Джон Конъли
Дарк Холоу (10)

Девета глава

Когато се събудих, бе вече съвсем светло. Зимното слънце проникваше в спалнята между незатворените докрай пердета. Главата ме цепеше, долната челюст почти не я усещах — бе изтръпнала и болезнена на допир. Бях стискал зъби колкото сила имам, докато електрошоковете тресат тялото ми. Седнах в леглото и главата ме заболя още повече — чак тогава си припомних нощния сън. Ако изобщо е бил сън.

Цялото легло бе отрупано с листа, стръкчета трева и мънички клончета, а по краката ми имаше засъхнала кал.

 

 

У дома се намират разни препарати, останали от дядо, други — препоръчани ми от Луис. Взех няколко хапчета с чаша вода и включих бойлера. Комбинацията е добра — против болки, световъртеж, за сила. Чувствах се като пребито псе, поне нямаше кой да ме зяпа, значи всичко бе наред.

Направих си цял чайник кафе, напълних голяма чаша, но така и я забравих на неразтребената маса. Съвсем ме нямаше нещо, бях отпаднал до крайност, хрумна ми, че май трябва да си сменя професията. Да стана градинар може би, а? По едно време реших да се стегна и се обадих на Елис Хауард. Мислех си, че се е заел здравата със случая, особено след появата му при Лестър Бигс. Доста почаках на телефона, докато се обади той самият. Вероятно още ми беше сърдит.

— Рано ставаш — бяха първите му думи.

Въздъхна дълбоко, нещо изскърца силно — вероятно настаняваше огромното си туловище на тръстиков стол. И аз бих изскърцал, ако Елис седне върху ми, особено пък в сегашното ми състояние.

— Ти също — отвърнах неособено остроумно. — Надявам се, че вече си пил кафе с понички?

— Хм, може да се каже, че похапнах — рече той и веднага мина на темата: — Знаеш ли, че вчера в града цъфна Тони Чели?

— О, да. Лошите новини се разчуват бързо — отвърнах, а наум си казах — особено ако ти ги предават директно и по електрически път.

— Но тази сутрин вече го няма. Изглежда, се е покрил някъде.

— Срамота — рекох. — Аз пък си помислих, че ще вземе да отвори цветарски магазин тук.

Чух нечий друг глас, сетне слушалката зашумя, както става, когато някой отсреща я затисне с длан. След няколко секунди Елис се обади пак:

— Е, какво има, Птицо?

— Исках да те питам има ли нещо ново по случая — около Рита или Били? А, и ако си открил нещичко за собственика на онзи кадилак?

Отсреща се чу смях:

— По първите две точки — нищо. Иначе онази кола е служебна, принадлежи на някаква си компания и е регистрирана на името на някой си Лио Вос — адвокат от Бостън.

Елис замълча. Почаках, почаках и попитах:

— Е, и?

— Няма е, и — обади се Елис. — Господин Лио Вос не е вече сред нас. Покойник е — отпреди шест дни.

— Хайде бе, не думай! Един адвокат си отива — остават ни още цял милион.

— Надеждата крепи човека — мъдро отвърна Елис.

— Сам ли си е умрял или някой му е помогнал?

— А, ето това е интересното. Намерил го секретарят му и повикал полицията. Онзи си бил на бюрото, облечен в спортен екип — тичал за здраве, знаеш. Тениска, маратонки, бели чорапки, анцуг. Пред него имало отворено шише с минерална вода. Колегите отначало решили, че става дума за инфаркт. Според секретаря Вос от няколко дни се оплаквал, че е неразположен. Смятал, че кара някакъв грип.

— Да, но след аутопсията станало ясно, че има възпаления на нервните окончания — и на краката, и на ръцете. Имало следи и от опадала коса, вероятно през последните няколко дни. Правили изследвания, анализи — този на косата показал наличие на талий. Знаеш ли какво е талий?

— Храна за мишки — пошегувах се аз.

Дядо използваше талиеви съединения — слагаше ги заедно с храна в капаните за мишки. Талият е бял метал, мек, ковък, много приличен на оловото или живака, но далеч по-отровен. Солите му се разтварят във вода, почти без вкус, при отравяния симптомите са много подобни на тези при инфлуенца, менингит или енцефалит. Осемстотин милиграма талиев сулфат или малко повече е смъртоносна доза — убива човек за едното нищо за 24–40 часа.

— Този Лио Вос с какво се е занимавал?

