Джон Конъли
Дарк Холоу (25)

Двадесет и четвърта глава

Стъмваше се, когато потеглих за Дарк Холоу. Снежинки прехвърчаха над пътя за Бийвър Коув. След него шосето бе тясно, с дървета от двете страни и много завои. Карах бавно, снежната покривка искреше под светлините на фаровете, сякаш небето се разпада и над земята валят дребни сребристи иглички. Опитах да се свържа с Ейнджъл и Луис по телефона, уви! — напразно. Но когато се прибрах, те бяха вече в мотела. Вратата ми отвори Луис, облечен в черни панталони с ръбове, на които можеш да се порежеш, и елегантна кремава риза. Толкова години така и не разбрах как винаги си поддържа дрехите в това изрядно състояние. Моите ризи все са намачкани, колкото и да ги гладя и окачвам на закачалки.

— Ейнджъл се къпе — рече той и се отстрани, за да мина.

Телевизорът работеше, предаваха новини от Белия дом, само че Луис бе отнел звука и някакъв тип безмълвно движеше устни на моравата пред президентската къща.

— Рядко, ама качествено — ухилих се аз, имайки предвид къпането на Ейнджъл.

— Амин, дай Боже — откликна Луис. — Добре че не е лято. Така ще се разсмърдим, че мухите все по нас ще ходят.

Това, разбира се, бе просто майтап. Ейнджъл е забележително чистоплътен, независимо че вечно оваляните му дрехи създават обратното впечатление.

— Забелязахте ли нещо около Пейн?

— Тц. Дъртият излезе, влезе. Младият — също. Чак да ти писне. Били Пърдю изобщо не се е мяркал.

— Какво мислиш, дали са ви подушили, че сте там?

— Възможно е. Не се държат като хора, които усещат, че някой ги следи, но кой знае? Може и те да играят някаква игричка. А при теб?

Показах му ботушите, предадох разговора със Стъки. В същото време Ейнджъл излезе от банята, увит в няколко кърпи.

— Мамка му, Ейнджъл, ти на Махатма Ганди ли се правиш, а? За какво са ти толкова хавлии?

— Страшен студ — завайка се Ейнджъл. — А задникът ми е посинял от седалката на онази кола.

— Ще посинее още повече от един-два шута, ако не ми намериш хавлии. Аз с шкурка ли ще се бърша, а? Измокрил си ги всичките. Избърши си мършавия бял задник и бягай да кажеш на администраторката да донесе още кърпи, чуваш ли?

Разсмяхме се и тримата и им разказах последователно за свършеното с Рейчъл и разговорите с шерифката Танън и госпожа Ерика Шнайдер, както и наученото от нея за визитата на Били в „Света Марта“.

— Май си събрал огромно количество информация, но не знаем кое къде е — подхвърли Луис.

— Повечето го знаем — възразих аз.

— Значи вече си уверен, че Калеб Кайл наистина съществува, така ли?

— Ами съществувал е достатъчно реално, колкото да убие майка си и едно местно момиче двайсет години по-късно. И още нещо: онези момичета не са убити от някой слабоумник. Зад идеята труповете им да бъдат изложени на показ по такъв перверзен начин се крият разни неща: отмъщение, предизвикателство, желание да се шокира обществеността, но и опит да се представи убиецът като душевноболен или бавноразвиващ се човек. Та хората да мислят, че някакъв си хахо е свършил тази работа. Затова и са подхвърлени дрехите в дома на Флечър. Така на обществото се поднася търсената жертва, която да отнесе наказанието.

— А Кайл къде е отишъл?

Седнах на едното легло и свих рамене. Вече бях доста уморен.

— Честно казано, не зная със сигурност. Но мисля, че се е скрил в северните гори.

— Защо не продължава да убива? — сега питаше Ейнджъл.

— И това не зная. Но е възможно да е убивал, а жертвите да не са намерени.

Всъщност факт е, че в полицията разполагат с предостатъчно данни за убити и безследно изчезнали туристи в зоната на Апалачите по пътеките между Мейн и Северна Джорджия. Вероятно заблудени, загубили пътя или тръгнали да търсят по-преки пътеки и намерили смъртта си. Кой ли е дебнел самотни пътници там?

