Джон Конъли
Дарк Холоу (3)

Втора глава

На следващия ден станах рано. Навън бе тъмно и потискащо тихо. Потеглих към летището, за да хвана сутрешния полет за Ню Йорк. По радиото вече предаваха първите информации за инцидент със стрелба в Скарбъро, но особени подробности нямаше — съобщиха само най-общи факти.

От „Кенеди“ хванах такси. По „Ван Уик“ и в Куинс трафикът бе много натоварен. Все пак през Куинс човекът успя да ме откара до 51-ва. Оттам отидох пеша до „Ню Калвари“, където вече се бе насъбрала неголяма тълпа. На гробищните порти имаше групички полицаи — пушеха и разговаряха тихо. Тържествено облечени в черно жени си кимаха тъжно една на друга, повечето бяха ходили на фризьор — личеше им по внимателно направената коса и подходящо нанесения грим. Множество мъже и младежи, някои почти деца, стояха наоколо в очевидно неудобни черни костюми — много вероятно взети под наем заедно с белите ризи с тесни яки и черните вратовръзки с прекалено малки възли. Някои от ченгетата ме поздравиха учтиво, аз също им кимнах в отговор. На неколцина знаех фамилиите, почти никой — по малко име.

Катафалката се зададе от „Удсайд“ и влезе в гробището, следваха я три черни лимузини. Хората се подредиха отзад в редици по двама по трима и бавно потеглиха към гроба. Покрай него бе натрупана прясно изкопаната пръст, зелените чимове, венци и букети цветя. Тук тълпата вече бе подчертано голяма. Присъстваха доста повече униформени полицаи и детективи в цивилни дрехи, жени и много деца. Имаше неколцина по-високопоставени полицейски шефове, заместник-шерифи и техни помощници, половин дузина капитани и множество лейтенанти. Всички бяха дошли да отдадат последна почит на стария сержант Джордж Грънфелд от 30-и участък. Най-накрая коварният рак бе успял да го отнесе в гроба — само две години преди пенсията.

Познавах го като добър човек и още по-добър полицай — почтен и честен, от старата школа. Бе имал нещастието да работи в участък, от години известен с корупция; за служителите му отдавна се носеха най-различни слухове за тежки нарушения на закона. Някои от слуховете постепенно се бяха превърнали в официални жалби: знаеше се, че конфискувани от трафиканти оръжие и наркотици — главно хероин — редовно се препродават от самите ченгета; правят се незаконни обиски и арести, отправят се заплахи. Всичко с цел изнудване и откупи. Назначена бе висша комисия да разследва самия 30-и участък, който се намира на ъгъла на 151-ва улица и авеню „Амстердам“. Накрая официално бяха осъдени 33 полицаи — обвиненията, отправени срещу тях, бяха общо 2000 на брой, и то главно за лъжесвидетелство. Това стана скоро след като подобни случаи бяха разкрити и в 75-и участък — т.‍нар.‍ „инцидент Дауд“ — все така свързани с оръжие и кокаин: препродажби, откупи и подкупи. Още по-лоша слава тръгна по адрес на нюйоркската полиция, естествено — главно из медиите. Струваше ми се, че скоро ще има още разкрити скандали: упорито се шушнеше, че иде ред на участъците от „Мидтаун Саут“. Там пък имало уговорки с местните проститутки, които си плащали със секс услуги за полицаите.

Може би именно по тази причина на Грънфелдовото погребение бяха дошли толкова много хора. Сержантът бе символ на нещо много рядко — човешка доброта и фундаментална почтеност. Затова и мнозина искрено скърбяха за кончината му. Аз бях тук по много лични причини. Съдбата ми отне съпругата и дъщерята през декември 1996 година, докато все още работех в отдела за убийства в Бруклин. Бруталността и дивата свирепост, с която бяха извършени убийствата им, а и неспособността на полицията да разкрие извършителя, станаха повод между мен и колегите да се създаде истинска пропаст. Всъщност причината е доста заплетена и вероятно и аз имам вина: така или иначе смъртта на Сюзън и Дженифър определено ме дамгоса в техните очи най-вече защото натрапи на вниманието им уязвимостта на един полицай и неговото семейство. На всички им се искаше да повярват, че аз съм изключение; че като закоравял пияница сам съм си навлякъл нещастието и те не са длъжни да разгледат и разследват възможната алтернатива. В известен смисъл бяха прави: наистина сам бях предизвикал тази злочестина — спрямо мен лично и спрямо най-обичните ми хора. Но пък никога не простих на колегите за това, че ме оставиха да се оправям с нея съвсем сам.

