Джон Конъли
Дарк Холоу (33)

Тридесет и първа глава

Участъкът изглеждаше като след атака на малка армия. Стъклата на предните прозорци бяха разбити почти без изключение. Вратата бе цялата на решето от куршумите. Когато се приближихме, някой отвори и по земята се посипаха още строшени стъкла. На прага застана Ейнджъл, до него Уолтър. Далеч зад нас пристъпваха неколцина от по-смелите граждани на малкия град.

— Сега вече отиваме на лов за онзи Калеб Кайл — рече Луис, но аз поклатих глава.

— В Дарк Холоу всеки момент ще пристигне ФБР. А когато техните агенти се изтресат тук, ти и Ейнджъл не бива да се мотаете наоколо.

— Глупости — възрази Луис.

— Не са глупости и ти го знаеш много добре. Ако те заварят на място, никакви обяснения няма да минат и ще си имате сериозни главоболия. От друга страна, тази задача е вече лична — на мен и на Уолтър Коул. Моля те, Луис, тръгвайте.

Луис помисли, понечи да каже нещо, сетне кимна.

— О’кей, бинго. Изчезваме.

Ейнджъл ми махна и двамата се отправиха към златистия мъркюри. Загледах се в гърбовете им, междувременно Коул се приближи и застана до мен. Мислех си, че ще мога да издържа още час, може би час и половина. Сетне… Бог знае. Сигурно щях да рухна.

— Мисля, че знам къде е Елън — рекох без предисловия. — Готов ли си да отидем да я приберем?

Той кимна.

— Ако е още жива, вероятно ще се наложи да убиваме, за да я освободим.

— Щом се налага.

Изгледах го внимателно. Изглеждаше искрен.

— Идеално. Ти ще караш. Днес не ми е най-добрият ден на волана.

Оставихме взетата под наем тойота на около половин миля път от къщата на Пейн. Тръгнахме по склона, като се прикривахме зад дърветата. В дома светеха два прозореца, единият беше на предната стая, другият на горния етаж — може би на спалня. Стигнахме големия разграден двор. Бе тихо и пусто, наблизо имаше малък навес от ръждива ламарина. По снега забелязах пресни стъпки. Някой бе шетал наоколо, още повече че и двигателят на оставения в двора камион бе топъл.

Приближихме още повече и тогава усетихме вонята. От навеса смърдеше на разлагаща се плът. Пристъпих, свалих резето внимателно, то изскърца. Замръзнах за няколко секунди, сетне отворих вратата — вонята стана нетърпима. Погледнах Уолтър и видях как в очите му надеждата бавно гасне. Заболя ме сърцето чак.

— Чакай тук — рекох кратко и влязох.

Така смърдеше, че не се траеше. Очите ми се насълзиха, усещах как порите ми поглъщат вонята. В ъгъла стоеше стар фризер, бялата емайлирана ламарина бе проядена от ръжда на много места, шнурът бе навит около едното краче — невключен. Прикрих уста и нос с длан и вдигнах капака.

Вътре лелееше сгърчен труп, облечен в син комбинезон, с боси крака, ръцете свити зад гърба. Пръстите бяха вече почти напълно разкапани, лицето синьо, подпухнало, с изпъкнали по него газови мехури, очите се белееха като на слепец. Това бе стар човек. Изглежда, още отначало фризерът не е бил включен, защото трупът бе в средна степен на разложение. Нямаше кой друг да е, освен Мийд Пейн. Стори ми се, че разпознавам човека от снимките в ресторантчето и участъка — онзи, който е трябвало да умре, за да може Калеб Кайл да заеме неговото място и да изчака завръщането на Били у дома. Под тялото се чернееше нещо. Наведох се — беше трупът на кучето.

Вратата зад мен изскърца. Уолтър не бе издържал. Влезе бавно, целият настръхнал, очите му пълни с неистов страх. Наведе се над отворения хладилник и силно въздъхна, просто не можа да въздържи облекчението си.