— Може да е убивал преди още да стигне до Мейн, а престъпленията да са приписвани на други или просто останали неразкрити — добавих аз. — Рейчъл също допуска той да е влязъл в латентен период, а някои неотдавнашни събития да са го извадили от него.

Ейнджъл взе единия от ботушите и дълго го разглежда.

— Всичко е възможно — измърмори той. — Особено ако тези ботуши наистина са на приятеля на Елън…

Забелязах, че видимо се натъжи. Нямаше нужда да се доизказва. И сам усещах, че ако Рики е мъртъв, то съвсем близко до ума е същото да е сполетяло и Елън.

— Някаква следа от Стрич? — попитах най-вече за да сменя темата.

Луис веднага настръхна.

— Просто го надушвам. Някъде наблизо е. Онази администраторка вдигна страхотна патърдия за закланата котка, а ченгетата решиха, че е работа на някакви си деца.

— Е, какво решаваме? — попита Ейнджъл.

— Да взема да прескоча сега до Джон Барли, а? — предложих аз.

Но Луис енергично възрази.

— Не, Птицо, в никакъв случай. Идеята ти е кофти. Вече с тъмно, а той е на своя територия — познава тези места, особено горите, много по-добре от теб. Ще ти избяга, иди после го търси. Така ще загубим единствената възможност да проследим откъде идват ботушите. Плюс това нали каза, че имал куче: то ще го предупреди, онзи ще почне да стреля, ти също. Мъртъв не ни е нужен.

Разбира се, че беше прав, но това не ми помогна да се почувствам по-добре.

— Добре, ще отида утре рано сутринта — рекох неохотно.

Всички мислехме едно и също, но никой не посмя да го каже на глас: и тримата подозирахме, че Барли може да се окаже Калеб Кайл. А аз пак се бях издънил — онзи ме заплаши с пушката и аз отстъпих.

— Хубава идея — щом се разсъмне — съгласи се Луис.

Оставих ги и се прибрах в моята стая. Първата ми работа бе да позвъня у семейство Коул. На третия сигнал слушалката вдигна Лий. В гласа й незабавно прозвуча онази позната смесица от надежда и страх, която години наред съм чувал от устите на стотици родители, приятели и роднини, очакващи някаква вест за изчезналите си близки.

— Ало, ало?

— Лий, Птицата съм.

Чух стъпките й. Вероятно преместваше телефона по-далеч от някого. Сигурно не искаше Уолтър да чуе какво ще говори с мен.

— Птицо! Намери ли я?

— Не още, Лий. В Дарк Холоу сме и търсим, но засега няма нищо.

Не споменах за ботушите на Рики. Как да й кажа? Ами ако греша? Неговите ли са или не? Освен това все още имах някаква надежда, че може би са живи и двамата с Елън. Ако й кажа, Лий ще се поболее от мъка. Ами ако е истина? Е… ще научим достатъчно бързо.

— Ти с Уолтър видя ли се?

Казах й, че не съм. Той вероятно вече бе стигнал в Грийнвил, но аз така и така не желаех да се срещам с него. Уолтър стопроцентово ще усложни положението, а пък самият аз вече с мъка удържах нервите си.

— Птицо, само да знаеш как се ядоса, като му рекох, че съм била при теб… — Лий захлипа силно. — Развика се, че щом ти се набъркаш в нещо, започва да шурти кръв и трупове колкото искаш… Моля те, Птицо, много те моля, не позволявай да й се случи нещо, моля те…

— Няма да позволя, Лий — скръцнах със зъби. — Няма. Ще ти се обаждам. Дочуване.

Затворих и хванах глава с двете ръце. Разроших си косата, разтърках слепоочията, сетне вкочанените си рамене. Уолтър е прав. В миналото много хора около мен си отидоха от този свят. Но предимно онези, които сами си бяха избрали подобна участ. Вярно е, че един човек може да насилва друг, да го манипулира, да го подмята насам-натам, но всеки сам прави важната стъпка в живота си, инициативата за това си е негова.

Зная едно: Уолтър е човек с принципи, но никога не е изпадал в положение, когато се налага да правиш компромиси, за да спасиш онези, които обичаш, или пък да отмъщаваш, когато тях вече ги няма. Сега обаче той бе някъде близо до Дарк Холоу, а ситуацията, вече достатъчно трудна и сложна, бе на път да се влоши още повече. Седях с глава между ръцете, замислен, скапан. След малко се съблякох и влязох под душа. Водата потече като мехлем по скованите ми рамене и врат и нежно загали уморените мускули.