— Съвсем нормална, законна адвокатска практика — фирмени дела. При всички случаи е печелил много добре. Има къща на Бийкън Хил, лятна вила във Виниърд, доста мангизи в банката. Бил е ерген — може би не е имало кой да му източва сметката с кожени палта и златни джунджурии.

Дорийн, Дорийн му е в главата на нашия Елис — рекох си аз и се ухилих. Само че Елис едва ли може да си позволи кожени палта.

— Местните ченгета все още проучват документацията, но засега всичко е от чисто по-чисто — добави Елис.

— Което обикновено означава, че има нещо мръсничко — скрито-покрито.

— Тц-тц-тц, Птицо, толкова млад и вече циник — изцъка Елис. — Слушай, и аз да те питам нещо — чух разни приказки, че си ходил при Уилфърд.

— Защо? Забранено ли е да се говори с Уилфърд?

— Не е, но отново имаме проблем. Няма го, липсва — изчезнал е, разбираш ли? Писна ми вече от такива неща — отивам, където е станала някаква беля, и все се оказва, че ти си бил там преди мен. Каращ ме да се чувствам неадекватен, пък аз този проблем си го имам у дома и той ми стига.

Почувствах смътен страх, стиснах слушалката с все сила.

— Чакай сега, когато си тръгвах, той си ближеше питието в онова барче.

— Уилфърд никога не ближе питиетата — той ги гълта на екс — поучително каза Елис. — Зарежи тези работи, кажи ми планираше ли да ходи някъде?

— Не помня такова нещо — отвърнах и изведнъж замръзнах: сетих се, че Чели спомена името на Уилфърд.

— А за какво си побъбрихте?

Помислих бързо, па рекох:

— Работил е известно време за Били Пърдю — търсил родителите му.

— Така ли?

— Така.

— Открил ли е нещо?

— Не мисля.

Елис помълча отсреща, изцъка веднъж-дваж и рече тежко:

— Виж какво, Птицо, не крий истината от мен, дразни ме този твой подход.

— Нищо не крия — отговорих бързо.

Това не бе лъжа, но не беше баш и истината. Изчаках да видя дали Елис ще се нервира, но той изсумтя и преди да затвори, само рече:

— Дръж си ръчичките чисти, Птицо.

 

 

Тъкмо прибирах масата, когато отвън избръмча мотор на кола. През леко открехнатите пердета видях задницата на златист мъркюри, паркиран току до къщата. Взех пистолета, увих го в пешкирче и излязох на чардака. Пристъпих под хладните сутрешни слънчеви лъчи и чух познат глас:

— Кой сади днес толкова дървета, а? Откъде този мерак, аз нямам време бельото да си изпера…

С гръб към мен, облечен в мъхесто яке и измачкани кадифени джинси, стоеше Ейнджъл и любопитно съзерцаваше дръвчетата в широкия дядов двор. До него на земята се мъдреше вехт пластмасов куфар, толкова издраскан и очукан, сякаш паднал от самолет. За да не се отвори, бе завързан с яко синьо въженце.

Ейнджъл въздъхна, ухили се и веднага се разкашля раздиращо и продължително.

— Ето, идваш на истински, чист въздух и веднага боклуците напускат белите ти дробове — не ти трябва лечение — обади се друг, също познат глас, дълбок и проточен.

Иззад колата се подаде наведеният до този миг Луис. Държеше блестящ нов куфар и голям калъф за костюми. Както винаги бе облечен в елегантен лоден, под който изпъкваше изрядно изгладеният му скъп костюм. Черната риза бе закопчана на яката, бръснатото теме лъщеше на слънцето. Всичко по Луис бе модно, изрядно, изобщо шик. В отворения багажник зърнах продълговат метален сандък. Този човек никъде не ходеше без любимите си играчки.

— Боже, ще си изкашлям дробовете — с насълзени очи изпъшка Ейнджъл и разтри гърди с две ръце.

Ужасно хубаво ми стана, като ги видях. Настроението ми се вдигна, силата сякаш се върна в мен. Защо бяха тук, а не в Ню Йорк, не зная, но каквато и да бе причината, истински се зарадвах. Луис ме изгледа и кимна, както винаги може би прочете мислите ми. И той изглеждаше доволен от присъствието си, поне дотолкова, доколкото изобщо умее да показва чувствата си.

— Знаеш ли, Ейнджъл, това наоколо е истинската природа — ухилих му се и го потупах по рамото.

— Дървета, въздух, птици — клатеше глава той, сякаш бе в пълно недоумение. — Толкова много дървета на едно място не съм виждал, откакто ме изгониха от детската скаутска организация.

