Джон Конъли
Дарк Холоу (24)

Двадесет и трета глава

Кацнахме в Бангор рано следобед, взех си колата от летищния паркинг и веднага потеглих за Дарк Холоу. Имах чувството, че трябва да отида поне на десет други места, но всяко едно сякаш ме препращаше отново и отново именно към Дарк Холоу: Калеб Кайл действа отново. До това заключение стигах по най-различни пътища и чрез най-разнообразни разсъждения. Беше убил момиче в Тексас скоро след излизането си от затвора, вероятно в акт на отмъщение към тамошните жители. Сетне бе приел майчиното име и бе потънал в мрака, за да се скрие някъде в голямата северна пустош — в гъстите и девствени северни гори.

Ако Емили Уотс бе казала истината на госпожа Шнайдер, а не виждах причина да не е така, то тя бе родила момче и го бе скрила от бащата с убеждението, че той е убиец и че иска детето за някакви си собствени нечисти цели. Логиката говореше, че въпросното дете е може би Били Пърдю, а бащата — Калеб Кайл.

Междувременно Елън Коул и приятелят й все още бяха в неизвестност, както и Уилфърд. Тони Чели се бе скрил някъде, но неговите хора сто на сто продължаваха да търсят Били. Чели нямаше избор: ако не намери Били, няма да може да възстанови парите и тогава ще бъде ликвидиран като пример за други, за да няма подобни изпълнения в бъдеще. Подозирах, че така или иначе за Чистия вече е много късно; всъщност било е късно още в мига, когато е купил онези книжа, може би дори още когато му е хрумнало да използва чужди пари, за да осигури собственото си бъдеще. Тони ще направи всичко възможно, за да открие Били Пърдю, в това бях сигурен, но насилието, с което постоянно действаше, привличаше вниманието към него самия и към по-висшестоящите в мафиотската йерархия, а последните никога няма да му простят това. Чели бе като човек в тунел, който отчаяно се стреми към единствената светлина нейде напред, без да осъзнава, че тя е опасен огън, който неизбежно ще го погълне.

В играта, където за съжаление участвах и аз, имаше още един фактор, който съвсем не бе за подценяване. Стрич. Стрич ни изчакваше, скрит нейде в мрака, готов да нанесе ненадеен удар. Сигурен бях, че и той се стреми към парите, но преди всичко гори от желание за мъст. Трябваше да отмъсти за своя партньор — такива бяха правилата в неговия свят, а и не само в неговия. Помислих за онзи мъртъв мафиот в Портландския комплекс, поруган дори в смъртта си от извратеността на Стрич. Отново изпитах същия страх, който ме бе обзел пред вратата на потъналата в мастилен мрак стая. Там бях усетил съдбовно предупреждение — влезеш ли тук, мъртъв си!

Ами онзи дъртак в гората? Налице бе вероятността той да знае нещо повече от онова, което ми каза. И още: допусках, макар и с неголяма увереност, че изпуснатото изречение за Елън и приятеля й може да се основава на дочути в градчето приказки. Но нищо не бе абсолютно сигурно в това множество от неизвестни. Затова преди да се върна в Дарк Холоу, се налагаше да се отбия на още едно място.

 

 

Онзи магазин в Ороно все още бе отворен. Надписът над вратата — „Стъки — търговия“ — бе осветен. Влязох. Вътре миришеше на стар мухъл и бе потискащо горещо. Отоплителната инсталация издухваше спарен въздух, бръмчеше и скърцаше като допотопна машинария, в чийто зъбчат търбух някой е изсипал камъни и пясък. Няколко типа в кожени рокерски якета оглеждаха рязани пушки втора ръка, а жена в рокля от времето на рокфестивала в Удсток пък се ровеше в кутия с видеокасети. На остъклени щандове бяха изложени какви ли не стоки — стари и нови часовници, златни верижки, на стената висяха ловни лъкове.

Сам не знаех какво точно търся, затова тръгнах от щанд на щанд със заинтересована физиономия. Встрани бяха подредени стари мебели, върху тях поставени почти чисто нови калъфи за автомобилни седалки. В единия ъгъл зърнах нещо интересно — нахвърляни дрехи втора употреба, предимно шлифери, мушами и два реда обувки и ботуши. Повечето бяха стари и изтъркани, но един чифт бе нов и видимо изпъкваше с елегантността си сред другите. Бяха скъпи маркови ботуши „Замбърлейн“, добре поддържани, а сега някой — вероятно собственикът на магазина — бе положил съвсем пресни грижи за тях: те светеха, току-що намазани с боя и лъснати. Взех единия ботуш и го поднесох към носа си. Миришеше на дезинфектант, но и на още нещо — май на земя и загнило, разложено. Помирисах и другия — същата лека смръдня, явно потисната с химикала за дезинфекция. Приятелят на Елън — Рики — носеше подобни ботуши. Дявол го взел: човек не среща „Замбърлейн“ ей така под път и над път, те струват доста пари. Аз пък попадам на такива прекалено често: у дома неотдавна, днес — в магазин за употребявани вещи. Взех ги и ги отнесох на тезгяха при продавача.

Той бе дребен, с плътна, черна коса и тя очевидно не бе негова. Сякаш я бе задигнал от главата на манекен от нечия витрина. На врата му изпод перуката стърчаха кичурчета от собствената му обрасла и миша на цвят коса. Чифт очила с кръгли стъкла висяха на верижка на шията му и се гушеха в рошавата му окосмена гръд. Ярката червена риза бе разкопчана почти до пъпа. И как не — в тази жега. По гърдите му забелязах стари белези от рани. Ръцете му бяха тънки, но изглеждаха достатъчно жилести. На лявата му ръка липсваха малкото пръстче и безименният пръст. Ноктите на здравите пръсти бяха грижливо подрязани.

