Джон Конъли
Дарк Холоу (30)

Двадесет и осма глава

Заваля скоро след като се отдалечихме от къщата. Във въздуха танцуваха едри като парцали снежинки, покриваха пътя, натрупваха се върху старите преспи. Задържаха се по косата и дрехите ни; когато стигнахме мустанга, бяхме целите побелели. Кучето харесваше снега — разигра се, подскачаше и ловеше снежните парцали с уста. Настаних Барли отпред, но за всеки случай взех от багажника чифт белезници и го закопчах — лявата ръка за дръжката на вратата. Не смеех да рискувам — може да реши по някое време да ми удари един юмрук, да избяга и да се скрие някъде из горите, които познава като петте си пръста. Псето се настани на задната седалка и веднага окаля тапицерията.

Карах бавно, видимостта бе слаба. Чистачките работеха добре, но едвам успяваха да разкарат снега от стъклото. Вдигнах около трийсет мили в час, сетне слязох на двайсет и пет, дори и на двайсет. Скоро пред колата имаше само безбрежна снежна пелена, но се ориентирах по двата реда дървета встрани на пътя — предимно борове и ели, опрели върхове в ниското небе като църковни камбанарии над бялата пустош. Отляво вървеше склон, отдясно имаше неширока лента изравнено пространство с канавка. Опрял дясната ръка на чекмеджето под стъклото, старецът мълчеше.

— Най-добре за теб ще е да си казал истината, Джон Барли — рекох по едно време и го погледнах.

Той премълча, очите му бяха празни. Заприлича ми на човек с току-що произнесена смъртна присъда, който не може да очаква нито милост, нито евентуална промяна.

— Никакво значение няма — обади се малко по-късно, а кучето отзад изскимтя. — Когато той ни открие, твоето мнение няма да има никакво значение.

Изведнъж ми се стори, че на около сто и петдесет метра отпред виждам фарове. Не можех да бъда сигурен, валящият сняг може да ти изиграе всякакъв номер и да видиш двеста дявола наведнъж. Но кола наистина имаше, и то не една, а две. Те бавно излязоха на пътя отнякъде встрани и го запречиха. Зад нас също пробляснаха фарове, сетне изведнъж изчезнаха, а светлината им се появи някъде вдясно. Тогава разбрах, че и отзад има кола, само че тя е застанала напряко на пътя, за да затвори капана изцяло.

Почти спрях на около шейсетина метра от онези отпред.

— Какво става, а? — разтревожи се Барли. — Да няма катастрофа?

— Възможно е — отвърнах аз.

Към нас се приближаваха три фигури, черни на фона на снега и под фаровете на мустанга. Нещо ми бе познато в средната — бе дребна, с наметнато на раменете палто и увиснала на превръзка ръка. След малко изцяло разпознах човека — когато светлината падна върху лицето му и видях шевовете по раните на челото и грозно разцепената заешка устна.

Мифлин! Хилеше се злокобно и леко поклащаше глава. С едната ръка трескаво затърсих ключовете за белезниците, с другата извадих пистолета от кобура. Барли мигом разбра, че сме загазили, и яростно разтресе заключената си ръка.

— Освободи ме, бе! — закрещя той. — Отключи ме!

Кучето залая силно. Подхвърлих ключовете към стареца и докато той се мъчеше да се освободи, включих на задна и с пистолета в ръка на кормилото стъпих на газта с все сила и надежда да изхвърля от пътя колата зад нас. Ударихме се в нея с грохот и трясък на измъчени железарии, а коланите с мъка удържаха политналите ни напред тела. Кучето изхвръкна от задната седалка и с вой се удари в стъклото.

Сега фигурите отпред бяха вече пет, а отзад чувах звука на отваряща се врата. Преместих лоста на скоростите, наканих се отново да натисна газта до тенекията, но двигателят кихна и угасна. Настъпи мъчителна тишина. Старецът вече отваряше вратата, а кучето бе в скута му — протегнало шия към разширяващия се отвор. Опитах се да го спра.

