Джон Конъли
Дарк Холоу (21)

Двадесета глава

Върнах се при колата и потеглих на юг. Думите на онзи дъртак не ми излизаха от ума. Разбира се, може би имаше най-обикновено обяснение. Например чул е новините за изчезналата млада двойка — по тези затънтени места такива неща се разчуват удивително бързо и най-надалеч. Пък може да е бил в града и да ги е видял. Дявол знае! Да, ама не. Във всеки случай успокоявах се с едно — ако впоследствие излезе нещо важно, винаги зная къде да го намеря.

Минах през Гилфорд и Довър-Фокстрот, най-настойчиво обикалях и разпитвах — нищо. От автомат се обадих на Дейв Мартъл в Грийнвил и се разбрахме да се видим в „Света Марта“. Вече си говорехме на ти — изглежда, ни движеше взаимна симпатия. Беше ми нужна неговата помощ — иначе едва ли щях да стигна до доктор Райли — директора. Налагаше се да говоря с него за Емили Уотс.

И за Калеб Кайл.

— Чух, че си разпитвал за онова момиче, Коул — неочаквано рече Мартъл, тъкмо когато се канех да затворя.

Стреснах се. Не се бяхме виждали, откакто се бях върнал в Дарк Холоу. Той усети недоумението ми.

— Хей, човече, светът е малък, ти какво си мислиш! Тези неща се разчуват за нула време. При това ми се обадиха днес от Ню Йорк. И също питаха за нея.

— Кой ти се обади?

— Бащата — отвърна Мартъл. — Той пак е тръгнал за насам. Изглежда, здраво са се сджафкали с Ренд Дженингс и последният му се заканил — казал, ако иска да помогне на дъщеря си, да забрави пътя за Дарк Холоу. Та Коул ми позвъни с надеждата, че аз мога да му съобщя нещо, което Дженингс не желае да му каже. Вероятно се е обаждал и на областния шериф.

Въздъхнах. Познавах Уолтър, най-трудното нещо на света е да му поставиш ултиматум — все едно да заповядаш на дъжда да вали нагоре.

— Каза ли кога пристига?

— Сигурно утре. И май ще отседне при нас, а не в Дарк Холоу. Да ти се обадя ли, когато пристигне?

— Не, няма нужда — отвърнах бързо. — И така ще науча веднага.

Разказах му каквото знаех за случая и обясних, че работя по молба на майката — Лий Коул, а не на бащата. Мартъл се засмя — ясно чух смеха в мембраната.

— Чух, че си се появил и когато намерили Гари Шут. Ти, човече, наистина живееш сложно.

— Около Шут има ли нещо ново?

— Дарил завел горските на мястото, където открил трупа. Бая път са извървели, както чувам. Ще докарат колата на Шут за оглед и анализи, ама това ще стане, когато успеят да проправят пъртина в снега. Трупът е откаран в Огъста. Чух още нещо: Дженингс открил белези по трупа — изглежда, Шут са го били, преди да го убият. Ще разпитват съпругата му. Някои хора подхвърлят, че може да й е писнало от похожденията му и е намерила човек да се погрижи за него.

— Глупости — не се сдържах аз.

— Вярно — съгласи се той. — Значи ще се видим в приюта. Чао.

 

 

Когато пристигнах пред „Света Марта“, колата на Мартъл бе вече до главния вход. Самият той ме очакваше на регистрацията заедно с доктор Райли.

Докторът бе човек на средна възраст със здрави зъби, добре ушит костюм и сервилните маниери на продавач на ковчези. Дланта му бе мека и влажна. С мъка се въздържах да не си изтрия ръката в джинсите след ръкостискането. Не бе трудно да разбера защо Емили Уотс му е пуснала един-два куршума.

Райли надълго и нашироко разказа за случилото се, а сетне и за новите мерки за сигурност, които бе наредил в приюта. Те обаче не предвиждаха нищо друго, освен заключване на вратите и прибиране на всички предмети, с които може да бъде ударен един охраняващ. След доста увъртаници и обстоятелственост директорът се съгласи да удовлетвори молбата на Мартъл — да ми разреши да разпитам госпожа Шнайдер, съседка по стая на покойната Емили Уотс. Мартъл реши да ме изчака във фоайето — смяташе, че повече хора могат да изплашат възрастната жена. Още преди да тръгна по стълбите, той седна на един стол, качи крака на друг и се унесе в сън. Или поне така изглеждаше.

