Джон Конъли
Дарк Холоу (14)

Тринадесета глава

Времето лети, годините прехвърчат като отбрулени от вятъра листа; месец след месец, ден след ден, богати на събития и стремежи, на спомени, които бледнеят и бавно вехнат — остава само крехкото ехо на далечното минало. Поглеждам назад и се виждам като дете, юноша, млад мъж, любовник и сетне горко опечален съпруг и баща на най-милото си. Виждам около себе си само стари хора, потънали в грижите на своята възраст; старци в овехтели дрехи, които танцуват, местят крака внимателно и бавно в сложни и непонятни за младите стъпки; старци, които разказват отколешни истории, поднесли съсухрени ръце над огъня, кожата им досущ набръчкан пергамент, гласовете им като шумолене на изсъхнали царевични листа.

Ето, върви старец през буйната августовска трева, носи наръч дърва, облечените в ръкавици пръсти белят дървесната кора; той е възрастен, но висок и изправен, бялата му коса се вее като ореол на древен ангел; след него върви куче; и то е старо, в кучешката си възраст дори може би по-старо от мъжа, посивялата му муцуна е запенена, езикът — увиснал, опашката — лениво размахана. Вечерта е топла. В околната зеленина вече се виждат червени кръпки, жуженето на рояците насекоми заглъхва. Ясените, които напролет първи разлистват клони, сега първи ги ронят. По горския килим се валят множество борови иглички, зрелите къпини протягат клонки и сякаш подкачат мъжа, който крачи сред тях в хармония и ритъм с околната природа.

Това е животът му — част от околното битие. С разкопчано сако и твърди стъпки той крачи, без да се обръща. Досега е въртял острата брадва, изпробвал е отдавнашни умения — ловък замах и точно попадение, съвършено око и усет за време и място. Дървото пращи, клонът се цепи където трябва, отново замах, отново пукот, старите мускули играят като гъвкави влечуги под шарената риза. Сетне наглася наръча: дръвце връз дръвце, размества едно, слага друго, окото му е вездесъщо — купчинката расте и се оформя добре сглобена. Ще ги носи и нищо няма да падне, няма да му убива, нищо няма да загуби или забрави. Методичен човек. Ще дойде зима и време за огън — той ще отиде в навеса и ще намери онова, което му трябва — на същото място, в същия ред и изправност. Когато се наведе, коланът ще стегне поомекналия корем, все пак минали са доста годинки. Ще въздъхне и ще си каже, че е бил млад, макар и отдавна. Тогава на колана са висели кобур и белезници, палка. А значката му е светела като сребристо слънчице.

И аз ще остарея и ще стана като този мъж. Ако, разбира се, Бог ми даде тази възможност. Ако ме пощади, може би ще намирам същата радост и упование в същата рутина, движения, нагласа. И ще чувствам как кръгът се затваря — като се превръщам в него, който е направил онази, дето е създала мен. И така ще го възпоменавам, с тези негови всекидневни действия — по-могъщи от хиляда молитви: ще правя същото, което дядо е вършил — пред и в същата къща, в същите гори, със същата брадва, а вятърът ще носи спомена за него, ще го нашепва в ушите ми и аз ще бъда щастлив. Дядо ми ще живее в мен и чрез мен, а духът на кучето му все така ще броди някъде наоколо, понякога ще чувам радостния му лай.

Ще ме попитате какво точно виждам сега? Виждам онези ръце, за които споменах — ръцете на дядо, поднесени над огъня, и чувам гласа му да разправя за Калеб Кайл и за дървото със странен плод някъде на прага на пустошта. Дотогава не ми е казвал тази история и никога няма да ми каже как завършва, защото тя няма край — поне не и за него. Аз ще бъда онзи, предопределен да я завърши вместо него и да затвори цикъла.

Първа изчезнала Джуди Гифън — от Бангор, през 1965 г.‍ Била висока, стройна, деветнайсетгодишна. С дълга черна коса и сочни устни, създадени сякаш само за целувки. Работела в шапкарски магазин и една топла априлска вечер не се завърнала у дома. Търсили, питали, претърсвали, но така и не я намерили. Снимката й била поместена във всички вестници и така си останала — замръзнала като в кехлибар за вечни времена, усмихната от страниците на хилядите броеве.

