; не че имаше голямо значение — винаги успявахме да се сдобием с уиски, бира и други неща. Къркахме на Хигинс Бийч — криехме се на отдалечения край на плажа откъм птичия резерват. Там се въдят какви ле не пернати, особено приятно пеят едни, наричат ги калугерици — все едно слушате сребърни камбанки.

Помня отлично как през 1982 година се опитах да навия Беки Бъруби да ми бутне на плажа. Не стана. Но беше едно лято, не ми говори, кръвта ти кипи и все ти се струва, че ще си пукнеш непорочен, а наоколо толкова много хубави момичета, свят да ти се завие! Скоро бях научил, че Беки има пет деца, значи все пак се бе научила да ляга с мъж, ама не и с мен. Тогава карахме автомобили от шестдесетте — бяха ужасно модни: понтиаци с гюруци, емджита, тъндърбърд, шеви — „Шевролет Импала“, и камаро с големите веобразни двигатели — Боже мой — жестоко, жестоко! Имаше и една друга марка — „Плимут Баракуда“ — с подвижен покрив, оле, Боже! Ние — хлапаците — работехме кой където може. По хотели, мотели, на автогарата и по плажовете, някои бачкаха и като келнери — печелеха се много повече пари.

Помня и едно сбиване недалеч от „Орион Сентър“. Беше жежка нощ — кръвта ни играеше, — нали ви казах. Сигурно сами сме си го търсели, ами да, като си помисля. Ступахме се с едни момчета от Олд Орчард Бийч, които се бяха разходили малко по на север, като са търсели именно същото. Отначало само си разменяхме обидни думи. После — заплахи, и накрая — удари. Тогава не умеех да се бия — не и в онези години — и някакъв тип, чието име така и не научих, ме прасна силно по носа. Ама здраво ме перна. Някакъв си, когото никога не бях срещал, повече и не срещнах. Братовчед на някой местен, дошъл от Чикаго. Помня само, че имаше гадни, злобни очички, носеше избелели джинси, фланелка на „Аеросмит“ и кожено рокерско яке.

Явно бе печен във въргалите, защото юмрукът му ме намери за нула време точно в носа и ми причерня. Все едно че ме удари багер с онази голяма метална топка, която използват за събаряне на сгради. Хрущялът изпращя, за секунда не знаех къде се намирам, направо рухнах на земята, рукна кръв, задави ме. Битката около мен се разпали. И друг се озова на земята, свит на топка, а нечии злобни крака го ритаха където сварят — в корема, главата, гърба. Аз обаче смътно долавях всичко това; беше ми паднала пелена пред очите — къде от болка, къде от страх и световъртеж. След няколко минути конфликтът приключи с псувни, последни закани и цинични обещания, разбира се, и няколко финални ритници. Аз си останах в същата поза на земята — превит, с ръце на разбития нос, сълзите ми — смесени с кръвта.

Помогна ми Антъни Хъченс — Тони Хъч, както му викахме на млади години. Бе тренирал борба, преди семейството му да се премести в Скарбъро Хай, по-късно беше голямата надежда на Университета на Ню Инглънд, щеше да стигне и до Олимпийски игри, ако не бе получил гръбначна травма. Наведе се над мен и ми заговори тихо, настойчиво, успокояващо. Не помня думите. Отмести ми ръцете, постави длани на бузите и се загледа в мен със спокойствието на врял и кипял лечител. Изглежда, множество пъти бе гледал подобни травми на тепиха, а имаше и професионален усет за тези неща. Сетне извика по име двамина от стърчащите наоколо дангалаци — те ми хванаха ръцете, а той направи нещо бързо и ужасно болезнено с носа ми, и то само с помощта на двата си палеца.

Пак се чу хрущене, болката бе изпепеляваща, неописуема. Свитки ми изхвръкнаха от очите, за миг ослепях, после виждах само в червено. Изпищял съм, като че ме колят — не че помня самия писък, приятелите ми разказваха впоследствие. Накрая агонията затихна и остана само тъпа болка, а Тони се изправи. По пръстите му имаше кръв — моята кръв. Но носът ми бе наместен или не знам как там му викат специалистите, а деформации по лицето ми не останаха.

