Джон Конъли
Дарк Холоу (23)

Двадесет и втора глава

Гласът по телефона ме уведоми, че името на шерифа е Дан Танън.

— Изчакайте малко, ако обичате. Говори на друга линия — добави служителят.

Седях на леглото, стиснал клетъчния телефон в ръка. След по-малко от минута се чу изщракване:

— Говорете, моля.

— Ало? — гласът бе женски.

— Шериф Танън, ако обичате — рекох с известно съмнение.

Да не би шерифът да е жена? Или… Но бях познал.

— Аз съм шерифът — рече гласът. — Изненадан ли сте?

— Трябва ли да бъда?

— Често ме бъркат със секретарка, но такава няма. Дразня се, знаете. Дан е съкратено от Даниела — моя милост. Разбрах, че търсите Калеб Кайл.

— Точно така — отвърнах. — Аз съм частен детектив от Портланд, Мейн. И…

Тя ме прекъсна:

— Къде сте чували това име?

— Калеб ли?

— Да, Е, питам за цялото — Калеб Кайл. В каква връзка го знаете? Откъде?

Добър въпрос, дявол го взел. Замислих се. Откъде да започна? С госпожа Шнайдер ли? Или с Емили Уотс? Може би с дядо ми? Или с Рут Дикинсън, Лорън Трълок и още три момичета, намерени увиснали на клоните на старо дърво край Литъл Уилсън?

— Хей, господин Паркър, попитах ви нещо? Не заспивайте!

Брей да му се не види, пустата му шерифка! И амбициозна, и нахакана.

— Съжалявам — отвърнах. — Доста е сложно. За пръв път съм го чувал още като дете — от дядо ми. А само през последната седмица го чух на два пъти.

Сетне приказката ми потръгна и й разказах всичко, което знаех. Тя слушаше, без да ме прекъсва. Говорих дълго, а след това настъпи тишина…

— Тези неща са доста преди моя мандат — обади се Танън накрая. — Е, поне повечето от вашия разказ. Във всеки случай помня някои факти. Значи, без да съм правила скорошна справка в досието, чуйте следното: момчето е записано като Калеб Брустър, живеело с майка си в Хил Кънтри — на около 4 мили югоизточно от тук. Родено е през 1928 или 1929 година. Бащата се казва Лайъл Брустър, мобилизиран е през Втората световна война, бил се срещу Хитлер, знаете, и загинал някъде в Северна Африка. Двамата — майка и син — останали сами да се оправят. Освен това Брустър така и не стигнал до официално сключване на брак с Бони Кайл — това е майката, както се досещате. Виждате ли, затова ви попитах как точно сте чували името — именно като Калеб Кайл ли? Малцина го познават с тази фамилия. Всъщност аз самата никога не съм чувала да го наричат с презимето Кайл. Тук е известен като Брустър. И винаги си е бил Брустър — докато уби майка си.

А и тя била една дяволска кучка, поне според хората, които са я познавали достатъчно добре. Страняла от всички, държала момчето при себе си. А то било много умно. В училище имало само отлични бележки — четяло много, в математиката вървяло напред от класа. По едно време майката започнала да не харесва вниманието, което синът й привличал. И го спряла от училище. Заявила, че ще си го учи сама у дома.

— Мислите ли, че е имало някакви извращения? От сексуален характер?

— Чувала съм най-различни истории. Веднъж го видели да се мотае чисто гол по пътя за Кервил — целият овалян в мръсотии и свински изпражнения. Полицията го отвела у дома — при майката — завит в служебно одеяло. По онова време ще да е бил на не повече от 14–15 години. А колегите още не затворили вратата след себе си, чули стонове — тя явно го е пляскала здравата. Но за сексуални извращения чак…

Тя замълча отново. Чух бълбукане, пиеше нещо.

— Вода е — рече изведнъж Танън. — В случай, че си помислите нещо.

— Нищо няма да си помисля — рекох и се усмихнах.

— Добре, както и да е. Във всеки случай аз лично нямам информация черно на бяло за изнасилване, сексуално малтретиране и прочие. Макар че на процеса се говориха подобни неща, но я вижте на колко други дела са изнесени подобни данни. Иди ги докажи, особено след смъртта на майката… А Калеб е бил умен, определено умен, господин Паркър. Още на шестнайсет, седемнайсетгодишна възраст е бил по-схватлив и по-умен от повечето хора в нашия град.

