Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Hollow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2014)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)

Издание

Джон Конъли. Дарк Холоу

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2000

Редактор: Василена Мирчева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954–733–178–7

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Събудих се късно, станах и започнах приготовления за пътуването до Бангор. Ейнджъл и Луис още спяха, та реших да не ги чакам, а да свърша някоя и друга работа. Тръгнах към Оук Хил с намерение да се отбия в банката и да изтегля пари. Сетне хванах по „Олд Кънтри Роуд“, минах на „Блак Пойнт Роуд“, покрай „Уайт Капе Сандуич Шоп“ и така стигнах до „Фери Роуд“. Отляво се пада игрището за голф, отдясно — летните вили, а точно отпред е паркингът, където бе станала престрелката. Дъждът отдавна бе отмил следите от кръвопролитието, но тук-таме духащият откъм разбуненото, ревящо море вятър развяваше парчета от жълтата полицейска лента, с която се маркират местопрестъпленията.

Загледах се в мястото и се опитах да си представя драмата. Внезапно до мен спря полицейска патрулна кола. На волана бе местно ченге.

— Всичко наред ли е, сър? — попита ме полицаят, когато излязох от колата.

— Няма проблем, просто гледам — обясних аз. — Живея на „Спринг стрийт“.

Той ме огледа изпитателно, сетне кимна.

— Да, познах ви. Съжалявам, но след станалото трябва повече да си отваряме очите.

Махнах му, но на него, изглежда, му се говореше. Бе почти момче, доста по-млад от мен, русоляв, с меки, сериозни очи.

— Нетипичен случай — рече ми той. — Тук обичайно е много тихо и мирно.

— Вие от тукашните ли сте?

— Не, сър. Аз съм от Флинт, Мичиган. Семейството ми се премести на изток след фалита на „Джи Ем“. Тук започнахме наново, така да се каже, и ни потръгна. Най-доброто решение, което съм вземал досега.

— Хубаво, но тук невинаги е било така мирно — отвърнах и му разказах неща, които бях чувал от дядо.

Старият твърдеше, че семейството се е заселило по тези места някъде към средата на XVII век, може би двадесетина години след основаването на Скарбъро през периода 1632–1633 година. По онова време наричали района Блак Пойнт, а коренните местни племена няколко пъти нападали селището и прогонвали заселниците. През 1677 година индианците уабанаки на два пъти връхлетели върху английското укрепление в Блак Пойнт; убили около четиридесет войници и двадесетина индианци от друго племе, които живеели в протестантското село при Натик, недалеч от Бостън. Може би на десетина минути път с кола от мястото, където стояхме, се намира езеро, наречено Масакър Понд поради станалото там кръвопролитие: двадесетина войници, водени от офицера Ричард Хънуел, били зверски избити от индианците през 1713 г.‍

Днес може би хората трудно си представят насилието в миналото на този край — лесно е да се забравят онези ужасии, когато човек гледа китните вили и яхтклуба, птичия резерват и десетките тенис кортове. Но тукашната земя е попила немалко човешка кръв — тя сигурно все още лежи нейде дълбоко в недрата й, пласт връз пласт, подобно на скалните образувания, наслагвани едно подир друго от изчезнали преди хилядолетия морета. Понякога си мисля, че всяко място си има спомени, те са запечатани в геоморфологията му; по същия начин и къщи, земи, градове, планини могат да носят в себе си призраците на минали събития. Затова и историята се повтаря и често определени места действат като магнитни сили, привличащи злощастие и насилие. Затова и има логика в старата приказка, че там, където някога се е ляла кръв, рано или късно пак ще се лее.

Е, ако това е вярно, значи няма нищо нетипично във факта, че осмина мъже бяха намерили смъртта си именно тук. Нищо нетипично, нищо странно, просто закономерност.

 

 

Върнах се у дома и направих голяма кана кафе. Препекох кифлички и приготвих скромна закуска, докато Ейнджъл и Луис се къпеха и бръснеха.

