Джон Конъли
Дарк Холоу (6)

Пета глава

На Роджър май му бе писнало да ме чака, защото когато пристигнах, бръчките по челото му бяха почти двойно повече.

— Ти заспа ли някъде, що ли? — попита ме нацупено, докато му подавах храната.

За Бога, това бе най-дългото изречение, което бях чувал от него.

Бърниках с вилицата из пилето с ориз, но вече нямах апетит. Появата на онзи дебел, кошмарен човек на „Конгрес“ ме бе разстроила. Не можех да определя точно защо, освен може би заради факта, че ми знаеше името и че от вида му ме побиваха тръпки.

Качихме се отново с Роджър на покрива и подновихме работата с бързо темпо, още повече, че се бе появил мразовит вятър, който не ни даваше мира. Привършихме в късния следобед, когато слънцето вече залязваше. Платих на Роджър, той кимна за благодарност и потегли към града. Пръстите ми бяха изтръпнали от чука, но бях доволен — така или иначе трябваше да свърша, преди да завали снега, иначе щях да си живея в нещо като леден замък. Взех си горещ душ да отмия мръсотията от косата и кожата и вече си правех прясно кафе, когато отвън чух шума на кола.

Излязох и в първия миг не я познах. Тя се измъкна от „Хонда сивик“. Доста бе пораснала от последния път, когато я бях виждал — косата й бе по-светла, вероятно боядисвана с нещо модерно. Детското тяло се бе развило, узряло — гърдите й бяха натежали, ханшът се бе закръглил. Стана ми малко неудобно от самия мен, като се усетих, че я гледам с очите на мъж.

В края на краищата Елън Коул бе едва двадесетина годишна и ужасно приличаше на баща си.

— Елън, ти ли си, моето момиче? — неволно извиках от верандата, преди да сляза долу, а тя се затича и се хвърли в прегръдките ми.

— Колко е хубаво пак да се видим, а, Птицо? — рече ми мило по прякор.

Не се стърпях и я прегърнах още по-силно. Елън Коул! Знам я от дете, помня всичките и лудории — нали ми е расла пред очите. Колко пъти съм играл с нея. На сватбата ми тържествено я поканих на танц — помня гордите погледи, които хвърляше на по-малката си сестра Лорън, и как игриво се плезеше на облечената в булчинска рокля Сюзън. Помня особено ясно един разговор с нея на стъпалата пред къщата на Уолтър — аз седнал с бира в ръка, тя полуразплакана. Тогава надълго и нашироко й разяснявах защо понякога момчетата се държат подличко и с най-готините момичета. През онези години обичах да си мисля, че едва ли в тази област има по-голям експерт от мен самия.

Елън и Сюзън бяха приятелки, а и Дженифър много я обичаше. Понякога със Сюзън излизахме на късно гости или кино и тогава Елън оставаше да пази Джени, а малката се радваше и никога не възразяваше. Сядаше в скута на Елън и се заиграваше с косата или с пръстите й и така заспиваше. От Елън извираше особена за младостта й сила — тя може би се коренеше в извънредната й доброта и способност да бъде съпричастна. Тъкмо това събуждаше у децата доверие в нея.

Два дена след убийството на Сюзън и Дженифър заварих Елън да ме чака в погребалното бюро, което трябваше да извърши последните ритуали. Мое задължение бе да отида там, да се уговоря с хората, да платя. Ужасно ме бе страх от това и мнозина ми бяха предложили да ме придружат. На всички бях отказал — с никого не ми се говореше, вероятно точно по онова време вече бях започнал опасно да се затварям в себе си. Не зная кога и как се бе озовала тя там, но видях колата й отвън, сетне някой ме прегърна и ми говори нещо успокоително дълго време в ухото. Не помня нито дума от казаното, но зная, че двамата заедно разглеждахме снимки-оферти на ковчези, катафалки и венци, а тя постоянно ме държеше за ръката. По едно време я погледнах, в очите й зърнах отразена собствената си мъка. Тогава почувствах, че и тя жали за двете ми най-скъпи същества — страдаше искрено, защото никога вече нямаше да може да прегърне Джени, а мястото, което бе отделила на Сюзън в сърцето си, завинаги щеше да остане празно. Такава бе Елън.