Подадох оставка от полицията месец след смъртта им. Малцина изобщо се опитаха да ме разубеждават, но един от тях бе Джордж Грънфелд. Той ми определи среща един ден в „Джоунс“ — кафененце на Второ авеню и недалеч от сградата на ООН. Ядохме зелен грейпфрут и кифлички, пихме кафе, седнали в сепаре до прозореца. Мястото е тихо, кротко, трафикът там е сравнително слаб. Джордж търпеливо изслуша причините, които изложих за напускането си: все по-голямото отчуждение; болката от това да продължавам да живея в града, където всичко напомня за най-скъпите ми хора; вярата, че може би, ей така — може би — ще успея да намеря човека, който ми ги бе отнел. Помня разговора ни много добре.

 

 

— Чарли — рече той тогава (никога не ме бе наричал по прякор), загледан в лицето ми, — разбирам причините, до една ги приемам. Но ако напуснеш, оставаш сам и сам ограничаваш помощта, която все пак можеш да получиш от нас, изобщо тук — в града. Полицията е твоето семейство. Затова остани. Ти си добро ченге — то ти е в кръвта.

Така ще го запомня завинаги — с тези и другите му добронамерени думи — загледан в мен, гъстата му сива коса, надвиснала над кръглото като месечина лице и дълбоко хлътналите в орбитите им очи.

— Не мога, съжалявам, но не мога.

— Напуснеш ли, много хора ще си помислят, че бягаш. Някои дори ще са доволни от това, някои… — Други ще се подразнят от факта, че си свалил гарда. Разбираш ли, Чарли?

— Нека да се дразнят! Така и така за тях няма какво да съжалявам.

Той въздъхна, отпи от кафето.

— Виж какво, Чарли. Познавам те добре — ти никога не си бил лесен човек. Прекалено си умен, прекалено много ти чатка пипето. Сигурно затова си склонен да прехвърляш мярката. Всички си имаме слабости и грехове, но ти не умеещ да криеш чувствата си — страшно си импулсивен. Мисля си, че мнозина се плашат от теб, а ако има нещо, което ченгетата мразят, то е човек, който им лази по нервите. Неприятно им става, нали разбираш какво ти казвам?

— Добре де, ама на теб не ти лазя по нервите, нали?

Грънфелд ме погледна и сведе очи, завъртя чашката с кафето по чинийката. Помислих си тогава, че се колебае — дали да ми каже нещо повече или не. Когато изрече следващите думи, аз донякъде се засрамих от себе си и започнах да го уважавам още повече от преди.

— Виж какво, Чарли — аз имам рак. Лимфосаркома. Докторите са ме предупредили, че до една година ще го закъсам яката. А след това я изкарам още някой и друг месец, я не.

— Ужасно съжалявам, Джордж — казах и нещо ми заседна на гърлото, но какво бе то в сравнение с онова, което му бе на този едър и добър човек?

Грънфелд махна с ръка и отново ме измери с очи.

— Много ми се иска да имам повече време. За внуците. Да ги гледам как растат. Но пък на мен Господ ми даде да отгледам собствените си деца, а на теб това ти бе отнето. Затова ти съчувствам. Може би е погрешно да ти ги казвам тези неща така открито, но искрено се надявам да имаш втори шанс. В края на краищата това е най-хубавото, което може да ти се случи на този свят.

— Питаш ме дали ми лазиш по нервите. Не, не ми лазиш, Чарли. Зная, че смъртта ще дойде да ме вземе и този миг не е толкова далеч. Това ми дава определена перспектива на нещата. Всяка сутрин се будя и благодаря на Бога, че ми е подарил и този ден, че болката не е така силна. Отивам в 30-ия участък, сядам на онова очукано бюро и цял ден гледам десетки хора, които сами си провалят или пропиляват живота — ей така, за едното нищо, макар че иначе им завиждам, че имат още толкова много минути и часове, може би месеци и години за прахосване. Не постъпвай по този начин, Чарли, недей. Защото когато си разгневен и тъжен, когато търсиш виновника за твоите болки и несполуки, сам се обръщаш срещу себе си и си навличаш най-лошото. Самоунищожаваш се. А следващото лошо нещо е да започнеш да търсиш вината у някой друг, обикновено в околните. Ето къде могат да ти помогнат обкръжението, колегите, рутината. Затова съм все още на бюрото, а не у дома, да кряскам по жената и по децата и бавно да ги унищожавам.

Допи кафето, побутна чашата встрани.

— Зная, зная, че в края на краищата ще постъпиш както си решиш ти самият и аз, колкото и да дрънкам сега тук, едва ли ще променя нещо. Къркаш ли още?

Никак не ме раздразни прямотата, с която зададе въпроса, защото вярвах, че в него не влага лоши чувства.

— Опитвам се да се откажа — отвърнах честно.

— Е, това е нещо, така поне мисля.