Госпожа Ерика Шнайдер се оказа немска еврейка, избягала в Америка заедно със съпруга си през 1938 година. Той бил бижутер, изобщо заможен човек, а и донесъл със себе си достатъчно скъпоценности, че да започне бизнес в Бангор. Според думите и живеели добре, но съпругът починал и тогава на бял свят излезли неплатените сметки, които той пък криел от нея през последните няколко години. Госпожата била принудена да продаде къщата и повечето от личните си вещи, а това я разболяло. Доста й се насъбрало за кратко време, изкарала и нервен припадък. Децата и я изпратили в приюта. Казали й, че там ще се чувства най-добре, още повече, че живеели доста далеч. Не че си правели труда да идват на посещения достатъчно често според думите й. Шнайдер прекарвала времето си пред телевизора и с книгите. При хубаво време обичала да се разхожда из градината.

Седнах срещу нея в малката й спретната стая, с грижливо оправено легло, малък дрешник със стари рокли в тъмни цветове и тоалетка с козметика, която видимо използваше всяка сутрин. Тя ми разказа всичките тези неща и неочаквано добави:

— Надявам се, че скоро ще умра. Иска ми се да се махна от това място.

Не отговорих. В края на краищата какво можеш да кажеш на такива думи? Мълчах, мълчах, накрая изтърсих:

— Госпожо Шнайдер, обещавам да запазя нашия разговор в тайна, но трябва да ми отговорите: обаждали ли сте се на човек на име Уилфърд в Портланд? Говорили сте с него за Емили Уотс, нали?

Тя премълча. За миг помислих, че ще се разплаче, защото извърна глава, а очите й се навлажниха. Тогава отново рекох:

— Госпожо Шнайдер, нуждая се от помощта ви. Убити са няколко души, изчезнало е младо момиче. Струва ми се, че тези събития са свързани по някакъв начин с госпожица Емили. Ако има нещо, което можете да ми кажете и което ще помогне за разкриването на престъпниците, моля ви, направете го! Моля ви, много ще съм ви благодарен.

Тя мълчеше, а ръцете й нервно играеха с коланчето на халата. Примигна няколко пъти и изведнъж започна:

— Да, говорих. Мислех си, че ще й помогна. Беше толкова сломена.

Сега започна да усуква колана и да го затяга, а в гласа й звучеше страх, сякаш той стягаше не кръста, а врата й.

— Защо? Защо беше сломена?

— Заварих я да плаче една вечер, може би още преди година. Прегърнах я, опитах се да я успокоя. Тя ми разказа някои неща. Първо каза, че на същата дата е рожденият ден на детето й — имала син, но се разделила с него… така се наложило, а и защото я било страх.

— От какво?

— От мъжа, бащата на детето — отвърна Шнайдер и преглътна няколко пъти.

Обърна се към прозореца и прошепна — повече на себе си, отколкото на мен:

— Каква вреда има, ако кажа истината? Какво значение имат тези неща сега? — направи пауза и продължи: — Когато била млада… баща й… Баща и бил много лош човек, господин Паркър. Биел я и я принуждавал да върши разни неща, нали ме разбирате? Секс. Дори и в по-късни години не я оставил да си иде, защото я искал при себе си.

Мълчах и кимах, а думите се нижеха една подир друга и скоро тя говореше в скоропоговорка, сякаш бързаше да свали някакъв товар от плещите си.

— После в града се появил друг мъж и той я ухажвал, накрая й станал и любовник. Тя не смеела да му каже за баща си, но един път се изпуснала за побоите. И този мъж — новият, намерил баща й в един бар и го пребил. Предупредил го повече никога да не я докосва.

Шнайдер махаше с пръст и правеше пауза след всяка дума за максимален ефект.

— Заканил се да го убие, ако нещо се случи на госпожица Емили. И тогава тя го обикнала. Но нещо с него не било наред — ей тук и тук — Шнайдер докосна челото и гърдите си. — Емили не знаела откъде е той, къде живее. Появявал се, когато си искал. Понякога изчезвал и тя не го виждала дни, дори седмици наред. Дрехите му миришели на дърво и смола, земя и мръсотия и веднъж, когато се върнал след продължително отсъствие, тя видяла засъхнала кръв по тях, а и под ноктите му. Казал й, че с камиона си неволно е ударил сърна. Сетне се изпуснал и казал, че е ходил на лов. Дребна лъжа, господин Паркър, но тя се усъмнила и започнала да се страхува от него.

