Джон Конъли
Дарк Холоу (17)

Шестнадесета глава

Ал Зи имаше офис над книжарничка за комикси на „Нюбъри стрийт“. Помещението не бе нещо особено, но пък местоположението си имаше своите достойнства: сградата разполагаше с няколко изхода, наоколо имаше кафенета, чайна и барчета, магазини за дрехи, сувенири и картини; блъсканицата бе постоянна: въртяха се прекалено много хора по всяко време — предимно туристи, любители на екзотичен чай, зяпачи и прочие. Освен това винаги можеше да се поръча кафе, ядене или напитки.

Настанихме се с Луис на масичка пред специализираната за сладолед сладкарница „Бен и Джери“, точно срещу офиса на Ал. Поръчахме си шоколадова мелба и големи кафета. Бяхме единствените отвън, вероятно защото бе достатъчно студено и сладоледът не бе подходящ за сезона.

— Мислиш ли, че вече са ни забелязали? — попитах Луис, а пръстите ми трепереха от студа въпреки героичните усилия да не почуквам с лъжичката по чашата.

Луис бавно отпиваше от кафето. Изгледа ме и измърмори:

— Висок, красив абаносов джентълмен и бялото му момче са седнали да похапнат сладолед на открито в разгара на шибаната зима, нали? И никой няма да ги забележи? Видели са ни и още как!

— Не съм сигурен, че ми харесва да ме наричаш „момче“ — звучи ми като прислужник — ухилих се аз.

— Че то точно това си значи, белчо. Затваряй си устата и си трай. Сегрегацията в Америка води началото си отпреди триста години.

Зад пердето на прозореца отсреща нещо помръдна. Силует на човек ли беше?

— Хайде да тръгваме — изправи се Луис. — Ако не беше този шибан студ, чернокожите братя тук отдавна да са взели властта.

Влязохме във входа до витрината на книжарничката. Изкачихме се по десетина стъпала и спряхме пред дебела дървена врата със звънец. Натиснах го, от говорителчето на домофона прозвуча глас:

— Да?

— Търся Ал Зи — рекох аз.

— Тука нема Ал Зи — отвърна ми гласът с доста тежък акцент и скоропоговорка, която прозвуча като „тунелзи“. Сетне домофонът изпращя и замлъкна.

Луис ме избута встрани и на свой ред натисна бутона.

— Да? — прозвуча същият глас.

— Слушай, човече, просто отвори шибаната врата.

Чу се изщракване, сетне релето избръмча и вратата се отвори. Влязохме, блиндираната порта се затвори зад нас автоматично. Изкачихме още четири стъпала и пред нас се откри преддверие, а зад него отворена дървена врата. На стената до нея се бе облегнал нисък, плещест мъжага с ръка близо до пистолета на колана, готов за мигновени действия при нужда. Единственото украшение по стените бе евтин часовник в черно и бяло, който тихичко отмерваше секундите. Предположих, че зад него е камерата за наблюдение. Оказах се прав — когато влязохме в големия офис, мониторът на бюрото на Ал Зи показваше празното стълбище.

В офиса бяха общо четирима. Първи — ниският набит здравеняк с пистолета. В лицето бе жълт като восъчна свещ. На тежко канапе с кръстосани крака се бе отпуснал по-възрастен, пълен мъж с увиснали като на ловджийски басет бузи. Бе облечен в черен костюм с бяла риза и червена връзка, а очите му бяха скрити зад тъмни очила. На стената до него лениво се подпираше младо конте, с палци в гайките на панталона отпред и достатъчно разтворено сако, че да забележим автоматичния патлак на кръста. Сивите му панталони бяха тесни като кюнци на глезените, където се спускаха върху каубойски ботуши с метални върхове. Бе картинка като рекламите за сапун от петдесетте години, ама сякаш току-що слязъл от страниците на някое тогавашно списание.

Луис пристъпи напред, като че не забеляза тези тримата. Гледаше четвъртия зад бюрото с монитора. До него на зелена подложка стояха черен телефон, писалка и бележник. Вероятно никога не гасяха мониторния екран.

Ал Зи приличаше на отлично коафиран погребален агент в отпуска — с изтъняла сребриста коса, грижливо сресана назад и полепнала по темето, за да открива високото чело. Лицето му бе мрачно, сбръчкано, очите като тъмни опали, устните — тънки и сухи, носът дълъг с широки и отворени ноздри, сякаш правени по поръчка за подобрено обоняние. Носеше строг официален костюм с жилетка, но бялата риза бе разкопчана на врата, вратовръзка нямаше. В дясната ръка държеше димяща цигара, лявата бе отпусната на бюрото. Ноктите й бяха чисти, добре подрязани, но без маникюр. Знаех, че Ал Зи е буферът между горния ешелон на организацията и по-ниските чинове. И изобщо отговаряше за спешното разрешаване на внезапно изникнали проблеми и неприятности. Това му бе специалността, а мнозина казваха, че направо имал Божи дар за този тип работа. Та това ме наведе на мисълта, че наистина не му трябва маникюр — защо ще му е нужен на човек, чиито ръце са почти непрестанно омърсени?