Интересно: оттогава насам вече не изпитвам страх, че някой може да ми счупи носа. Любопитна нагласа — познавам болката, нямам желание да я изпитвам отново, но сме като стари познати — ако се наложи, ще се справя, както се бях оправил и първия път. И друго хубаво нещо — вече никога не съм изпитвал същия шок, същата безпомощност, същото страдание. Всичко това остана зад мен и аз станах някак по-силен. Нещо подобно ми се случи — вярно е, — когато си отидоха Сюзън и Дженифър. Но вторият случай ме промени по друг начин — част от мен умря и вместо да стана по-силен, нещо завинаги си отиде от мен.

Прекосих площадката на ЮЕС1 при италианския ресторант „Амато“ и продължих по „Олд Кънтри Роуд“, който пресича старите солени блата, които поне веднъж месечно наводняват околността. Минах покрай католическата черква на името на Максимилиан Колбе и стигнах чак до гробищата. Дядо е погребан на Пета алея. Много обичаше да се шегува с името й, защото още приживе бе купил мястото за вечни времена — за него и за баба. И двамата сега почиват там. Поседнах до гроба, изскубах избилите плевели, казах кратка молитва.

Сетне се върнах у дома и си сварих кафе. Изядох един грейпфрут и се замислих върху случилото се предната нощ. Часовникът показваше почти девет, когато пристигна Елис Хауард — заместник-началникът на отдел „Следователски“ на портландската полиция. Бе навлечен в кафяв кожух и с мъка се измъкна от колата. Детективската служба на полицията се дели на няколко подотдела — „Наркотици и пороци“, „Престъпления срещу личността“, „Имуществени престъпления“ и „Административен“. На практика Елис ги командва всичките с помощта на един лейтенант и няколко сержанти, всеки от които отговаря за определена част от работата. Общо са 22-ма полицейски служители и четири технически лица — експерти по уликите и тем подобни. Екипът е малък, но добър.

Елис се изтъркаля до чардака като голяма топка за боулинг, увита в кожи да не се пропука от студа. Като го гледа човек, едва ли ще повярва, че този симпатичен шишо може да тича, камо ли да спасява нечий живот. Но ще ви кажа, че видът му е много измамен, а пък не му е и работа да тича, макар че когато трябва, и това става. Елис е човек наблюдателен и разсъдлив; той задава въпроси, слуша отговорите много внимателно, мисли, наблюдава, пак пита и така. Резултатите са доста добри — малко неща му се изплъзват на Елис. За такива като него в нашия щат казват, че може да яде супа с вилица, и то успешно.

Съпругата му е едра матрона на име Дорийн, която се усмихва рядко и скъпернически. Ужасно обича да се маца с грим и така дебело си го слага, та чак да си надраскаш инициалите в него. Елис си я търпеше, както светците търпят инквизицията, но си мисля, че дълбоко в себе си хич не я харесва. Абе, човешки работи.

Сигурен съм, че намира истинско удовлетворение в работата си — тя му е и животът. На второ място е бейзболът — ужасно го обича, помни всички важни дати и факти и може да ви цитира какво ли не от Професионалната лига. Кой от големите кога и с какво се е издънил, кой с какво се е прославил, кой е най-големият шемет и прочие и прочие. Часове наред може да ви разказва за 2 май 1917 година, когато Фред Тони от „Червените“ и Хипо Воун от „Къбс“ се надхитряли девет полувремена без съществен резултат, докато в десетия Лари Копф направил невероятен хоумър^[1], как през 1932 г.‍ Лу Гериг от „Янкс“ подобрил всички рекорди — за хвърляне, за посрещане, за удар и т.‍н.‍ Традиционен любимец на пресата е големият бейзболист Бейб Рут, ама Елис помни Лу Гериг и все за него говори.

Отдръпнах се от вратата и му направих място да влезе. Нямах голям избор — доста бе едричък.

— Чудесно изглеждаш, Елис — рекох му аз. — Май има полза от диетите, а?

— Гледам, че някой ти е поправял покрива — отвърна ми той. — Ти нали си градски и затова сигурно си и единственият тук, дето си бачка покрива през зимата. Може би и сам си поработил, а?

— Всъщност да.

— Оле Боже, май е по-безопасно да поговорим отвън, а?

— Много смешно — сопнах му се аз, а той тежко се отпусна в един от кухненските столове. — Ако ще се будалкаме, по-добре внимавай подът под теб да не се продъни. Дюшемето не съм го сменял, да знаеш.

Налях му кафе. Той отпи, забелязах, че изражението му се промени и от ухилено стана съвсем сериозно, дори тъжно.

— Да няма нещо кофти, а, Елис? — попитах веднага.

— Да, доста кофти. Ти познаваш ли Били Пърдю?