Тъкмо се бършех и телефонът иззвъня. Беше Ейнджъл. Каза, че ме чакат да похапнем заедно. Не бях гладен, а най-различни опасения относно Елън направо замъгляваха мисловните ми процеси, но реших да изляза с тях. Отидохме до ресторантчето, но то се оказа затворено. На вратата висеше обява: имало някакво благотворително събитие в „Роудсайд бар“ — събирали пари за гимназиалния оркестър и целият град бил поканен. Ейнджъл и Луис си размениха разочаровани погледи.

— Що за град е това? — изръмжа Луис. — За да ядем, трябва да ръсим мангизи за детския им оркестър, ега ти изнудването. За една бира ще се разкарваме чак…

Той се зачете в надписа отново и възкликна:

— Щял да свири кънтри състав — „Лари Фулчър енд дъ Гемблърс“. Не е толкова лошо, значи.

— Боже мой! — развика се Ейнджъл. — Хайде стига с тази говняна музика. Ти нямаш ли си етнически предпочитания, нали си чернокож? Как може да предпочиташ кънтри пред соул, например Уилсън Пикет, Къртис Мейфийлд? Това са твоите хора, човече, а не разни кънтри чалгаджии. Ти не знаеш ли, че с такъв музикален съпровод са бесили черните ти братя, а? И не е било чак толкова отдавна, нали така, Птицо?

Премълчах.

— Ейнджъл — търпеливо възрази Луис, — никой никого не е бесил с музика на Джони Каш. Прав ли съм?

Нямаше как — върнахме се в мотела да вземем моята кола. Влязох в стаята за ключовете и когато се върнах, Луис бе нахлупил черна каубойска шапка със сребриста лента на слънца. Ейнджъл пък се бе хванал за главата и тихо псуваше.

— Оле, Луис — ухилих му се аз, — страшен си с тази шапка. Не знаех, че си падаш по такива неща — черен кънтри енд уестърн, а? Ако братята те скиват в тази светлина, дали ще одобрят, а, как мислиш?

— Чернокожите са солта и пиперът на тази велика страна, Птицо. Не забравяй това — рече Луис с достойнство и кимна към Ейнджъл. — Същевременно цели поколения от нейни строители са я градили под звуците на въпросната „говняна музика“, както я нарича нашият културен теоретик тук. Кънтрито върви редом с негърския спиричуъл и Пол Робсън, нали така. То си е блусът на белите и аз го харесвам. Както харесвам и тази шапка.

— Виж какво, Луис — рекох примирително, когато вече бяхме в колата. — Просто се надявам да не се вдига много шум около вас двамата, поне докато сме тук, нали ме разбираш?

Луис въздъхна силно.

— Птицо, аз съм единственият черен брат тук, та чак до Торонто. Няма начин да не се набивам на очи, освен ако сега внезапно не хвана проказа и ме откарат в някоя изолирана колония. Затова си трай и си карай колата.

— Да, бе, Птицо, я по-добре си карай — обади се и Ейнджъл. — Иначе този тук ще извади колтовете и ще ти разкаже играта, а може и да изпее няколко песни за прерията, за мустангерите, бизонските стада и лайната, и за…

— Ейнджъл! — изрева Луис от задната седалка. — Млъкни!

 

 

„Роудсайд бар“ се оказа голяма стара кръчма, цялата в черно дърво, в крайната западна част на градчето. Сградата бе едноетажна, продълговата, с прозорци. Отпред имаше фронтони, а фасадата бе островърха като старите американски църкви. В паркинга забелязах доста коли, извън него — още толкова. Отзад веднага започваше мрачна гора.

Още на вратата ни поискаха по пет долара куверт.

— Хайде стига бе! — изсъска Ейнджъл, но плати. — Истински разбойници, ти казвам!

Влязохме. Отвътре помещението приличаше на хамбар и бе почти толкова тъмно, колкото и навън. По стените едва мъждукаха разноцветни светлини, а барът бе осветен достатъчно, че пиячите да различават етикетите и марките на шишетата с алкохола, но нищо повече.