Повика келнерката за сметката, надраска на една хартиена салфетка нещо, подаде ми я.

— Номерът ми. У дома. Прище ли ти се да си поговориш с приятел, обади ми се.

Плати, стисна ми ръката и си тръгна. И повече не го видях жив.

 

 

Сега бях на гроба му. Някой отсреща вдигна глава и се вторачи в мен. Погледите ни се срещнаха. Беше Уолтър Коул. Кимна ми едва забележимо, сетне извърна очи към свещеника, който четеше от подвързан в кожа молитвеник. Някъде наблизо тихо плачеше жена, високо над нас, скрит в облаците, бучеше реактивен самолет. Замислих се за миналото и изведнъж всичко утихна: чувах само приглушените думи на молитвата, шумоленето на знамето, което поставяха върху ковчега, далечното потропване на първите буци пръст по капака му.

Останах под плачещата върба, докато другите си тръгваха. С горчивина, тъга и съжаление гледах гърба на Коул, който закрачи с тях, без да ми каже и дума. Преди време бяхме много близки: първо партньори като млади полицаи, после ни свърза голямо приятелство. От всички приятели, които съм загубил, най-много ми липсва Уолтър. Коул наистина е образован човек, чете много, има купища книги; не гледа какви да е филми — избягва например екшъните на Стивън Сийгъл или Жан-Клод ван Дам; обича изисканата храна. На сватбата ми бе кум, той носеше пръстените — моят и на Сюзън. Помня, че бе стиснал бижутерската кутийка до болка — вълнуваше се заради нас милият, — а тя бе почти наранила дланта му. Навремето ужасно обичах да играя с децата му, а с него и съпругата му Лий редовно се разхождахме в съседния парк — аз и Сюзън. Животът ни вървя заедно години наред; тогава си мислех, че сме свързани до гроб — часове и часове сме прекарвали с него в коли, по барове, в съдилища и участъци, споделяли сме какво ли не.

Помня един интересен случай в Бруклин — следяхме един бояджия. Работната хипотеза бе, че е убил съпругата си и по някакъв хитър начин е скрил трупа. Къщата му бе в опасен квартал — северно от „Атлантик авеню“, напълно рисков район. Тогава Уолтър, макар и с цивилни дрехи, ужасно приличаше на такъв, какъвто си беше — на ченге. Страх ме беше онзи да не ни разпознае. Във всеки случай бояджията така и не ни усети — може би и никой от квартала не обърна внимание, че се въртим там прекалено често. Не закачахме наркоманчетата, проститутките и другите местни артисти, бяхме се амбицирали на всяка цена да заловим убиеца. А бяхме млади и не особено опитни, в никакъв случай не можехме да работим под прикритие — нямахме разрешение за това. Както и да е — местните, изглежда, също решиха да не ни се бъркат в онова, което си бяхме наумили.

Всяка сутрин бояджията тъпчеше камиона си с кутии боя, четки, стълби и други атрибути и тръгваше на работа, а ние — подире му. От разстояние наблюдавахме как ден-два боядисва апартаментите в една сграда; сетне се захвана с фасадата и. Хвърляше кутиите от използваната боя в контейнерите за смет и си тръгваше — ние отново подире му.

Няколко дни ни бяха нужни да загреем какво става. Вдъхновението първо осени Уолтър: той намери голяма отвертка и се залови да отваря захвърлените кутии наред. Немалко се измъчи, защото някои от капаците бяха здраво прилепнали от засъхналата боя. Всъщност това привлече вниманието ни към една кутия по-специално — стара, яко засъхнала боя. Би трябвало да е сравнително прясна: нали онзи тарикат боядисваше ден за ден.

Във въпросната кутия намерихме женска ръка. На нея все още се мъдреше венчален пръстен, а самата ръка — на отрязаното място — се бе залепила на дъното в останалата там боя и стърчеше нагоре досущ като статуетка. Само два часа ни бяха нужни да извадим разрешително за пълен обиск. Сритахме вратата на дома на бояджията и в спалнята открихме тридесетина кутии, подредени като тухли чак до тавана. Във всяка една имаше по част от тялото на съпругата. Няколко бяха здраво наблъскани с човешка плът — сякаш онзи изверг се бе опитвал да прави месни консерви. Главата бе в голяма четирилитрова кутия за емайллак.