Сигурен бях, че знае отговора на този въпрос. Опипах пресния белег под окото. Ръбовете на шевовете все още се усещаха.

— Да, бе — знам го.

— Подочух, че сте се счепкали с него преди, ден-два, а? Да ти е казвал нещо за бившата си съпруга?

— Защо?

Ама хич нямах намерение да топя Били ненужно. В стомаха ми се набра тежка буца. Усещах, че има неприятна новина.

— Защото тази сутрин са намерили Рита и момченцето и мъртви в жилището им. Вратата не е била насилвана, никой нищо не е чувал.

Въздъхнах дълбоко, прониза ме силна болка. Отново видях лицето на Доналд, отново усетих ръката на Рита върху бузата си. Силен гняв ми замъти мозъка, в същия миг интуитивно реших, че виновен ще да е Били. Кой друг? Това усещане не продължи дълго, но силата му ме разтресе. Помислих и друго: едва ли е той — той ги обичаше толкова много. Но защо не е бил при тях, когато е било нужно, защо не ги е защитил, по дяволите? Ама май точно аз нямам право да задавам такъв въпрос. А може и да не е така — може би след всичко, което се случи през последната година, никой няма по-голямо право да го задава.

— Как точно се е случило?

— Разбрах, че жената е била удушена. За детето още не зная. Няма явни следи от сексуално насилие.

— Значи още не си бил на местопрестъплението?

— Не. Днес трябваше да ползвам почивен ден, ама ето на — сега отивам там. Съдебният лекар сигурно вече е пристигнал. И той има един късмет — беше канен на сватба в Портланд.

Пристъпих до прозореца. Вятърът отвън люлееше дърветата, чифт черноглави птици се рееха високо, високо в небето.

— Да не смяташ, че Били Пърдю е убил собствените си жена и дете? — попитах го тихо.

— Може би. Няма да е първата откачалка, която го прави. Жена му ни се обади преди три дни — беше вечер — и се оплака, че се мотаел пред къщата, пиян като казак, крещял, заканвал се и настоявал да го пусне. Изпратихме една патрулка и момчетата го прибраха да изтрезнее. На другия ден го пуснахме, след като го предупредихме, че ако повтори сценката, ще го приберем за по-дълго. Може да е побеснял от решението й да го напусне завинаги. Всичко става при такива като него.

Поклатих глава.

— Били не би постъпил така.

Ама и аз ги говорех едни. Истината бе, че имах някои съмнения. Достатъчно бе да си припомня червените пламъчета, които прекалено лесно блесваха в очите му. За малко да ме удуши при онзи фургон. Нали самата Рита ми бе казала, че той е в състояние да направи всичко, за да й попречи да отведе детето.

Елис очевидно четеше съмненията ми.

— Е, да — рече. — Може да е той, може и да не е… Гледам ти бузата — хубав белег си имаш. Искаш ли да ми разкажеш как си го направи?

— Отидох до фургона да поискам парите за детската издръжка. Той ме заплаши с бейзболната бухалка. Опитах се да му разкажа играта и ето на — получи се малко кофти.

— Съпругата ли те нае да искаш парите?

— Направих го като лична услуга.

Елис присви устни.

— Хм, услуга, казваш? — повтори си сам. — И докато правеше тази… услуга, той не ти ли каза нещо за бившата си жена?

Сега в гласа му звучеше известна острота.

— Заяви, че ще се погрижи за жена си и за детето. После ме попита дали не я чукам.

— А ти какво му рече?

— Ами, че не.

— Вероятно при дадените обстоятелства си дал правилния отговор. Сега аз ще те питам: ти спеше ли с нея?

— Не — отвърнах и твърдо го изгледах в очите. — Не, не спях. А вие прибрахте ли Били или още не сте?

— Изчезнал е. При фургона няма и следа от него, а Роналд Стрейдиър не го е виждал от онзи ден.

— Това го знам. И аз бях там снощи.

Елис повдигна вежди.

— Хм, ще ми кажеш ли защо?

Разказах подробно за онзи бледолик изверг на паркинга зад хотела и за втората ни среща в „Джава Джо“. Елис извади тефтерче и си записа номера на кадилака.

— Ще го проверя в компютъра, пък да видим какво ще покаже. Нещо друго? Нещо, което трябва да знам?

Извърнах се към умивалника и взех торбичката с играчката.

— Някой е влизал снощи тук — докато спях. Разходил се е из стаите, погледал ме е на воля как си хъркам и е оставил ей това.

