Джон Конъли
Дарк Холоу (4)

Трета глава

Първият признак на идещата зима е промяната в окраската на белите брези. През есента бяло-сивите им стволове леко позеленяват и придобиват жълтеникави отсенки, които сетне преливат в нещо средно между керемиденочервено, разтопено злато и кехлибар. И аз съм наясно, че зимата вече тропа на вратата.

През ноември настъпват първите по-големи студове, пътищата стават опасни, а тревните стръкове — чупливи като кристал; затова като вървиш из тревата, чуваш тихичко хрущене — тънките стръкчета се чупят и като загубени душици ридаят по сенките на стъпките ти. Дърветата потракват с вцепенени клони, досущ мъртвешки скелети, по тях се гушат зъзнещи врабчета; самотни песнопойци прехвърчат от кедър на кедър, а нощем излизат късоухите сови — да дебнат плячка в мрака. Пристанището на Портланд никога не замръзва изцяло и там се навъртат всякакви диви патици, шарени гъсоци и северните им морски побратими.

Дори и през най-суровата зима животът в пристанището, нивята и горите наоколо не секва. Прелитат американски сойки, прокрякват кафявите зимни яребици, сипки кълват, където каквото намерят. Дребни и още по-дребни невидими за окото твари пълзят под зимния килим — търсят храна, размножават се, умират. Златоочици зимуват под дървесната кора; ларвите на ручейниците помъкват направените си от растителни останки къщички, по елшите се гушат листни въшки. Дървесните жабки дремят под купища замръзнали, полуизгнили стари листа, саламандри и тритони се стрелкат в ледените поточета с надебелените си опашки, в които складират масти за зимата. Пъплят какви ли още не животинки — вечно забързани нанякъде мравки, паячета, бълхи и зимни пеперудки, които прелитат над белоснежната покривка като късчета изгоряла хартия. Белокраки горски и полски мишки ловко притичват насам-натам, умело се стрелкат от прикритие в прикритие, очичките им — същински топлийки, — вечно нащрек за дебнещи лисици, невестулки и свирепите орли, които нападат всичко по-дребно, дори и таралежите. Зимният белоушко сменя цвета на козинката и става белоснежен — да се пази от многото си грабливи и кръвожадни врагове.

Защото хищниците са вездесъщи и винаги по дирите на плячка.

Дойде ли зимата, започва да се стъмва още в четири часа. Животът се свива под натиска на природата. Хората се обръщат към по-друг стереотип, ужасно присъщ на далечните им прадеди. Говоря за онези потънали в мрака на времето най-ранни заселници и пионери по нашите места, които пътували по реките и долините, за да добиват дървен материал и да търсят подходящи за ферми места. Настъпела ли зимата обаче, те си построявали хижи и избягвали активното движение — седели на топло и безопасно в новопостроените домове, колкото и примитивни да били те. Свършвали каквото трябва, преди да падне мрак — ловували, носели вода, цепели дърва за отопление. Очаквали пролетта с нетърпение, готвели се за посевите, за развъждане на животни, мислели за семействата и децата си. Когато излизали навън, се увивали в най-дебелите кожи, вървели силно приведени напред, пазели очи от ледените снежинки и замръзналия сняг, които вятърът безмилостно навява в очите ви през зимата.

През най-мразовитите нощи ще чуете как дърветата пъшкат и клоните им трещят — от време на време някой се отчупва и пада. Нощем небето светлее, озарено от дъха на прелитащите ангели на Северното сияние, а по-слабите телета предават Богу дъх.

През януари може да се подлъжете понякога, че снегът започва да се топи. Същото може да се случи и през февруари, дори и март, но дърветата не се лъжат — природата си знае своето, — клоните им си остават голи. Вярно — през деня просветва слънчице, нагрява безплодната земя и тя се разкишва, но през нощта всичко се сковава отново. През деня кишата прави пътищата трудни — през нощта поледицата ги превръща в непроходими препятствия.

А хората? Те се крият на топло — кой където може — и изчакват ледът да се пропука през април.

На Олд Орчард Бийч — южно от Портланд — лунапарковете са притихнали, празни. Повечето мотели са затворени, климатиците под прозорците — завити с черни найлонови платна. Вълните се разбиват в ледения бряг — сиви, пенливи и смъртоносно мразовити. Минете ли по главната улица с автомобил, гумите подскачат, цялата кола се тресе и пъшка по старите железопътни релси. Така е, откак се помня — още като момченце.

Когато замирише на зима, точно когато белите брези си променят окраската, измамникът на име Сол Ман си събира багажа и се кани да изостави Олд Орчард, за да поработи във Флорида на юг и на топличко.

