Джон Конъли
Дарк Холоу (19)

Осемнадесета глава

Седнах на леглото и скрих глава в ръце, а Луис отиде до регистрацията и донесе кафе от вечно пълната термофорна кана. На връщане се отби в тяхната стая и размени няколко думи с Ейнджъл, сетне влезе при мен и затвори вратата след себе си. Подаде ми чаша и тази течност ми се стори най-животворното питие, което някога бях опитвал. Мълчаливо отпихме и двамата, благодарих му с поглед. Отвън валеше сняг — виждах го на фона на нощното небе през разтворените завеси на прозореца. Дълго време мълчахме, той ме поглеждаше замислено и накрая попита:

— Аз разказвал ли съм ти за моята баба Луси?

Това ме удиви.

— Луис, та аз дори фамилията ти не зная.

Луис се усмихна, сякаш той самият не я помнеше. Всъщност дали изобщо помнеше какъв е бил някога?

— Няма значение… та тя — Луси, — баба ми, значи майка на майка ми, запомнил съм я на тази възраст, на която съм аз сега. Голяма красавица, висока, шоколадова, с дълга вълниста коса. Все така я носеше — дълга до раменете, разпусната. С нас живя до смъртта си, а почина млада — от пневмония. Мъчително си отиде, непрекъснато се потеше, онази невярна болест постоянно я тресеше цялата. Та в нашия град имаше един човек на име Ерол Рич. Голяма работа беше — никога не прекланяше глава. Такъв си беше: не спазваше казаното в Библията — ако те ударят по едната страна, обърни и другата, не и Ерол. А нали знаеш как е с чернокожите в малките градове? Винаги вървиш с наведена глава и никога не отвръщаш на бял човек, защото никой не може да те спаси, решат ли веднъж онези бели боклуци да ги метнат въже на шията и да го завържат за диференциала на някой камион. Ще те теглят по улици и черни пътища, докато кожа не остане по тебе и никой бял шериф, нито бели съдебни заседатели, нито никой, ти казвам, ще се застъпи за теб. Всички ще кажат: „Я го виж този черньо, самозабравил се, дава лош пример на другите чернилки, я да му дадем един хубав урок как да се държи с белите!“ А нощем се събират на глутници като хищни зверове, сякаш си нямат друга работа, и обикалят да търсят непокорните по домовете им. И който хванат, Бог да му е на помощ!

— Но този Ерол, дето ти казвам, той не беше от покорните. А и здравеняк на това отгоре, огромен мъжага, като се зададе по улицата и я задръсти. Поправяше автомобили, двигатели, косачки — с една дума, всичко механично. Живееха с майка му и сестрите в голяма колиба на края на града — до един от старите пътища. Срещне ли бял човек, все право в очите го гледа и знае, че белчовците се страхуват. Та ето какво се случи с него. Минава той един път с камиончето си покрай крайпътен бар на шосе 5 и чува вик: „Ей, черньо!“, а в следващия миг нещо удря предното му стъкло и го разбива, а стъклата, заедно с цяло шише урина — право в лицето му. Събрали се четирима бели задници, казвам ти, и се напили, та събрали кураж да се закачат с него. Спрял той камиона, слязъл, седнал, лицето му цялото в кръв. Сапикасал се след малко и както си бил омазан с кръв и пикня, тръгнал към тях. Те седели на площадката пред бара начело със собственика му на име Литъл Том Ръдж — един гаден тип, — не човек, а истинско прасе. Като приближил, онези направо се втрещили от страх.

— Кой хвърли това? — пита ги Ерол. — Ти беше, Литъл Том, нали? Ако си ти, направо си кажи веднага, иначе ще ти подпаля свинския бар.

Онези мълчали, занемели и разтреперани, оглупели от алкохола. Ерол ги гледал, гледал, па се изхрачил в краката им, взел една цепеница и я хвърлил през прозореца в бара. Това било всичко — сетне си отишъл.