Огледах се. Стори ми се много по-просторно, отколкото изглеждаше отвън; таванът бе доволно висок. Барът бе затворена цилиндрична конструкция на нещо като платформа в центъра на дансинга, след него започваха радиално подредени маси, а до самите стени — по периферията — имаше сепарета. Осветен бе само барът, както вече казах, и централната част на дансинга. Извън него мракът се сгъстяваше и тук-таме с мъка различавах нечие бледо лице и неясни сенки, които като призраци витаеха наоколо.

— Мечтата на слепеца — засмя се Ейнджъл. — Менюто сигурно е на брайлово писмо.

— Доста тъмничко — съгласих се аз. — Тук ако загубиш 25 цента, докато ги намериш, инфлацията ще ги е убила.

— Да бе, като рейгъномиката в действие — подхвърли Ейнджъл.

— Не говори против Рейгън — предупреди Луис. — За бившите президенти добро или нищо. Пък и аз го харесвам добрия стар Рон.

— Ега ти дървеняка — озъби се Ейнджъл.

Луис намери свободно сепаре отдясно, близо до аварийния изход, който бе някъде по средата на стената. Отсреща, където бе импровизирана сцена, вероятно имаше още един подобен — така ги правеха навремето. Музиката кънтеше и Луис доволно потупваше с крак. „Лари Фулчър енд дъ Гемблърс“ вече действаха.

В интерес на истината шестимата музиканти си бяха достатъчно добри; самият Фулчър водеше, като редуваше мандолина с банджо и китара. Изкараха „Отстъплението на Бонапарт“, сетне две песни на Боб Уилс и тръгнаха с кавъри на „Картър Фемили“ и „Лувин Брадърс“, докато стигнаха и до самия Джони Каш. Добре бяха подбрали парчетата и свиреха чудесно с доста ентусиазъм. Луис бе впечатлен.

Поръчахме си сандвичи и пържени картофки. Донесоха ни ги в пластмасови чинийки, по чието дъно вече се бе насъбрала доста мазнина. Помирисах храната и си представих как ми се увеличават нивата на холестерина, а артериите ми се втвърдяват. Ейнджъл и Луис поръчаха бира, аз — бутилка минерална вода.

Съставът направи почивка и хората хукнаха към бара и тоалетните. Отпивах от водата и се мъчех да различа лица в тълпата. Не забелязвах Ренд Дженингс или съпругата му. Във всеки случай така май бе по-добре.

— Именно сега трябва да сме при къщата на онзи тип Пейн — рече Луис. — Защото ако Били дойде, то ще бъде точно по такова време…

— Там сега е ужасен студ, а видимостта извънредно слаба — възразих аз. — Каква ще е ползата от подобно наблюдение? Правим каквото можем, Луис.

Казах тези думи, но имах чувството, че нещата ми се изплъзват. А може би така си беше още от мига, когато взех от Били петстотинте долара, без да настоявам да разбера откъде би могъл да ги има. В същото време бях почти сигурен, че Били Пърдю рано или късно ще дойде в Дарк Холоу.

Вярно бе и друго: той винаги може да ни избяга, да се укрие някъде с помощта на Пейн и по-късно да се опита да пресече канадската граница. Но пък евентуалното му пристигане ще наруши установения ред в дома на Мийд Пейн, а аз имах високо мнение за способностите на Луис и Ейнджъл; те непременно щяха да усетят всяко непривично за рутината там нещо.

От друга страна, Били Пърдю бе по-малката ми грижа: първата бе Елън Коул. Макар и да ми се струваше, че между тях съществува връзка. Някакъв си възрастен мъж бе постоянна фигура в събитията: при пристигането на Елън и Рики, при Рита Ферис — в хотела, пред къщата й. Все повече ми се искаше да вярвам, че той е същият онзи Калеб Брустър. Дарк Холоу бе прекалено малко градче, за да има толкова много случайности.

Сякаш нарочно в същия миг в осветеното място пред бара се появи жена. Ами да! Бе Лорна Дженингс, а яркочервеният й пуловер силно изпъкваше на светлината. С нея имаше още две жени — едната бе стройна със зелена риза, а другата — малко по-възрастна и чернокоса. Втората носеше бяла блузка на рози. Май бяха без придружители, но знае ли човек? Във всеки случай Лорна не ме видя или се направи, че не ме вижда.