— Този е човекът от снимката, нали? — попита ме Коул.

— Той е.

— Значи може тя да е още жива.

Кимнах, но предпочетох да не коментирам. Защото има по-лоши неща и от смъртта. И самият Уолтър ги знае — нали и той е бил ченге, — макар че ги таи в скрити, тъмни страни на съзнанието си.

— Отпред или отзад? — попитах по стар навик — нали толкоз години сме били партньори.

— Аз — отпред — отвърна кратко той.

Излязохме от навеса. Поех си дъх дълбоко и рекох:

— Е, хайде да вървим.

 

 

Тихо отворих задната врата и пристъпих в голямата кухня. Миришеше на кисело, на спарено и нечисто. В центъра стоеше голяма борова маса с четири стола от същото дърво. По нея бяха разпръснати парчета хляб и отворени картонени кутии с мляко — определено развалено. В две чинии бяха останали парчета студено нарязано месо, на пръв поглед доста втвърдено, дузина празни кутийки от фъстъци и наполовина пълна бутилка от евтино ечемичено уиски. В ъгъла се мъдреше черна торба за боклука, от която вонеше най-силно. Предположих, че в нея са остатъците от нехвърляна вероятно поне седмица развалена храна.

През отворената кухненска врата зърнах влизащия отпред Уолтър. И неговият нос се бърчеше от неприятната миризма. Хвана надясно, допрял гръб на стената, а стиснатият в двете ръце пистолет описа бърза дъга по цялото преддверие, за да стигне до съседната врата — канеше се да влезе в предната стая. Аз избрах другата, чиято врата бе откъм кухнята. Вероятно тук държаха телевизора. Оказа се, че и двете стаи са отрупани с боклуци — смачкани пликове от чипс, празни бирени шишета, недоядена храна на картонени чинии. Във втората обаче имаше и зелена раница, натъпкана, с пристегнати ремъци, явно готова за път. Махнах на Уолтър към стълбището и той тръгна пръв. Държеше се към стената, за да избегне евентуално скърцащите стъпала, пистолетът му все така хванат с двете ръце.

На първата площадка бе тоалетната, която смърдеше на урина и изпражнения. Зърнах влажни, замърсени кърпи — някои поставени върху тоалетната чиния, други — захвърлени направо на пода. Още няколко стъпала и стигнахме до първата спалня с разхвърляно легло и познатата вече стара храна по пода. По нищо друго не личеше да е била наскоро обитавана. Нямаше дрехи, обувки, чанти или каквито и да е лични вещи. Но именно тук бе запалена лампата.

Елън Коул лежеше на леглото във втората спалня, ръцете й завързани с въжета за рамката на таблата над главата й. Около очите и ушите й минаваше пристегнат дебел черен парцал, над ушите бяха натъпкани памуци, за да не чува. Върху устните имаше голяма лепенка с пробита за въздух малка дупка. Покрита бе с две одеяла, а на масичка до леглото стоеше пластмасова бутилка с вода.

Елън не мръдна, когато влязохме. Но щом се приближихме съвсем, изглежда, ни усети. Уолтър посегна към нея, тя се сепна и отдръпна колкото й позволяват въжетата, а от устата й се изтръгна звук — нещо като скимтене на уплашено до смърт животинче. Леко повдигнах одеялата. Беше съблечена по бельо, но не забелязах следи от насилие. Оставих ги двамата и внимателно влязох в третата спалня. Тя се оказа празна, но в леглото видимо бе спал някой. Когато се върнах, Уолтър грижливо повдигаше главата на дъщеря си и внимателно се опитваше да махне лепенката и парцала. Това бе постигнато с известни усилия и тогава тя замига и изохка — очите я заболяха, въпреки че в спалнята бе сравнително тъмно. Сетне позна баща си и се разплака.