— Няма да те питам защо — рекох.

— Копелета недни. Тъкмо щяха да ми дават значка на природозащитник — рече Ейнджъл и си вдигна куфара.

— Кой ще ти даде на теб значка, бе? — обади се Луис. — Ти и значка, ха-ха!

— Много смешно, нали — сопна се Ейнджъл. — Значи не можеш да бъдеш гей и да вършиш мъжки неща, така ли?

Двамата винаги се заяждаха по един и същи начин.

— Аха. Ако си гей, ще носиш готини дрехи и ще се грижиш за кожата си, изобщо за външността си, чуваш ли какво ти говоря!

— Ти сигурно нямаш себе си предвид — ехидно подхвърли Ейнджъл.

Те продължиха да се джафкат, а на мен ми беше страшно мило, че са дошли и всичко си е постарому.

— Хей, а ти как си, приятелче? — обърна се към мен Ейнджъл. — Я прибери патлака. И да ти харесва и да не ти харесва, ние оставаме на гости. Впрочем ти изглеждаш доста скапан.

Погледнах с неудобство към увития в пешкира пистолет. Сетне, за да променя темата, направих комплимент на Луис.

— Елегантен като лорд.

— Такива сме ние, черните — рече той добродушно. — Пари може да нямаме, но вкус — винаги.

Заведох ги във втората спалня. Мебелировката се състоеше от нисък матрак и стар дрешник.

— Леле, Боже, че тук е като в Хилтън — ухили се Ейнджъл. — Как се вика прислугата — с чукане по тръбите на парното ли?

— Имаш ли спално бельо или да идем да оберем някой магазин? — захвана ме и Луис.

— Аз в тая дупка няма да спя — изведнъж заяви Ейнджъл. — Ако ще ме ръфат плъховете, поне да си направят труда да се катерят на истинско легло.

И тръгна да излиза от стаята. След малко извика от моята спалня.

— О, че тук е доста по-добре. Ела, Луис, тук ще спим!

Безпогрешно долових шума на пружините на моя матрак — Ейнджъл скачаше като дете върху него.

Луис се засмя и рече дяволито:

— Ти май наистина ще имаш нужда от пистолета.

Сви рамене и тръгна към съседната стая.

 

 

Все пак успях да ги прогоня от моята спалня. Междувременно се обадих по телефона и уредих да ми докарат част от дадената на склад покъщнина, включително и едно старо легло. Настаних ги на кухненската маса и седнах срещу тях с надеждата да чуя защо са дошли. Навън заваля — тежки, мразовити капки забарабаниха по прозорците. Идеше зимата.

— Ние сме ти като кръстници. Гей кръстници — рече Ейнджъл.

— Май не разбирам какво точно искаш да кажеш — рекох съвсем искрено.

— Глей сега, подочухме разни интересни новини за твоя роден край — продължи той с поучителен глас. — Че тук са се събрали много важни хора — Тони Чели например, цяла тумба от ФБР, местните лайнарчета, пък и разни мъртви азиатци, престрелки като в старите готини филми, нали, Луис? Че твоят град е като Обединените нации, разликата е само в оръжието.

— И какво по-точно сте чули? — попитах аз с интерес.

— Например, че отново си трън в задника на някои хора — отвърна той. — Я си виж сурата. Трудно се променяш, Птицо.

— Един гадняр със заешка устна се опита да ме превъзпита с помощта на електрически остен — такъв, за животни нали знаете? Сетне ме срита в главата, сигурно за да не забравя урока, и ми промени прическата.

Ейнджъл заклати глава съчувствено.

— Този вид хора — с разцепените устни, те, знаеш, са с болна психика — искат и другите да имат физически дефекти.

— Този тип се казва Мифлин — обади се Луис. — С него имаше ли един друг — с мутра сякаш ударена отгоре с парен чук?

— Имаше — отвърнах, — само че той не ме ритна нито веднъж.

— Само защото бавно загрява — рече Луис. — Докато посланието мине през мозъка и стигне до крака му, той вече е забравил какво е искал да направи. Казва се Беренд. Толкова е зле, горкият, тъп е като галош. А Чистия беше ли с тях?

Луис говореше и се забавляваше с готварския ми нож. Постави го с острието на показалеца и го подхвърли високо във въздуха, за да го хване за дръжката като истински жонгльор. Супер изпълнение. Спокойно може да постъпи във всеки цирк.