— Значи допускате самият той да ги е изфабрикувал тези неща?

— Нищо не мога да твърдя със сигурност. Само казвам, че е бил достатъчно умен да опита да си намери смекчаващи вината обстоятелства. Вероятно помните, господин Паркър, че в онези години темата за сексуално малтретиране не бе особено актуална. Необичаен е самият факт, че някой би се хванал за нея. И затова мисля, че никога няма да научим стопроцентовата истина.

Тя замълча, след малко добави:

— И друго нещо. Освен интелигентността си Калеб притежавал и други качества: хората го помнят най-вече с лошо. Бил подъл, гадняр, дори по-лошо. И жесток. Обичал да мъчи животните, а сетне да ги убива. Закачал останките им по дърветата: катерички, зайци, дори кучета. Никога не са го хващали на местопрестъплението, но местните знаели кой стои зад тези жестокости. Изглежда, че до едно време убивал животни, а после решил да вдигне мерника и на хората. Има и още…

— Какво е то?

— Е, чакайте да ви разказвам поред. Знаем, че убил майка си и я хвърлил на свинете да я изядат. Как станало? Няколко дни след онзи инцидент, когато го намерили гол на пътя, тогавашният шериф Гарет с един заместник се отбили у тях да проверят как вървят нещата. Заварили Калеб на верандата — пиел прясно мляко от кана. Цялата кухня била в кръв — по стените, на пода дъските били подгизнали. А ножът седял на видно място. Дрехите на Бони Кайл намерили в свинарника, заедно с няколко по-големи кости. Това било останало от нея. Това и годежният й пръстен. Него пък открили сред свинските изпражнения. Мисля, че сега се намира в музея в Бандерас — изложен е заедно с други любопитни експонати като индиански стрели и препарирани двуглави агнета.

— Какво стана тогава с Калеб?

— Съдили го като пълнолетен и отишъл в затвора.

— С доживотна присъда ли?

— Не, за двайсет години. Мисля, че излезе някъде през 1963 или 1964 година.

— Бил ли е реабилитиран?

— Реабилитиран ли? Че защо? Не. Почти съм сигурна, че е превъртял още преди да убие майка си. Мислите, че после се е оправил ли? Едва ли. На някого му се видяло по-лесно да го пусне на свобода след излежаване на присъдата. Пък и не е било възможно да го задържат в затвора завинаги, макар че идеята не е лоша. Шантав или не, умен си беше. В затвора се е държал добре, имал образцово поведение. Някои хора вероятно са решили, че се е поправил. Поправил, глупости. Мене ако питате, просто се е преструвал и броил месеците.

— И се върна по тези места, така ли?

Сега шерифката се замисли. Мълча дълго време, чак ми стана неудобно.

— Онази къща, тяхната, си стоеше. Не я разрушиха, никой не я и купи — започна тежко Танън. — Спомням си, че един ден се прибра. Дойде си с рейс на „Грейхаунд“. Тогава може би съм била на десет-дванайсет години. Слезе и тръгна към къщата, а хората се споглеждаха и се отдръпваха от пътя му. Остана там… не помня, може би няколко нощи, но…

— Какво, но?

Ясно чух как въздъхна.

— Бе убито едно момиче. Лилиан Бойс. Казваха, че е най-хубавото момиче в целия окръг и сигурно е било така. Намериха я мъртва при заливчето Хондо, недалеч от Тарпли, цялата в порезни рани. И те едва ли са били най-грозното в цялата работа.

Мълчах и чаках. Досещах се за края на тази история.

— Била окачена на едно дърво — завърши Танън. — Сякаш по-лесно и по-бързо да я намерят. Все едно като предупреждение към всички нас…

Тя пак направи пауза. Стори ми се, че е тихо, ужасно тихо, само по линията имаше смътен шум, а телефонът в ръката ми сякаш пареше.

— Междувременно Калеб Кайл изчезна. Все още е валидна заповедта за задържането му, само не вярвах, че ще се намери човек да го открие. Сега вече не съм толкова сигурна.