Предната вечер бяхме обмислили план за действие, изобщо стратегия. Луис ще остане в къщата, ще излиза на разходки из Портланд и ще си държи очите отворени — може би ще засече някъде наоколо Ейбъл и Стрич или поне единия. Ако нещо важно се случи, винаги ще може да ми се обади по клетъчния телефон.

Бангор е на около 125 мили северно от Портланд, ако караш по магистралата Ай–95. Ние с Ейнджъл потеглихме веднага след закуската. Аз бях на волана, а той незабавно завря нос в колекцията ми от касети и започна да ги прослушва. Не можеше да изтърпи повече от една-две песни; вадеше касетите и ги захвърляше на задната седалка. Така отзад набързо заминаха The Go-Betweens, The Triffids, The Gourds, любимите ми Джим Уайт и Док Уотсън, а колата заприлича на детска стая. Нарочно си пуснах песните на Lampchop и в купето прозвуча нежната тъжна мелодия на Will Drive Slowly.

— Кво е това, бе? — веднага се удиви Ейнджъл.

— Наричат се алтернативно кънтри — наставнически отвърнах аз.

— Абе, кви са тия откачени песни — подигра се той. — Чуй го само този: „когато камионът потегли, съпругата се завърне у дома и кучето ти възкръсне“. Кви са тия дивотии бе, Птицо? Ти в тази провинция съвсем си превъртял.

— Ако Уили Нелсън те чуе, вероятно ще те ритне в задника — предупредих го аз.

— Кой бе, онзи нещастник ли? Ти знаеш ли, че този същият Уили Нелсън веднъж жена му го вързала с чаршафа и го спукала от бой с метлата, а? Ега ти авторитета!

Сджафкахме се още малко за това-онова в съвременната музика и минахме на по-мирна тема: новините по местното радио. Говореха за някакъв земемер ли, за картограф ли на тукашна дърводобивна фирма, който обикалял северните райони и по едно време изчезнал, но не обърнах достатъчно внимание.

На Уотървил спряхме за по едно кафе и нещо леко за хапване. Ейнджъл си поръча гризини и супа, аз само кафе, свършихме и тази работа и докато чакахме сметката, той нещо се замисли. Досетих се, че ще има по-специален разговор, но го оставих сам да започне. Не се наложи да чакам много.

— Помниш ли, че в Ню Йорк… хм, те попитах за Рейчъл? — със запъване започна той.

— Помня.

— Май не ти се говореше за нея много-много, а?

— И сега не ми се говори.

— А може би е необходимо.

Ядосах се и замълчах. Питах се какво ли имат с Луис наум относно мен и Рейчъл. Реших, че са обсъждали този въпрос единствено от добро сърце и малко ми мина ядът.

— Тя няма желание да се вижда с мен — обясних на Ейнджъл.

— А ти какво мислиш по този въпрос?

— Слушай, я престани да ми досаждаш!

— Абе, не се горещи толкова, просто ми отговори.

— Ами, какво толкова, не ми е много приятно, пък си имам и други дертове.

Ейнджъл ми хвърли кос поглед и въздъхна.

— Знаеш ли, Птицо, тя веднъж ми се обади по телефона, за да пита как си.

— Обаждала ти се е? На теб? Че откъде ти има номера?

— Има ни в телефонния указател.

— Има ви, вятър!

— Е, добре де, значи ние сме й го дали тогава.

— Леле, какви сте ми приятели — въздъхнах аз и потрих лице. — Не зная какво да ти кажа, Ейнджъл. Нещата са така объркани. Сам не зная дали съм готов за нов живот… пък и да ти кажа — тя се плаши от мен. Тя ме отблъсна и избяга — не помниш ли?

— Ти тогава беше в такова състояние, че едва ли е имало нужда някой да те отблъсква.

Дойде келнерката със сметката. Дадох й десетак и нещо отгоре.

— Е, добре, де. Така да е. И аз бях превъртял, но и тя не беше в ред.

Изправихме се и тръгнахме към колата.

— Жалко — рече Ейнджъл. — Жалко, че и двамата не можете да измислите нещо умно.