— Не излизай, недей…

В същия миг предното стъкло се пръсна и хиляди искрящи червени звездици изпълниха пространството около мен; те ме заслепиха, лицето и ръцете ми сякаш пламнаха. Замигах и като в просъница видях главата на Барли с огромна червена дупка в нея и мъртвото куче на коленете му. В следващия миг, максимално приведен, полулегнал на седалката, вече отварях вратата откъм моята страна, а над мен като разлютени оси пищяха куршумите. Избухна и задното стъкло, но аз излетях от купето и успях да се претъркалям странично няколко пъти. Зърнах, може би по-скоро усетих нечие присъствие вляво и инстинктивно натиснах спусъка. Към мен политна облечен в кожено, авиаторско яке мъж с удивено изражение и кръв по челото, тежко се строполи върху снега, загърчи се за секунда-две, сетне застина. Погледнах назад — там, където моят мустанг се бе врязал в техния додж. Между изкривените от удара тенекии в смъртна агония завинаги бе замръзнал друг мъж. Претъркалях се още веднъж и сетне вече летях надолу по склона край шосета, през храстите и към гората, а около мен свистяха куршуми.

Като насън дочувах гневни викове, около лицето ми хвърчаха клончета, пръски сняг и парчета кална почва. След десетина секунди бях сред дърветата, под краката ми запращяха съчки, дебели корени ме препъваха, клонки и елови игли забърсваха челото ми. Отгоре блеснаха мощни фенери, някой докара и кола, но нямаше как да насочи фаровете й надолу. Сетне зачатка автоматично оръжие. Не знаеха къде съм — стреляха напосоки някъде вдясно. Хукнах през дърветата навътре в гората. По себе си усещах кръвта на Барли. Лицето ми бе мокро, в устата имах гаден вкус.

Бягах колкото сила имам с пистолета в ръка. Кръвта тупаше в слепоочията ми, дишах тежко и чувах силно свистене. По едно време реших да променя посоката и някъде по-надолу да се върна обратно на пътя. Но отдясно и отляво вече проблясваха фенери — бяха решили да ме заловят на всяка цена. А снегът все така упорито валеше, топеше се върху кожата, влизаше в устата ми. Ръцете ми се вледениха, почти не виждах, очите ми засмъдяха.

Изведнъж теренът се промени. Спънах се в една скала и си изкълчих глезена. Политнах напред, по-точно се плъзнах по някакво нанадолнище и изведнъж краката ми цопнаха в леденостудена вода. Заболя ме още по-силно, но заскърцах със зъби и се опитах да разбера къде се намирам. Бях точно на брега на неголямо езеро, чиято черна вода проблясваше мътно. Обърнах се назад в надежда да намеря друг път, но гласовете на преследвачите звучаха съвсем наблизо, фенерите им святкаха и от двете възможни за отстъпление страни. Бях в капан, заобиколен. Поех въздух дълбоко, опитах се да стъпвам на изкълчения крак — болеше. Прицелих се ниско в най-близката светлина и дръпнах спусъка. Някой изрева силно, чух шум от падане на тяло. Стрелях още два пъти — все в посока на подскачащите лъчи. Някой високо извика:

— Загасете фенерите! Загасете ги!

Отново зачатка автомат и няколко куршума свирнаха наблизо. Нямаше как — навлязох във водата, като внимавах да държа пистолета високо. Не беше дълбоко. Тук валеше съвсем слабо, виждах поне на около 300–400 метра напред — над водата се подаваха върховете на скали. Но това не значеше нищо. Може би навътре ставаше по-дълбоко? Бях навлязъл на около двадесетина метра във водата и се движех по диагонал към отсрещния бряг, когато загубих почва под краката си и потънах. Успях да се върна на повърхността, но тогава наново включен фенер ме освети, мина вляво и веднага се върна, за да ме задържи в лъча си. Пак поех въздух колкото мога и се гмурнах тъкмо когато куршумите заваляха върху ми. Те пляскаха във водата наоколо, а аз потъвах ли, потъвах в черната тъма и мислех, че ей сега дробовете ми ще се пръснат. Ставаше все по-студено, така мразовито, че усещането бе като при изгаряне.