Рут Дикинсън от Корина, стройна русокоса красавица, изчезнала втора — някъде в края на май, малко преди 21-вия си рожден ден. Трета била Луиз Мур от Източен Коринт, последвали я Лорън Трълок от Скохигън и Сара Рейнс от Портланд — всичките през интервал от няколко дни през септември и всичките от красиви по-красиви. Сара била учителка, на 22 години и най-възрастната от всички. Баща й Самюъл Рейнс е съученик на дядо ми Боб Уорън, който пък бил кръстник на Сара. Последна изчезва осемнадесетгодишна студентка на име Джудит Мънди — след като ходила на гости в Монсън в началото на октомври. За разлика от другите тя била обикновено, възпълно момиче, но по онова време полицията, а и обществеността били доста загрижени и никой не обърнал внимание, че по нещо се различава от останалите изчезнали, а и по почерка на извършителя. Защото вече всички се досещали, че случилото се не може да бъде поредица от случайности. Както и в предишните случаи, и за Мънди организирали издирване в северните райони. Доброволно се включили много хора и между тях имало и доста мъже от най-южните части, такива като дядо. Той се присъединил към група, която обикаляла около езерото Себек, на десетина мили източно от Монсън. По това време вече загубвали надежда, че ще я намерят, и участниците малко по малко се разотивали. Останал само дядо.

Същата вечер той отседнал в едно хотелче и отишъл да вечеря в извънградски бар. Имало доста хора, и журналисти, и униформени полицаи. Всички приказвали за едно и също. Дядо си поръчал бира и изведнъж някой зад него попитал:

— Знаете ли за какво е цялата тази дандания?

Дядо се извърнал и видял висок, чернокос мъж с уста като разцепена с нож рана и жестоки, неподвижни очи. Акцентът му напомнял леко на южняшкия или така си помислил дядо ми. Носел тежки черни боти, светлокафяви кадифени панталони и тъмен пуловер, целият осеян с дупки, а отгоре му разкопчан кафяв гумиран шлифер почти до прасците.

— Търсят изчезналото момиче — отвърнал дядо.

Човекът му се сторил подозрителен. Имало нещо нередовно в него. В гласа, в поведението. Сладко-горчиво — така го определи дядо — като сироп, в който е сипан арсеник. Миришел на прясна земя и мухъл и още нещо неуловимо.

— Дали ще го намерят, как мислите? — отново попитал непознатият.

В очите му играели странни огънчета. Дядо помислил за миг, че на онзи му е весело.

— Може би — отговорил.

— Но другите не са намерени, нали?

Сега вече гледал дядо в очите, а лицето му придобило сериозно изражение, ако не смятаме играещите в зениците му пламъчета.

— Не, все още не са ги намерили.

— Вие полицай ли сте?

Дядо кимнал, нямало смисъл да отрича. То си личало достатъчно ясно.

— Но не сте оттук, нали?

— Не съм, служа в Портланд.

— Чак от Портланд? — запитал онзи, очевидно впечатлен от нещо. — И къде търсите?

— Около Себек, най-вече по южните части.

— Хм, езерото, значи. Добре, добре. Аз пък бих огледал около Литъл Уилсън, тя реката се пада недалеч от „Елиътсвил Роуд“. Заслужава си човек да надникне из онези места, ако има време, разбира се. По бреговете се намират доста скришни места.

Непознатият си поръчал уиски, хвърлил няколко монети на бара, сетне пресушил чашката до дъно.

— Утре пак ли ще търсите?

— Вероятно.

Онзи кимнал, избърсал устни с опакото на ръката. Дядо забелязал белезите по дланите и нечистотията под ноктите.

— Е, може би вие ще имате повече късмет от другите, щом сте от Портланд и прочие. Хората по моя край казват: „На стара къща й дай нов майстор.“

Изрекъл тези думи и си тръгнал.

На другия ден било неделя и дядо открил онова дърво със странния плод. Утрото било свежо и слънчево, птички чуруликали по дърветата, водите на Себек блестели. Оставил колата на една поляна край езерото, показал на местните значката си и се включил в издирването. Търсели по северния бряг заедно с малка група от двама братя и техен братовчед. Обикаляли до обед, сетне онези тримата тръгнали у дома за обед. Поканили и дядо, но той си носел храна, пък имал в раничката и термос с горещо кафе, та им отказал. Върнал се на поляната при колата и похапнал, седнал на една скала покрай водата. Леки вълни плискали в краката му, във високата трева пробягвали зайци.