 

 

Върнахме се на Ай–95. Ейнджъл се отпусна удобно на седалката до мен и неволно повдигна разкопчания ръкав на широката си риза. Ръката му се разкри до лакътя и видях стар белег от рана — бял, кожата бе зараснала с грубо назъбени ръбове. Започваше от лакътя и стигаше някъде на два-три сантиметра от китката. Защо ли не бях го виждал досега? Досетих се, че вероятно затова Ейнджъл никога не ходи по тениска, а винаги носи ризи с дълги ръкави. Пък и аз напоследък бях прекалено зает с моите си лични трагедии, с преследването на Пътника из луизианските блата, а Ейнджъл не бе човек, който ще говори за минали болки и наранявания.

Той забеляза, че гледам белега, и леко се изчерви, но не се опита да го прикрие. Дори сам се загледа в неравната бразда и застина, сякаш се върна в миналото.

— Искаш да ме питаш за него ли? — обади се след известно време.

— Само ако ти се говори на тази тема — отвърнах.

— Не особено.

— Тогава недей.

Той премълча, но след малко рече:

— В известен смисъл това те засяга, така че имаш право да знаеш.

— Но ако сега ще ми разказваш някаква си сърцераздирателна история и колко много държиш на мен и ме уважаваш, спирам колата, а ти се разходи пеша до Бангор — предупредих го аз.

Ейнджъл се разсмя искрено.

— Браво бе, Птицо, винаги си такъв един — дръпнат.

— Дори не знаеш колко много съм дръпнат.

— Е, както и да е — започна той. — Бил си на остров Райкърс, знаеш повечето неща.

Така си беше. Много пъти съм бил там по служба — разследвания, разпити на затворници. Бях също и когато самият Ейнджъл бе изпратен в тамошния затвор. Беше го заплашил друг пандизчия на име Ванс. Уилям Ванс, който се опитал да направи Ейнджъл свой любовник и след като бил отблъснат, се зарекъл да го убие. Бях се намесил лично в онази история и сега Ванс бе мъртъв. Бе починал в затвора миналия октомври от увреждания, получени, след като неизвестни „колеги“ бяха сипали в устата му значително количество перилен препарат. Това станало, след като научили, че на съвестта му тежат доста сексуални престъпления и издевателства над малолетни, за които никога няма да бъде съден, защото липсват доказателства. Последните липсвали, защото Ванс лично се погрижил за свидетелите — кого пречукал, коя изнасилил и заплашил със смърт и прочие. Аз пък бях осигурил нужната информация за самозваните „съдии“ и те бързо бяха решили съдбата му. Направих го единствено за да спася Ейнджъл. Ванс не бе загуба за света, просто един тежък престъпник по-малко, но все още изпитвах угризения заради смъртта му.

— Първия път, когато Ванс ми налетя, аз му тряснах един и му счупих един зъб — продължи Ейнджъл тихо. — Дни наред ме бе заплашвал и продължаваше да се заканва, че щял да ми скъса задника от чукане. Много ми беше навито, копелето му с копеле. Ударът ми не бе кой знае какво, но надзирателят ни завари — него с кървяща уста, аз със свит юмрук. И ме набутаха за двайсет дена в единочката.

Не всеки е наясно какво точно значи единочка на остров Райкърс. Това е помещение, голямо колкото ковчег, висиш вътре сам двайсет и три часа на денонощие, един час — на двора. Но дворът не е двор, а отворено отгоре помещение колкото малка затворническа килия и в нея имаш право да се разхождаш с белезници на ръцете. Може би заради едната гавра на стената има баскетболен кош. Но как да играеш баскет без топка, при това със закопчани ръце? Ако в „двора“ има и други като теб, най-много да успеете да се сбиете. Друго — здраве.

— Аз отначало не излизах от единочката — продължи Ейнджъл. — На Ванс му дадоха само десет дни, може би заради разбитата муцуна. Сигурен бях, че ме чака да се появя на двора. Някой може да си мисли, че в единочката не е кой знае колко трудно — тихо, мирно, спиш, ядеш, пак спиш, ама съвсем не е така. В околните килии винаги някой крещи, пищи, чуват се какви ли не други шумове — това е цяла система на психологическо мъчение. Тъмно е, вземат ти и дрехите и ти дават три гащеризона. Пушенето е забранено, но аз успях да прекарам тютюн в три презерватива, сетне си правех цигари с тоалетна хартия и си пушех.