— Няма никой — съобщих накратко.

Пристъпих към таблата и с джобното си ножче прерязах въжетата. Тя прегърна Уолтър и зарида още по-силно. Цялото й тяло се тресеше. Не издържах и се извърнах. Намерих дрехите й захвърлени на купче покрай прозореца.

— Ето, помогни й да се облече — рекох на Уолтър и той несръчно започна да й обува джинсите.

Хванах я за ръката и се опитах да привлека вниманието й към себе си.

— Елън, само двама са, нали? Кажи ми, моля те?!

Нужно й бе време за реакция. Това ме потресе. Колко ли време са я държали в това състояние? Накрая кимна и заговори с усилие.

— Двама… да — думите й излизаха трудно, сякаш се бе отучила да говори, пък и гърлото й бе изсъхнало.

Поднесох й бутилката и тя всмукна от поставената в нея сламка.

— Направиха ли ти нещо?

Елън поклати глава и отново зарида. Стиснах й леко ръката, сетне я повдигнах, за да помогна на Уолтър да й навлече пуловера. Тогава той я хвана под мишниците и се опита да я изправи, но краката й мигом поддадоха и тя се свлече обратно на леглото.

— Не се безпокой, миличка — бодро рече Коул. — Ще те изнесем оттук.

Тъкмо щяхме да потегляме надолу, когато чухме шум — някой отвори предната врата.

Стомахът ме стегна веднага. Замръзнахме, наострили уши, но никой не тръгна по стълбата към нас. Опитах се да обясня с жестове на Коул, че трябва засега да оставим Елън тук. Иначе щяхме да предупредим онзи долу. Елън разбра и се вкопчи в баща си, а когато той се опита да ме последва, нададе тъничък, подобен на мяукане писък, който ме прободе като с нож в сърцето. Коул я прегърна и започна да й шепне успокоителни думи, в очите му забелязах сълзи. Сетне излязохме на площадката. От нея се виждаше предната врата. Сега тя бе отворена и вятърът навяваше сняг в преддверието. Слизахме тихо и някъде вече в подножието на стълбата с ъгълчетата на очите си мярнах нечия сянка в кухнята, която сега ми се падаше отдясно.

Беше Каспър — младежът, когото бях видял при първото си посещение тук и когото смятах за син на Кайл. Преглътнах и дадох знак на Уолтър — да ме прикрива откъм предната врата. Преброих до три и нахлух в кухнята с насочено оръжие.

Тя бе празна, но вратата към съседната стая бе отворена. Отскочих назад, за да предупредя Уолтър — тъкмо навреме, за да видя дебнещата сянка зад гърба му и бляскащия матово в ръката й нож. Коул забеляза изражението ми и мигом разбра какво става. Дръпна се, но ножът го засегна в дясното рамо; той изви гръб като котка, по лицето му се изписа болка. Коул бе стар боец — множество пъти бе участвал в улични схватки. Без да се обръща, преодолявайки болката, стреля назад изпод мишка. Онзи с ножа обаче отново замахна и този път нанесе дълъг разрез по дължина на Уолтъровия гръб. Коул залитна, а в момента на падането Каспър го блъсна силно напред и главата му се удари с тъп звук в дебелия парапет на стълбището. Коул падна тежко на ръце и колене, кръв заструи по лицето му. Видях очите му — бяха замъглени, отчаяни.

Сега младежът се обърна към мен. Стоеше в заучена стойка, краката леко разкрачени, острието на ножа надолу. Някой го бе научил как да се бие с хладно оръжие. На хълбока му забелязах рана — там го бе улучил Уолтър. Мръсните панталони бяха почервенели от струящата кръв, но той сякаш не усещаше болката. Приклекна и се хвърли към мен. Страшно бе да го гледа човек: отворена уста, оголени зъби като на див звяр, насочен напред нож.