Когато си тръгнахме, стана най-странното нещо в живота ми, нещо, което никога не бих признал, че може да ми се случи. Седнах в колата й и се разплаках като дете — дълго и горко. А силата, стаена дълбоко в душата й, сякаш изтегли мъката и болката от мен, както някой чудотворен лек изтегля гнойта от подлютена рана. Тя ме бе прегърнала и тихо ми говореше нещо, а аз чувствах как облаците бавно се разсейват и след време ще мога да се изправя и да продължа.

След Елън от колата излезе младеж — смугъл, с дълга, черна коса, стигаща чак до раменете. Дрехите му бяха скъпи: и кожените ботуши (те май бяха „Замбърлейн“), и джинсите, висящата над тях тениска и най-отгоре платнената риза. Леко потреперваше от студа и ме гледаше подозрително с тъмните си латиноамерикански очи.

— Това е Рики — рече непринудено Елън. — Рикардо.

Втория път името му прозвуча с типичната испанска интонация.

— Рики, ела да се запознаеш с Птицата.

Той се здрависа с мен, пръстите му бяха силни. Сетне незабавно прегърна Елън през рамото с покровителствен жест. Покровителствен, прекалено собственически, а същевременно и някак несигурен — лоша комбинация. Поглеждах го под око, докато вървяхме към къщата, просто ей така — да не реши да се изпишка на вратата, докато влизаме, и да си я маркира като собствена територия.

Седнахме в кухнята, пихме кафе в големи сини пръстени чаши. Рики не каза нито дума — дори и едно „благодаря“ не му излезе от устата. Неволно си помислих колко интересна комбинация биха били с Роджър. Събери ги двамата и ще поставиш рекорд за най-късия разговор в света.

— Какво ви носи насам? — попитах Елън.

— Отиваме на север. Никога не съм ходила в тази част на Мейн. Мислим да отскочим до Музхед Лейк, да се изкачим на Маунт Катадин, ще се отбием и на други места. Може да покараме и ски.

Рики се изправи и попита къде е тоалетната. Упътих го и той се затътри натам с леко прегърбена, отпусната походка.

— Откога ходиш с латиноси? — изтърсих, без сам да искам.

Дявол го взел, просто неволно ми се изплъзна от устата!

— Този латинос има висше образование и докторска титла по психология — рече тя и лекичко се подсмихна.

— Айде бе! — пак се изпуснах, но всячески се стараех в гласа ми да не прозвучи подигравка или цинизъм.

И пак ми хрумна абсурдна мисъл — като онази за маркирането на вратата, — навярно е учил психология, за да може да се самоанализира?

— Виж, Птицо, той е добро момче. Наистина. Само е малко стеснителен, дърпа се, като види непознати.

— Говориш за него, сякаш е куче — пак изтърсих аз.

Ама че съм говедо! Ама нали и аз така си помислих… Вместо да се разсърди, тя ми се изплези.

— Свърши ли школото? — побързах да сменя темата.

Елън избягна прекия отговор.

— Задава се още учене.

— Ами. Какво? Психология ли?

— Ха-ха-ха, много смешно.

Но не се усмихна. Може би Рики изместваше мислите за семестриалните изпити.

— Как е майка ти?

— Добре е.

Замълча за малко, сетне:

— Тревожи се за теб и за татко. Той сподели, че вчера сте били на погребението, но не сте имали какво да си кажете. Мама мисли, че двамата трябва да се изясните помежду си.

— Не е толкова лесно.

Елън кимна.

— Чух ги да си говорят и други неща. Вярно ли е онова, което той разказва за теб?

— Поне част от нещата, да.

Тя прехапа устни, след това се замисли и, изглежда, стигна до някакво решение.