Ейнджъл говореше, прехапал долната си устна. Знаех как е прекарал тютюна в единочката — скрит в ануса.

— За пет дни изпуших всичкия тютюн. Сетне вече не можех да издържам на шума и излязох на двора за пръв път. Ванс ме чакаше — както си и знаех. Преди да се усетя и очите ми да свикнат на светлината, той ме удари по главата няколко пъти с двете ръце и белезниците, свали ме на земята и започна да ме рита. Успя да ме срита поне пет-шест пъти, преди надзирателите да го спрат. Вече знаех, че съм обречен. Нямаше начин да издържа, нямаше как да спра Ванс.

— След ритниците ме заведоха в лазарета. Нищо не ми беше счупено, прегледаха ме и ме откараха обратно. Само че аз успях да развия един винт от вратичката на шкафчето с лекарските инструменти, налапах го и си го отнесох с мен. В единочката се опитах да си разрежа вената на ръката.

Сега ме погледна и за пръв път от началото на разказа се усмихна.

— Ти някога да си се опитвал да режеш нещо с винт?

— Никога.

— Е, много е трудно. Винтовете не са правени за такава работа. Във всеки случай след доста мъчения успях да разкъсам кожата и сетне се получи сериозна рана — кръв потече, надявах се да кървя до смърт, ама тези работи така не стават. Те, изглежда, са ме наблюдавали, защото дойдоха, спряха ме и хайде пак в лазарета. Ето тогава ти се обадих за помощ.

Превързаха ме, прегледа ме психиатър, говори ми разни неща, подложи ме на тестове и какви ли не щуротии и може би благодарение на твоята намеса после ме върнаха в нормалните килии.

Скоро след разказаното бях говорил с Ванс. Казах, че зная всичко за миналото му и го предупредих, че ако отново закачи Ейнджъл, ще съобщя фактите на другите затворници. Само че това не му подейства — веднага щом излязъл от единочката, се опитал да убие Ейнджъл в банята. След това вече съдбата му бе решена.

— Ако ме бяха върнали в единочката, сто на сто щях да намеря начин да се самоубия — добави Ейнджъл. — Може би дори щях да се оставя на Ванс — той да го стори вместо мен. Има неща, които не се забравят, Птицо, и това е едно от тях. Човек има дългове, които цял живот не може да изплати, но това си има и добрата страна. Зная го, а и Луис го знае. Длъжници сме ти. Ако някой ден решиш да се заемеш с нещо голямо — та било дори и да взривиш Конгреса — аз и Луис сме насреща. Той ще подпали фитила на бомбата, аз ще му държа палтото.

Майтапеше се тарикатът му с тарикат, но знаех, че биха направили всичко за мен.

 

 

Шерил Лансинг живееше в красива бяла двуетажна къща в западния край на Бангор. Наоколо имаше спретнати морави и борове на възраст поне двадесетина години. Районът бе тих, къщите говореха за благосъстоянието на собствениците си, пред тях бяха паркирани само скъпи коли. Ейнджъл остана в мустанга, аз излязох и позвъних на вратата. Никой не отговори. Опитах се да погледна през остъклената врата, но не видях нищо. Къщата немееше.

Заобиколих и влязох в просторната градина с плувен басейн. След малко и Ейнджъл се присъедини към мен. Държеше малка черна чантичка: носеше си инструментариума човекът.

— За всеки случай — рече той ухилен.

— Браво на теб — сопнах му се аз. — Само да се появят местните ченгета и веднага им казвам, че току-що съм задържал крадец. Граждански арест, нали знаеш — частен детектив може да задържа такива негодници като теб.

Задната част на дома бе остъклена веранда. Шерил Лансинг сигурно обича да гледа зеленината на лятото и падащия сняг през зимата. Огледах празния басейн — не бе чистен от доста време, не бе и покрит, затова в него се валяха изсъхнали листа и най-различни нечистотии. Не бе голям — около метър на плиткото и два-два и половина откъм дълбоката страна. Всъщност там бяха натрупани по-големи купчини листа.