— Дошли за него следващата нощ — три камиона с бели. Разбудили всички и го завързали пред майка му и сестрите му. Отвели го на една нива, в средата й растеше вековен кестен. Там се бил събрал почти половината град — с жените, дори и по-големите деца. Белите. Седели по камионите, ядели сандвичи, пиели бира и разхладителни напитки, говорели за времето, за наближаващата жътва и бейзболния сезон. Изобщо като на панаир — чакали голямото представление да започне. Най-малко стотина бели.

— Довлекли Ерол и го качили на кабината на един линкълн, спрян току под дървото. Навлекли му примка на шията, някой излял цяло тенеке бензин върху му. Тогава Ерол вдигнал очи към небето и проговорил — последните думи в живота си.

— Не ме изгаряйте — казал.

Само това. Не ги молил за пощада или да не го бесят. Не се страхувал от смъртта, не се боял от белите. Но не искал да изгори като факла. Сетне ги погледнал в очите и разбрал какво ще стане. Навел глава и започнал да се моли. Е, затегнали примката и прехвърлили въжето през най-дебелия клон, няколко мъже се хванали за другия край и го опънали. Ще не ще, Ерол се изправил на пръсти, а те преместили камиона и той увиснал. Гърчел се и извивал във въздуха — краката му без опора. Тогава се приближил един с горяща факла и Ерол пламнал. А онези мръсници стояли наоколо и ухилени слушали писъците му. Докато дробовете му изгорели и той млъкнал. Така умрял…

Беше юлска нощ, часът — девет и петнайсет, лобното място на Ерол, както научих по-късно, било на около три мили, че и повече от нашата къща. Точно тогава баба Луси скочи от стола, бе се настанила до радиото. Другите се хранеха в кухнята, по-малките спяха, само аз бях при нея. Баба прекрачи прага, излезе навън, както си беше само по нощница и шал около врата, и се загледа към близката гора. Тръгнах след нея и само я питах:

— Мамо Луси, какво има?

Но тя мълчеше и вървеше към дърветата. И така стигнахме почти до края на гората. Там спря, на места растителността бе разредена и се виждаше някаква светлина. Нещо като частица от луната, само че нощта беше тъмна и луна изобщо нямаше. Погледнах баба в очите…

Тук Луис направи пауза и по лицето му пробягаха сенки, сякаш си припомняше стара болка.

— Значи погледнах баба в очите, а те горяха! Огънчета имаше в зениците и — точно в центъра ти казвам! А в огъня имаше човек, целият пламтеше, сякаш пред мен самия… истина ти казвам, Птицо, като че пред нас самите! После се обърнах и се загледах между дърветата, но там имаше само ивица светлина, далечна и неясна. А баба Луси повтаряше само:

— Бедният човечец, бедният човечец…

И ридаеше. Когато й потекоха сълзите, огънят започна да гасне, сякаш мъката й го задавяше, а горящият постепенно изчезна. После се обърнах и онази светлина вече също я нямаше. Тя никога не каза нищо за това на никого, а мен ме закле да си мълча. Ама усещах, че мама знае. Поне знаеше, че майка й има някакъв дар, нещо като необикновена сила, незнайна за другите. Баба знаеше какво става в разни тайни места, дето човешки крак не е стъпвал, виждаше от разстояние, разпознаваше сенките, които се движат нощем, минаващите живи и неживи…

— Това ли видя, Птицо? — изведнъж запита Луис. — Сенките на неживите, нали?

Тръпки ме побиха, а пръстите на ръцете и краката ми направо се вкочаниха от мраз.

— Не зная, Луис, не зная…

— Понеже помня какво се случи в Луизиана, Птицо — продължи той. — Ти там виждаше неща, които никой друг не можеше да види. Знам го, нали го усещах. Бях с теб, ти се уплаши и тогава.