Същата вечер, според собствения му разказ, Уолтър завел жена си да вечерят — в къщи нямало нищо за ядене. Така не успели и хапка да преглътнат, а когато се прибрали, не могли и да мигнат цяла нощ. Не се любили, само лежали притиснати един в друг и мълчали — така ми каза Уолтър на следващия ден. Аз пък дори и не помня къде съм бил и какво съм правил през онази същата нощ. Е, да — такава беше разликата между нас двамата — тогавашните Чарли Паркър и Уолтър Коул. Беше! Сега поне аз не съм същият…

Оттогава насам съм вършил какво ли не. Убивах в неутолимия си стремеж да открия убиеца на близките ми и да си отмъстя. Онова изчадие Адово си имаше прозвище — Пътника. Уолтър научи за всичко това, дори го използва за собствени цели, защото разбираше, че аз бих унищожил всичко изпречило ми се на пътя. Днес мисля, че в известен смисъл случилото се е било проверка за мен. Коул е искал да провери дали най-страшните му опасения относно мен ще се потвърдят.

Така и стана.

Настигнах го на гробищните порти. Тук шумът на трафика — градски еквивалент на бумтящи морски вълни — бе вече много силен. Уолтър говореше с един бивш капитан от 83-ти участък. Май Емерсън му бе името. Бях чувал, че вече работи в отдела за вътрешни разследвания — това сигурно бе причината за неприязнения поглед, който ми хвърли. Убийството на онзи педофил и сводник Джони Фрайдей отдавна бе отшумяло, а мисля, че така и не откриха извършителя. Знаех кой е убиецът. Как да не знам, като аз бях свършил тази работа. Просто го изтрих от този свят в изблик на черна ярост през месеците непосредствено след смъртта на Сюзън и Дженифър. Бях тръгнал да го разпитам за туй-онуй, но преди да го довърша, вече ми бе все едно дали знае нещо за техния палач или не. В онзи миг пелена ми бе паднала на очите и надделя стръвта ми да го унищожа заради всичките гадости, които бе сторил на десетки жени като Сюзън, на поне стотина деца като Дженифър. Сетне съжалявах за начина, по който го бях ликвидирал, както съжалявах и се разкайвах за много други деяния, но съжаленията не могат да върнат стореното назад. По онова време бяха плъзнали разни слухове, но никой не можа да докаже нищо. Във всеки случай нямаше начин Емерсън да не е чувал тогавашните подмятания по мой адрес.

— О, Паркър — кимна той. — Не вярвах, че някога ще те видим пак тук.

— Капитан Емерсън — поздравих го по същия безличен начин. — Как вървят нещата във Вътрешния отдел? Потънали сте до гуша в работа, както чувам, а?

— Работа колкото щеш, но винаги има възможност за още едно дело, Паркър, никога не е късно — незабавно отвърна той.

Не пропусна гаднярът му с гадняр да намекне за миналото. Сбогува се с Уолтър и без повече да погледне към мен, си тръгна. Вървеше с гордо вирната глава и изправен гръб. Същински манекен на праведността.

Уолтър погледна надолу към краката си, пъхна ръце в джобовете и след няколко секунди вдигна очи към мен. Пенсионирането май не му понасяше добре. Изглеждаше неспокоен, блед, по лицето му имаше следи от порязване — беше се бръснал набързо — видимо за погребението. Сто на сто му липсваше работата, а в случаи като днешния носталгията по старата служба си казваше думата още по-силно.

— Както каза и Емерсън — измърмори той най-сетне, — не вярвах, че ще се върнеш.

— Нямаше начин да не дойда на погребението на Грънфелд — рекох тихо. — Той бе свестен мъж. Как е Лий?

— Добре е.

— А децата?

— И те.

Много нанагоре ми идваха тези двусрични отговори. Първо Емерсън с мръснишкия намек, сега и Коул. Тъкмо се наканих да се разкарам, когато той неочаквано попита:

— Къде си сега?

Тонът му не говореше толкова за приятелски интерес, колкото за неудобство от мълчанието. То и отдавна вече нямаше какво да си кажем.

— Пак съм си в Мейн. Там е спокойно. Седмици наред не ми е падало да гръмна някого.

Очите му си останаха студени.

— Стой си там — каза той с неприятен глас. — Ако те засърбят пръстите, можеш да стреляш по катеричките. Аз трябва да тръгвам.

Кимнах.

— Естествено. Благодаря ти за благоволението и съвета.

Той не отговори. Тръгна си, а аз останах на място, изпълнен с дълбока, унизителна тъга. Само една мисъл ми се въртеше из главата: прави са, изобщо не биваше да стъпвам тук.

 

 

Взех метрото до „Куинсбъро Плаза“, оттам се прехвърлих на северната линия за Манхатън. Седнах срещу човек, който четеше стара Библия. Дали този факт, дали тракането на влака, или познатият мирис на метрото, не зная, но в главата ми се отпуши цяла верига спомени и съзнанието ми като кинолента завъртя онова, което ми се бе случило преди седем месеца — в началото на май, когато вече се усеща полъхът на летните жеги. Моите близки бяха мъртви от месеци.