Извадих клоуна и го поставих на масата пред Елис. Той незабавно измъкна тънки найлонови ръкавици и внимателно го опипа.

— Най-вероятно ще установите, че играчката е на Доналд Пърдю — рекох.

Елис пак ме изгледа.

— Чакай сега: ти къде още си бил — вчера, че и снощи?

— За Бога, Елис, не ме питай това — почти викнах, а в мен се надигна люта вълна гняв. — Дори и не намеквай за такива неща!

— Чакай бе, Птицо, по-спокойно, много си изнервен. Защо ревеш, преди някой да те е ударил? Нали си бил ченге — знаеш, че съм длъжен да задам именно този въпрос. По-добре да е сега, а не после.

Хвърли ми спокоен поглед и замълча. Прав беше. Аз преглътнах и започнах:

— Следобеда се въртях тук — прецедих през стиснати зъби. — Привечер ходих до Портланд, поиграх в гимнастическия салон в клуба, купих няколко книжки, пих кафе, отбих се до апартамента на Рита…

— В колко часа?

Помислих за секунда.

— Трябва да е било осем. Най-късно осем и половина. Позвъних, никой не отговори.

— А сетне?

— Отбих се до парцела на Роналд Стрейдиър, поговорихме, върнах се тук, четох и си легнах.

— Кога намери играчката?

— Около три часа през нощта. Можеш да изпратиш хора тук да направят гипсови отпечатъци на стъпките отвън. Калта е замръзнала — ще излязат екстра.

Той кимна и се изправи да си ходи.

— Ще ги направим. А ти не се сърди. Трябваше да те питам. Знаеш го много добре.

— Знам — отвърнах и преглътнах.

— А, и още нещо. Присъствието на тази играчка — и той поклати торбичката с клоуна, която държеше в ръка — означава, че някой те е взел на мушка, Птицо. Набелязан си. Някой те е свързал с Рита Ферис. И като се замисля кой ли може да е — за мен има само един възможен кандидат.

Ами да. Били Пърдю. И все пак не ми се вярваше. Нещата не се връзваха по този начин. Освен ако Били е решил аз съм предизвикал смъртта на сина му. А може би с действията си в помощ на Рита съм го предизвикал да разсъждава така.

— Виж, Елис, нека да дойда с теб, да хвърля един поглед — може би ще забележа нещо, ще ми хрумне някоя идея — помолих го аз.

Елис се облегна на вратата.

— Чух, че си подал молба за разрешително в Огъста. За частно ченге.

Вярно беше. Бяха ми останали малко пари от застраховката на Сюзън и продажбата на дома ни, пък и от някои неща, които бях правил в Ню Йорк, но рано или късно те щяха да свършат. Значи трябва да се работи, да се вади хлябът някак си. Вече ми бяха предложили и друга работа: в областта на „конкурентното фирмено разузнаване“ — неточен евфемизъм за промишления шпионаж. Но то само звучеше интересно, на практика нещата се свеждаха до дребни мръсотийки: кой продал фирмена тайна, кой направил саботаж в софтуерен завод, кой пуснал фалшива информация, от кого изтекла истинска такава за предстоящи разработки или строежи и прочие. Тъкмо се чудех дали да приема.

— Вярно е. Разрешителното ми излезе миналата седмица.

— Виж сега… ти имаш много по-голям потенциал. Познавам те, познават те и колегите — всички помним какво направи, колко кал извади на бял свят. Можем да използваме човек като теб.

— Какво точно подмяташ?

— Нищо не подмятам — казвам, че ако искаш да постъпиш при нас, за теб място винаги ще има. Мисля, че скоро ще имам ваканция в отдел ПСЛ.

Престъпления срещу личността.

— С убийства ли ще се занимавам или с дребно хулиганство?

— Хайде сега, не ставай ахмак.

— Защо да съм ахмак, Елис? Преди минута допускаше, че може да съм извършил двойно убийство. Ти наистина много бързо си сменяш мнението.

Той се засмя.

— Е, и какво от това?

Кимнах и също се усмихнах.

— Добре, ще си помисля.

— Помисли си, Птицо. Помисли си…

 

 

Рита Ферис лежеше по корем на пода на всекидневната, близо до телевизора. Около врата й се виеше късо въже. Връхчето на едното й ухо бе посиняло — виждаше се през разчорлената коса. Полата й бе запретната чак до кръста, но чорапогащникът и бикините си бяха на място и видимо недокосвани. Отново ми домъчня, сякаш нечии пръсти ме стиснаха за гърлото и изпитах нещо като обич, родена от краткотрайно усещане за огромна загуба. Стомахът ме сви както винаги в подобни случаи, а лицето ми пламна — пак усетих кратката и, но гореща милувка.