— Бяха взели стаи в „Риджънси“. Тони ме прие в неговата.

— Добре си прекарахте, нали? Хотелът луксозен, цял куп звезди, а? — подхвърли Ейнджъл.

Той оглеждаше масата и с погнусена физиономия побутваше останките от неприбраната храна. Нарочно го правеше негодникът му с негодник.

— Прекрасно гости беше, като, разбира се, изключим ритниците по главата и електрошоковете. Тези хора могат да лекуват психически болни — готови психиатри са.

— Да му го начукам аз на тоя Тони — закани се Ейнджъл. — Ще взема да го поканя да живее тук — при теб. Малко мръсотия и мизерия — да му напомнят за истинските корени.

— Ако ми ругаеш къщата, иди да спиш на двора — сопнах се аз.

— Да, бе — там е по-чисто и по-топло.

Луис спокойно потупваше с пръсти по масата.

— Чувам разни приказки, че по вашите места се губели пари. При това големи пари, а?

— Мисля, че правилно си чул.

— Ти имаш ли представа къде може да са отишли?

— Май че да. Може да са у един тип на име Били Пърдю.

— И аз чух същото.

— От източници на Тони Чели ли го чу? — попитах с интерес.

— От недоволни наемници. Според тях този Били Пърдю е жив мъртвец. Колкото и да се крие, живот за него повече няма.

Разказах им за убийството на Рита и Доналд. Те се спогледаха многозначително. Ясно бе, че знаят още доста неща.

— Били Пърдю ли пречука хората на Тони? — попита Ейнджъл.

— Поне двамина от тях. Но ако приемем, че той е прибрал парите. Така мислят и Чели, и ченгетата.

Луис стана, отиде на мивката и най-грижливо си изми чашата.

— Тони е загазил здраво — рече той след малко. — Участвал в голяма финансова операция на Уолстрийт, но тя се провалила.

Бях чувал разни истории за това, че италиански мафиотски семейства играят на Уолстрийт чрез подставени лица и фиктивни фирми. Правели големи удари с помощта на подкупени брокери, продавали акции и съсипвали неразумните и доверчивите инвеститори. В днешни дни човек може да завърти много пари, само ако знае как.

— Издънил се е и вероятно и неговите дни са преброени, освен ако не намери пари, и то много бързо — добави Луис.

— Чак толкова ли се е накиснал?

Луис се облегна на мивката и попита:

— Чувал ли си за имуществените обменни ценни книжа? Те са нещо като облигации или бонове, продавани от инвестиционните банки. Изглеждат много сигурни като финансово вложение, но са рискови като секс с акула. Всъщност влагаш известно количество пари в тях, но играта е силно комарджийска — зависиш от обменните курсове на няколко десетки броя чужди валути. Естествено, има си формула и ако нещата се развият добре за теб, може да забогатееш за месец-два. Иначе… чао!

Удивих се колко дълго и точно може понякога да говори иначе мълчаливият и скъп на думи Луис.

— Е, Тони Чели се мисли за финансов вълшебник, а и мнозина в Бостън вярват, че е така — продължи Луис. — Той яко пере пари, прекарва ги през разни офшорни банки и фиктивни компании и ги препраща на точни адреси — в сметките на нужните хора. Играе с определен брой брокери и счетоводители, но винаги има личен достъп до главните авоари в кеш. Той е като стеснената част на пясъчните часовници — абсолютно всичко трябва да мине през него, преди да стигне на друго място. И често си прави странични инвестиции, като използва чужди пари, изобщо играе с чуждото в своя полза, залага и на валутните курсове и нерядко прибира добри суми. Никой не се сърди, стига да не стане прекалено алчен.

— Чакай да позная — прекъснах го аз. — Този път е бил доста алчен, нали?

Луис кимна утвърдително.

— Писнало му е да бъде черноработник, сега иска да е голям бос. За тази цел му трябват доста повече пари от досегашните. Свързва се с някакъв тарикат — дилър, който изобщо не знае кой всъщност е Тони освен факта, че е облечен в скъпи дрехи баровец с много мангизи. Причината е в самия Тони — в големите финансови кръгове той се държи абсолютно кротко и ако може, почти анонимно. Онзи го придумва да купи въпросните ценни книжа, които в дадения случай се въртят около разлики в курсовете на няколко валути на страните в Югоизточна Азия, но зависят и от кошница от основните валути — долара, швейцарския франк, германската марка и прочие — както чух — и прибира комисионата. Цялата операция е толкова рискована, че вероятно тиктака като бомба с часовников механизъм, обаче Тони влиза вътре с главата напред и се ръси милион и половина, а повечето не са негови пари — което впрочем не му е за пръв път. Сделката е силно рискова, както казах, обаче в нея се влезли и застрахователни компании и големи пенсионни фондове и Тони е преценил, че такива институции никога няма да заложат на куц кон. Става дума за краткосрочна инвестиция и Тони е убеден, че ще си прибере парите преди още някой да се е усетил какво става. Той играе на няколко места едновременно — наистина му трябват големи пари, но въпросната сделка е наистина много опасна.