Пред бюрото столове нямаше, онзи на канапето се бе разположил по господарски, та останахме прави. Ал Зи кимна на Луис, сетне продължително се загледа в мен. Преценяваше ме. След известно време подхвърли:

— Я виж ти, я виж ти — прочутия — Чарли Паркър ни удостоил с посещение. Ако знаех, че ще идвате, щях да си сложа вратовръзка.

— Тебе май всички те знаят — измърмори Луис. — Ще пукнеш от глад като частно ченге. Как да те наеме човек за дискретна работа, като си известен колкото Джей Лено?

Ал Зи търпеливо изчака тирадата на Луис и тогава се обърна към него.

— Съвсем не очаквах толкова изискана компания, и вас имам предвид, иначе щях да помоля колегите да се стегнат най-официално, а така сме малко по домашному…

— Отдавна не сме се виждали — подметна вместо отговор Луис.

— Нещо съм закъсал с дробовете. Не ми понася въздухът на Ню Йорк, тук се чувствам по-добре — кимна Ал Зи и театрално размаха цигарата.

Всъщност истината бе малко по-различна: синдикатът вече не беше мощната стара организация. Светът на „Кръстникът“ бе рухнал много отдавна — още преди прочутият филм да се появи по екраните. Всичко бе останало в историята и имиджът на италианските семейства бе силно увреден — особено поради ролята им в хероиновата епидемия на седемдесетте години, а дейността на мафиоти като Джон Готи-син го бяха довършили окончателно. Появи се и пакетът закони РИКО — против рекета и организираната престъпност — и той нанесе мощен удар на мафиотския монопол в строителството, администрацията и навсякъде другаде. Хероиновият трафик по улици, ресторанти, сладкарници и пицарии бе спрян от ФБР още през 1987 г.‍ Старите босове измряха или отидоха по затворите.

Междувременно обаче живна азиатската мафия. Тя напусна тесните рамки на нюйоркския китайски квартал, пресече „Канал стрийт“ и посегна на „Малка Италия“, а чернокожите и латиносите се добраха до кокала на множество места извън Харлем. Ал Зи бе подушил смъртоносната заплаха още в зародиша й и дискретно се бе отдръпнал от деликатните операции, премествайки бизнеса на синдиката все по на север и по на север. Сега го бяхме заварили в този опърпай офис над книжарницата за комикси в опит да запази колкото бе останало от едновремешните стабилност и достойнство. А цялата тази обстановка показваше защо Тони Чистия е толкова опасен. Чели вярваше в някогашните митове и все още се надяваше да спечели лична прослава сред разпердушинените останки на стария ред. А всъщност крайните му действия вредяха на старите партньори, привличаха вниманието на полицията към тях и това ставаше точно в момент, когато организацията бе отслабнала и в уязвими позиции. На практика подвизите на Тони застрашаваха оцеляването на всеки около него.

Контето отляво отлепи гръб от стената и подхвърли:

— Тези мухльовци са въоръжени, Ал. Да им помогна да се поразтоварят, а?

С ъгълчетата на очите зърнах Луис да повдига вежди на половин сантиметър. Опитното око на Ал Зи също долови движението и той усмихнато рече:

— Желая ти късмет, само че нашите гости не са от хората, които лесно се отказват от играчките си.

Младият фукльо загуби част от самоувереността си и, изглежда, се досети, че тази работа може да има и неприятен завършек.

— Не ми изглеждат толкова печени — отвърна той несигурно.

— Я ги огледай пак — посъветва го Ал Зи.

Контето ни загледа, но очевидно не видя нищо особено. Изобщо прозорливостта едва ли бе силната му страна. Пак метна един поглед на шефа си, сетне пристъпи към Луис.

— На твое място не бих… — тихичко го предупреди последният.

— Ама не си на моето място — захлупи го контето, но в гласа му прозвуча неувереност.

— Вярно е. На твое място нямаше да се обличам като евтин сводник.

Това реши въпроса. Очите на младия светнаха гневно и той направи фаталната крачка.

— Мамка ти, шибана чернилк… — само тези думи успя да каже.