Гръмнаха ръкопляскания, а Фулчър с момчетата се върнаха на сцената и засвириха „Синята луна в Кентъки“. Дансингът мигом се изпълни с танцуващи двойки. Динамика, въртящи се поли, усмихнати лица, бързи движения, смях и веселие. Наоколо се насъбраха правостоящи — групички приятели с чаша бира в ръка шумно споделяха впечатления и се усмихваха един на друг, изпълнени с добри чувства и съпричастие. Над бара висеше огромен надпис, изразяващ благодарности на всички, които подкрепят гимназията на Дарк Холоу и нейния оркестър. В периферните сенки по-младите двойки се натискаха и целуваха, докато родителите им демонстрират майсторство на дансинга. Някой изду усилвателите: музиката стана прекалено висока, а танците като че по-бързи. От време на време долиташе звън на счупено стъкло, придружен с кръшен женски смях и ръкопляскания. Счупеното носи здраве! Давайте! Зърнах Лорна права до една колона; двете й приятелки до нея, заслушани в песните. В сенките покрай стените се движеха фигури — някои от тях съвсем неясни, други — просто силуети, на трети различавах лицата, макар и като в мъгла. До ушите ми достигаха фрагменти от разговори за намерения труп на Гари Шут, за предстоящата сеч и други подобни, но не това бе доминиращата тема на вечерта. Категорично преобладаваше празничното настроение. На бара мъж и жена се целуваха жадно, дори и езиците им се мяркаха под червената крушка, а ръката на жената се плъзгаше надолу по бедрото на партньора, надолу, още надолу…

Надолу към едно дете, което стоеше току до тях, сякаш обляно от светлината на невидим прожектор. Танцуващите двойки почти го докосваха с разветите си дрехи, наоколо нервно сновяха келнери с подноси, а това дете бе като остров в множеството хора, застанало там само в някакво свое пространство, а огрялата го светлина бе като куполовидна и прозрачна непробиваема стена. Тя искреше в русата му косица, подчертаваше цвета на виолетовите ритайки, а ноктите на малката ръка бляснаха, когато то я вдигна и посочи към сенките.

— Дони? — чух собствения си глас.

А в мрака откъм далечния край на бара се мярна белезникава фигура. Устата на Стрич бе разцепена в усмивка, месестите, меки устни потрепваха, а плешивото теме мътно проблясваше в периферното осветление. Той се извърна към Лорна Дженингс, навлезе в тълпата, погледна ме и прокара по гърлото си показалеца на дясната ръка.

— Стрич! — изшептях аз остро и скочих от стола.

Очите на Луис за секунда пробягаха по тълпата отпред, а ръката му потърси зигзауера.

— Не го виждам. Сигурен ли си?

— Откъм далечната страна на бара — тръгна към Лорна.

Луис стана и се шмугна в тълпата отдясно на нашата маса, напъхал ръка в джоба на черното яке. Аз минах отляво, хората бяха нагъсто и трудно си пробивах път. Бутах се ту в едни, ту в други, това, разбира се, бе неизбежно, но мнозина се дразнеха заради разляната си бира и ми подвикваха:

— Накъде бе, приятел? Пожар ли има?

Опитвах се да се ръководя от червения пуловер на Лорна, но беше трудно предвид непрекъснато движещите се хора. За щастие отдясно следях движението на Луис — той бе висок и стърчеше над околните. И той, за съжаление, привличаше любопитни погледи. Отляво на мен Ейнджъл тръгна да заобиколи бара.

Бях вече близо до тезгяха, там натискащите се за поръчка бяха съвсем нагъсто — подвикваха на барманите, размахваха пари, смееха се високо, някои се целуваха. Бутнах един пъпчив младеж с поднос, разлях напитките, той се спъна и падна на колене. Някой ме сграбчи за лакътя, ядни гласове се развикаха, но не обърнах внимание и продължих да си пробивам път. С усилие се изкачих на тезгяха, най-близкият барман — пълен мъж със смугло лице — вдигна юмрук в закана към мен. Подметките ми се плъзнаха по мократа повърхност, но се удържах.

— Хей, ти, я веднага слизай оттам! — викна той, но и мигом млъкна — щом зърна пистолета в ръката ми.