— Птицо!

Погледнах към Ейнджъл. Бе застанал отдясно на верандата, откъдето се виждаше кухнята и голяма дъбова маса, заобиколена от пет стола. Отзад се виждаше врата, очевидно водеше към вътрешността на къщата. На масата имаше чаши, чинии, голяма кафеена кана и купа с кифли и хляб. По средата бе поставена друга купа с плодове. Дори и от мястото, където бях, се виждаше, че храната е мухлясала.

Ейнджъл извади от джоба дебели найлонови ръкавици и опита плъзгащата се врата. Тя се отвори веднага.

— Няма ли да поогледаш това-онова?

— Май ще трябва.

Влязох. Вонеше на вкиснато мляко и развалена храна. Пресякох кухнята, надникнах в съседната стая. Оказа се всекидневната — обширно помещение с големи кресла и канапета, тапицирани в цветни мотиви. Повиках Ейнджъл, казах му да огледа горния етаж; аз поех долния. След малко ме повика. Тръгнах по стълбите по посока на гласа.

Намерих го в малък кабинет с дървено бюро, компютър и два шкафа за документи. На рафтове по стените бяха подредени дебели архивни папки, всяка маркирана със съответна година. Две от тях, белязани с годините 1965 и 1966, бяха свалени, а съдържанието им се валяше разпръснато по пода.

— Били Пърдю е раждан в началото на 1966 г.‍ — казах тихо.

— Мислиш, че той е бил тук?

— Всичко е възможно. Все някой е бил.

Дали Били наистина толкова много се интересуваше от миналото, от корените, родителите си? Чак дотолкова, че да дойде тук и да разтури документацията на Лансинг по този начин?

— Провери шкафовете, ако обичаш — рекох на Ейнджъл. — После виж дали по пода има нещо за Били Пърдю, което можем да вземем. Аз ще претърся останалата част на къщата. Може да намерим още нещо.

Минах по всички стаи най-методично — спалните, банята, отново долния етаж. На масата в кухнята бяха поставени посуда и прибори за четирима — в две от чашите имаше кафе, в другите две — вмирисано мляко.

Отново излязох на двора. В долния край на градината се издигаше малък навес, чиято врата бе затворена. Ключалката бе най-обикновена. Извадих носната си кърпичка, опитах дръжката — беше отключено. Вътре намерих моторна косачка за трева, празни саксии, кутии със семена и всякакви градинарски инструменти. По лавиците бяха подредени стари кутии от боя, буркани с четки и пирони. На тавана висеше празна птича клетка. Затворих навеса и отново закрачих към къщата.

Повя ветрец, разклати клоните на дръвчетата, разроши стръкчетата трева. Разшумяха се натрупаните листа и боклуци на дъното на басейна. Течението отвя част от тях, насъбрани в жълтеникави, кафяво-зелени купчини най-вече в дълбоката част. Мярна ми се нещо яркочервено.

Приклекнах на ръба на басейна и се загледах надолу. Различих главата на кукла с огненочервена коса. Виждаха се и стъклените оченца, и рубинените устни. Помислих за миг да се върна в навеса и да взема някое по-дълго гребло, за да извадя куклата. Но там нямаше инструмент с нужната дължина. Разбира се, куклата може би не означава нищо особено. Децата си захвърлят играчките къде ли не. Особено в градините. Но пък кукла… Обикновено момичетата си пазят куклите. Дженифър имаше една на име Моли — с черна коса и глезено изпъкнали устнички. Спеше с нея, слагаше я на масата до себе си, когато се хранехме. Моли и Джени — приятелки до гроб…

Станах и заобиколих басейна. Откъм плиткото имаше стъпала. Слязох по тях и внимателно тръгнах към дълбоката страна, като гледах къде стъпвам и внимавах да не се подхлъзна. Слоят листа ставаше все по-дебел, дълбок и плътен. Постепенно стигна чак до коленете ми. Усещах влагата на гниещата материя, а краката ми заджвакаха в кал. Сега вече трябваше да се движа съвсем внимателно, а и не бе лесно — наклонът бе по-голям, дъното доста хлъзгаво.