— Зимата е за леваците и селяндурите — обича да казва той, докато подрежда дрехите си в изтъркан куфар.

Вътре поставя шарените си вратовръзки, ярките сака и двуцветните обувки. Сол е дребен, евтино издокаран човечец — чернокос, откакто го помня. Има малко коремче, закопчее ли се, то леко издува сакото му отпред. Чертите му са типични за професията — най-обикновени, безцветни, безлични и странно незапомнящи се, — сякаш нарочно си ги е поръчал такива. А си е точно така — изработил е този си облик с много търпение и вещина. Той е винаги приятелски и гостоприемно настроен, любезен и мил. Не е прекалено алчен и рядко пристъпва определените си норми. Ще пребара или прецака някой наивник за десетина, двадесетина, максимум петдесетина долара; много рядко ще стигне до 200 — само ако реши, че жертвата може да понесе тази финансова загуба. Обичайно работи сам, но ако случаят изисква чужда помощ — ще се обърне към някой друг мошеник — да насочи баламата към него самия. После ще делят. Понякога, когато нещата не вървят, Сол ще тръгне по циркове и панаири и ще скубе баламурниците с игра на карти. И в тази област е печен мошеник.

Сол така и не се ожени.

— Жененият мъж е боксова круша на жена си — мъдро ми обясняваше той навремето. — Хич и не мисли да се жениш. Ако се прежалиш, значи, трябва да търсиш женска много по-богата, значително по-глупава и задължително по-красива от теб самия. Не спазиш ли трите условия, се превръщаш в баламурник първа степен.

Естествено, че не беше прав. Аз така и не съм го слушал, макар и по онова време да бях още момче. Ожених се за жена, с която се разхождахме в парка, говорехме дълго за какво ли не и се любехме по цели нощи. Тя ми роди дете, което обичах до полуда, но за съжаление така и не я опознах истински, докато не стана прекалено късно. Сол Ман никога не бе имал нито това щастие, нито ужаса от загубата. Все се боеше самият той да не стане жертва на някой друг артист от същия жанр и накрая животът го прецака и извози без Сол дори и да забележи.

Освен големия куфар с дрехите винаги носеше още един — по-малък, кожен — с атрибутите на занаята: белязани карти и какво ли още не за измами. Като например натъпкан с „двайсетачки“ портфейл: при внимателен оглед обаче разбирате, че само първата е истинска, останалите са внимателно нарязани парчета вестник — „кукла“. С „кукла“ се играят всякакви номера — от „плащане в брой“ до по-изтънчени изпълнения. Например набелязвате си жертва, „намирате“ портфейла и след подходяща обработка искате от нея съвет — какво да го правите? Баламата се съгласява „да го пази“, а вие го молите да ви даде назаем стотачка от собствените си пари. Ето, такива работи. Печелите 80 кинта, минус стойността на един нов портфейл и един вестник за нарязване. Според Сол номерът минава в 99 на сто от случаите — надделява човешката алчност.

Сол разполагаше с фалшиви пръстени с диаманти — стъкло и евтин метал, разбира се, от който пръстът ви позеленява, белязани карти, зарчета с живак, разни подправени бонове, ценни книжа, държавни облигации с колкото си искате напълно автентично изглеждащи печати, лотарийни билети с „невероятни“ печалби, чекови книжки с минимум парично покритие — винаги може да се изтегли по-малка сума в петък вечер, непосредствено преди затварянето на банките. Абе, чиста човешка психология.

През лятото Сол обикаляше курортите в Мейн и търсеше ахмаци. Намираше ги в изобилие, трябва да ви кажа. Дори те сами му се навираха. Пристигаше в Олд Орчард Бийч точно на 3 юли — патриот, знаете, — в навечерието на националния празник, отсядаше в най-евтината възможна стая и започваше да „работи“ плажовете. На едно място седмица, най-много две — да не го запомнят. Сетне прескачаше до Бар Харбър и пак същото — леко по крайбрежието и до края на сезона. Избираше си жертвите внимателно, но както ви казах, такива не липсваха, дори бяха повече от възможностите му. „Припечелваше“ нелошо и когато плажовете започнеха да пустеят, Сол си събираше партакешите и отпрашваше към Флорида — да пребарва зимните туристи.

Дядо не го обичаше. Може би „обичам“ не е точната дума. Най-сигурно е, че не му вярваше, а при дядовия начин на мислене то си е все едно и също.

— Ако ти поиска долар на заем, не му давай — често ме съветваше старият. — Няма да ти върне повече от десет цента, ако изобщо някога ти върне нещо.