Беше една вечер във вторник. Да, денят бе вторник, късно, много късно. Връщах се с метрото от „Кафе кон лече“ на 81-ва и „Амстердам“ у дома — в апартамента в Ийст Вилидж, Изглежда, бях задрямал за малко, защото когато се пробудих, вагонът бе празен, а в съседния светлините мигаха в една и съща последователност: жълто — мрак, пак жълто, сетне мрак и така.

В него вагон седеше жена, навела глава, загледана в ръцете си. Падналата напред коса закриваше лицето й. Носеше черни панталони и червена блуза. Ръцете й бяха леко вдигнати и разперени пред тялото с дланите нагоре, сякаш държат вестник, само че вестник нямаше.

Беше боса, на пода пред нея аленееше кръв.

Станах и тръгнах към съседния вагон и свързващата врата. Нямах представа къде точно се намираме и коя е следващата спирка. Отворих вратата, лъхна ме топлият въздух в тунела. Замириса на пушек и различни нечистотии, прекрачих късото разстояние и влязох в мрака на купето.

Светлините отново пробляснаха, но жената вече я нямаше. Нямаше и кръв на онова място пред краката и, където седеше само преди няколко секунди. Във вагона седяха трима други: възрастна чернокожа жена, която притискаше към гърдите си няколко здраво натъпкани торби, елегантно облечен бял мъж с очила и куфарче на коленете и един пияница, който лежеше на цяла пейка и здраво хъркаше. Тъкмо се канех да се обърна към белия бизнесмен и да го питам за жената, когато я зърнах отново — същата жена, същата поза с ръцете и дланите нагоре, същото място — само че едно купе по-нататък.

Сега усетих, че примигващите светлини са се пренесли с нея. Защото тя седеше там сякаш замръзнала в мигащия светлик — за секунда е там, за секунда потъва в мрак и сетне отново я виждам. Чернокожата с торбите вдигна очи към мен и се усмихна, белият с очилата ме гледаше втренчено, а пияндето се пробуди и се загледа разбиращо в мен със зачервените си очи.

Минах покрай тях и продължих към по-следващото купе — все по-близо и по-близо до вратата. В жената имаше нещо познато: начинът, по който си държеше ръцете, самата стойка, косата. Не помръдваше, нито вдигна глава. Тогава почувствах тръпки по гърба, а стомахът ми болезнено се сви. Осветлението пак примигна, пак угасна. Пристъпих във вагона — той бе последният — и вече подушвах кръвта на пода. Направих още стъпка, и още една и кракът ми се подхлъзна на нещо мокро. Тогава разбрах коя е тя.

— Сюзън? — пошепнах, но мракът остана ням.

Само вятърът шепнеше в тунела и колелетата потракваха по релсите. Само вятърът и никой друг. Отново пробляснаха светлини отвън и тогава видях, че тя е гола — червена блуза нямаше. Нямаше нищо. Само кръв, алена, гъста, тъмна кръв. За миг бе осветена свалената от гърдите кожа — одрана и положена като кърпа върху дланите й. Тогава повдигна глава и зърнах тъмночервена маса, където някога е било лицето; на мястото на очните ябълки зееха празни дупки, празни — злокобни.

Изпищяха спирачки, вагонът се затресе — приближавахме спирка. Светът потъна в мрак, почувствах се в огромна, безкрайна празнина. Сетне изведнъж ме обля неестествено силна заря — мирисът на кръв и на познат парфюм леко витаеха във въздуха, но нея я нямаше. Огледах се — бяхме на „Хюстън стрийт“.

Това бе първият път.

 

 

Келнерката донесе листа с десертите. Усмихнах й се. Тя също. Колко е прекрасно онова, което ни се случва толкова рядко.

— Я пък тоя! Не й ли скива задника бе, заплес? — високо се обади Ейнджъл, докато жената се отдалечаваше.

Бе забелязал разменените усмивки.

Носеше обичайната си „униформа“; избелели дънки, намачкана риза на карета, отдолу черна тениска, мръсни маратонки с неопределим вече цвят.

— Не съм я гледал отзад — възразих кратко. — Има хубаво лице.

— Е, да де — дебелогъза с готино лице — ухили се Ейнджъл.

— Вярно — обади се и Луис. — Ти не си ли виждал говорителките на клуба на дебелаците, дето ги показват по телевизията? Избират ги красиви, само да не ги гледаш от шията надолу. Погледнеш лицето и си кажеш; „Дебелаците не били толкоз кофти, а?“

Това бе прекалено многословие за иначе пестеливия на думи Луис. Както винаги той бе пълна противоположност на гаджето си. Черен, еднореден костюм „Армани“, разкопчана на врата снежнобяла риза. Изобщо шик. Девственото бяло на ризата бе в зашеметяващ контраст с черната му кожа и бръснатата, сякаш абаносова глава.