След края на разговора останах седнал на леглото още известно време. На лавица в стаята забелязах тесте стари карти за игра. Взех ги и започнах да ги бъркам. Владея разбъркването до съвършенство: ръбовете бягат, картинките се нижат като на кинолента. Ето я и дама купа. Извадих я от тестето. Сол Ман знаеше куп трикове, умираше си да ги пробутва на баламурниците. Седи на масата със зеленото сукно и замислено реди картите, разбърква ги и пак ги реди, а устата му все повтаря:

— С пет печелиш десетарка, с десет — двайсетарка…

Прави се, че не забелязва събиращите се около него наивници, жадни за леки пари. Истински майстор бе Сол — умееше да примамва, умееше да изчаква, баламите сами падаха в капаните му. Знаеше човекът, че рано или късно жертвата му е сигурна. Както истински ловец дебне пресичащата пътя му сърна.

Аз пък не можех да извадя от мислите си Калеб Кайл. Й пред очите ми все се изпречваха труповете на онези бедни разкъсани момичета. Изведнъж ми хрумна нещо — една от легендите за Нерон. Когато убил майка си Агрипина, той заповядал да й разпорят корема, за да види с очите си утробата, откъдето е излязъл. Дали това е вярно, не е важно. Интересното е какво би могло да мотивира подобно желание: вероятно някаква патологична мания или пък болезнена фиксация около кръвосмешенията, които му приписват древните историци. А може да е било и съвсем друго: стремеж да научи повече за самия себе си, за истинската си природа, като със собствените си очи съзерцава мястото на своя произход. Вероятно е обичал майка си, мислех си аз, преди любовта да се изроди в ярост и омраза, преди да намери в себе си силата да отнеме живота й и да нареди тялото й да бъде обезобразено. За един кратък миг дори изпитах съжаление към Калеб Кайл — към онова момченце, което безсъмнено е бил, преди да го обземе разрушителна мъст. Сетне ме обзе омраза към мъжа, в когото се бе превърнал.

Затворих очи и видях падащи от дърветата сенки. И една смътна фигура, която върви все на север, постоянно и само на север, сякаш ръководена от стрелката на компас. Естествено, че е тръгнал на север. Колкото се може по-надалеч от Тексас, след като си отмъстил на хората, намерили за целесъобразно да го изпратят в затвора за майкоубийство.

Има обаче още един аспект, който съм длъжен да спомена. Северът не е само противоположност на юга, така както го е възприемал южнякът Калеб Кайл. Спомням си разказите на дядо за това, че свещениците често водели службата и проповядвали в северната част на църквата. Правели го целенасочено — защото според множество деноминации северът все още не е изцяло озарен от Божията светлина. Има такава теза. По същата причина и до ден-днешен погребват некръстените, самоубийците и убийците само в северните парцели и винаги извън църковните стени.

Защото северът е територия на Мрака.

На север са владенията на Нечестивия.

 

 

На следващия ден университетската книжарница бе претъпкана със студенти и туристи. Седнах в малкото кафене в единия и край, взех си кафе и един брой на „Ролинг Стоун“, който намерих на съседен щанд. Рейчъл закъсня както винаги. Бе облечена в същото палто, само че сега панталоните й бяха сини, ризата на бели и сини райета и закопчана на врата. Върху й имаше небесносин пуловер. Косата й падаше свободно по раменете.

— Ти някога ставаш ли рано? — попитах я невинно и поръчах кафе с любимата й кифла.

— Легнала съм си на разсъмване. До 5 часа съм чела дяволското ти досие — отвърна тя. — Няма да ти стигнат парите да ми платиш, ако ти поискам хонорар за свършеното плюс нощния труд и екстра експресното изпълнение.

— Ужасно много се извинявам — рекох. — Те, парите, едвам ми стигат за кафе и кифлички.

— Сърцето ми плаче за теб — рече тя иронично, но след вчерашния леден прием отношението към мен положително се бе смекчило.

А може би само така ми се струваше? Или искаше.

— Готов ли си да слушаш?

Побързах да й изредя накратко научените вчера от шерифката на Медина факти. Наблегнах на майчиното име, което Калеб бе взел. Рейчъл закима в съгласие.

— Точно така — рече тя. — Всичко съвпада.

Закуската пристигна, Рейчъл си сложи захар в кафето и разкъса опаковката на кифлата, начупи я на части и отхапа. Сетне започна:

— Веднага трябва да ти кажа, че по-голямата част от заключенията ми се основават на предположения и догадки. И всеки свестен служител на закона би ми се изсмял, но пък ти не си нито свестен, нито служител на закона и затова ще приемеш каквото ти се дава. Освен това всичко представено от теб дотук също почива най-вече на предположения, а за добра мяра си добавил малко суеверия и немалко параноя.