Изведнъж нещо ме парна и дръпна силно някъде под мишницата и дясната ми ръка се скова, а вцепенеността постепенно полази и по гръдния кош отдясно, за да мутира в огненочервена болка, която сякаш пробождаше цялото ми тяло. Загърчих се като налапала стръв риба, усещах как топлата кръв струи в ледената вода. Отворих уста в агония, безценният въздух забълбука на мехури към повърхността, изпуснах пистолета. Обзе ме дива паника, заритах с крака и полетях нагоре. В последния миг с голяма мъка успях да се удържа да не изляза на повърхността със силно пляскане. Поех си въздух, като държах устата над водната повърхност и леко ритах, за да се задържа в това положение. Лошото бе, че вече не усещах добре и краката си, вцепенението започваше от пръстите им, по същия начин го усещах и в ръцете. Раната болеше, но може би не така, както би боляла извън водата. На брега зад мен се движеха фигури, но светеше само един фенер. Слава Богу! — не ме забелязваха. Изчакваха да се появя и внимаваха да не се превърнат в добре осветени мишени. Като че имах оръжие… Напълних дробовете с въздух и с едната ръка — колкото можех — тихичко заплувах към най-близкия бряг. Не стъпих на дъното чак докато не го напипах с ранената ръка. Бях стигнал крайбрежни плитчини. Полупотопен, потърсих удобно място да изляза на брега. С мъка се влачех, спирах да почивам. Изведнъж автоматът затрещя отново, проехтяха и единични изстрели. Но стреляха напосоки. Събрах цялата си воля и се повлякох към по-плътния мрак отпред — там, където тъмнееше гората.

Отдясно забелязах пролом в брега. През него по обли камъни течеше вода — ясно, че това бе реката, която започва тук и минава през Дарк Холоу. Можех да продължа по брега и да изляза в горите, но падна ли изнемощял сред дърветата, загубя ли посоката — стопроцентово ме чака бялата смърт. Защото никой не знаеше, че съм точно тук, освен хората на Чели. А те самите намерят ли ме, няма защо да се боя от измръзване. Затова тръгнах по реката. С мъка се изкатерих по камъните на речното начало и малко по малко се придвижих, докато околните дървета ме прикриха съвсем. Сега болката бе по-силна; с всяко движение сякаш ме пробождаха десетки ножове. На места бе хлъзгаво, но с усилие на волята напредвах. По едно време лъчът от фенера на моите преследвачи се плъзна по пролома и се задържа там, аз за щастие вече бях на брега. Снеговалежът затихваше, вятърът — също. Наоколо всичко бе бяло. Щом нагазих в преспите, болката ме жегна още по-силно. Опрях се на едно дърво и се опитах да преценя състоянието си. Якето ми бе пробито вдясно отзад и отпред, ризата и пуловерът — също. Някъде при десетото ребро откъм гърба напипах малка входна рана, изходната бе отпред — горе-долу на същата височина. Болката бе нетърпима, но раната бе плитка и къса — не повече от няколко сантиметра. Кръвта мокреше пръстите ми и капеше по снега и това би трябвало да ми подскаже нещо, но аз бях уплашен и в шок, съответно недостатъчно внимателен. Наведох се с много пъшкане и усилия; събрах две шепи сняг, които някак поставих върху раните и продължих напред. Спъвах се, залитах, но вървях все по рекичката, за да не се загубя. Зъбите ми тракаха, не можех да ги спра — целият бях мокър. Кожата ми гореше от ледената вода, беше ми лошо и ми се виеше свят.

Така съм вървял — не знам колко дълго. Помня, че спирах да почивам, опрян на някое дърво. По едно време ми се мярнаха светлини. Спрях се в опит да ги фокусирам. Отдясно и отпред имаше къща, да, къща, слава Богу! На може би стотина метра. Чувах течаща вода, мярна ми се стоманеният скелет на мостче и се досетих къде се намирам.

Светеше кухненският прозорец на къщата на Дженингс. Опрях се на задната врата и почуках. Чу се шум и гласът на Лорна попита:

— Кой е там?

Сетне перденцата на остъклената част се разтвориха и зърнах удивеното й лице и широко отворените очи.

— Птицо, какво ти е?

Изщрака ключалката, вратата се отвори навътре; залитнах и паднах, загубил опора. Тя ми помогна да стана и ме заведе до най-близкия стол. Първото нещо бе да я помоля да се обади на стая номер шест в мотела „Индия Хил“ и на никого другиго. Сетне затворих очи и стиснах зъби, за да заглуша болката.

 

 

Кръв струеше от изходното отверстие, докато Лорна почистваше раната. Работеше бързо, сръчно. На съседния стол бе сложила куфарче за първа помощ. В легенче на пода се търкаляха кървави марли — кожата около дупчицата бе вече чиста, но късчета плат от ризата ми бяха попаднали в раната и сега тя ги вадеше с хирургически пинсети. Сетне докосна отверстието с напоен в някакъв силен дезинфектант тампон. Горящата болка ме накара да подскоча на стола.

— Стой мирно — рече тя и грижливо продължи да работи.

След няколко минути ме накара да се обърна с лице към облегалката, за да се заеме с входната рана. Наведе се над нея и след малко ме изгледа, а в очите й съзрях безпокойство.