Прострелях го в гърдите и силата на куршума задържа устрема му. Опипа с ръка раната и повдигна червени пръсти към очите си — сякаш да провери дали наистина е ранен. Сетне ме изгледа с омраза, наведе глава на една страна и се накани да атакува отново. Нямах време за експерименти — стрелях пак и този път го улучих право в сърцето. Рухна възнак почти до Уолтър, който стенеше и се опитваше да се изправи. Мисля, че умря още преди тялото му да е стигнало до пода. От стълбата долетя вика на Елън:

— Татко, татко!

Тя влачеше крака с мъка, но упорито слизаше към нас.

Всъщност този вик ми спаси живота. Когато се обръщах към нея, с периферното зрение долових движение зад мен, а и чух изсвистяване. Така че инстинктивно съм се поместил достатъчно, колкото силният удар да падне върху рамото ми, а не върху главата, където бе насочен. Сетне лопатата се трясна в пода и гръмко избумтя. С лявата ръка мигом сграбчих дървената дръжка, а десният ми лакът удари заднишком: тази хватка я бяхме учили още като новобранци. Усетих попадението в нечие лице, същевременно използвах инерцията на нанесения ми удар, за да изнеса дръжката напред заедно с човека. В същия миг го й спънах с десния крак. Той залитна напред и падна на колене, остана така за секунда-две, сетне скочи като дива котка и се обърна с лице към мен.

Фигурата му се открои в рамката на вратата — на фона на нощното небе и снега. Ето го най-накрая и Калеб Кайл…

Вече не се преструваше на сгърбен и страдащ от артрит старец, а стърчеше прав като топола, силен и жизнен, дългите му жилести крака обути в сини дочени панталони, мускулите на ръцете изпъкващи под синята вълнена риза. Вярно, бе стар, но от него просто струеше сила. Усещах я с всяка фибра на тялото си, още повече, че бях направо скапан и навсякъде ме болеше. Чувствах и излъчващата се от него ярост и омраза, нагласата и умението му да причинява болка и да убива. Те бяха досущ като нещо физическо, могъщо и страшно; то идеше към мен на вълни, на вълни като топлина и за миг ръката ми с пистолета потрепна. В свирепите очи грееха червени пламъчета, същите, каквито бях виждал у Били Пърдю. Помислих за увисналите от онова дърво тела и за болката, която жертвите са изпитвали от ръцете му, за дядо, до края на живота си преследван от кошмарни сънища за същия този човек. Каквато и болка да бе поднесъл животът на Калеб Кайл, той самият стократно я бе върнал на ближните си.

Кайл изгледа мъртвото тяло на сина си, сетне мен и физическото измерение на излизащата от очите му омраза просто ме разлюля целия. В тях искреше злокобна и сякаш неземна интелигентност. Той бе убивал и мъчил, манипулирал множество хора цял живот, бе успял да избегне залавяне десетки години, вероятно би могъл да избяга и този път, но всичко това накрая бе струвало живота на сина му. Това си помислих в същия миг. Каквото и да стане отсега нататък, той бе вече получил някаква мяра справедливост, нека я наречем възмездие: за стореното на отвлечените момичета, на Джудит Мънди, която вероятно бе умряла сама след продължителни мъчения и побоища някъде из големия северен лес.

— Не! — изрева страшно Кайл. — Неееее!

Може би чак сега започнах истински да разбирам защо той така горещо е копнял да има син. Ако Джудит Мънди бе родила момиче, то вероятно на часа би умряло от ръката му и той би опитал отново и отново. За да се роди момче. Движила го е една-единствена цел, ръководила множество други злодеи, а и най-обикновени хора, по всички времена, навсякъде по земята: да остави свое подобие на света, да продължи рода и същността си. Само че в неговия случай то бе нещо нечестиво, грозно, изчадие на мрака, злокобно и съществуващо в името на смъртта, мъката и унищожението.

Калеб пристъпи, но му махнах с дулото на пистолета.