По същото време започнали да изчезват момичета. На първо време — две. Веднъж, когато Емили била с него, подушила мирис на друга жена. А на врата му имало одраскано като от нокти. Тогава тя го запитала направо в очите откъде му е драскотината и той се развикал, че тя си въобразява разни неща. Сетне обяснил, че се одраскал на клон. Но Емили започнала да се съмнява и постепенно съмненията й се превърнали в сигурност: че той е отвлякъл онези девойки. Но защо? А вече била бременна от него. Отначало се страхувала да му каже, но сетне се изпуснала. Той се зарадвал — искал син. Така й казал: „Искам да е момче!“

Емили решила, че не може да си даде детето на такъв човек — така поне ми каза онази вечер. А се страхувала все повече и повече. Той все я питал кога ще ражда и настоявал да се пази, да не навреди на плода, който носи. Но то не било любов, господин Паркър, поне не в истинския смисъл на думата, а пък ако е било — ще да е била лоша, белязана любов. Емили подозирала, че той иска да вземе детето и тя никога повече няма да го види. По това време вече знаела със сигурност, че той е зъл човек. По-зъл дори и от баща й.

Една нощ, когато била с него в камиона му, до бащината й къща, се престорила, че има силни болки. Отвън, в тоалетната била скрила едно вързопче с… — Шнайдер се обърка и затърси думи: — … със, хм, нали разбирате, животински вътрешности, кръв, такива неща… Нали се досещате? Излязла, намазала се с кръв, запищяла, въобще престорила се, че е загубила плода.

Сега госпожа Шнайдер се развълнува, стана, разходи се из стаята и взе одеяло от дрешника. Наметна се с него и отново седна.

— Като му казала това, очаквала, че ще я убие. Той ревял като истински звяр, господин Паркър, като демон, див бяс, скубел й косите, удрял я и ругаел. Наричал я „боклук“, „безполезна твар“ и други такива, обвинявал я, че е убила детето. Сетне се извърнал и тръгнал нанякъде. След малко го чула, че рови в навеса с инструментите на баща й. Досетила се, че търси брадвата, и хукнала. Скрила се в гората, но той бил вещ следотърсач и я проследил. Успяла да се притаи в една яма, да спре дишането си за малко и той я отминал. Сетне изчезнал и повече не го видяла.

По-късно, може би сте чували, намериха момичетата убити, окачени на едно дърво. Емили знаела, че това е негово дело. Но той повече не се появил, а тя отишла при монахините в „Света Марта“. Вероятно им е казала от какво се страхува. Те я крили, докато родила, а после й взели детето. Оттогава тя вече не била същата. Отишла си, не зная къде е ходила, какво е правила, но много години по-късно отново се върнала. Сестрите я приютили. Когато превърнали манастира в приют, тя използвала малкото си спестени пари, за да остане в него. Тук не е скъпо, господин Паркър. Сам виждате — завърши Шнайдер и разпери ръце.

— Госпожо Шнайдер, споменавала ли е госпожица Емили името на онзи човек?

— Не зная… — започна тя.

Въздъхнах. Боже мой, тази жена загрява ли какво говоря? Погледнах я и осъзнах нетърпението си — не бях изчакал да свърши.

— Да, госпожо Шнайдер? — подхвърлих окуражително.

— Не зная фамилията… само малкото му име — продължи тя и тържествено вдигна ръка във въздуха, сякаш да призове нечий дух от ми налога — Калеб. Така го наричаше…

 

 

В главата ми едновременно забушуваха стотици мисли, нахлуха рояк спомени — същинска снежна виелица. Представях си разлюлените от вятъра тела на окачените девойки. И дядо ми — загледан в тях, изпълнен с гняв и мъка, потискащ погнусата си от нетърпимата воня на разложена плът. Какво ли е мислел в онзи миг, самият той съпруг и баща? Всъщност помня някои негови размишления. Тези млади жени никога няма да бъдат майки, никога няма да имат любовници и съпрузи, никога няма да бъдат целувани и те самите никого няма да целунат, към никого няма да се притиснат нощем, никого няма да приласкаят в омаята на горещите си тела. Колко струва един отнет човешки живот? Кой може да оцени отнетия потенциал за създаване на нов живот? Дядо никога не можа да забрави онази гледка: разкъсаните женски утроби…