— Сигурен ли си, че искаш да го направя? — попита ме тя.

Аз кимнах и скръцнах със зъби.

Тя извади хирургическа игла, отиде до мивката и я поля с вряла вода.

— Това ще боли малко — рече тя.

Какво ти малко! Болеше ужасно, нетърпимо. Сълзи изхвръкнаха от очите ми, но нямаше как. Изтърпях да сложи по два шева на всяка дупка. Не беше като при първокласен хирург, но бях благодарен и на това: трябваше да издържа още няколко часа. Когато свърши, Лорна залепи тампони и на двете рани, сетне взе широк бинт и се зае да ми прави превръзка през корема, гърдите и гърба.

— Ще свърши работа, поне докато те заведем в болницата — каза тя и се усмихна неспокойно. — В гимназията са ме учили да оказвам първа помощ. Да се благодариш, че съм внимавала в час.

Кимнах с истинска признателност. Дано разбира, че страшно оценявам тази безценна помощ — нямах сила за вълнуващи слова и любезности. Слава Богу! — раната е чиста. Едно нещо само им е хубаво на мощните скорострелни оръжия — техните куршуми не се деформират при попадение. Високата скорост и енергията, която носят, ги отнасят по пътя им, вместо да останат в раната и да разкъсат плътта наоколо като дебалансираните.

— Искаш ли да ми кажеш какво ти се случи? — попита Лорна.

Станах и чак сега забелязах кръвта по плочките на пода под стола.

— По дяволите — изругах и внезапно ми се зави свят.

Хванах се за масата и затворих очи, докато ми премине. Лорна ме хвана през кръста.

— Трябва да поседнеш, Птицо. Слаб си, защото си загубил доста кръв.

— Точно така — рекох, отблъснах се от масата и несигурно се упътих към задната врата. — За това се безпокоя.

Повдигнах пердето и надникнах навън. Пак валеше, но красноречивата червена диря откъм реката чак до стълбите и вратата все още не бе затрупана. Кръвта бе гъста и тъмна на цвят.

Обърнах се към Лорна:

— Ужасно съжалявам, не биваше да идвам тук.

Тя ме изгледа напълно сериозно, със свити устни и тъжни очи, но след малко се усмихна.

— Къде другаде би могъл да идеш? Не се безпокой, обадила съм се на приятелите ти — те вече са на път.

— Къде е Ренд?

— В града. Открили са онзи човек — Били Пърдю, съшият, когото издирваха. Задържан е в участъка до сутринта. Ренд чака да дойдат агенти от ФБР и разни други хора, които ще го разпитват и ще решат какво да го правят.

Значи затова са тук и хората на Чели. Новините за задържането на Били са се разпространили по новинарски емисии, агенции и полицейски участъци с бързината на горски пожар. Чистия това е и чакал. Интересно как така бързо засякоха мен — вероятно по мустанга. И без това отпреди ме гонеха да ме ликвидират. Това за тях е по-сигурно, отколкото да рискуват да се намеся и да им объркам нещо.

— Същите, които ме раниха — те търсят и Били Пърдю — обясних й тихо. — Няма да се спрат пред нищо, ще убият и Ренд, и неговите полицаи, ако той откаже да им предаде Били.

Нещо проблясна в прозореца. Заприлича ми на падаща звезда, но не беше. Беше си лъч на фенер. Хванах Лорна за ръката и я задърпах към вътрешността на къщата.

— Трябва мигом да се разкараме оттук!

Коридорчето бе тъмно и вдясно водеше към нещо като столова. Вървях приведен въпреки болката. Надникнах през щорите на прозореца към предния двор. Там стояха двамина. Единият с пушка, другият — с превръзка, на която висеше ръката му.

Върнах се в коридорчето. Още щом зърна лицето ми, Лорна се досети.

— Онези са в предния двор, нали?

Кимнах. Какво да й кажа?

— Защо са те подгонили?

— Смятат, че ще им попреча да си свършат работата, а имаме и стари сметки още от Портланд. Нямате ли оръжие в къщата?

— Имаме — горе. Ренд го държи в дрешника.