Малката стая бе чиста и спретната. Само детските играчки бяха поразхвърляни наоколо, на масата стояха готови за смяна пелени и безопасни игли. Нещо влезе в съзнанието ми и аз изживях последните мигове на живота й. Почувствах, по-скоро видях…

 

 

„… в размазан кадър ми се мярка въжето, което нахлузват на врата и отзад… усещам и допира на гръкляна… светкавичната инстинктивна съпротива — ръцете й отиват към гърлото, тя напразно се сили да вкара пръсти под примката, за да задържи натиска, но въжето сякаш прерязва нежните й пръсти и клупът безмилостно се затяга… аз чувствам и болката…

Агонията е дълга, животът бавно напуска тялото. Страданието е голямо, борбата е горчива и ужасяваща — онази сетна съпротива против постепенното, безмилостно прекършване на гръкляна, прогресивното унищожение на пръстеновидния хрущял в ларинкса… когато изпуква и крехката подезична кост, прозвучава нещо като тих звън на погребални камбани.

Паниката я тресе, пулсът е ускорен до крайност, кръвното налягане скача в непознати висини, тя се вие и подскача като пиле под ножа на палача, бори се да поеме сети, дъх. Опитва се да ритне тялото зад нея, но то предугажда всяко движение и примката се затяга още повече. Лицето става мораво, кожата леко посинява, започва да настъпва цианоза. Очите й се изцъклят и почти изскачат от орбитите, има усещането, че всеки миг главата й ще се пръсне…

Тогава я разтърсва силна конвулсия и тя усеща кръвта в устата — карминът тече от носа, влиза между устните, стича се надолу и капе по земята. Сега вече знае, че краят е неизбежен и прави последен отчаян опит да се освободи, да спаси поне детето, но не знае, че тялото й вече не я слуша… то бавно се свлича надолу, надолу, подът го привлича неудържимо, съзнанието й се замъглява и може би последното, което усеща, е миризмата на урина и екскременти. Светлината гасне, телесните функции са неконтролируеми и последната й мисъл е:

… аз винаги съм била така чиста…“

 

 

— Свършихте ли вече?

Гласът е на лекаря Хенри Воун, който говори на полицейския фотограф.

Доктор Воун е белокос, ерудиран, колкото лекар, толкова и философ, повече от двайсет години е в професията. Неговата служба е изборна със седемгодишен срок, което значи, че и демократи, и републиканци, и пак демократи са го назначавали и преназначавали през всичките тези години. Знаех, че наближава времето му за пенсиониране — сигурен бях, че ще остави след себе си изрядно функционираща система с всичките й изпипани детайли. Бях влизал в лабораторията, където в десетки и десетки бурканчета от доматен сос, майонеза и какво ли още не седят проби от тъкани, взети от нечие мъртво тяло. Според Елис доктор Воун не бил разстроен от пенсионерското си бъдеще — напротив, искал да „има повече време за размисъл“.

Фотографът изщрака набързо още няколко пъти и кимна, че е привършил. Предварителният оглед бе към края си — бяха направени нужните скици и измервания. Екипът привършваше работата по телата и бе готов да се насочи към други детайли по местопрестъплението. Двамина с носилка пристъпиха напред, но Воун ги спря с ръка.

— Хайде да я обърнем — нареди той на детективите.

Двама от тях с ръкавици застанаха до тялото на Рита — един при краката, другият до кръста, докато Воун внимателно хвана главата.

— Готови? — тихо рече лекарят. — Раз, два, три!

Тримата грижливо и с видимо умение преобърнаха трупа по гръб. В същия миг чух гласа на едното ченге — мускулест, леко оплешивял мъж на около четирийсет:

— Ох, майка му стара…

Видях широко отворените и кървясали очи — мъничките капиляри се бяха пръснали, зениците изпъкваха досущ мънички черни слънца в алено небе. Потръпнах пак. Връхчетата на пръстите бяха посинели, ноздрите и устата — задръстени с кръв и засъхнала бяла пяна.

Устните… онези карминенн устни, целунали ме топло и канещо преди по-малко от три денонощия, сега синееха мразовити.