Тя се усмихна и поклати глава, сетне лицето и стана сериозно и тя отвори любимото си тефтерче с металната спирала. Зърнах запълнените с дребния й, красив почерк страници, тук-таме някои редове подчертани, на други места маркирани в жълто.

— Сигурна съм, че знаеш повечето от това, което ще ти кажа. Мога само да го коментирам и доизясня на някои места, може би да го подредя по малко по-различен начин.

Замълча, отпи от кафето и продължи:

— Виж, Птицо, ако този човек наистина съществува… или нека да го кажа така: ако същият човек на име Калеб Кайл е отговорен за всичките изброени тук убийства — тогава имаш работа с учебников пример на психопат садист. Дори и по-лошо от това, защото досега в литературата не съм срещала описано нищо подобно… нито пък в клиничната работа. Е, поне не в подобна комбинация. Между другото в твоето досие не фигурира убийство, извършено след 1965 година. Дори и да вземем предвид вестникарската снимка, ти не си ли се замислял за възможността този човек да не е вече сред живите? Не е ли възможно също да е арестуван отново, осъден и да се намира в затвора? И двете вероятности веднага обясняват внезапното секване на убийствата.

— Възможно е да е мъртъв — признах аз. — В такъв случай просто си губим времето и нещата изцяло се променят. Но я си помисли за миг, че онази шерифка е права и Калеб е извънредно умен и интелигентен. Тогава той никога вече няма да допусне отново да го отведат в затвора. Но това дядо го е проверявал по неговото си време — и го казва в досието. Макар че е питал за Кайл, а не за Брустър, и то едва ли е правил методични проверки.

Рейчъл сви рамене.

— Тогава налице са две други възможности: или е продължил да убива, но жертвите са регистрирани като безследно изчезнали, ако изобщо са регистрирани някъде…

— Или?

Рейчъл потупа с писалката по тефтерчето и продължи:

— Другата възможност е да е в латентен период. Известни са подобни явления, те са описани в специалната литература, от специализираните звена на ФБР, експертите на програмата за профили и консултации. Някои серийни убийци влизат в подобни периоди, наричаме ги латентни. Разказвала съм ти за това още навремето. Има няколко теории в тази връзка: най-общата е, че убиецът достига състояние, в което нуждата му да си намери жертва не е така акцентирано спешна и убийствата спират.

— Ако е бил в латентно състояние, значи нещо току-що го е извело от него — настоях аз.

Не преставах да мисля за онзи земемер, навлязъл в древните гори със задачата да подготви картографска документация за масово изсичане. С какво ли се е сблъскал там? Повтарях си и редица факти от разказа на госпожа Шнайдер; от различни публикации във вестниците; от старомодното разследване на Уилфърд — той бе от онези детективи, които тропат по вратите поред и разпитват, разлепват съобщения и чакат реакции, надяват се онова, което правят, да се разчуе и да стигне до ушите на търсената от тях личност; от вестникарската информация за ареста на Били Пърдю в „Света Марта“. Така е в живота: ако разсипеш мед, няма какво да се чудиш, че скоро върху него ще накацат осите.

— Малка ни е базата, но това са възможностите — продължи Рейчъл. — Хайде да започнем с първите убийства. Първо: важно е мястото, където са намерени труповете, макар и това може би да не е най-главното. Но фактически онзи Калеб Кайл е определил точно кога — колко скоро — да бъдат открити те, къде и от кого. По този начин е контролирал търсенето и участвал в него. Разбираш ли? Самите убийства може да не са били организирани по определена схема — това вероятно никога няма да го научим със сигурност, — но подреждането и излагането на труповете на показ определено е организирано. Убиецът е искал също да участва в някой от елементите на разкритието. Допускам той да е вървял по следите на дядо ти или тайно да го е наблюдавал отнякъде. До момента, в който той намира жертвите. Кайл е познавал района великолепно, това е повече от очевидно.