Сол обаче никога не ми поиска нищо. За пръв път го срещнах в един лунапарк в Олд Орчард и така се запознахме: продаваше афифни играчки на хлапетата за по десет, петнайсет цента. От меките — с карфички вместо очички и дълги крайници, които се държат за тялото само и изключително по волята Божия. Обичах да слушам безкрайните му разкази за циркове, карнавали и пътуващи комедианти. Обичам баскетбола и много ме забавляваше един от триковете му за колективна измама — леко стеснен баскетболен кош и нестандартно надута топка. Събира се тълпа и Сол се обзалага, че никой не може да вкара кош. Докато се усетят, поне десетина самоуверени серсеми са вътре с по петдесет цента, а Сол е изчезнал. Е, налага се организация, но Сол не го мързеше, а бе и находчив, и бързомислещ. Имаше и други номера; изпилени мушки и мерници по стрелбищата, стрелички с нарушен център на тежестта. Ей такива работи. Често ми се е случвало да го наблюдавам в действие. Поразително ловко „обработваше“ хората — предимно по-възрастните, алчните, неврастениците, които обичайно не са достатъчно уверени в себе си. Има и друг тип люде — с мегаломанска настройка: никой не знае повече от тях, никой не може по-добре. Сол ги работеше удивително точно и бързо. Понякога се залавяше и с тъпанарите, но от опит бе научил, че тъпанарът може внезапно да се озлоби и да направи нещо крайно — я да те наръга, я да те удари с камък по главата. Всякакви работи стават по панаирите, знаете. Плюс това този тип хора не разполагат с много пари.

Добра мишена се оказват и някои сравнително интелигентни мъже и жени с добра служба в по-големите градове. Особено онези, които се досещат, че може би си имат работа с мошеник, но се смятат за по-умни. С тях Сол най-много се кефеше.

Така си умря в един старчески дом във Флорида през 1994 година. Сред хората, които години наред бе работил. Вероятно до последния си дъх ги е лъгал на канаста или „тука има, тука нема“. В края на краищата дори Бог е изгубил търпение и му е показал, че и самият той е мишена.

Ето някои от „мъдростите“ на Сол Ман: никога не оставяй баламите дъх да си поемат — ще ти избягат, ако се издъниш по този начин. Не ги съжалявай — съжалението е майка на благотворителността, а благотворителността е ялова работа — раздаваш пари напусто и на празно, все едно ги хвърляш на вятъра. Един артист от бранша никога не дава пари ей така. Още едно желязно правило: нищо не става насила. Най-добрата измама е, когато мишената сама ти кацне.

Ти хвърли примамка и само чакай — онези сами ще клъвнат и ще ти дойдат…

* * *

Този декември снегът дойде рано в Грийнвил, Бийвър Коув, Дарк Холоу и останалите градчета от периферията на голямата северна пустош. Отначало прехвърчаха дребни снежинки, а хората зиморничаво вдигаха яки на връхните дрехи, недоволно поглеждаха към небето и усетили студа в костите си, забързваха всеки по своята си работа. По камините запламтяха огньове, децата навлякоха дебели дрехи, пухкави вълнени шалове и шарени ръкавички. Майките се развикаха по тях: да не стоят навън до късно, да са си вкъщи преди мръкнало. В училищните дворове се разказват все същите приказки за злокобни жертви на големите мразове: окъснели вечер деца, премръзнали по пътя към дома и паднали, за да останат завинаги там. Намират ги чак напролет — при топенето на снеговете.

А вдън горите, голямото пусто мъртвило сред брезите и кленовете, вековните дъбове и белия бор, нещо се буди и раздвижва. Тръгва бавно и целенасочено. Познава тези места, гъстите дъбрави — отдавна, много отдавна — от началото на вековете. Известни са му всяка пътека, всяко паднало дърво, всяка древна каменна стена, отколе покрита от вездесъщия мъх, покорена от всесилната горска зеленина, старите водопои, местата за почивка.

В зимния мрак то набира нова целеустременост. Нещо загубено е намерено отново. Нещо неизвестно е било разкрито — сякаш Божията ръка е отметнала булото на тайната. То прекрачва оголените развалини на запустяла ферма, таванът на дома е отдавна рухнал, стените стърчат назъбени наоколо като разчупени човешки зъби и само мишките намират убежище в изкопаните в подножията им дупки. Изкачва се по билото на хълма и тръгва по гребена. Отгоре ледената луна светлее, а дърветата шепнат незнайни слова. То върви и по пътя си хищно поглъща звезди.