— И какво става?

— Нали четеш вестници. Йената се срива, банки фалират, цялата икономика на Югоизточна Азия се разтриса. За 48 часа стойността на боновете му пада с 95 на сто — продължителността на живота му горе-долу със същия процент. Тони е бесен, праща момчетата да търсят онзи дилър и те го откриват в „Зип Сити“ на 18-а улица да разказва на колеги и да се смее до спукване как прецакал някакъв левак. Левакът е, разбира се, нашият Тони.

Луис разказа как отвлекли дилъра, когато отишъл в тоалетната, отвели го в едно мазе в Куинс и го завързали на стол. Дошъл Тони и започнал да го дере жив. За две минути му разпрал лицето, сетне го отвели някъде из околните гори и там го пребили до смърт.

Луис пак взе ножа и майсторски го завъртя няколко пъти във въздуха. Сетне го върна в дървената поставка. Не забелязах по пръстите му кръв, макар че въпросният нож е остър като игла и доста тежичък.

— Но смъртта на онзи не решава основния проблем — продължи Луис. — Тони е в истинска беда, защото разни могъщи хора започват да си търсят парите. Тогава Чистия вади късмет — негов стар канадски другар от Торонто му разказва за някакъв дърт камбоджанец, който си живее тихо и кротко в Хамилтън. Оказва се, че дъртият е бивш червен кхмер, и то не какъв да е, а заместник-директорът на лагера „Тол Сен“ в Пном Пен.

Бях чел за „Тол Сен“ — бивше училище в столицата на Камбоджа, превърнато от кхмерите в нещо като концентрационен лагер за мъчения и екзекуции. Шеф на лагера бил садист, когото наричали Другаря Дой. Той използвал бичове и камшици, вериги, отровни влечуги и водни мъчения и избил близо 16 000 души, сред които имало и западни граждани, влезли в страната случайно или по други причини.

— Този — дъртият — имал приятели в Тайланд и спечелил доста парици — участвал в мрежа за трафик на хероин — добави Луис. — След виетнамското нахлуване се скатал и по-късно се появил с нови документи като собственик на ресторанти в Торонто. Дъщеря му се записала да следва в Бостън, а Тони решил да изкара пари от нея. Хората му я отвлекли, поискали доста пари от бащата. Онзи не може да се оплаче на ченгетата заради миналото си и се съгласява да плати — срокът е 72 часа. После се сещаш какво е станало: неговите хора носят парите, макар че момичето вече е мъртво, но те, естествено, не знаят. В Мейн се разиграва онази патаклама и край. Това е.

Значи затова цъфна канадското ченге — Елдрич. Разказах на Луис за него и за феберейците и той вдигна пръст.

— Има още нещо: още преди престрелката тук да е завършила, къщата на камбоджанеца в Хамилтън изгаря заедно с него, останалата част от семейството и другите му бодигардове — общо седем души. Тони иска да е съвсем начисто — нали такъв му е и прякорът — Чистия.

— Хм, значи сега за Тони има издадена присъда, а Били Пърдю се крие някъде с мангизите — рекох замислено. — Сега ще ми кажеш ли защо се спогледахте така особено с Ейнджъл, преди да се разприказваме?

Очаквах нещо наистина неприятно и то не закъсня. Луис се загледа в прозореца и барабанящия по него дъжд.

— Ти си имаш не по-малко сериозен проблем от този на Тони — рече той след малко напълно сериозно. — Положението е доста кофти.

Лошото бе, че и физиономията на Ейнджъл стана съвсем мрачна.

— Е, казвай. Колко кофти?

— Достатъчно. Чувал ли си някога за Ейбъл и Стрич?

— Не. Те какви са — производители на сапун ли?

— Не, брато. Убийци.

— Е, как го казваш, сякаш са единствените. Аз все с такива си имам работа, и то от колко време насам.