… кажи чао…

Но не това бе най-шокиращото. Устните бяха зашити с дебел черен конец, шевът вървеше диагонално нагоре и надолу в груба имитация на латинската буква „V“. Крайно вляво бе направен дебел възел, за да не се изхлузи конецът при шиенето.

Приближих се още, чак тогава видях добре и детския труп. Той бе частично скрит от канапето и като пристъпих напред, се откриха и краченцата, сетне и цялото тяло. Доналд бе във виолетови ританки с рисунка на динозавъра Барни. Засъхнала кръв имаше по главата, във фината руса косица и на ъгъла на прозоречния перваз, където видимо бе ударена главата му.

Елис се доближи.

— По лицето има синини. Вероятно е плакал и им е пречел на онези изроди. А може да е бил и един. Някой здраво го е блъснал в прозореца. Черепът е счупен.

Поклатих глава и пред очите ми се появи малкото юмруче, което ме заблъска по крака, когато докоснах майка му.

— Тц — опитах се да кажа нещо, но се задавих, предателска влага изби в очите ми и трябваше да ги затворя, уж ме е заболяла главата.

Мигновено помислих и за собственото си дете, а и за онези — другите, които намерихме завити в найлонови чували във влажното подземие в Куинс. Десетки малки личица, замръзнали гримаси на болка — във вечността и забвението.

— Тц — повторих, превъзмогнал слабостта. — Не е плакал, опитал се е да защити майка си.

 

 

Сетне медицинският екип отнесе поставените в бели найлонови чували трупове за аутопсия в Огъста, а аз направих пълна обиколка на апартаментчето. Само една спалня, макар и голяма — с двойно легло и мъничко креватче кошара, гардероб дрешник от красиво борово дърво и шкаф, голяма кутия с играчки и мъничка етажерка с детски книги с картинки — това бе обзавеждането в стаята. Един от специалистите по отпечатъците внимателно ръсеше прах по вратата на дрешника.

Грижливо подредените дрехи по лавиците, спретнато прибраните играчки навяваха болезнени спомени; те пробождаха сърцето ми като с нож. Не бе минала и цяла година, откакто бях преживял нещо много подобно в малката ни къща на „Хобарт стрийт“ в Бруклин. Цяла нощ бях стоял пред дрехите, играчките и десетки други лични вещи на Сюзън и Дженифър. Оглеждах ги, докосвах ги, търсех някакви следи, нещо скрито в облеклото, може би духовете им? Моята съпруга, моята дъщеря: кръвта им, все още по стените на кухнята и хола, тебеширените контури, все още неизмити от пода — там, където бяха седели здраво завързани с въжета. Там, където са били зверски обезобразени, докато бащата и съпругът, който би трябвало да ги защити, се е напивал в един бар.

Стоях с наведена глава и си мислех: кой сега ще вземе тези вещи тук? Къде ли ще отидат те? Чии пръсти ще погалят фината материя на онази бяла блуза, бельото, розовите сутиени, детските ританки? Ще ги държи ли някой в ръка с насълзени очи, припомняйки си в мъчителна болка как е разкопчавал същата блуза, същия сутиен, милвал изскочилата гръд?

Гледах чантичката с козметика. Обичах да отварям червилото на Сюзън с усещането, че нейните устни са го докосвали. Тук имаше същите неща, каквито бяха останали и от Сюзън — руж, четки за коса. Бях ги съзерцавал дълго, безкрайно дълго, бях докосвал връхчетата на гребените, сякаш заедно със спомена мога да възвърна нещо от нея и може би постепенно — атом по атом — да я съживя?

Ами детските играчки? Кой ли ще завърти отново колелцата на онзи жълт камион ей там? Кой ще погали сивото мече с очи като копчета? Ами бялото слонче…

Някой трябва да ги прибере — играчките, дрешките, обувчиците, които малкият мъж така и не бе се научил да връзва сам.

Да, някой. Някой, който да се погрижи и за последните ритуали, последната почит за покойниците, онова мъничко внимание, пропито с голяма обич, което ни оставя незаличими спомени, много по-могъщи в любовта си от всякакъв пищен надгробен паметник. Защото раздялата с обичния е нещо много интимно и то остава завинаги. Защото призракът на едно обичано дете все пак си остава дете — завинаги дете. А любовта и в спомена си е все така любов, дори и десетилетия по-късно.