Стъклените очи се взираха в небето, листа и мръсен пясък покриваха част от кукленското лице. Предпазливо разрових листата, и вдигнах главата. Играчката се показа, очите се затвориха, клепачите с дългите мигли тихичко тропнаха. Беше облечена в синя блуза и зелена пола. Крачката бяха зацапани с кал и гниещи листа.

Малко по малко изтеглих куклата, тя се отдели от мократа материя наоколо с тих съскащ звук — освободеното пространство всмука въздух. Но заедно с нея се подаде нещо съвсем друго. Мъничка ръчица стискаше крачетата над обувките. Мъничка наистина, но подпухнала и подута от разложението на оцветената в грозно зеленикав цвят плът. Два от ноктите бяха почти паднали, кожата бе разкъсана и се виждаха влакната на мускулите. На лакътя се бе образувал пълен с газ мехур, а над него висеше загнилият някога червен плат на ръкава, сега почернял от мухъл, мръсотии и съсирена стара кръв.

Потръпнах и отстъпих, но задържах куклата в ръка. В следващия миг, доста стреснат, вече падах назад в листата — обувките ми поднесоха на хлъзгавите плочки. Краката ми отидоха напред и се удариха в нещо меко, влажно, безформено. В устата си усетих воднистата шума, в ноздрите — силна воня на разложение. Падайки, без да изпускам куклата, бях изтеглил и трупа на момиче с мокра коса, посивяла кожа и очи с цвят на мляко. Шокиран и немалко изплашен, инстинктивно захвърлих куклата и силно отблъснах детското тяло, което щеше да падне върху ми. Воня на разплута плът се понесе наоколо, под листата нещо остро ме бодна в крака. Знаех, че там има и друг труп — просто интуитивно бях сигурен. Внезапно си представих как мъртвите пръсти се сключват около глезена ми. Смъртта бе там долу, отново застанала на пътя ми. Помислих, че ако вляза под тези листа, може би никога вече няма да се изправя жив. Глупости, разбира се — но шокът бе достатъчно силен.

Изглежда съм изкрещял, защото чух гласа на Ейнджъл:

— Спокойно, Птицо, спокойно!

Погледнах нагоре и разбрах, че съм почти на края на басейна. Залових се за грапавините по стената, сетне за перваза и с помощта на Ейнджъл, който лежеше горе по корем и надвесен над мен ми подаваше ръка, се изкачих при него. Изпълзях далеч от басейна и легнах на хладната мокра трева. В напразно усилие триех длани в нея с надежда да отстраня от кожата си миризмата на онова бедно, загубено създание и да премахна усещането за допир с отвъдното.

— Те са долу — повтарях глухо. — Те всички са там — долу.

 

 

Ейнджъл се обади на Луис, после аз — на полицията в Бангор. Ейнджъл си тръгна преди ченгетата. С неговото минало и досие присъствието му тук само би усложнило нещата. Посъветвах го да повърви пеша, сетне да спре някое такси и да отиде в един мотел на име „Дейс Ин“. Да вземе стая и да ме изчака. След това застанах до басейна и се загледах в мъртвото момиче, проснато върху листата. Ченгетата не закъсняха много.

 

 

Четири часа по-късно бях при Ейнджъл в мотела. Бях разказал на полицаите всичко, включително и факта, че бях претърсвал къщата. Те не се зарадваха много от това, но Елис Хауард макар и неохотно бе гарантирал за мен в телефонен разговор с тях. Бях дал името му, за да потвърди думите ми, и след техния разговор бе поискал да ме чуе.

— Нали не криеш нещо и този път? — гласът му кънтеше в мембраната в неудържим гняв. — Трябваше да ги оставя да те набутат в дранголника заради това, че си бърникал уликите на местопрестъплението, бунак такъв!

Нямаше смисъл да се извинявам в този момент, затова и премълчах. Вместо това рекох:

— Уилфърд ми разказа за Лансинг. Тя е била посредник при осиновяването на Били Пърдю. Аз пък лично се запознах с нея в апартамента на Рита Ферис два дни преди онова убийство.