Изправих се и пристъпих до прозореца. Снегът си вали все така кротко и сега градината отвън изглежда мирна и тиха, дърветата обкичени в празнично бяло. Но това е само илюзия, лъжа. Нещата си остават все същите и природните промени могат само временно да прикрият същността им. Представих си Калеб, разярен, с брадва в ръка, тичащ в мрака на гората, освирепен от смъртта на неродения си син. Убеден, че е предаден от слабото, невярно тяло на една жена, която за известно време закрилял и в чиято утроба излял семето си. И тогава убил следващите няколко млади жени, задъхан от злоба и ярост, дал пълна свобода на разрушителния демон в себе си. Окачил ги като коледни украшения на едно горско дърво, за да ги намери коренно противоположен на него човек — толкова различен, че приемал смъртта на тези човешки същества като лична загуба. Светът на Калеб ли? Свят, в който нещата мутират в своите противоположности — съзиданието в разрушение, любовта в омраза, животът в смърт.

Пет мъртви, но изчезналите са шест. Къде е последното момиче? В архивата на дядо то фигурира на цяло снопче листа: с описани до минутата действия в деня на изчезването, всъщност до самия му миг. На един от тях е прикрепена снимка на пълничка, семпла девойка на име Джудит Мънди. От онзи тип хора, които години наред трудолюбиво и с постоянство обработват тънката, не особено плодородна почва, за да създадат дом и семейство, да изкарват едната прехрана. Кой ли ще се сети днес за нея, кой ще пролее една сълза за тази отдавна изгубена и забравена Джудит? Само родителите. Само те помнят своето чедо, само те усещат липсата му, само те го зоват нощем в съня си — глас в пустиня, зов над бездънна пропаст — без отзвук, без ехо.

— Защо ли е сторил тези ужасни неща на онези момичета? — това е гласът на госпожа Шнайдер.

Чувам го нейде отдалеч и нямам отговор на въпроса и. Всъщност познавам хора — стоял съм лице в лице с такива, — които са убивали десетилетия наред безнаказано и до последния си миг не могат да дадат точен отговор защо са го вършили. С тъга се сетих и за загубата на приятеля си и колега Уолтър Коул. Уолтър — Праведния, който ми бе обърнал гръб. Уолтър, който интроспективно се вглежда в себе си и убеден в правотата на собствената си праведност, създава образа на Грешника. Последният е нещо, което се заражда като малък тумор от злост и зла воля, като първата попаднала под властта на раковите образувания клетка, която тепърва ще се разраства и разсейва из тялото на жертвата. В по-късни години Уолтър ми приличаше на математик, зает с проста задача, която постепенно сам усложнява, превръща в нови и нови абстрактни измерения, изважда я от сферата на реалното и плоскостта на нормалното й съществуване, за да й придаде планетарни мащаби — докато самият той загуби представа за първоначалния проблем.

В това се крие и сила, но и голяма слабост. В крайна сметка той не се вглеждаше достатъчно дълбоко в самия себе си; може би защото се опасяваше и там да не открие някаква следа на Злото. Отхвърляше подтика да се самоопознае така, че да може да разбира другите. Да се самоопознаеш, според мен значи да си наясно със собствения си потенциал да вършиш добро, но и зло. А Уолтър Коул никога не поиска да допусне, че самият той е в състояние да извърши нещо лошо. На каквото и да е ниво. И когато аз извърших неприемливи според него неща от морална гледна точка, като например това, че наказах хора, които бяха сторили безчет злини, Уолтър ме откъсна от себе си и постави помежду ни бариера. Той смяташе, че моите постъпки ме причисляват към категорията на грешниците, а забравяше, че самият той ме изпрати по следите на престъпниците, като отлично съзнаваше как ще постъпя, когато най-сетне ги открия. После ме лиши от приятелството си. Осъзнавам вината си, дълбоките си недостатъци и слабости: изгарящата болка, незарастващата рана, гнева, угризенията, пламенното желание за мъст. Тези фактори са ме движили и подтиквали често и аз си го признавам. Може би всеки пореден път съм убивал по нещо от себе си, отнемал съм частица от стария Чарли Паркър и най-вероятно това е цената, която съдбата ми е определила да плащам. Но фундаментално погледнато, Уолтър е добър и свестен човек, макар и да има една голяма грешка: смята се за много по-добър, отколкото е в действителност. Грешка, типична за повечето свестни хора.