Изгледа ме повторно и тръгна към черния телефон до касовата машина.

Оттук вече виждах Лорна много добре. Може би ме видя и тя, щом се изправих на тезгяха, защото извърна глава в моята посока. Към мен се обърнаха и още много хора, повечето удивени, някои с широко отворени очи. Огледах тълпата отвисоко и открих Луис — той се луташе в блъсканицата и се мъчеше да зърне белезникавото голо теме на Стрич.

Пръв го забелязах аз — имах преимуществото на наблюдаващия отвисоко. Може би двадесетина души го деляха от Лорна, но той настойчиво се приближаваше към нея и това разстояние продължаваше да се скъсява. Някои от хората се заглеждаха в него, но повечето бяха привлечени от гледката, която представлявах аз — стъпил на тезгяха с пистолет в ръка. Стрич ми се ухили и нещо в ръката му проблясна — къс, крив нож с остър като игла връх. Реших, че най-бързият път към Лорна ще е през бара: трябваше да го прекося диаметрално. От тезгяха скочих към кръглата му централна част, където бяха бутилките и касовия апарат, заобиколих по периферията и след още едни скок бях вече недалеч от нея — пак на тезгяха. Бутилки и чаши се разлетяха след мен, звънтеше счупено стъкло. Хората отпред се отдръпнаха като от чумав, жените се разпищяха. Слязох от тезгяха и притичах до нея:

— Трябва да се махнеш от тук. Веднага, животът ти е в опасност!

Тя не разбра какво говоря и почти се усмихна, сетне ме хвана за ръката.

— Чакай, какво има? Какво става?

Огледах се бързо за Стрич, той не трябваше да е далеч. Зърнах гърба му, сега бягаше, опитваше се да се скрие в множеството хора. Изведнъж раменете и главата на Луис щръкнаха над тълпата — бе се покачил на стол, за да се огледа. Махна ми с ръка към централния изход. На сцената оркестърът продължаваше да свири, но музикантите си разменяха разтревожени погледи.

Отляво хората зашумяха. Обърнах се — приближаваха се група едри мъжаги с тенисфланелки. Хванах Лорна за ръката.

— Иди с приятелките си на бара и не мърдай оттам! Чуваш ли? Ще ти обясня после.

Тя кимна, а в очите й прочетох тревога. Полуусмивката бе изчезнала — вероятно бе проследила погледа ми и също зърнала Стрич. Някои жени имат невероятна интуиция — Лорна бе от тях.

Незабавно тръгнах към централния изход. Към периферията тълпата изтъняваше и се движех по-бързо, но не достатъчно бързо. На вратата срещу мен стоеше келнерка — хубаво момиче с дълга, черна коса. Гледаше към бара и мръщеше чело в недоумение. В същия миг белезникавото теме изникна до нея — сякаш изпод земята. Бледа ръка се вкопчи в косата, до главата и светна острието. Вече виждах почти цялата картина. Тя извика и се опита да се освободи, но само падна на колене. Насочих пистолета, но все още имаше хора, побутваха ме отпред и отзад, беше опасно да стрелям.

Отляво млад мъж с яко телосложение на футболист зърна пистолета и се опита да ми го вземе. Ударих го с лакът в лицето и той залитна назад. За съжаление все още бях далеч. Нямаше да успея да спра онзи убиец. Тогава нещо черно изсвистя във въздуха и с тъп звук удари Стрич по главата отзад. Светкавично извих глава — Ейнджъл бе стъпил на стол, след рязкото движение ръката му все още бе във въздуха: бе хвърлил бирена бутилка. Видях Стрич да залита назад, по темето и лицето му имаше кръв, момичето успя да се изскубне и побягна. Но плешивият възстанови равновесието си и блъсна вратата отпред, а след миг потъна в нощта.

След само няколко секунди Луис и аз бяхме на същото място и почти едновременно стигнахме до водещите надолу стълби. Зад нас се появиха сини униформи. Ехтяха викове и писъци.

Отдясно отвън бяха подредени метални контейнери с бира, отляво — голяма зелена кофа за боклук. Отсреща бе гората, отчасти осветена от външните прожектори на кръчмата. Нещо бяло се мярна в тъмата и ние хукнахме към него.