Бавно поклатих глава. Не можех да призная нещо, в което самият аз не смеех да повярвам. Понякога си мисля — дори се надявам да е така, — че чивиите ми са изхвръкнали от тъга и жал по загубените близки. Че съм превъртял, откачил емоционално и психически, че не съм с ума си, измъчван от чувство за вина и хиляди угризения, от образите на мъртвите, които ме посещават. Да, надявам се, че болният ми мозък ги създава, а не че ги виждам в действителност. Защото ако е така, Бог да ми е на помощ…

И въпреки всичко след посещението си при леля Мари Агиляр в Луизиана наистина ми се явиха и Сюзън, и Дженифър. Първо те, сетне и други. И това стана, след като Мари ми бе разказала за смъртта им, без в действителност да е присъствала на нея, без да е имала възможност да научи подробности. И така: сенките идваха в сънищата ми и понякога ми говореха, друг път — не.

Сега, когато онзи ден зърнах Рита и Доналд, моята Джени, когато усетих ръката на Сюзън на рамото си, имах само една надежда: че наближаващата годишнина от смъртта им, мъката и болката по загубата отново объркват мозъка ми и въображението ми създава тези образи и възприятия. Или че причината са угризенията, особено във връзка с това, че желая Рейчъл Улф, че се стремя към нея физически и духовно.

В медицинската литература е описана болест на име нарколепсия. Страдащите от нея често получават неконтролируеми пристъпи на дълбок сън с видения, подобни на фантазиране в будно състояние, където действителното и въображаемото се сливат в едно, а световете на съня и будното състояние се сблъскват. Известно време си мислех, че вероятно съм жертва на нещо подобно. И в същото време знаех, че случаят не е такъв. Аз наистина се движа в два свята, но те не са тези на съня и будното състояние. В моите светове никой никога не спи, нито почива.

Разказах страховете си на Луис. Той мълчеше и замислено ме гледаше от стола. Изведнъж се засрамих. Защо ли му разказвам за халюцинации и бълнувания на болен мозък?

— Може би пък съм имал кошмари, това е всичко. Но ще се оправя, Луис. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Благодаря ти.

Той ме изгледа продължително в очите, стана и тръгна към вратата. Там се спря и се извърна.

— Няма защо да благодариш. Нали сме приятели. И виж какво, Птицо… аз не съм суеверен. Не ме бъркай с ония налудничави типове — дето вярват във всякакви небивалици. Обаче онази нощ — с баба ми — усетих миризмата. Миришеше на горяща плът, Птицо… човешка.

Излезе и тихо затвори вратата след себе си.

А снегът навън си валеше все така тихо, но вече на парцали. Снежинки полепваха по стъклата, разтапяха се и почти веднага замръзваха. Гледах ги и противно на волята си се замислих за внучките на Шерил Дансинг, за Рита Ферис, за Гари Шут. Не биваше да позволявам и Елън Коул, и Били Пърдю да се превърнат в отвъдни сенки…

Опитах се да чета в напразен опит да прогоня черните мисли. Прелиствах любимата си биография на Рочестърския граф^[1], който пиянствал и задирял курвите — това става по времето на английския крал Чарлз II, — но в същото време създал и неповторима поезия. Бях стигнал почти на края и се взирах в ситния текст под слабата жълтеникава стенна лампа. Изглежда, че през 1676 г.‍ Рочестър се замесил в убийството на полицай и се криел от властите. Пътувал преоблечен под името на самозван лекар на име Александър Бендоу и продавал на лондонските балами лекарства, приготвени от слама, сажди, сапун и стрити на ситно парчета от стенна мазилка. Повечето от пациентите и клиентите му никога не прозрели що за мошеник е той и му доверявали здравето си, а някои и телата на собствените си съпруги, както и най-интимните им части.

Старият тарикат Сол Ман сигурно много щеше да хареса Рочестър. Особено способностите му да се дегизира, да се превъплъщава в един или друг човек, артистичността и способността му да се пази, да подушва опасността, да заблуждава изпратените по следите му копои. Това малко ме развесели и успях да заспя. Сънувах самия Сол, наметнал плащ на звездички и полумесеци — същински маг с разпилени на масата карти — съсредоточено изчаква играта да започне…