— Изглежда, причината е била в майката — обади се отново госпожа Шнайдер.

Облегнах се на прозоречния перваз и нарочно премълчах — нека тя запази инициативата.

— Веднъж, когато този Калеб бил пиян, той разказал на госпожица Емили за майка си. Тя била суров човек, толкова груба и властна, че бащата избягал от нея и по-късно загинал във войната. Тя, господин Паркър, биела собственото си дете много често, биела го със сопа или с верига. Но това не било най-лошото, не… тя… нощем идвала при него и го карала да върши разни гадости. Опипвала го, възбуждала го, изнасилвала го. Сексуално се гаврела с него, господин Паркър. А после отново го мъчела — скубела му косите, теглела го за краката, ритала го навсякъде, докато започвал да кашля кръв. Връзвала го с вериги извън къщата — също като куче — гол в дъжда, снега. Той сам разказал всичко това на Емили.

— А споменавал ли е къде е ставало това?

Шнайдер не знаеше тази подробност.

— Май че е било някъде на юг от тук. Не зная, но ми се струва…

Замълчах си — този тип хора веднъж като се разговорят — доста интересни неща може да чуе човек. Иначе и дума е трудно да измъкнеш от тях.

— Медина! — изведнъж възкликна Шнайдер, а очите й пламнаха в триумф. — Изпуснал е нещо за Медина…

Записах името.

— Какво е станало с майката?

Госпожа Шнайдер се завъртя на стола, поколеба се, заекна, сетне изплю камъчето.

— Ами той… тттой я убил.

Вратата зад мен се отвори и влезе една от сестрите. Донесе чайник с кафе и две чаши, заедно с поднос курабийки. Може би доктор Райли се бе разпоредил. Шнайдер видимо се изненада, но бързо се съвзе и пое ролята на домакиня — наля ми кафе, предложи захар, мляко. Започна да настоява да си похапна от сладките, но аз отказах. Бях сигурен, че по-късно ще й дойдат много добре. Оказах се прав. Тя ме погледна въпросително още веднъж, аз поклатих глава и когато сестрата вече я нямаше, Шнайдер събра остатъка в две салфетки и ги скри на дъното на едно чекмедже. Навън вече притъмняваше, макар че още беше почти ранен следобед. Натрупаха се снежни облаци, небесата се начумериха, а Шнайдер се разприказва още повече. Само че за Емили Уотс.

— Тя не беше от онези жени, които говорят много, господин Паркър. Поздравяваше, подхвърляше дума-две за времето и край. И само онзи път ми говори за своето момче — повече никога не стана дума. Всяка друга от пансионерките, отвориш ли дума за деца, ще ти наприказва куп неща за близки, внуци и правнуци, съпрузи или съпруги. Също както и аз самата, господин Паркър… аз много говоря, нали? Нямам мярка в приказките. Но не и госпожица Емили, не.

Шнайдер не бе съвсем загубила немския си акцент, тук-таме изпускаше по някоя немска дума или израз, макар че явно се бе старала да усвои английския добре и в това отношение бе постигнала много.

Тъкмо щях да се обадя и да кажа, че всичко, което разказва, е много интересно, но тя вдигна ръка и ме спря.

— Не се опитвайте да ме придумвате, че ви е било много интересно. Недейте! Не съм младо момиче, което се нуждае от комплименти и навивки, нали?

Нещо в тона, лицето и усмивката й подсказваше, че на млади години е била хубавица и вероятно е имала множество ухажори, които са се навъртали около нея с „комплименти и навивки“. Отново замълчах, а тя продължи:

— Така че Емили за такива работи почти не говореше. В стаята й снимки нямаше, нито картини. Пет години съм тук, а тя само ще ми каже: „Гут морген, фрау Шнайдер“… ах, простете, аз пак на немски! „Какъв хубав ден, госпожо…“ и прочие. Онзи разговор бе нещо много изключително и мисля, че по-късно тя се срамуваше и съжаляваше за словоохотливостта си. Гости и посетители никога не е имала — освен тогава, когато дойде онзи младеж.