— Назад! Отстъпи и дръж ръцете високо — където ще ги виждам!

Той заканително поклати глава, но отстъпи две-три крачки с протегнати напред и встрани ръце. И пак се взря в мъртвия си син. Приближих се до Уолтър, който бе седнал на пода, опрял дясното рамо на стената. По лицето му струеше кръв, държеше безсилно пистолета в ръка, видимо в силна болка и замътено съзнание. Давах си сметка, че и аз вече съм в доста слаба форма. По това време Елън бе слязла почти до средата на стълбата. Без да премествам очи от Кайл, й извиках да остане там, не исках да рискувам да се приближи до този ужасен демон — Бог само знае какво крои той в същия този миг. Тя спря. Чух, че плаче.

Пред мен Калеб изсъска:

— Ще пукнеш! С голи ръце ще те късам парче по парче, сетне ще чукам кучката, докато пукне. Ще хвърля мършата ви да я ядат дивите зверове в гората!

Не се хванах за предизвикателството, само наредих:

— Назад, старче, давай още назад. Точно така.

Не го исках близо до себе си, особено в затворено място, нито дори и на верандата. Бе изключително опасен, макар че държах постоянно насочено към него оръжие; знаех това отлично. Трябваше да измисля нещо.

Той бавно продължи да отстъпва, докато слезе по стълбите и с разперени ръце застана на двора, под снежинките, както бе с гола глава и само по риза, осребрен от светлината на запалената междувременно от мен лампа. Чак сега забелязах дръжката на затъкнатия в колана му пистолет.

— Обърни се!

Той не помръдна.

— Обърни се или ще стрелям в краката ти — повторих рязко.

Не можех, съвсем не можех да го убия просто така. Поне още не. Този път ми хвърли отровен поглед и се обърна.

— Сега извади оръжието от колана с два пръста — палеца и показалеца — и го хвърли на земята и по-далеч от теб. Изпълнявай!

Той изпълни нареденото точно. Пистолетът тупна в розовите храсти току под верандата.

— Сега се обърни пак!

Той се обърна.

— Ти си онзи човек, нали? — попитах. — Ти си Калеб Кайл?

Той се усмихна презрително с някаква ледена усмивка, сякаш до смърт презира всичко живо наоколо.

— Това е само едно име, момченце. Калеб Кайл — просто име като всяко друго. Страх ли те е вече?

— Ти си просто един старец — отвърнах спокойно. — Теб би трябвало да те е страх. На този свят ще те съдят строго, но не както на онзи.

Той оголи зъби и изсъска, всмуквайки слюнката навътре.

— Твойто деденце трепереше пред мен. Ти много приличаш на него. И също изглеждаш уплашен.

Подминах тези думи. Хвърлих мълниеносен поглед към трупа на пода зад мен, леко кимнах с глава към него.

— Ей го там мъртвото ти момче. Коя е майка му — Джудит Мънди ли?

Той изръмжа с разтворена паст като истински хищник и понечи да тръгне към мен. Стрелях току в краката му, куршумът разпръсна сняг и замръзнала пръст и това го спря. Поне засега.

— Не си играй с живота, старче. Пак те питам: ти ли отвлече Джудит Мънди?

— Кълна се, че ще те пречукам и ще те изям — пак изсъска той.

Загледа се в мъртвото тяло зад мен, сякаш то го вдъхновяваше за нещо, лицето му се изкриви и стана още по-страшно, зъбите му заскърцаха. Сега заприлича на древен демон с ужасяващо и страховито лице, вратните жили изпъкнали като въжета, зъбите оголени, дълги, пожълтели.

— Взех го за разплод, защото мислех, че другото ми момче е загубено завинаги.

— Взех го — повторих удивено, с ударение на третото лице. — Значи не тя, а то. Тя мъртва ли е?