Има още нещо. Ако казаното от Шнайдер е вярно, а то на свой ред се базира на получена от Емили Уотс информация, то тогава Кайл е започнал да убива още по времето на връзката си с Уотс. Да си припомним също, че степента на разложение на намерените тела е била различна: първи са убити Джуди Гифън и Рут Дикинсън, но между тяхната смърт има цял месец. А Лорън Трълок, Луиз Мур и Сара Рейнс са ликвидирани бързо една след друга. Според протокола на съдебния лекар Трълок и Мур сигурно са убити в един и същи 24-часов отрязък, а Рейнс е загинала не повече от денонощие по-късно.

— Още едно предположение: тези момичета, с по-голяма сигурност последните три, физически са приличали на Емили Уотс. Били са слаби, високи, стройни, деликатни. Вероятно по-инертни от Емили, която, изглежда, е проявявала характер, когато се е налагало, но, общо взето, трябва да са били подобен тип. По време на полицейската си работа не си ли попадал на изнасилвания с цел отмъщение?

Кимнах. Как да не съм попадал. Отлично знаех психологията на този тип насилие.

— Скараш се с жена си или с приятелката, излезеш вбесен от дома и си изкараш яда на абсолютно невинно момиче — за това в най-общи линии говорим. Но нашият случай стеснява деянието и важи само за определена категория психически нестабилни хора. Според въпросния психопатен тип всички жени носят колективна отговорност за извършеното от един индивид. Следователно всяка жена може и би трябвало да бъде наказана или поругана за истинска или въображаема обида или престъпване на определени граници, които насилникът възприема като допустимо за една жена поведение. „Предимство“ имат онези жени, които физически наподобяват въпросния индивид.

Е, Калеб Кайл е ръководен от същия тип психопатия, но в дадения случай е стигнал много по-далече. При последните три девойки полицейският лекар не е намерил следи от сексуално насилие, но пък има нещо друго. Тук имаме пример за класическия патологичен страх от женската сексуалност и нейната територия. Виждаш, че са разкъсани срамните органи, най-вероятно със същия инструмент, с който са нанесени прободните коремни рани и с който е разпрана утробата на всяка една от жертвите. Кое е най-забележителното? В случаите на Гифън и Дикинсън прободните рани са нанесени след смъртта им, поне един месец след нея. Може би след убийството на другите три момичета или малко преди него.

— Мислиш, че той се е върнал при тях, след като е повярвал, че Емили е загубила плода?

— Точно така. Мотивацията? Наказал ги е, защото тялото на Емили Уотс го е предало чрез загубата на плода: идеята е, че няколко жени страдат за въображаемата грешка на една. Допускам още нещо: той да е наказвал по същия начин и други жени преди случилото се, може би по други причини.

Рейчъл спря да говори и отново отхапа от кифлата, отпи от кафето.

— Сега искам да ти обърна внимание на други аспекти от лекарския протокол: налице са следи от мъчения. Кайл е измъчвал всяко момиче, преди да го умъртви. Вадил е ноктите им, късал ги е, и на ръцете, и на краката, има счупени пръсти, извадени зъби, изгаряния от цигара, следи от побой с метални закачалки за дрехи. Това може да ни наведе на определени мисли, но сега няма да се спирам на тях. При последните три жертви следите от мъчение са далеч по-силно изразени. Тези девойки са страдали много, преди да умрат, Птицо.

Рейчъл ме изгледа продължително и в очите й съзрях болката: болка за онези девойки, но и за нея самата.

— Според характеристиките на дядо ти всички жертви са кротки, нежни създания от добри семейства. Повечето са били скромни и срамежливи, без сексуален опит. Изглежда, само Джуди Гифън е имала полови контакти преди убийството. Пак предположение: преди смъртта си те са го умолявали да ги освободи. Смятали са, че има надежда да ги пусне. А той е искал само едно: те да пищят и да плачат. Тук виждам връзка между агресия и реализация: техните молби са го възбуждали сексуално, а същевременно ги е мразел за това, че го умоляват, и затова ги е умъртвявал.

Очите на Рейчъл горяха с една особена светлина. Пораждаше я усилието да проникне в психологията и начините на мислене на онзи човек и това личеше дори и в нервните движения на ръцете, бързината на говора, в интелектуалното удовлетворение, което получаваше от резултата на заключенията и попаденията, неизбежно балансирано с отвращението, което изпитваше от физическите аспекти на описанията.