Аз за малко не подскочих и веднага се наведох към нея. Тя приближи глава към моята и заговорнически рече:

— Значи, той дойде няколко дни след като се бях обадила на господин Уилфърд — а то пък беше след като видях съобщението му във вестника. Вдигна се една тупурдия, не ти е работа — първо някой се развика на долния етаж, сетне чух шум от тичане. Беше едър младеж, с големи, обезумели очи — той притича покрай моята стая и нахлу при госпожица Емили. Уплаших се и за нея, а и за себе си, но като си взех ей онова там — тя посочи дебел бастун с глава, изваяна във формата на птица и метален шип на края, — … и след него…

— … значи, влизам аз в стаята, а госпожица Емили седи до прозореца, както аз сега, а ръцете й, ach — ей така — Шнайдер допря ръце до бузите си и отвори уста в изражение на пълен шок.

А той, значи, я гледа, гледа я едно особено и изведнъж… „Мамо, мамо?“. Ама, разбирате ли, господин Паркър, това не е… не е твърдение, а въпрос. А тя клати глава и само казва: „Не, не, не…“ — пак и пак. А момчето, младежът де, протяга ръце към нея, тя се дърпа назад, назад и още назад, докато допира гръб на стената и се свлича на пода.

Сетне чувам, че сестрите тичат към нас и викат ли, викат. Пристигнаха с онзи дебелия пазач, същия, когото госпожица Емили цапардоса през нощта, когато избяга. Избутаха ме от стаята, избутаха и младежа. Аз го гледах право в лицето, докато го изблъскваха навън, господин Паркър, и ви казвам, че той бе пребледнял като смъртник, все едно, че му отнемаха най-скъпото на света, все едно, че е видял да умира най-любимият му човек. Лицето му, ach, herr Parker, ах, прощавайте, значи, само да бяхте видели лицето му тогава. Той пак викаше: „Мамо, мамо…“, но тя не се обади.

Сетне дойде полицията и го отведе. А две сестри се върнаха, за да я питат — Емили питаха — дали е вярно онова, дето той твърдял. А тя им каза „НЕ!“ и аз я чух, както сега чувам вас. Каза още, че нямала син, нямала дете и не разбирала какви ги дрънка онзи младеж.

Да, ама същата нощ плака дълго и сърцераздирателно и аз я чувах през стената. Помислих си, че няма да се спре и ще умре. Затова влязох при нея, прегърнах я и се опитах да я успокоя, но тя повтаряше само едно нещо…

Шнайдер замълча, а ръцете й се раздрусаха силно. Стиснах пръстите й успокоително, а тя сграбчи ръката ми и дълго не я пусна. Стоеше със затворени очи, цялата разтреперана и я стискаше. За миг ми се стори, че ме взема за свое дете, за някой от онези, които рядко идват или изобщо не идват на посещение, които я бяха оставили така — на доизживяване в този северен приют, зарязана почти на произвола на съдбата. След известно време отвори очи и ме пусна. Сега се бе успокоила, ръцете й бяха стабилни.

— Госпожо Шнайдер — осмелих се аз, — какво повтаряше?

— Само едно: „Сега вече ще ме убие!“, „Сега вече ще ме убие!“… — отвърна старата жена.

— Кого е имала предвид? Младежа, който бе при нея ли?

Питах, но се досещах за отговора. А тя поклати глава и рече:

— Не, не той, а другия. Онзи, от когото винаги се е бояла — че ще я намери и довърши. И никой не е в състояние да я спаси от него… Онзи, който дойде по-късно — изведнъж добави Шнайдер. — Научил някак си и дойде…

Мълчах и изчаквах. Снежинките тихо валяха отвън, меко докосваха стъклата и се натрупваха на перваза.

— Случи се онази нощ, когато Емили избяга. Помня, защото ми беше много студено и поисках още едно одеяло. С мъка заспах, а сетне ме събуди шум. Навън бе черна непрогледна тъма без луна. Чуваше се някакъв шум — нещо като драскане. Станах от леглото — подът бе ужасно леден, краката ми изтръпнаха, ach so! Отивам до прозореца, дърпам пердето, но нищо не се вижда. Сетне пак чувам същия шум — драскане, стържене. Погледнах надолу и…

Тя видимо изживяваше онзи неистов страх отново. Той сякаш се излъчваше от нея — ужас, плътен като физическа субстанция, примитивен страх, който тресе цялото й немощно старческо тяло.