Почакал, почакал, но другите не се върнали. Тогава дядо хванал пътя на север с колата и се движил, докато стигнал металния мост на река Литъл Уилсън. Той е решетъчна конструкция и като вървиш по него, отдолу се вижда мътният речен поток. От другата страна на моста пътят се раздвоява. Лявата част води за Онтуа и планината Борстоун на запад успоредно на „Елиътсвил Роуд“, който остава отсам моста, дясната — към Лейтън на изток. Речни птички прелитали ниско над водата и тръстиките. Отнякъде се обадило коприварче.

Но дядо не прекосил моста, а паркирал от същата страна и тръгнал пеша по брега — по едва забележима камениста пътечка. Реката течала пълноводна и бърза, по брега стърчали оголени скали; имало свлечена пръст и паднали клони. Дядо оглеждал склона, търсел навсякъде, където би могло да има нещо като скривалище. От време на време нагазвал във водата, за да заобиколи скала, по-дебело дърво или клон. Така малко по малко и най-отдалечените ферми и къщи останали далеч назад. Природата тук била съвсем дива и все по-често му се налагало да нагазва в реката, за да преодолява различни препятствия по бреговия скат.

Вървял вече близо тридесет минути, когато чул бръмченето на мухите.

Точно пред него се извисявала остра отвесна скала. Но имало достатъчно грапавини и дупки, че да се покачи по нея и да се добере до равното покрай отвесния бряг. Така реката останала отдясно, отляво имало просека в гъстата гора, откъдето идвало и жуженето на насекомите. Тръгнал по просеката, над нея дърветата сплитали клони досущ катедрален свод. Скоро стигнал малко сечище и дъхът му секнал. Гледката била ужасяваща, дядо повърнал и дълго време не успял да си поеме дъх.

Момичетата висели от клоните на дъб. Огромно, старо и зряло дърво с дебел, чворест ствол и здрави, протегнати във всички посоки като разтворени пръсти клони. Лекият ветрец бавно люлеел почернели на слънцето тела, с почти допиращи земята боси нозе, безжизнено провиснали ръце и глави с пречупени вратове. Огромни рояци гадни черни мухи се въртели наоколо, подлудени от вонята на гниеща плът. След като се съвзел, дядо прекрачил напред — вече различавал цвета на косите, заплетените в тях листа и дребни клонки, пожълтелите зъби, спуканата кожа, обезобразените кореми. Някои тела били голи, по останалите висели разкъсани рокли. Под струите на лекия бриз труповете гротескно танцували някакъв неземен танц, призраци на пет танцьорки, които никога вече няма да познаят силата на земното притегляне. Здрави, груби въжета държали телата за клоните. С клупове на шиите.

Били пет. Когато дошла полицията, свалили телата и ги разпознали. Джудит Мънди не била сред тях. Не я намерили и по-късно и накрая решили, че тя няма нищо общо със случая и убиецът на петте момичета не е отговорен за нейното изчезване. Трябвало да изминат повече от тридесет години, за да се разбере, че тази логика е погрешна.

Дядо ми разказал на колегите за мъжа в бара и думите му. Излязла заповед за незабавно издирване и било установено, че човек, отговарящ на дядовото описание, е бил забелязан в Монсън в деня на изчезването на Джудит Мънди. Сигнализирали и от Скохигън — само че описанията на очевидците били доста противоречиви. Един твърдели, че бил висок, други, че бил нисък, различавали се и относно цвета на очите и прическата. Този анонимен мъж останал заподозрян номер едно, докато в случая се появили нови улики.

В барака в Корина, собственост на семейство на име Флечър, намерили дрехите на Рут Дикинсън, окървавени и окаляни. Синът се казвал Куентин, бил на 28 години и страдал от някакво психическо заболяване. Съседи твърдели, че бил бавноразвиващ се, но припечелвал малко пари, като продавал дървени играчки, направени от самия него от любопитно оформени клони, които намирал из гората. Обикалял целия щат с автобусите на фирмата „Грейхаунд“, носел сандъче с играчките си — куклички, камиончета, свещничета. Оказало се, че Рут Дикинсън се е оплаквала и на семейството му, а по-късно и на полицията, че той многократно я задирял, вървял след нея, подхвърлял намеци и мръсни приказки. На един панаир опипвал гърдите й и се наложило полицията да предупреди бащата, че следващия път Куентин ще бъде задържан. Когато тези факти излезли наяве в хода на следствието, Куентин Флечър бил тутакси задържан. Отначало рутинно.