— Боже мой! — възкликна тя по едно време. — Почти виждам резултатите от ПЕТ^[1], свързаните със сексуалните отклонения аномалии и ниската активност в периферните дялове, и абсолютното отсъствие на чувство за вина или съвест. Но не за това ми е думата. И въпреки всичко този човек не е асоциален. Онези момичета може да са били срамежливи, но не и глупави. Той е бил достатъчно опитен да им вдъхне някакво доверие. Така че напълно приемам мнението за неговата интелигентност.

Сега за детството му. Пак повтарям, ако казаното от Уотс е вярно, той е бил малтретиран физически и сексуално от майка, която в самия акт на изнасилването или веднага след него му е казвала, че го обича, за да го наказва впоследствие отново и отново. Получавал е минимално количество родителско внимание и грижи и сигурно е станал самостоятелен още съвсем отрано, при това по най-трудния начин. Когато пораснал достатъчно, въстанал срещу мъчителката си и я убил, сетне започнал да търси и други обекти за отмъщение. При Емил и Уотс нещата стоят на малко по-друга плоскост — тя самата е била жертва на малтретиране, сетне забременяла. Предполагам, че и нейният ред щял да дойде — веднага след раждането на детето. Според казаното от нея това дете му е било особено нужно.

Рейчъл отпи от кафето, а аз използвах паузата да задам въпрос.

— Какво мислиш за Рита Ферис и Шерил Дансинг? Възможно ли е да е отговорен и за тяхната смърт?

— Напълно — отвърна Рейчъл и с лека усмивка ме загледа в очите.

Очакваше сам да намеря връзката. Замислих се.

— Нещо ми се губи — признах си след малко. — Затова ли ме гледаш така самодоволно?

— Би трябвало да се досетиш. Спомни си обезобразената уста — зашиването. Разкъсаните утроби на момичетата през 1965 година носят типично послание. Всяко обезобразяване има специално значение и подсказва определен символ. Не сме ли виждали подобни неща заедно, а, Птицо?

Усмивката и изчезна, аз кимнах: да, точно така — Пътника.

— Ето, отново, тридесет години по-късно, пак попадаме на послание. Този път то е предадено чрез друг вид обезобразяване — зашита уста. Какво означава то?

— Че е трябвало да си трае ли? Да си държи устата затворена?

— Много вероятно — рече Рейчъл. — Едва ли идеята е предадена по най-деликатния начин, но убиецът е далеч от всяка деликатност.

Замислих се върху казаното от нея.

— Тя се е оплакала на ченгетата и те арестували Били Пърдю, нали така?

Ами да! Оказваше се, че Кайл би трябвало да е онзи възрастен мъж, който наблюдавал къщата на Рита през нощта, когато пияният Били е вдигнал голяма патърдия и полицията го прибрала. Самият Били твърдеше, че е видял подобен човек пред дома на Рита. Може би същият е и нападателят на Рита в хотелската стая.

— При Шерил Дансинг имаме счупена челюст и отрязан език. Тук си позволявам по-голяма свобода на тълкуването, но мнението ми е, че тя е наказана за точно обратното: за мълчанието си.

— Във връзка с прикриването на детското раждане?

— Това звучи като добро обяснение. В крайна сметка Калеб Кайл е една машина за убиване, в която няма съвест, няма угризения, няма мисъл за жертвата. Независимо от причините, които са го превърнали в такова чудовище, независимо от символите и собствените му страдания той е убиец психопат.

— Но е страдал от загубата на детето си, нали?

Рейчъл почти подскочи от стола и ми се усмихна като учител на дал верния отговор ученик.

— Ами да Проблемът или ключът към всичко е шестата жертва — шестото момиче, което никога не е било намерено. По цял ред причини, за които сега няма да говоря и за чиято интерпретация колегите сигурно биха ме разкритикували най-остро, мисля, че дядо ти е бил прав за нея. Жертва, но не същият тип жертва!

— Нищо не разбирам.

— Дядо ти е записал в досието, че и тя е убита, но по някаква специална причина не е изнесена на показ, както другите жертви.

— Май започвам да се досещам…

Наистина виждах накъде върви нишката на мисълта й и в стомаха ми заседна познатата твърда буца на неприятното предчувствие. Тази идея се въртеше напоследък смътно и в моето съзнание, но не бях успял да я изясня и прецизирам. Изглежда, здраво е глождела и дядовия мозък и той се е надявал шестото момиче да е мъртво.

Защото другата възможност бе далеч по-неприятна.