Поведе ме по стълбите към спалнята. Семейството си имаше голямо двойно легло от борово дърво с жълта покривка и възглавници също в жълто. От едната му страна бе вграден стенен шкаф, от другата — дрешник от същото дърво. В единия ъгъл бе поставена малка библиотечка с доста книжки. Срещу му бе радиото, включено на кънтри станция. Предаваха музика на Емилу Харис. Лорна дръпна едно от чекмеджетата и заизважда чорапи, мъжко бельо и тениски. Револверът бе най-отдолу. Бе „Чартър Армс Ъндъркъвър — 38“ — типично полицейско оръжие. Патрони имаше и в петте дупки на барабана, а до него Ренд бе поставил и шайба за бързо презареждане, също пълна. Отдясно, в кожен кобур, седеше още един пистолет — „Ръгър Марк 2“ със скосена цев.

— Ренд го използва за стрелба по мишена — обясни Лорна и показа с пръст кутията с резервните патрони.

— Господ да благослови хобитата му — възкликнах аз и се облегнах на дрешника с огледалото.

От него ме гледаше някакъв смъртник с мъртвешки бледа кожа, тъмни ями под очите и нарязано лице. Десетки малки ранички от разбитото автомобилно стъкло, петна от боров клей, и от кръв, доста кръв. Моята, на стареца, на кучето.

— Нямаш ли подръка лейкопласт?

— Може би в кухненската аптечка, но тук, в банята, пък има залепящ се бинт с марля. Ще ти свърши ли работа?

Кимнах, взех пистолетите и тръгнахме към банята. От шкафчето Лорна извади цяло руло от въпросния бинт и ми го подаде. Трябваше ми още нещо, затова се заоглеждах.

— Какво търсиш? — попита ме тя загрижено.

До ваната се мъдреше пластмасова бутилка с недоизпита минерална вода на дъното. Изсипах водата и наместих тънката цев на ръгъра в гърлото на шишето. Сетне го закрепих с бинта, който навих няколко пъти около мястото на съединението. Заредих новополученото оръжие.

— Какво правиш? — удиви се Лорна.

— Заглушител — обясних аз.

Ако хората на Чели влязат да претърсват къщата, ще мога да затрия първия с ръгъра и така ще спечелим пет-десет секунди време. В близък бой десетина секунди са цяла вечност.

Сякаш в потвърждение на мисълта ми отдолу се чу силен шум. Разбиваха задната врата с ритници, предната отвориха сравнително по-лесно. Ега ти ключалките. Напъхах другия пистолет в колана, на ръгъра свалих предпазителя.

— Скачай във ваната и дръж главата долу — наредих аз и Лорна изу чехлите, за да легне във ваната.

Аз също се събух и тихо прекосих малкото коридорче до спалнята. Радиото си свиреше все така, само че сега пееше Нийл Йънг. Високите, тъжни тонове на песента му изпълваха помещението.

— „… не се поддавай на мъката…“ — косеше се Йънг.

Загасих лампата в спалнята, но оставих тази в коридорчето, застанах в сенките край прозореца. Пистолетът в ръката ми бе някак неудобен — нали бях свикнал с моя „Смит и Уесън“. Но и този беше нелошо оръжие. Запънах петлето и притихнах.

— „… това са илюзии…“

Чух стъпките по стълбите, сетне се появи и сянка, която се движеше пред човека. Той спря, изглежда, размисляше, сетне бавно тръгна в посока на музиката. Притаих дъх, свих пръста на спусъка…

— „… намери си нова любов…“

Онзи ритна притворената врата с крак, изчака миг и влетя в стаята с насочена пушка.

— „… и всичко ще си дойде на мястото…“

Страшна песен. Натиснах спусъка и импровизираният заглушител изпука като праснат с длан надут хартиен плик. Дъното на шишето разцъфна като цвете, но изстрелът беше чиста работа — право в сърцето. Пристъпих и стрелях още веднъж, почти в упор, той се свлече по стената, като остави кървава диря по жълтата боя. Грабнах пушката му помпа „Мозберг“ с пистолетна ръкохватка отдолу и захвърлих ръгъра. Прекрачих през тялото и както бях по чорапи, безшумно излязох в коридорчето.

— Тери? — обади се глас откъм стълбата.