— Първо жена му и сина му, сега и още хора… Този Били май има да отмъщава на целия свят.

— Ти сам не вярваш, че е така, Елис.

— Не ми казвай какво да вярвам и какво не! Ако искаш да плачеш на нечие рамо, иди някъде другаде, при мен е навалица!

Все още бе ядосан и с мъка затвори телефона — чак след като ме наруга още няколко пъти.

Ченгетата бяха записали телефонния ми номер, после ме пуснаха с уговорката да бъда подръка евентуално за допълнителни сведения.

Разказах на Ейнджъл какво бе станало в къщата на Лансинг. Общо четири трупа бяха намерени в басейна. Шерил Лансинг бе на дъното в дълбокия край, точно, под трупа на снаха си Луиз. Двете внучки — Софи и Сара — бяха малко встрани, и двете в нощнички. Убиецът ги бе захвърлил в басейна, а след това бе събрал и натрупал стари и нови листа върху им. Най-накрая бе изсипал и куп боклуци и загнила слама, престояли доста време зад навеса с инструментите.

И на четирите бяха прерязани гърлата. Отляво надясно. Челюстта на Шерил бе счупена с удар в лявата страна на лицето, устата й зееше страшно. Така я бях зърнал, докато екипът лаборанти правеше първоначалната обработка на трупа. Убиецът се бе изгаврил по странен начин с нея — езикът й бе отрязан. Това според лекаря е било сторено преди да настъпи смъртта.

 

 

Можеха да се направят очевидни заключения. Щом Шерил Лансинг е мъртва, значи някой — евентуално Били Пърдю, Ейбъл и Стрич или някой друг, засега неизвестен — е тръгнал да проследява живота на самия Били — път, видимо свързан с несполучливото разследване на корените му от страна на Уилфърд. Реших да проверя няколко други неща и те бяха свързани все със северните райони. Ейнджъл предложи да дойде с мен, но аз отказах. Взех мустанга, а на него предложих следващата сутрин да хване местен полет за Портланд. Преди да тръгна, той попита:

— Птицо, не разбирам едно нещо. Онази жена… като е знаела що за стока е Били Пърдю, как се е омъжила за него?

Свих рамене. Труден въпрос. Тя самата бе от разбито семейство и вероятно в нейния случай се повтаря същият житейски цикъл. Но не беше само това: у Рита Ферис имаше нещо фундаментално добро и благородно и тя го бе съхранила въпреки гнусния жребий, който съдбата й бе отредила. Може би — само предполагам, — може би тя е усетила нещо подобно дълбоко скрито в Били и се е надявала, че може да го извади на бял свят и да го развие. Вярвала е също, че може да го спаси, да направи от него нов човек. Вероятно се е нуждаела от силен мъж като него, нуждаела се е от любов и закрила. Че кой не се нуждае от това? Хиляди и хиляди изоставени съпруги и зарязани приятелки, поругани и самотни жени, малтретирани деца биха я посъветвали да не се свързва с човек като Били, но в живота е така. Рядко някой успява да спаси друг, да го измъкне от калта, да му изкупи греховете. Всеки трябва сам да се освободи от тях. Има всякакви хора — повечето не се и опитват да го направят, та дори и шансът сам да застане на пътя им.

— Тя го е обичала, Ейнджъл — отговорих най-сетне. — В края на краищата това е имала, това е могла да му даде — любовта си. И го е направила.

— Не ме задоволява този отговор.

— Аз не съм всезнайко, Ейнджъл. Така го чувствам, така ти отговарям — сопнах му се аз и се качих в колата.

Излязох от паркинга и хванах по Ай–95 и Ай–5 към Довър-Фокскрофт и Грийнвил, а оттам за Дарк Холоу. Когато си спомням изминатия път, мога да кажа, че в този момент съм бил в началото на дълго пътуване, което тепърва щеше да ме изправи не само пред собственото ми, а също и пред дядовото минало. Щеше да разбуни древни, отдавна прогонени демони, да извади на бял свят стари греховни дела. И накрая щеше да ме сблъска с онова, което дебне отколе в мрачните покои на Големите северни гори.