Седяхме в „Джей Джи Мелън“ на ъгъла на „Трето“ и 74-та. Не ги бях виждал поне два месеца. Тези двамата — въздребният бивш взломаджия и енигматичният му, висок приятел и любовник с благия глас — бяха днес най-близките ми хора; те поне ми бяха останали. Не ме зарязаха сам в най-тежките мигове след двойното убийство на Сюзън и Джени: в онези ужасни дни дойдоха с мен и в Луизиана, за да ми помогнат да се доближа до Пътника. Хора извън благонравното общество — факт, който вероятно най-вече и ни сближаваше, — те бяха еднакво опасни, и то не на шега. Особено Луис — бивш елитен поръчков убиец, сега оттеглил се от активна дейност. Такива или онакива, в моите очи те бяха заставали много по-често на страната на доброто, отколкото мнозина други най-почтени членове на обществото.

Ейнджъл се засмя високо и повтори думите на Луис:

— Говорителки на клуба на дебеланите! Бога ми, и туй ако не е гот!

Сетне огледа листа и се облиза. Замерих го с останалото в чинията ми пържено картофче.

— Ей, Шишо, ти май трябва да понамалиш сладкото, а? Само се виж! Я си се опитал да пребараш нечий адрес, я си се заклещил на входа. Ще можеш да работиш само именията с големите порти и френските прозорци. И се хванал да мери задника на келнерката!

— Да, бе, Ейнджъл — обади се и Луис с каменно лице. — Май ще трябва да специализираш вече само по катедралите и в Метрополитен опера.

Всичко това бе майтап. Ейнджъл съвсем не бе пълен, напротив.

— Мога да си позволя да понапълнея още малко — опъна се Ейнджъл и му метна лют поглед.

— Хей, миличък, ако понапълнееш още мъничко, ще замязаш на сиамски близнаци.

— Много смешно! — не на шега се ядоса Ейнджъл. — Я виж онази дебелогъзата там на входа на метрото трябва да си плаща двойно. Аз съм приличал на близнаци, ама де!

— Във всеки случай защо се заяждаш с жените, а? — доналях и аз масло в огъня. — Ти нямаш право да критикуваш женския пол. Ти си гей. За теб другият пол не съществува.

— Хей, Птицо, това са предразсъдъци.

— Виж, Ейнджъл, никакъв предразсъдък не е, когато някой констатира, че си гей. Това е просто излагане на фактите. Предразсъдък е, когато човек критикува чуждите задници.

— Ама и ти си един тарикат — развика се Ейнджъл. — Това ми било излагане на фактите, онова ми било предразсъдък! Хубаво лице, не знам кво си! Кажи си, че ти се чука. Нали затова сме ти приятели — Ще ти помогнем! Но ти трябва готина мацка, не като онази дебелата…

Прекъснах го:

— Ама много ли ми личи? — попитах иронично. — Защото ако толкова съм го закъсал, по-добре да взема да се гръмна, а?

Ейнджъл мигом се успокои и се засмя.

— Глей сега, има нещо такова. Личи ти малко. Ама то си е напълно нормално. Има един адрес в Интернет — womenbehindbars.com^[1] — можеш да се пробваш там напълно дискретно.

— Моля? — рекох още по-саркастично.

Но Ейнджъл вече си умираше от кеф — топката бе преминала у мен.

— Има купища мадами, които за мъж като тебе биха дали каквото си поискаш — рече и насочи дясната си ръка към мен с протегнат като пистолет показалец. — Бам, бам, Птицо!

Всичко това звучеше като евтин водевил.

— Какъв е този адрес? — попитах, колкото да млъкне.

Будалкаха ме, но в майтапа им имаше нещо далеч по-дълбоко и по-сериозно, като например приятелска загриженост. Не бяхме се виждали известно време и усещах, че искат да ми напомнят: ние — твоите приятели — държим на теб. Ти си сам там в Мейн, нямаш близки, на които да се облегнеш — това бе подтекстът на сегашните приказки и изобщо на срещата.

Опитваха се още да ми кажат, че винаги са готови да ми се притекат на помощ. Подмятаха, че съм длъжен да си намеря нещо, за което да се хвана. Иначе спомените и цялата всемирна гадост ще ме тласнат или към някоя щуротия, или към мрака на самоунищожението. Както ме бе предупредил и добрият човек — сержант Грънфелд.

— Онова е интернетски адрес за уреждане на срещи. В местата за лишаване от свобода има доста самотни жени — Сан Франциско, Ню Йорк, в щатските затвори…

— За жени в затвора, така ли?

Той нетърпеливо разпери ръце.