Сетне изхлипа и захърка. Защото тялото на Луис светкавично се изви, лявата му ръка сграбчи гърлото на младежа, дясната измъкна пистолета от кобура му на кръста и го захвърли на пода. Контето започна да се дави като риба на сухо, от устните му потече слюнка. Краката му бавно се отделиха от пода и ботушките с металните носове се заклатиха безпомощно във въздуха, докато желязната ръка на Луис постепенно го вдигаше нагоре. Лицето му порозовя, сетне почервеня силно. Луис не отпусна хватката, докато устните и ушите на онзи не започнаха да синеят. Тогава изведнъж разтвори пръсти и младокът тупна на пода като презрял плод. Отчаяно се давеше и мъчеше да разкъса копчетата на ризата си, сякаш това щеше да увеличи притока на въздух към дробовете му.

По време на въпросното представление никой в стаята не помръдна. Защото Ал Зи не бе дал знак, че е нужно. Той изгледа младия си войник с мимолетно съжаление и се обърна към Луис:

— Ще ви помоля да го извините. Днешните момчета се учат бавно. Израстват в мизерия, липсват им маниери и възпитание, изразните им средства са заучени от долнопробни филми и утайката на обществото.

Сетне кимна към ниския до вратата и нареди кратко:

— Заведи го в банята и му обясни грешките.

Заповедта бе изпълнена незабавно: с помощта на другаря си младият се изправи и с мъка тръгна към вратата. Човекът с костюма на канапето мълчеше. Ал Зи стана, отиде до прозореца и се загледа в улицата долу. Сетне се обърна и се облегна на перваза. Сега и тримата бяхме прави — това бе традиционен жест на уважение от негова страна.

— Е, господа, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен?

— Едно момиче, моя близка, дойде у нас преди няколко дни… — започнах аз.

— О, вие сте късметлия. Мен ми отидоха пет стотака последния път, когато ме посети момиче — рече Ал Зи и сам се засмя на плоската си смешка.

— Момичето е дъщеря на мой приятел — бивше ченге.

Ал Зи сви рамене.

— Моля да ме извините, но не виждам нищо общо…

— Ще видите. След нейното посещение имах среща с Тони Чистия. Бе малко болезнена за мен, но не мисля, че той получи голямо удовлетворение.

Ал Зи ме измери внимателно с очи, запали цигара, дръпна силно и учтиво ме подкани:

— Продължете, моля.

— Момичето е изчезнало. Искам да зная дали Тони я е отвлякъл. Възможно е да го е направил — като форма на натиск срещу мен. Ако е така — нека я върне. Мисля, че най-малко има нужда от сериозни неприятности от страна на полицията. Особено пък точно сега. Пък и вие също — рекох внимателно.

Ал Зи уморено потри чело и кимна мълчаливо. Сетне изгледа пълния на канапето. Онзи кратко мръдна глава, очите му си останаха все така непроницаеми зад очилата.

— Чакайте да се уточним — започна Ал Зи. — Вие искате да питам Тони дали е отвлякъл дъщерята на бивше ченге и ако е така, да му кажа да я върне. Така ли?

— Иначе ние ще трябва да свършим тази работа — обади се Луис.

— А знаете ли къде е? — попита Ал Зи. Сега вече усетих невидимо напрежение в стаята.

— Не — отвърнах. — Ако знаехме, може би нямаше да идваме при вас. Смятаме, че вие знаете.

Нещо в тона на Ал Зи при последния въпрос ми подсказваше, че и той не знае къде е Чели. Възможно бе Тони да действа в области извън неговия контрол; от друга страна, усещах, че самият Ал Зи е обсъждал положението точно преди ние да дойдем. За това говореше и присъствието на дебелия с очилата на канапето. Тези неща се усещат, въпрос на опит и рутина. Пълният не бе от хората на Ал Зи, поне не му бе подчинен. И със сигурност не бе нисък в йерархията, а от онези, които дават нареждания и задават въпросите. Може би нещата на Чели не вървяха. Ал Зи май че потвърди това със следващите си думи.

— При създадените обстоятелства би било неразумно вие да се намесвате — тихо каза той.

— Какви обстоятелства? — попитах го аз.

Той пусна две кръгчета дим и подметна:

— Частни бизнесдела — от онзи тип, в който странични хора не бива да се бъркат. И ако настоявате, ще се наложи да ви разубеждаваме.

— И ние също.

— Мъртъв човек не може да разубеди никого.

— Лесно е да се каже — свих рамене аз.

Стараех се да говоря непукистки, но заплахата си беше налице — ясна и пряка. Ал Зи загаси цигарата в пепелника и разтри фаса с далеч повече от нужната сила.

— Да разбирам ли, че ще настоявате да се бъркате в нашите дела?

— Не се интересувам от делата ви. Бях ясен — имам определен проблем.