— Само че тези двамата го правят за удоволствие.

И през следващия час Луис ми разказа всичко, което знаеше за наситеното с жестокости житие на двамата садисти — известни само с имената Ейбъл и Стрич. Откъдето и да минаваха, след тях оставаха трупове — жертви на нечовешки мъчения, клади, газови експлозии и отравяния, сексуални престъпления, изнасилвания и ненужни злоупотреби с хора — особено жени и деца. Убивали и убивали — невинаги срещу заплащане. Особено обичали да чупят кости, да проливат кръв, да задушават и умъртвяват с електрически ток. Пътят им бил дълъг и сложен — опасвал цялото земно кълбо като бодлива тел — от Азия до Южноафриканската република, Южна и Централна Америка — изобщо навсякъде, където има хора, готови да платят за мъчения, убийства и терор срещу неудобни люде и противници. Независимо дали въпросните са политически или други опоненти, партизани, правителствени чиновници, селяни, свещеници, калугерки и деца. Най-противното беше, че се навивали да работят и за дребни суми, а когато нямало и дребни — съвсем безплатно, стига да има жертва.

Луис разказа за един случай в Чили. Чилийско семейство било отдавна трън в очите на националната разузнавателна служба на режима на Пиночет. Агенти от нейната дирекция подозирали, че семейството прикрива и помага на местни индианци, които били от „съпротивата“. Тримата синове били арестувани и отведени в мазетата на изоставено правителствено здание. Там затъкнали парцали в устите им и ги завързали за бетонни стълбове. Сетне довели майката и сестрите под оръжие.

Сцената била злокобна, осветлението слабо, всички мълчали. От сенките излязъл нисък и набит, плешив мъж с бледо лице и мъртви очи. Някъде в мрака встрани имало и друг човек, но и той мълчал — само очите му святкали и миризмата на запалената от него пура се носела към присъстващите.

В дясната ръка плешивият държал голям, петстотинватов поялник с нажежен до червено и дълъг като човешки пръст връх. Приближил се до най-малкия син, раздрал ризата му и допрял върха до гърдите — някъде под гръдната кост. Чул се съсък, изгорената плът завоняла на печено месо; момчето изръмжало от болка и буйно се загърчило, а металът съвсем бавно влизал все по-дълбоко. Ужасно било да се гледа и да се слушат приглушените от парцала в устата писъци. Очите на мъчителя се променили — сега те светнали с особен пламък, оживили се и заблестели, той дишал задъхано, начесто и възбудено, сумтял. С другата си ръка разкопчал ципа на панталоните и бръкнал в панталоните на момчето, а поялникът тръгнал към сърцето му. То след малко умряло сред нечовешки мъчения, а извергът продължавал да стиска мъжеството му и да се хили.

Жените казали всичко, което имало за казване, а то съвсем не било някаква важна за агентите информация. В замяна другите две момчета умрели бързо, но главната причина, изглежда, била, че плешивият се бил вече изразходил.

Сега тези двамата се движеха някъде по моя край, из Северен Мейн.

— Защо са дошли тук? — попитах след малко.

— Трябват им парите — обясни Луис. — Хора като тях имат десетки, стотици врагове. Те са много добри в своята работа и обикновено не оставят свидетели, но избитите са много, те имат роднини и приятели, а от време на време, макар и много рядко, някой се измъква и от явна смърт. Тези гадове убиват вече десетилетия наред и часовникът е започнал да отброява последните им часове. Рано или късно някъде ще ги постигне възмездие. Те го знаят отлично и не желаят да рискуват повече. Търсят си големи — пенсионни пари, така да се каже, в нашия случай сумата е подходяща. Винаги са отлично информирани за събитията в престъпния свят, така че няма защо да се чудим откъде и как са научили. Имам чувството, че се канят да те посетят. Ето затова сме тук.

— Как изглеждат? — попитах, но вече се досещах.

— Е, това е проблем. За Ейбъл нищо определено не се знае със сигурност, освен че е висок със сребриста, почти бяла коса. Стрич — главният мъчител… той е истински изрод на външен вид: невисок, набит и много як, с широка, плешива глава, устата му е сякаш разцепена рана; Прилича на някой изверг от филмите на ужасите.

— Виждал съм го — казах кратко.