 

 

Малко по-късно излязох на улицата под хладното зимно слънце. Колата с труповете бе заминала. Били са мъртви не повече от десетина часа, каза ми Воун, възможно и по-малко. Точният час на смъртта ще бъде установен най-прецизно в лабораторията; но това ще отнеме известно време — ще бъдат взети предвид множество и най-различни фактори, дори и температурата в студения и проветрив апартамент на Рита. Вкочаняването на телата бе започнало от очните мускули, долната челюст и врата, за да се разпространи по-бавно и към други части на тялото. При Рита Ферис този процес е бил по-бърз, защото тя се е съпротивлявала.

Вкочаняването, или rigor mortis на латински, се причинява от липсата на енергиен източник за свиването на мускулите. Наричат го аденозин трифосфат или АТФ. АТФ обичайно се разлага изцяло около четири часа след смъртта и мускулите започват да се сковават. Но ако жертвата се бори по време на умъртвяването, тогава се хаби повече енергия, следователно rigor mortis настъпва по-бързо. Този медицински факт ще бъде взет предвид при Рита. Доктор Воун се надяваше да установи доста прецизно часа на смъртта.

Има още цял куп фактори, които спомагат за това: степента и типа насиняване или набирането на кръв и съсирването и в долните части на труповете — тези, които са били към пода или земята; при допир се получава характерно оцветяване — съдебните медици използват специфични таблици и така стесняват диапазона на търсения резултат. За Рита доктор Воун грубо бе изчислил следното: не по-малко от пет часа и не повече от 8–10 часа, съдейки по различните тестове на предварителния оглед. Екипът беше установил, че след смъртта труповете не са били местени. По мои пресмятания Рита и детето не са били мъртви, когато ги бях търсил предната вечер. Възможно е да е била на пазар или на гости. И все пак — ако я бях намерил, дали щях да я предупредя? Можех ли да спася и двамата?

Приближи се Елис. Бяхме встрани от тълпицата любопитни, каквато незабавно се събира в подобни случаи.

— Нещо да ти направи впечатление? — попита ме той.

— Не — отвърнах. — Все още не. Но мисля.

— Ако ти хрумне някаква идея, веднага ми се обади, чуваш ли?

Но аз вече не го слушах. Току-що бях зърнал двамина цивилни, които светкавично показаха документи на ченгето на пост пред сградата и влязоха. Нямаше нужда да им гледам документите, за да се досетя какви бяха.

— Феберейци, а? — подхвърлих.

Малко след тях се появи още един — трети, по-висок, със смолисточерна коса и консервативен тъмносин костюм.

— Да, ФБР. Специалните агенти Самсън и Дойл — поясни Елис. — И едно канадско ченге, казва се Елдрич. Бяха тук и по-рано. Май не ни имат голямо доверие.

— Хм. Май има разни неща, които не си ми казал, а? — обърнах се с интерес към него.

Елис бръкна в джоба и извади плик от онези, където се слагат намерени улики. Найлонов. В него имаше четири банкноти по сто долара, все още съвсем новички, само веднъж прегъвани по средата.

— Хайде да направим търговия — рече той ухилен. — Ти да си виждал тези пари?

Нямаше начин да избягна прекия въпрос.

— Приличат на онези, които ми даде Били Пърдю за издръжката. Или част от нея.

— Мерси много — отвърна той, извърна се и си тръгна.

Ох, дявол да го вземе. Усещах, че изведнъж се разсърди, но не загрявах защо. Изтичах след него и го дръпнах за ръката. Той ме изгледа доста накриво, но на мен така или иначе не ми пукаше. Рязкото ми движение обаче привлече вниманието на двама униформени полицаи и те тръгнаха към нас. Слава Богу, Елис им махна с ръка да се разкарат.

— Не злоупотребявай с доброто ми отношение към теб, Птицо — предупреди той и сурово изгледа пръстите ми, които още го стискаха за лакътя. — Ти защо не ми каза, че Били ти е дал тези пари?

Продължавах да го държа.

— Ти ми дължиш нещо — рекох. — После откъде да зная, че парите имат някакво значение за случая?

Елис смръщи вежди, рече:

— Човек никога не знае. Искаш ли сега да ми пуснеш ръката, че изтръпна.

Пуснах му лакътя и той започна да го разтрива.

— Брей, здрав си като бик, личи си, че тренираш.

Извърна глава към сградата, но федералните ченгета и канадецът все още бяха вътре.

— Ти чу ли за онази дандания при Праутс Нек преди две нощи? — започна той.

— Чух — нали гледам новините. Доста кървава история — осмина убити: агент на ФБР, трима от италианската мафия и четирима камбоджанци. Разбрах, че доста са се гърмели един друг. Е, и?