— Пак ли не загряваш — нали ти казах — женизадрешетките.ком. За пандизите говорим. И затворничките имат нужди. Ти отваряш адреса, оглеждаш снимките и си избираш. Проста работа.

— Но те са затворнички, Ейнджъл! Никой няма право да ги извежда по обеди и кина — това си е нарушение на закона първа величина, ако не и федерално. Пък и като помисля — и аз навремето като ченге колко жени съм изпратил в затвора… Що за дивотия е това, а?

— Откога си станал такъв поклонник на закона бе, Птицо? Тогава ще избягваш нашия щат — ще обявиш пандизите от Йонкърс до Лейк Шамплейн за закрита зона — и оттам нататък — еее, кой като теб — цяла Америка е твоя.

Той вдигна чаша като за наздравица и намигна на Луис.

— В страницата казва ли се коя за какво е в затвора?

— Тц, дадени са възрастта, какво харесва всяка в мъжете и снимка. А, още и дали желаят да бъдат преместени на друго място. Нали знаеш, това също е цел на повечето затворници — да отидат някъде другаде — на по-лек режим.

— Какво ти пука за какво са опандизени? — попита ме Луис.

Забелязах веселите искрици в очите му. Забавляваше се, проклетникът. Е, добре, като са ме взели за мезе, ще трябва да си доизиграя ролята.

— Тези мадами са извършили престъпление, излежават си присъдите, изплащат си дълга към обществото. Нали така? Номерът е да не са като онази, дето отряза патката на мъжа си. Иначе какво толкова? Сладка работа.

— Точно така — пак се обади Ейнджъл. — Ще огледаш, ще си избереш и пей сърце. Я си представи, че е крадла, а? Ще отидеш ли на среща с крадла?

— Тц, ще ме окраде.

— Тогава проститутка, а?

— Не им вярвам на професионалистките.

— Много си бил придирчив бе, Птицо.

— Такъв съм си, ти ако искаш, започни кампания в защита правата на проститутките.

Ейнджъл престорено нажалено поклати глава, сетне пак се ухили.

— Някоя с присъда за телесна повреда, а? Кухненски нож, счупена бутилка, такива неща? Нищо сериозно.

— Нищо сериозно, а? — ехидно рекох аз. — Ножове, бутилки, нищо сериозно. Браво бе! Ти знаеш ли я тази песен: „Сираче съм, клето сираче…“?

— Добре де — тогава убийца.

— Зависи кого е пречукала.

— Баща си например.

— Защо?

— Абе, откъде да зная? Да не съм присъствал на убийството? Ще се жертваш ли или не?

— Не.

— Е, Птицо, много си специален. Тогава ще си ходиш соло.

В същия миг келнерката се появи отново.

— Е, господа, какво решихте? Ще поръчвате ли десерт?

Отказахме, но Ейнджъл не се стърпя:

— Аз и така съм си достатъчно сладичък.

— И доста пошличък — незабавно подхвърли жената и ми се усмихна.

Ейнджъл почервеня, а на лицето на Луис се изписа някакво далечно подобие на усмивка.

— Три кафета — поръчах аз и й върнах усмивката. — И сметката. Току-що си изкарахте добър бакшиш.

По-късно се разходихме из Сентрал Парк. Спряхме се да починем до статуята на Алиса^[2] върху гъбата до басейнчето. То бе пусто — нямаше ги обичайните деца с играчките им. Две двойки седяха наблизо прегърнати и Луис бързо, но внимателно ги огледа с професионално недоверие. Ейнджъл се качи на гъбата и провиси крака. Гледката бе забавна — сякаш Алиса бди над него.

— На колко годинки си? — попитах.

— Достатъчно млад да се кефя тук — отвърна ми и се усмихна. — Е, Птицо, разказвай — как си?

— Живуркам, оцелявам. Има добри дни, има и лоши.

— А как ги разпознаваш?

— През добрите не вали.

Той се усмихна с разбиране.

— Денят на благодарността сигурно е бил пълен провал, а?

— Е, изразих благодарност, че не валя.

— Как върви къщата?

Знаеше, че правя основен ремонт и подновявам стария дядов дом в Скарбъро. Напредвах, дори вече се бях нанесъл окончателно в него, макар и да оставаха още някои по-дребни неща.

— Почти съм привършил. Само покривът ме чака.

Известно време Ейнджъл помълча.

— Ти нали разбираш — там, в ресторанта — просто се помайтапихме — рече той най-сетне. — Отлично знаем, че този период е тежък за теб. Скоро ще изтече първата година, нали?

— Да. На 12 декември.

— Какво си планирал?

— Да отида на гроба, да поканя свещеник да отслужи помен. Или литургия. Не зная какво друго, едва ли ще е толкова трудно.