Луис ме изгледа и бавно избърса уста със снежнобяла кърпа. До този миг не го бях виждал така напрегнат и съсредоточен. Неволно в съзнанието ми изплава онази сцена от миналото: ние сме в подземията на стар склад в Куинс; един от най-страшните убийци на мафията се е изправил на пръсти, а устата му е разтворена в ням вопъл, докато тънката кама на Луис влиза в тила му. Луис не е човек, който се плаши лесно. Очите му не трепват пред нищо, колкото и страшно или опасно да е то. Разказах му за колата и срещата в кафенето, споменах и името на покойния адвокат Лио Вос.

— Предполагам, само предполагам, че Вос е бил нещо като техен контакт. Може би хората, които търсят услугите им, са ги намирали посредством него — бавно каза Луис. — Ако е умрял от неестествена смърт, значи тези двамата са го убили. Те просто закриват собствената си оперативна мрежа, може би той е бил най-важното й звено. Значи смъртта му е била отдавна предрешена. Ако си видял Стрич, значи и Ейбъл е тук някъде. Те не се делят, нито работят поотделно. Той да ти каза или направи нещо по-специално?

— Не, но имам чувството, че просто искаха да разбера за присъствието им.

— Трябва да си много специален, за да караш колата на убит от тебе човек — намеси се Ейнджъл. — Или да искаш да привлечеш вниманието към себе си.

— Или пък да го отклониш от някой друг — възразих аз.

— Те те следят, човече — рече Луис. — И единият, и другият. Изчакват с надежда, че ще ги отведеш до Били Пърдю.

Замисли се и след минута попита:

— Бяха ли измъчвани? Имам предвид жената и детето?

— Жената е била удушена — отвърнах аз. — Нямаше следи от изнасилване, сексуална гавра, други рани. Момчето е било убито, само защото е попречило да си вършат работата, поне по моему.

Чак сега се досетих за зашитата уста и потръпнах.

— Чакай, чакай — забравих. Убиецът бе зашил устата на жената с груб черен конец.

— Нещо не разбирам — сви рамене Ейнджъл.

— Не разбираш, но ако са били Ейбъл и Стрич — съгласи се Луис. — Те щяха да й изскубнат пръстите и да мъчат момчето, за да измъкнат някаква информация от майката къде може да е Били с парите. Така както го разправяш ти, Птицо, не прилича на техния почерк.

— Не прилича и на Тони Чели — добави Ейнджъл.

— Ченгетата смятат, че може да е и самият Били — обясних им аз. — Теоретично е възможно, но не го виждам него в ролята на шивач.

Замълчахме, всеки замислен, претегляш; наличната информация. Струваше ми се, че всички вървим към едно и също заключение, но Луис бе онзи, който го обяви пръв:

— В играта има още някой.

Дъждът отвън се засилваше, биеше по покрива и тресеше черчеветата на прозорците. Почувствах хлад на едното рамо. Може би само спомен от докосване, но гласът на дъжда ми шепнеше нещо много настойчиво — засега монотонно и някак неразбираемо.

 

 

Около два часа и нещо по-късно пристигна камион. Донесе част от дадената на склад покъщнина и с нейна помощ създадохме нещо като втора спалня. Изобщо с разни китеници и красиви одеяла се получи гостоприемна обстановка — дом извън дома, при положение, че истинският дом не е нещо прекалено придирчиво. Гостите взеха душ, преоблякоха се и потеглихме към Портланд. Полюбувахме се на синьо-белите светлинки по дръвчетата на „Конгрес Скуеър“ и на голямото коледно дърво на „Монюмънт“. Паркирахме колата, поразтъпкахме се по „Йорк стрийт“, влязохме в бара на „Стоун Коуст Бруинг Къмпани“. Там Ейнджъл и Луис пиха домашна бира и разсъждавахме къде да отидем да обядваме.

— Тук нямате ли суши бар? — попита ме Луис.

— Не обичам морски специалитети — отвърнах.

— Как да не обичаш, бе, човече? — почти извика Луис.

— Мамка му! Живееш в Мейн, където морската храна е под път и над път: омари, раци — сами ти се предлагат.

— Ти, Луис, знаеш отлично, че не обичам този вид храна — отвърнах търпеливо. — Просто съм си такъв.

— Това не е „просто такъв“, а някаква си фобия, бе, човече!

Ейнджъл се хилеше добродушно и аз пак с благодарност си помислих, че нещата помежду нас са си постарому, че нищо не се е променило и те двамата просто обичат да ме будалкат.

— Съжалявам — рекох, — но винаги ме отблъсква всичко, което ходи на четири крака или изобщо няма крака. Бас държа, че вие ядете дори и хрилете…

— Хриле, сос, каквото кажеш, човече!