— Не е твоя работа, но ще ти кажа. Получи кръвоизлив след раждането и така си пукна. Оставих го да си умира. Никаква полза нямах от това животно.

— И сега си се върнал при хората, а? Защо?

— За момчето си. Смятах го за изгубено. Онази кучка го скри от мен. С помощта на други кучки и разни копелдаци.

— И ти ги изби до крак?

Той кимна с гордост.

— Само онези, които успях да открия.

— Ами Гари Шут — онзи, земемера?

— Там, където го намерих, нямаше никаква работа. Убивам всички, които ми пресичат пътя и ми се бъркат.

— Ами собственото ти внуче?

Клепките му потрепнаха; мисля, че видях нещо като мимолетно съжаление.

— Грешка беше. Пречкаше ми се.

Сетне, изглежда, размисли, защото добави:

— Но си беше хърбав. Слабак като майка си. Нямаше да издържи там, където отиваме.

— Никъде не отивате, старче. Забрави тази работа. Няма да има къде — ще изсичат гората. Не можеш да избиеш всички от дърводобива.

— Зная тайни места. Има места, където никой не е стъпвал. Само аз. Древни места.

— Тц. Ти ще отидеш на едно друго място…

Отзад чух стъпки по стълбите. Елън не ме бе послушала и слизаше при баща си. Допусках, че така ще стане.

— Това е твоето момиче, нали?

— Не е.

— Дявол я взел — изръмжа Калеб. — Когато те видях, веднага познах дядо ти в теб. Но защо съм се излъгал, че в нея виждам теб, а? Или лъжеш?

— Ти и нея ли взе за разплод?

— Не за мен. За момчето ми. За двете момчета.

Изведнъж омразата пламна в него с нова сила.

— Да ти го начукам, момченце! Ще пукнеш заради стореното на сина ми!

— Не аз — отвърнах и насочих пистолета в главата му. — Ти ще пукнеш!

Зад гърба си чух стенанията на Уолтър, а Елън изпищя с новия си, странен и непознат за мен глас:

— Птицо, Птицо…!

Някой допря нещо хладно в тила ми и гласът на Били Пърдю рече ясно:

— Дръпнеш ли спусъка, край с теб!

Поколебах се. Какво пък толкова? Но Елън и Уолтър… Тогава махнах пръста от спусъка и бавно повдигнах ръката с пистолета нагоре.

— Знаеш какво се прави, хайде давай!

Знаех, как да не зная. Спуснах предпазителя и подхвърлих оръжието назад. То тупна на дъските.

— На колене! — нареди Били.

Клекнах, болката в раната стана нетърпима, червени кръгове заиграха пред очите ми. Събрах всичката си сила и допрях колене на дъските. Били излезе иззад гърба ми. В колана си бе затъкнал Уолтъровия пистолет, в ръка държеше ремингтънова пушка. Дръпна се встрани, така че да държи и двама ни под око.

— Убий го, момчето ми! — обади се Калеб. — Той застреля собствения ти брат като куче. Собствения ти природен брат — твоя плът и кръв. Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв — нали знаеш това!

По лицето на Били се изписаха смесени чувства. Бе объркан, озадачен, развълнуван. Насочи пушката към мен.

— Вярно ли е? Че е моя плът и кръв? — попита ме той, автоматично повтаряйки думите на Кайл.

Замълчах. Ноздрите му заиграха, той възкликна нещо неразбрано, емоционално и изведнъж стовари приклада по главата ми. Паднах напред в краката му. Чух смеха на Кайл:

— Браво, момчето ми, убий това копеле!

Сетне направи стъпка напред към Били. Както бях по очи, виждах само краката му.

— Аз се върнах, за да те взема, сине. Доведох и твоя брат. Върнахме се заедно, за да те намерим. Научих, че търсиш баща си. И за човека, когото си наел да ме намери. Майка ти те скри от мен, но аз се върнах и ето на — блудният син се намери, загубеният агнец се връща у дома, нали?