Но след като го разпитали, претърсили къщата и намерили въпросните дрехи. Куентин твърдял, че няма нищо общо с тях, разплакал се, кълнял се, че никога не е наранявал жив човек. Задържали го за процеса в килия на Мейнския щатски затвор. Всъщност опасявали се, че ако го държат в участъка, местни хора могат да се опитат да се доберат до него и да го линчуват. И вероятно и досега щеше да си е там и да си прави детските играчки за затворническия магазин, ако по време на преглед в лазарета не го нападнал един от старите затворници — далечен роднина на Джуди Гифън — и го намушкал три пъти във врата и гърдите със скалпел. Този, въпросният, лежал при смекчен режим заради добро поведение и помагал на затворническия лекар. Куентин Флечър починал от раните 24 часа по-късно, само два дни преди делото му да влезе в съда.

Това се оказало достатъчно за повечето хора. Случаят с онези убийства бил приключен фактически със залавянето на Куентин Флечър и скорошната му кончина в затвора. Но дядо не бе забравил човека от бара, огънчетата в очите му и подмятането за „Елиътсвил Роуд“ и реката. Месеци наред по-късно той се бе борил с човешките предразсъдъци и тъпо упорство, със скръбта на семействата и тяхната неприязън и бе продължил да обикаля и разпитва. С типичната за него кротка настойчивост и последователност. Единственото, до което се бе добрал, е едно име. За което мнозина били чували, но без да си спомнят къде, кога и как. И, разбира се, разкази на очевидци за видян от тях човек, който отговаря на даваното от дядо описание, във всеки град, където е имало жертва. Дядо успя да организира цяла кампания, даваше интервюта на журналисти вестникари, на радиостанциите и къде ли не и навсякъде лансираше идеята, че истинският убиец все още е на свобода. Но накрая омръзна на всички, дори и на семейство Флечър и хората се настроиха против него, та дори и старият му приятел Сам Рейнс.

Така постепенно човешката враждебност и безразличие му донесоха само неприятности. В службата упражниха натиск срещу него да напусне. Видя се принуден да се занимава със строителна дейност и лесовъдство, за да прехранва семейството си. Освен това правеше столове, маси и лампиони и ги продаваше на един магазин, поддържан от монахините францисканци в Орланд. Гледал съм го как работи — той не дялаше, а просто извайваше всеки отделен предмет с такова постоянство и любов, с такава всеотдайност и чувствителност, с които търсеше убиеца на петте девойки. За този случай той ми говори само веднъж. Онази вечер пред огъня, за която се опитах да ви разкажа. Вечерите бяха пропити с мирис на прясно отсечено дърво и смола, дядо си грее ръцете, в краката му кучето сладко похърква. Разкритието, направено от него, за жалост бе белязало живота му завинаги. Той не можеше да забрави петте обесени тела, картината не го оставяше на мира, преследваше го в съня му нощем. Не можеше да понесе мисълта, че убиецът ходи по земята ненаказан.

След като ми разказа тази история, аз вече знаех защо той често стои на верандата, загледан нейде с невиждащи очи, лулата му угаснала между зъбите. Това беше проклятието му — да мисли постоянно за случилото се преди десетилетия. Случвало се е да прочете във вестниците за някое изчезнало дете, да избута настрана недоядената храна и мислено да се зарее някъде из онези гори над „Елиътсвил Роуд“, а в ушите му не секва шепотът на убитите момичета.

А името, така или иначе, постепенно, години по-късно се бе превърнало в легенда и страшилище за децата в северните градове. Макар и никой да не помни защо и как точно. С него плашат непослушните деца: онези, които не искат да заспиват нощно време, онези, които обичат да ходят навътре из горите, без да се обадят на възрастните. Това име, което и аз самият бях забравил, се шепне вечер, преди да се загасят лампите, когато майчината ръка гальовно разбърква косата на малкия немирник и парфюмът й оставя приятно ухание в детската спалня след целувката и тихите думи: „Бъди добро момче и заспивай. И повече да не ходиш в гората, за да не те вземе Калеб!“

Все още виждам как дядо разбърква с ръжена тлеещите въглени в камината, подрежда ги както само той си знае, за да сложи отгоре им нови дървета. Искри като светулки летят нагоре в комина, а избилата по нарязаните клони смола пращи и със съскане капе в огнището.

— Калеб, Калеб Кайл — съска огънят и припява думите на популярна по този край детска песничка — „Калеб Кайл иде веч, зърнеш ли го, беж далеч!“, а пламъците хвърлят сенки върху дядовото лице.

Дървото пука, искрите хвърчат, а кучето в дядовите крака се стряска в съня си, надига глава и се оглежда, сетне пак заспива…