— Онова, за което говориш, Луис, не е сос, а съдържанието на храносмилателната система на тези животинки. Защо е жълт на цвят, знаеш ли?

Луис разочаровано махна с ръка.

— Няма защо да се дърляме, Птицо. В сушито няма раци, така че…

Ейнджъл си допи бирата.

— Глей сега, аз по този въпрос съм на страната на Птицата — разгорещи се той. — Последния път в Лос Анжелис ядох суши и щях да си издрайфам вътрешностите. Човече, този боклук може да те убие, казвам ти. Онази риба смърдеше, вярвай ми, и като видях надписа над вратата, лошо ми стана — тези заведения са одобрени от здравните инспекции, а ти продават пълна скръб. Все един и същи номер — да ти приберат кинтите, така де.

Луис наведе глава над масата, хвана я с две ръце и направи отчаян жест на тотално оскърбен човек. Сетне молитвено събра ръце и зашепна нещо. Ние с Ейнджъл се ухилихме — на кого ли толкова се моли, а? Освен на свети Смит и Уесън или на полковник Колт, на кой друг?

Във всеки случай направихме компромис — заведох ги в ресторанта на Тони Тайландеца на „Уорф стрийт“ — недалеч от старото пристанище. И какво да видим?! През две маси от нас се хранят Самсън и Дойл — онези две момчета от ФБР, които срещнах пред апартамента на Рита, плюс канадското ченге Елдрич. Погледнаха ни с интерес, но и неприязнено и пак забиха носове в кърито, което си бяха поръчали.

— Тия да не са ти приятели? — попита Ейнджъл.

— Тези, Ейнджъл, са федерални агенти, плюс братовчеда на север от границата.

— Че кой фебереец ще те хареса тебе, бе, Птицо, кажи ми само? Не че те по принцип са обичливи копелета.

Пристигна и поръчаната от нас храна. „Парадайз чикън“ — пиле по райски за Луис, и два специалитета на заведението за Ейнджъл и мен — говеждо с чушки, ананас и грах, доста подправки, лимон и чесън плюс чили. Супер. Луис подуши чесъна и гнусливо сбърчи нос. Абе, няма какво толкова да се целуваме тази вечер — намигнах му аз. Нали винаги ми чете мислите? Той се ухили.

Хранехме се мълчаливо. Онези от ФБР и канадецът излязоха още по средата на нашия обед. Непрестанно имах чувството, че скоро ще си объркаме шапките. Или по-точно те ще ме потърсят за нещо неприятно. Когато си тръгнаха, Луис замислено попи устни със салфетката и отпи от тайландската бира.

— Имаш ли някакъв план за действие около Били? — попита ме той.

Свих рамене.

— Поразпитах тук-там, но видно никой не знае нищо определено, освен това, че се е спотаил някъде надълбоко. Иначе имам предчувствие, че е тръгнал на север. Ако наистина е усетил колко е загазил, предполагам, че се е насочил към хора, които са били добри към него в миналото. А такива се броят на пръсти. Има един, живее някъде около Музхед Лейк, в място на име Дарк Холоу. Този тип му е бил осиновител. Възможно е той да знае повече неща или пък да е във връзка с него от по-рано.

Разказах за разговора си с Уилфърд, за последвалото му изчезване и как съм разбрал за него.

— Смятам да посетя Шерил Лансинг и да разбера дали знае повече от казаното на Уилфърд.

— Май любопитството те мъчи, а? — попита Ейнджъл.

— Може и това да е, но…

— Какво, но?

Изобщо не исках да му разказвам какво бях преживял предната нощ. Независимо от това колко бяхме близки и колко много му вярвах. Моите изпълнения си бяха на ръба на лудостта. Бог само знае как би ги възприел той. Или Луис.

— Виж сега, дължа нещо на Рита и на хлапето. Отбележи още факта, че някои хора са решили да ме набъркат в играта, без да ме питат дали аз самият желая или не.

— Че то в човешкия живот винаги е така.

— Да бе, именно. Само гледай!

Извадих портфейла, измъкнах сметката на складовата фирма за доставката на мебелите и останалите вещи и я размахах под носа на Ейнджъл.

— Виж тук и не питай как е в човешкия живот.

Ейнджъл се усмихна широко и щастливо.

— Ти заложи на този подход и глей как ще си имаш вечни гости!

— Не ми дрънкай подобни дивотии, Ейнджъл — рекох уморено. — И вземи плати сметката, това поне го можеш.