Усети погледа ми върху лявата ръка и я поднесе напред. Поради споменатата липса се създаваше гротескно впечатление: сякаш е свил пръсти в подобие на пистолет — както правят децата.

— Отряза ми ги механичен трион — рече непринудено.

— Не сте внимавали — отвърнах в същия тон.

Продавачът сви рамене.

— Онази шибана шайба за малко да ми отнесе и другите пръсти. Вие работили ли сте на такъв трион?

— Не. Много държа на пръстите си. Стоят ми добре на ръката, така както са си.

Дребният се усмихна криво.

— Веселяк, а? Сега имам странното усещане, че все още са си на място. Вие вероятно никога не сте изпитвали такова чувство.

— Божа работа. Вие ли сте Стъки?

— Да, господине. Лично. Това тук е моят магазин.

Поставих ботушите пред него.

— Добра стока — незабавно рече той и взе единия в здравата си ръка. — Ще ви струват поне шейсет долара. За по-малко няма да ги дам, нали разбирате. Току-що ги чистих, лъсках и лично ги поставих ей там.

— Я ги помиришете.

— Какво? К-к-какво рекохте? — заекна той, присви очи и наведе глава странично.

— Рекох да ги помиришете.

Той ме изгледа особено, сетне нерешително поднесе ботуша към лицето си.

Ноздрите му потрепнаха също като на заек, който влиза в капана.

— На нищо не миришат.

— На дезинфектант миришат. Май че е лизол.

— А, дезинфектант… може, може. Винаги дезинфекцирам стара стока, знаете. Такива са правилата. Никой няма да иска да купува ботуши, дето смърдят.

Поднесох втория ботуш пред носа му.

— Точно за това питам. На какво миришеха, преди да ги дезинфектирате?

Но онзи не бе човек, когото можеш да уплашиш и подведеш лесно. Той се наведе към мен през тезгяха, изгледа ме право в очите и мина на ти.

— На теб нещо да ти хлопа, а?

В огледалото зад главата му зърнах мъжете с рокерските якета. Бяха извърнали глави към нас и внимателно слушаха. Заговорих по-ниско, също на ти:

— По тези ботуши е имало пръст, преди да ги купиш, нали? Освен това миришат на разложено. Като от разложена човешка плът.

Той отстъпи назад.

— Кой си ти, бе?

— Никой. Обикновен човек.

— Обикновеният човек досега да си е купил онова, което търси, и да си е заминал.

— Кой ти продаде ботушите?

Дребният се ядоса и се настрои съвсем враждебно.

— Слушай, господинчо, това изобщо не е твоя работа! Остави стоката и се махай от моя магазин! Хайде метлата казах!

Не се помръднах.

— Ти слушай, приятелче! Или ще говориш с мен, или с ченгетата, ясен ли съм? Избери си сам. Нямам намерение да ти създавам главоболия, но ако се наложи, ще го направя.

Стъки смръщи чело и се загледа в мен с омерзение. Но отлично разбираше какво е положението. Още преди да ми отговори, нечий глас от рокерската група подвикна:

— Хей, Стък, проблеми ли имаш с тоя?

Стъки вдигна две ръце над главата в знак на отрицание и пак се загледа в мен. Оказа се прагматик, който усеща кога става напечено. В неговия бизнес човек трябва да бъде само такъв, иначе… Заговори без следа от враждебност в гласа:

— Има един старик. Живее в северните райони, горските. Идва от месец на месец, носи каквото е намерил. Повечето боклуци мъкне, аз му давам по някой долар, човещина, знаеш. Понякога намира и нещо по-свястно, като този път.

— Скоро ли ги донесе?

— Да, да… всъщност вчера. Дадох му трийсетак за тези тук. Донесе и чудесна раница. Веднага я продадох. И това беше, друго нямаше.

— Той откъм посоката на Дарк Холоу ли идва?

— Да, оттам. Откъм района на Дарк Холоу.

— Как се казва?

Очите му пак се присвиха.

— Я ми кажи, по дяволите, какво си се заял с мен, а? Да не си ченге? Или частно ченге може би?

— Както ти казах, просто човек.

— Ти сипеш едни въпроси, които не са току-така за просто човек.

Усетих, че сега вече ще се заинати. Извадих документа и значката и му ги показах.

— Просто съм любопитен. Е, как му беше името?

— Барли. Джон Барли.

— Това истинското му име ли е?

— Че откъде, по дяволите, ще знам?

— Не ти ли е показвал някакъв документ за самоличност?

Стъки щеше да се разсмее, ако не му бе напечено.

— Какъв ти документ за самоличност у човек, дето живее по горите, а?

Поклатих глава, извадих портфейла и отброих шест десетачки на тезгяха.

— Ще ми трябва разписка или касова бележка.

Стъки незабавно измъкна кочан, попълни нужното с главни букви, подпечата квитанцията и грижливо я сви.

— Ето, готово. Сега нали няма да имам излишни главоболия?

— Ако си казал истината, няма да има никакви проблеми.

Стъки постави ботушите и бележката в найлонова торба и ми я подаде.

— Не го приемай навътре, господине, ама си любезен колкото някой скорпион.

Взех торбата, прибрах портфейла.

— Защо, да не продаваш и любезност тук, а? Да си купя малко?

Сам се удивих на чувството си за хумор. Но и той продължи неуморно:

— Такава стока нямам. Ама и да имам, ти едва ли ще си купиш.