Всъщност не смеех да си призная, че направо ме е страх от този ден. Не зная защо, но си бях внушил, че дотогава къщата трябва на всяка цена да е готова. Че трябва здраво да съм стъпил в нея. Вероятно се нуждаех от нейната опора — нещо стабилно, също свързано с миналото, но с хубави спомени. Стабилен дом, където да мога да си преустроя живота и да започна наново, на чисто.

— Обади ни се. Непременно. Ще дойдем.

— Ще се радвам, ако дойдете.

Той пак кимна.

— Дотогава трябва да внимаваш, нали разбираш какво ти казвам? Прекалено дълго време стоиш сам. Ще вземеш да превъртиш. Чувал ли си се с Рейчъл?

— Не.

С нея бяхме доста близки за известно време — любовници, смея да кажа, че и приятели. Тя също бе дошла с мен в Луизиана, за да помогне в издирването на Пътника с голямата си ерудиция в областта на човешката психология. Бе ми дала любовта си, която аз, изглежда, не бях успял да разбера и да й отвърна както подобава, поне не и тогава. Онова лято тя пострада — и физически, и емоционално. Наложи се да престои в болница и оттогава не се бяхме срещали, нито разговаряли, но знаех, че е в Бостън. Веднъж не се стърпях и отидох в университета, където преподаваше — скрих се зад едни храсти и я гледах отдалече. Тя пресичаше университетската морава, червената й коса искреше под слънчевите лъчи, но не посмях да й се натрапя. Стори ми се прекалено затворена, спотаила лична болка, самотна. Така и не събрах смелост да се доближа до нея.

Ейнджъл се прозя и изтегна, смени темата.

— Срещна ли някой интересен човек на погребението?

— Емерсън.

— Оооо, онзи тиквеник от Вътрешния ли? Сигурно си му се зарадвал много, а?

— Четеш ми мислите, Ейнджъл. Невероятно удоволствие изпитах. Същият гъз дава мило и драго да ми нахлузи белезници, ако може и раирано костюмче. И Уолтър Коул беше там.

— Той не благоволи ли да поговори с теб?

— Благоволи, но нищо хубаво не излезе.

— И той е от големите праведници, а те са много кофти хора. Каза Емерсън, та се сетих — „Мълбери“ 247 е обявен за продажба. С Луис мислим да го купим, че да отворим музей на закона в действие. Представяш ли си, а?

„Мълбери“ 247 е адресът на бившия клуб „Рейвънайт“, където бе главното седалище на Джон Готи-баща, преди да го опандизят благодарение на показанията на Сами Биволето и тем подобните юнаци. Синът Джон Готи-младши бе поел бизнеса на клана Гамбино и същевременно си бе докарал арест и репутацията на най-некадърния кръстник в историята на мафията.

— Джон Готи-син, а? — рече Ейнджъл, сякаш прочете мислите ми. — Истинско доказателство за това, че не е задължително най-големият син автоматично да наследява бащините гени.

— Сигурно си прав — отвърнах почти по инерция и си погледнах часовника. — О, закъснявам — имам да гоня самолет.

Луис, изглежда, чу думите и тръгна към нас. Мускулестата му и стройна, близо двуметрова фигура изпъкваше още повече под елегантните дрехи. Усмихна се и подхвърли:

— Ейнджъл, какво правиш там горе, на гъбичката, моето момче? Ще направиш някоя беля. Плашиш Алиса, я виж как укорно те гледа.

— Не гледа мен, а теб. Шубелисва се, че идваш да я набиеш. Да не мислиш, че приличаш на Белия заек.

Ейнджъл се плъзна по гъбата, като задържаше слизането си с ръце и след малко те се покриха с възчерна мръсотия.

Вече на земята, пристъпи до Луис и на шега понечи да го прегърне. Онзи се дръпна като ужилен и викна:

— Не ме докосвай, че ще ти отрежа ръчичките. Ще ходиш без тях после… предупреждавам те!

Поклатих глава и се огледах наоколо. Не зная защо, но усещах смътно безпокойство. Нещо мъчително ме човъркаше отвътре и ми изпращаше предупредителни сигнали. Някакво шесто чувство ми шепнеше, че докато се мотая тук — в Ню Йорк, на други места се разиграват събития, които имат отношение към мен.

Погледнах към басейна. Стори ми се, че в тъмната вода като черни облаци се набират сенки: сгъстяват се и се разпръскват, тъмнеят и придобиват още по-причудливи форми, а над плитките води прелитат птички; те близват повърхността, сякаш решени да се гмурнат. В полумрака на този отразен свят като мъртвешки пръсти околните дървета потапят оголени клони, сякаш се взират в дълбините му — все по-надолу и по-надолу към полузабравеното минало…