— Ти ли? — попита озадачено Били с тих, удивен тон, какъвто досега не бях чувал от него. — Ти ли си моят баща?

— Аз съм твоят баща — рече Калеб и му се усмихна. — Сега го довърши този копелдак. Заради онова, което направи на брат ти. Брат ти, с когото никога няма да се опознаете. Каспър му беше името.

С мъка надигнах глава, опрян на ръце.

— Ти го питай него — той какво е направил, Били! Питай го кой уби Рита и Доналд, чуваш ли!

Очите на Калеб Кайл присветнаха злокобно, слюнка изхвръкна от устата му.

— Млък, копеле! Твоите лъжи няма да ме разделят от сина ми.

— Питай го, Били, недей мълча! Къде е Мийд Пейн го питай! Как е умряла Шерил Лансинг го питай! И снаха й, и двете й момиченца. Питай го, Били, не стой така!

Калеб скочи на верандата и с все сила ме ритна право в устата. Чух изхрущяването на счупени зъби, болката дойде с малко закъснение, устата ми преля от кръвта. Кракът се върна назад за нов удар, но Били остро подвикна:

— Остави го, чуваш ли!

Вдигнах глава и първо видях лицето на Били. Болката в разбитата ми уста бе нищо в сравнение с изписаната по него агония. Мисля си, че в очите му прочетох различни неща — тъга за пропиления живот, живот без минало и без бъдеще, мъка по липсващите родители и по загубата на единствените, които някога е обичал, гняв, породен от безкрайната борба със света, който се бе оказал зъл и несправедлив, недоумение и раздвоение в този болезнен миг, когато трябва да вземе важно решение… Сякаш някой бе вдигнал скрита досега завеса, за да му покаже какво би могло да бъде, какво все още би могло да стане. Баща му се е върнал заради него. Може би всичко лошо, което бе сторил този човек, е било извършено от любов към него самия, към Били?

— Хайде, убий го, Били, и да привършваме — подхвърли Калеб Кайл, но Били Пърдю не помръдна.

Стоеше, загледан в нищото, може би взрян дълбоко в себе си — в някое съкровено и потайно място в душата си, където онова нещо, от което винаги се бе страхувал, и другото, което толкова години силно бе желал, сега се бореха в смъртоносна прегръдка?

— Убий го! — изсъска старият мъж и Били интуитивно вдигна пушката. — Изпълнявай, момче! Слушай какво ти говоря! Аз съм ти баща!

Стори ми се, че в очите на Били някаква искрица проблясна и угасна.

— Не, не си. Никакъв не си ми ти — тъпо рече Били.

Сетне насочи пушката и дръпна спусъка. Примигнах ужасен, изстрелът избумтя като топовен салют. Тялото на Калеб Кайл подскочи във въздуха и се строполи на дъските недалеч от мен с притиснати към корема ръце. Но те не бяха в състояние да спрат шурналата от разпраната плът кръв и подаващите се като глави на хидра вътрешности. Кайл падна по гръб и известно време остана така, сетне с нечовешко усилие и видима болка се изправи до седнало положение и се загледа в Били Пърдю, а от устата му забълбукаха кървави мехури. По лицето му се четяха гняв, обида, недоумение. След всичко, което бе направил, след всичко, което бе изпатил и изтърпял, собствената му кръв и плът да се обърне срещу него…

Чух звука от презареждането и след това главата на Кайл сякаш избухна, за да се превърне в алена пихтиеста маса. Нещо топло, червено затисна очите ми, през него затанцува зимната белота, а в душата ми се възцариха някаква особена лекота, мир и спокойствие, като че ми бе дарена Божия благодат. Сетне не помня.

По едно време чух сирените. Идваха от Дарк Холоу и раздираха мразовитата тишина като рев на ранени животни. Беше утрото на 12 декември.

Точно една година от смъртта на съпругата и дъщеря ми.