И този вървеше по същия начин — с насочен напред пистолет. Първо се подаде оръжието — „Магнум 44“, сетне ръката, сетне лицето и раменете. Погледите ни се срещнаха; застрелях го в главата. Пушката избумтя; лицето му се превърна в кървава маса и той политна назад като отсечено дърво. Заредих и тръгнах по стълбата, а някъде около лявото ми ухо свирна куршум. Долу предвидливо бяха загасили лампите, но пък зърнах пламъчето от изстрела — дойде от подобното на столова помещение. Стрелях, зареждах, стрелях — помпах като луд. Долу се пръснаха стъкла, полетяха, пръски от разбитите гипсови тавани и украшения. Предната врата бе полуотворена. От кухнята някой стреля отново. Клекнах зад дебелите колонки на парапета и изпратих последния си куршум в същата посока. Тъмна сянка се отдели от стената и тръгна по ръба на кухненското преддверие отсреща, като изпрати към мен дълга серия баражен огън. Подпорите на парапета поеха част от куршумите, но същевременно се разхвърчаха трески и парчета дърво, от стената над главата ми се разлетя гипсовата замазка, посипа се цял облак жълтеникава прах. Онзи отсреща не спираше да стреля и огънят му ставаше все поточен. Измъкнах пистолета от колана и гръмнах три пъти към него. Той изрева и в същия миг с ъгълчетата на очите долових движение около предната врата. То отвлече вниманието ми и другият, макар и ранен, използва това, за да излезе от прикритието и да прати още няколко бързи серии към мен. Всичко стана за няколко секунди, но тази гледка никога няма да забравя. Човекът на Чели стоеше прав и неприкрит — с пламнали очи и оголени зъби, от рамото му струеше кръв, но малкият скорострелен автомат в ръката му бълваше непрекъснат огнен поток. Тогава нещо откъм вратата изтрещя като истински топ, а в гърдите на мафиота се отвори дупка, през която — истината говоря, за Бога! — зърнах опръсканата с кръв стена зад него. Макар и за миг, защото той направи удивена физиономия и в следващата десета от секундата се свлече на пода като хартиена кукла с прерязани конци.

На предната врата разкрачен стоеше Луис и държеше огромен „Итака Маг–10 Роудблокър“ в ръце, с гумения откатен приклад все още опрян на рамо.

— Това момче го пое много лошо — рече той. — Тежък калибър има това оръжие.

Отвън и откъм задния двор долетяха изстрели и шум от форсиране на двигател. Някой здраво натискаше газта. Хукнахме през кухнята към задната врата. Застанал на стълбите с „Глок“ 9 мм в ръка, Ейнджъл сви рамене.

— Избяга, грозното му копеле с копеле. Видях го чак когато беше вече в колата.

— Мифлин — рекох уморено.

Луис се сепна:

— Ама този изрод как е оцелял? Нали лично го метнах в морето?

— Тоя трябва да е безсмъртен!? — не по-малко се удиви и Ейнджъл. — Следващия път ще го качим на ракета и ще го изстреляме в космоса.

Чак сега усетих, че целият треперя. Бях фактически гол, само с превръзката, а бинтът бе вече подгизнал от кръв. В главата ми нещо болезнено туптеше, ушите ми още шумяха и свиреха от изстрелите. Луис бързо изхлузи връхното си палто и внимателно го намести на раменете ми.

— Знаеш ли, Птицо — обади се Ейнджъл и загрижено поклати глава, — крайно време е да поумнееш и да станеш малко по-внимателен. Иначе някой ден просто ей така…

Отзад някой се прокашля. Подскочихме и тримата с оръжието в ръка, но бе само Лорна. Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Влязохме в къщата.

Тя зиморничаво сви рамене и като внимателно избягваше да гледа към труповете, попита:

— Е, сега какво ще правите?

— Веднага се връщаме в Дарк Холоу. Били Пърдю ми е нужен жив.

— Ами Ренд?

— Ща направя каквото мога. Ти по-добре му се обади още сега и му обясни какво е ставало тук.

— Вече опитах, но телефонът не работи. Вероятно са прерязали жиците, преди да влязат.

— Иди до най-близката съседска къща и се обади оттам. С малко късмет ние ще стигнем в Дарк Холоу почти веднага след това.

Изведнъж се сетих, че онези бандити може да са прекъснали магистралния кабел, което значеше, че и самият Дарк Холоу е без телефони.

Време бе да потегляме, но Лорна рече:

— Почакай малко, моля те.

Качи се по стълбите и след малко се върна с дебела вълнена риза, пуловер и яке. Носеше и кутия патрони 38-и калибър. Помогна ми да облека дрехите и леко ме докосна по ръката.

— Пази се, Птицо.

— И ти също.

Отвън Ейнджъл запали двигателя. Луис бе седнал отпред. Наместих се внимателно на задната седалка и потеглихме. С мъка обърнах глава, за да махна на Лорна, която седеше в двора и гледаше след нас. Не мръдна оттам, докато не свихме на първия завой.