— Имало е още един играч. С пушка. Очистил Поли Бло и Джими Фриб. Взел мангизите и чупката.

— Какво, какво? Я разкажи!

— Виж сега — онова е било среща с цел размяна: пари в брой за нещо си. Не знаем какво. Федералните подочуват за тая работа от тяхна си слушалка. Сетне Поли Блок и Честър Наш цъфват в Портланд. ФБР смята, че става дума за откуп, но и за измама, тъй като липсва въпросната стока — човек ли е, друго ли. Поне не можем да сме сигурни в каквото и да е. Шерифската служба в Масачузетс съобщи за намерен труп в парка „Андерсън“ вчера — оказа се канадска гражданка на име Фани Фо. Подушило го полицейско куче.

— Чакай, не ми казвай — въпросната Фани Фо е от камбоджански произход, нали?

Елис кимна.

— Изглежда, е била студентка в Харвард — първа година. Намерили чантата й. Аутопсията показва, че е била изнасилена, а после са я заровили жива. В гърлото й е имало пръст. Според ФБР и канадското ченге — онзи Елдрич — хората на Тони Чели са разиграли двойна игра: първо са отвлекли момичето, сетне наредили среща на камбоджанците и ги ликвидирали под носа на федералните. Във всеки случай центърът на това разследване е в Бостън — ФБР съсредоточава главното внимание върху Чели, независимо от стрелбата при Праутс Нек. Тези двамата агенти тук просто събират всякаква допълнителна информация.

— Щом има откуп, кой го е платил?

Елис сви рамене.

— ФБР мълчи по този въпрос, но става ясно, че размяната и убийството са свързани, а има и канадска връзка, след като този Елдрич е тук. Парите, които ти показах, са теглени от канадска банка, от същата банка са и няколкото намерени пачки при Праутс Нек. Проблемът е, че голямата част от откупа е изчезнала и именно тук се намесва онзи играч, за който ти казах.

— За колко пари става дума?

— Говори се за около два милиона.

Почесах се по тила, замислих се. Били Пърдю, Били Пърдю… Този тип е като рикоширащ куршум. Убива един, рикошира в друг, унищожава хора, докато енергията му се изтощи или някой го спре. Ако казаното от Елис е вярно, тогава Били някак е научил за сделката на Чели при Праутс Нек. А може би дори е бил нает за дребна задача, а впоследствие решил да се възползва от случая и да се добере до големите пари. Възможно е да се е надявал по този начин да си възвърне жената и сина, да започне нов живот дори.

— Още ли смяташ, че Били е убил и Рита, и собственото си дете? — попитах тихо.

— Абе, всичко е възможно — пак сви рамене Елис. — На хоризонта не виждам никаква друга вероятна кандидатура.

— Убил я и й зашил устните с онзи гаден черен конец, така ли?

— Не, не зная, не ме питай. Ако е толкова шантав да краде от Тони Чели, защо да не е в състояние да направи още по-голяма дивотия. Като например да обезобрази благоверната.

Аз обаче познавах Елис и бях сигурен, че не вярва в казаното. Парите променяха нещата до голяма степен. Има хора, които за толкова пари биха извършили най-тежки престъпления. Тони Чели е точно такъв човек. Освен това най-вероятно смята двата милиона за своя законна плячка. От друга страна пък, не ми се връзваше онази гадост с устата на убитата. И фактът, че видимо не е била измъчвана. Убиецът — който и да е той — не се е опитвал насила да получи информация от нея. Накратко: била е убита, защото някой я е искал мъртва, а устата е зашита като символично послание до някой друг.

Два милиона долара са много пари! Те ще докарат куп неприятности на множество люде. Ще има непосредствени реакции — било от Тони Чели, било от онези, които той е прекарал. Боже, каква бъркотия само. Тогава още не го знаех, но парите бяха подушили и трети лица — хора, които не се спират пред нищо, за да ги получат.

А Били Пърдю с действията си бе привлякъл още някого. Неизвестна фигура, която не се интересува от пари или бостънски мафиоти, от мъртво дете или жена, опитала се да си изгради нов и по-добър живот. Не, тази фигура бе дошла да потърси нещо, което смята за свое, и да отмъсти на всички, изпречили се на пътя му. И Господ Бог да е на помощ на онези, които му се опълчат.

Зимата настъпваше с мразовит вой откъм Севера, оттам с нея идваше и той.