— За момичето ли става дума? Или за Били Пърдю?

Това вече ме учуди. Дори ме стресна. Но след кратък размисъл си рекох: че какво пък толкоз? Ако има игра, защо Ал Зи да не е в нея? Какво му пречи. Този тип хора винаги ще протегнат ръка към търкаляща се по улиците плячка. Въпросът бе за отношенията с Тони. И за липсващите пари. Чии бяха те?

— Защото ако става дума за Били Пърдю, нещата може и да загрубеят — продължи той.

— Изчезналото момиче е приятел, а Рита Ферис — съпругата на Били — ми беше клиент.

— Този клиент вече не е сред живите.

— Нещата не се приключват така лесно.

Ал Зи стисна устни. Мъжът на канапето остана непроницаем, неподвижен, като истински Буда.

— Значи вие сте човек на принципите — подметна Ал Зи.

Произнасяше думата „принципи“ снизходително, като изтъркан термин. Но добави:

— И аз държа на принципите.

Не ми ги пробутвай тези приказки на мен, рекох си наум. Принципите са нещо скъпо и трайно. Едва ли Ал Зи притежава моралната устойчивост наистина да държи на принципи. Всъщност, ако съдим по делата му, той има морала на човек, който би се изпикал на горящ приют за сираци.

— Знаете ли, мисля си, че вашата и моята дефиниция за принципи се разминават — усмихнах му се.

— Може би да, може би не — усмихна ми се и той и сетне се обърна към Луис: — Вие къде седите в тази работа?

— До него — кратко кимна към мен Луис.

— Значи ще трябва да помислим за компромис — заключи разговора Ал Зи. — Аз съм прагматик. Ако действате внимателно, може би няма да се наложи да ви убивам.

— И ние също — отвърнах заядливо. — Благодаря за гостоприемството.

Сетне си тръгнахме.

 

 

Облаци се бяха сгъстили и беше още по-мразовито.

— Какво мислиш? — попита Луис.

— Че Тони действа соло и вероятно си вярва, че ще оправи бакиите преди Ал Зи да загуби търпение. Ти какво мислиш — дали Елън е при него?

Луис не побърза да отговори, очите му станаха далечни и студени.

— И да е, и да не е, пак всичко опира до Били Пърдю. И някой ще го отнесе много здраво.

Тръгнахме по „Бойлстоун“ и по-надолу спряхме такси. Луис се намести в колата и нареди на шофьора да кара към „Лоугън“.

— Може ли да направим едно отклонение? — намесих се аз.

И Луис, и таксиджията вдигнаха рамене едновременно. Луис ме изгледа.

— Искам да отида до Харвард — рекох и погледнах Луис. — Ти не идвай, ако не искаш. Ще се видим направо на летището.

— А, не, ще дойда — рече той и вдигна вежди. — Е, ако не смяташ, че ще ти разваля стила.

Таксито ни остави пред тежка сграда на име „Уилям Джеймс Хол“, недалеч от „Куинси“ и „Къркланд“. Оставих Луис да ме чака във фоайето и взех асансьора до етажа на катедрата по психология. Стомахът ми се свиваше от притеснение, дланите ми се навлажниха. В канцеларията учтива секретарка ме упъти как да намеря кабинета на Рейчъл Улф и веднага добави, че тя самата днес ще отсъства от факултета. Била на семинар извън града и щяла да се върне на следващата сутрин.

— Ако желаете, оставете съобщение, ще го предам — предложи тя.

Понечих да си тръгна веднага, но не го направих. Извадих си портфейла, а от него една визитка. Написах новия си телефон в Скарбъро и помолих секретарката:

— Предайте й това, ако обичате.

Тя ми се усмихна. Аз благодарих и си тръгнах.

С Луис се разходихме до близкото площадче, оттам хванахме такси и потеглихме за летището.

— Досега не си ли опитвал да я намериш? — попита ме той с лека усмивка.

— Веднъж бях решил, но нищо не се получи.

— Ти си по изненадите, а? Ще се появиш изневиделица, все едно си я дебнал, и ще я стреснеш.

— Защо да я стряскам, та ние се познаваме отдавна, Луис.

— А, така ли? — той ме изгледа и поклати глава. — Добре тогава. И какво се опитваш да направиш, ако, разбира се, не е тайна?

— Опитвам се да се извиня.

— Искаш да се съберете пак, нали?

Замислих се.

— Може би просто не желая нещата да продължават така, както са сега. Честно казано, не съм сигурен какво точно искам да правя. Пък и не зная дали съм готов…

— Но я обичаш?

— Обичам я.

— Тогава животът просто ще ти подскаже, когато си готов — рече той и повече не говорихме за Рейчъл.