— Така. Според мен шестата девойка не е убита, но нека се върнем към мъченията. Те не са били просто оръдие или израз на отмъщение и удовлетворение за Кайл. Те са били своего рода тест или нека го наречем проверка. Той е изпитвал силата и издръжливостта им. Може би е знаел, но не е признавал пред самия себе си, че те няма да издържат просто защото не са достатъчно силни физически.

Но я да видим сега описанието на шестото момиче: то е здраво, добре сложено, със силен характер. Сигурно е умеело да се защитава, не се разплаквало от две думи или един шамар. Тя вероятно е издържала всички изпитания и проверки на Кайл. Може би той дори и не я е измъчвал толкова, колкото другите. Защото не е било трудно да се види, че тя е замесена от по-друго тесто.

Рейчъл се наклони над масата към мен и на лицето й се изписа тъга и съжаление.

— Той не я е отвлякъл, защото е била слаба и деликатна, Птицо. Точно обратното — заради силата й.

Затворих очи. Сега вече знаех какво е станало с Джудит Мънди и защо не е била намерена. Видях, че Рейчъл ме гледа изпитателно: съзнаваше, че съм се досетил.

— Взета е за разплод, Птицо — тихо завърши Рейчъл. — Отвлякъл я е, за да ражда.

 

 

Рейчъл предложи да ме отведе до летището, но отказах. Беше ми помогнала предостатъчно, повече не бих могъл и да искам. Нямах право. Вървяхме рамо до рамо към площада пред Харвард и изведнъж изпитах ужасно силен и мъчителен пристъп на любов. Боже, как само обичам тази жена, а тя ми се изплъзва все повече и повече.

— Ти смяташ, че Кайл може би е свързан и с изчезването на Елън Коул? — попита Рейчъл и ръката й се допря до моята.

Тя не я отдръпна. За пръв път откакто бях в Бостън.

— Не мога да твърдя това със сигурност — отвърнах аз. — Може би онези ченгета са прави — просто е решила да избяга с гаджето си и в такъв случай защо ли толкова се тревожим всички ние? Но един вътрешен глас ми шепне друго: към Дарк Холоу ги е насочил някакъв старец, а аз в случайности не вярвам, никога не съм вярвал. Усещам го този човек, Рейчъл. Той отново е изплавал на повърхността — вероятно се е върнал за Били Пърдю и да си отмъсти на всички, които са участвали в прикриването на раждането и въобще на произхода му. Той е убиецът на Рита и нейното дете. Може да е било от ревност или да прекъсне тази връзка на Били, или пък защото Рита е искала да избяга и да си устрои нов живот. Във всеки случай не смятам, че е възнамерявал да убие детето, там нещата просто са се изплъзнали извън контрола му.

Бяхме вече на площада. Протегнах й ръка за сбогуване. Не се осмелих да я целуна, страхувах се да не ме отблъсне. Тя стисна ръката ми здраво.

— Птицо, този човек смята, че има право да си отмъщава на всеки, който го е засегнал с нещо. И твърдо вярва, че са му сторени прекалено много злини. Казах ти точното определение: психопат, тежък психопат, особено опасен.

В очите й прочетох загриженост. И нещо друго. Или така ми се струваше.

— С други думи, къде ми е извинението ли? Това подмяташ, нали? — усмихнах и се, но тази бе най-горчивата ми усмивка.

— Тях вече ги няма, Птицо. И Сюзън, и Дженифър са покойници; случилото се с тях бе голям и прекалено тежък удар за теб. Така е. Но всеки път, когато някой плаща за тяхната смърт, ти нараняваш сам себе си и рискуваш сам да се превърнеш в онова, което най-много ненавиждаш. Разбираш ли ме, Птицо?

— Не става дума за мен, Рейчъл — възразих тихо. — Или поне не съвсем. Някой трябва да спре тези хора. Някой трябва да поеме тази отговорност.

И ето го онова същото ехо в съзнанието ми: всичките са твоя отговорност.

Тя изведнъж ме хвана за ръката и я погали. Нейните пръсти върху моите. Палецът й върху дланта ми. Сетне докосна лицето ми с другата си ръка.

— Защо дойде тук? Сам можеше да стигнеш до всичко, което ти казах днес?

— Не съм толкова умен, нито толкова начетен.