— … видях онзи мъж! Той се катереше нагоре към нашите стаи по водосточната тръба. Главата му бе извърната надолу и не можах да му видя лицето, но в мрака и без това различавах само мъжка фигура и ръцете — с тях се катереше нагоре, й ето! Стигна съседния перваз и се опита да отвори прозореца — блъскаше рамката навътре. Тогава Емили изпищя… изпищях и аз! Хукнах към долния етаж да търся дежурната сестра, а Емили отзаде ми пищеше ли, пищеше. Но когато дойдоха разбудените от виковете ми сестри, онзи човек вече го нямаше — беше изчезнал. Нямаше го и в градината, изобщо никъде…

— Какъв бе той? Висок, едър? Дребен, нисък?

— Вече ви казах, беше много тъмно. Нищо не успях да видя ясно.

— Възможно ли е да е бил онзи младеж — той се казва Били?

— Не, не, съвсем не бе той. Този ми се стори по-дребен. Другият — дето го наричате Били — бе с широки рамене — госпожа Шнайдер разпери ръце, за да ми покаже колко едър е Били. — Когато казах на сестрите, че мъж се катереше по стената, те се разсмяха и се спогледаха. Едната ми рече, че сигурно съм сънувала или още по-лошо — въобразила съм си го. Че ние, двете старици, се плашим една друга. Но това не е вярно, господин Паркър. Може би не го видях съвсем ясно — онзи човек, — но го усетих Той не бе някакъв си крадец, дошъл да вземе на две бедни старици евтините дрънкулки, не! Той искаше нещо друго, да, искаше да се докопа до госпожица Емили, да я накаже за онова, което му е сторила преди години. Как е научил къде е ли? Ами не зная… Всичко започна с идването на онзи младеж… а може би съм го предизвикала аз, след като се обадих на онзи Уилфърд. Може би аз съм виновна, а, господин Паркър? Кажете ми, моля?

— Не, госпожо Шнайдер, не сте виновна вие. Каквато и да е причината, тя е прекалено стара. Началото е някъде в отдавнашни години.

Шнайдер ме изгледа и с благодарност протегна ръка към мен, като същевременно рече:

— Много беше уплашена, господин Паркър. Толкова се страхуваше, че предпочете да умре.

 

 

След малко си тръгнах и я оставих сама в стаята — сама със спомените и угризенията си. Отвън бушуваше зимата — истински похитител на животворната дневна светлина. Като примигвахме срещу снежинките, ние с Мартъл тръгнахме към колите си. По пътя ме попита:

— Научи ли нещо, човече?

Не му отговорих веднага. Загледах се на север — към гората, към истинската пустош.

— Сам човек може ли да оцелее там? — посочих му с ръка към нея.

— Зависи от много неща — сбърчи чело Мартъл. — От дължината на престоя, дрехите, храната и екипировката…

— Тц, нямам това предвид — прекъснах го аз. — Може ли човек да свикне да живее там сам дълго време, години наред, изцяло да се приспособи към обстановката?

Мартъл ме изгледа и се замисли. Когато ми отговори, в тона му нямаше ирония или подигравка. Заговори съвсем сериозно и това още повече го издигна в очите ми.

— Не виждам защо не. Първите заселници по нашите места къде са живели? Нали именно там. Ако тръгнеш из горите, ще намериш сумати разрушени стари ферми в най-затънтени места. Не е било лесно, няма да е лесно и сега — от време на време човек ще трябва да се връща към цивилизацията. Но пък на онези хора преди два века как им е било? Значи е напълно възможно.

— И няма кой да безпокои такъв човек в пустошта, нали?

— Никой не ходи по онези места вече повече от петдесет години. Ако навлезеш достатъчно навътре в горите, няма да видиш нито горски, нито лесничей, нито който и да е от местните ловци. Ти да не смяташ, че някой се крие там?

— Да, смятам — рекох и му стиснах ръка за довиждане. — Лошото е, че, изглежда, е решил да се върне в цивилизацията, както каза и ти.