— Хайде сега, краставици на стар краставичар…

— Такива сте вие, психолозите…

— Само онези от „Ню Ейдж“. Но ти не отговори на въпроса ми?

— Така е. Права си: до повечето изводи вече бях стигнал или бях на път да стигна. Но имах нужда да го чуя от някой друг с твоя опит. Беше ме хванал страх, че вече откачам. Но съм тук и защото все още те обичам, защото когато си отиде, ти отнесе със себе си нещо от мен. Мислех си, че като те видя… че като се доближа до теб… Виж, исках да те видя пак. Може би това е отговорът — и той идва от нещо дълбоко вътре в мен.

Погледнах я и побързах да извърна глава.

Тя изведнъж силно стисна ръката ми.

— Видях какво направи в Луизиана тогава. Ти не отиде там да търсиш Пътника. Ти отиде, за да го убиеш. И пострадаха всички, които застанаха на пътя ти към тази цел. И то лошо пострадаха. Твоят потенциал за насилие ме плаши, Птицо. Ти ме плашиш.

— Тогава не знаех какво друго да сторя. Как да постъпя…

— А сега?

Тъкмо се канех да отвърна и пръстът й полази по белега на бузата под окото. Онзи от ножа на Били Пърдю.

— Това откъде е? — тихо ме попита.

— Един човек ме убоде с нож.

— А ти какво направи?

Замълчах, сетне рекох:

— Разкарах се.

— Кой беше той?

— Били Пърдю.

Очите й се разшириха и Рейчъл замълча. Имах чувството, че онова нещо, свило се в нея и настръхнало срещу мен, постепенно се отпусна и изчезна някъде. И аз не зная къде отиде. Но я усетих друга, усещах го в допира й.

— Той е човек, дошъл на този свят без всякакъв шанс, Рейчъл. Още от началото всичко е било против него.

— Ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли честно? — откликна тя.

— Винаги съм се опитвал да бъда абсолютно честен с теб.

— Зная, но това е много важно. Искам да съм сигурна.

— Питай.

— Изпитваш ли нужда от това насилие, Птицо?

Замислих се върху въпроса й. В миналото съм бил мотивиран от жаждата за лично отмъщение. Убивал съм, наранявал съм, най-вече може би заради стореното на Сюзън, на дъщеря ми, на мен самия. Сега това желание за мъст някак бе затъпяло, увяхнало, усещах го все по-рядко, а в мен отдавна говореха угризения и в тази посока. Но смятам, че притежавам потенциала на изкуплението. От друга страна, сам аз нося отговорност за случилото се със Сюзън и Дженифър. В тази връзка мисля, че никога няма да намеря спокойствие и изкупление, но пък може да се опитам някак да си изплатя греховете — може би с дребни нещица и жестове. Да призная грешки и слабости от миналото си, като го използвам да подобря настоящето. Доколкото мога.

— Поне в миналото, да.

— А сега?

— Сега нямам такава нужда, но мисля, че ако ми се наложи, бих го използвал. Никога не бих стоял безучастно встрани да гледам как страдат невинни хора.

Внезапно Рейчъл ме целуна. По бузата. Отдръпна се, а на мен ми се стори, че в очите й съзирам предателска влага.

— Значи си все така Ангелът на отмъщението — рече тя.

— Нещо подобно — съгласих се аз.

— Е, добре тогава, Ангеле мой, сбогом — прошепна тя и си тръгна.

Закрачи към библиотеката и света на своята работа. Повече не се обърна, но главата й бе наведена ниско. Силно ме заболя, но преди да се скрие в тълпата, почувствах огромната тежест на собствените й мисли. Е, това е…

Самолетът излетя от Логън, издигна се и сви в северна посока. Въздухът бе мразовит, тежки като сърдито Божие издихание облаци висяха над града. Замислих се за обещанието на шерифката Танън: каза, че ще издири по-нови снимки на Калеб Кайл. Най-новите възможни, а това значеше с поне трийсетгодишна давност. Но и те щяха да бъдат много полезни. Извадих онази размазана снимка на Кайл от дядовото досие и се загледах в нея. Струваше ми се, че виждам череп, по който бавно се появява плът, коса, очи… Сякаш процесът на тленността може да бъде обратим. Една странна и мъглява фигура, забулена в загадки и неизвестни величини. Сянка в мрака, но сянка, която вече придобива обективни очертания. И измерения.

Познавам те, помислих си. Познавам те.