— Трябва да поговориш с него. Все пак вие си оставате приятели, а той няма много такива.

— Повечето хора са така — отвърнах й аз. — И да знаеш, Елън, опитвал съм се да му говоря. Но той ме е сложил на кантара и е отсъдил, че не тежа достатъчно. Иначе баща ти е добър човек, момиче, но е трудно да му влезеш в нормите.

Рики се върна и прекратихме разговора. Предложих им собственото си легло за през нощта и останах доволен, когато тя ми отказа. В противен случай сигурно нямаше да мога да мигна в него отсега нататък — само като си представя как онзи Рики я възсяда там.

Решиха да преспят в Портланд, а не в Огъста, и веднага на следващото утро да хванат пътя за Грейт Норт Удс — Големите северни гори. Подхвърлих, че могат да отидат в хотелчето „Сейнт Джон“ и да кажат на рецепцията, че ги пращам аз. Но ги оставих да правят каквото си знаят, макар и тази мисъл да не ми харесваше особено. Сигурен съм, че и на Уолтър Коул не би харесала. Някак усещах Елън като мое собствено дете.

 

 

След като си тръгнаха, се качих на мустанга и подкарах към Портланд и фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“. Имах нужда от известно разтоварване — мускулно и друго — след целодневната работа по покрива. Сама по себе си тя си бе физическо упражнение, но трябваше да разкарам дребните тлъстини, които вече се образуваха по корема ми и отстрани и заплашваха да станат все по-големи и по-упорити. Четиридесет и пет минути изкарах в гимнастическия салон в здрави упражнения за коремните мускули, краката и горната част на тялото, кръвта ми се раздвижи, ушите ми чак забучаха, сърцето ми тупаше като тъпан, а фланелката ми почерня от пот. Привърших, изкъпах се и се загледах в огледалото — дали пък онези тлъстинки вече не са се стопили? Хайде де. Такъв съм си — нетърпелив. И вече на 35 години. Тук-там в косата ми проблясват бели косъмчета. Осемдесет и нещо килца, около метър и осемдесет и доста несигурност. Трябва да се движа, да работя, да действам — иначе ме чакат липолизи и разни други гадни процедури за изсмукване на мазнините.

По дърветата на Олд Порт вече блещукаха коледни украшения и разноцветни светлинки; отдалеч се създаваше впечатлението, че самите дървета са големи декоративни крушки. Отбих се до книжарницата да си купя няколко книжки, сетне спрях пред „Джава Джо“ за едно голямо кафе и да прегледам вестниците. Прелистих „Вилидж Войс“ — хвърлих едно око на най-новите идеи на Дан Савидж за секса. Тази седмица бе представил човек, твърдящ, че не е хомосексуалист, а просто обича да се люби с мъже. За Савидж голяма разлика нямаше. Честно казано, и аз се замислих. Какво пък толкова, а? Помъчих се да си представя какво ли би рекъл Ейнджъл за този тип и веднага се сетих, че вестникът никога не би отпечатал негови думи в пряк цитат.

Навън заваля, по витрините потекоха тънки струйки, от капчуците се лееше вода и мокреше минувачите деца. Загледах се в дъжда, после се върнах към вестника. В същия миг с периферното зрение усетих, че някой се приближава към мен. Почти веднага подуших и миризмата и по гърба ми отново полазиха тръпки.

— Може ли да задам един въпрос? — попита определено познат глас.

Вдигнах очи и пак потръпнах. От безформеното като клисаво тесто лице ме гледаха същите студени и гадни очички, по голата глава блестяха дъждовни капки. Мирисът на кръв и одеколон сега се бе засилил и аз неволно се отдръпнах със стола.

— Искате ли да намерите Бога? — гледаше ме загрижено.

Досущ като лекар, укоряващ заклет пушач, който дори и на преглед продължава да си потупва джобовете с тайна надежда да намери забутана нейде последна цигара. В бледите месести пръсти стискаше някакъв религиозен памфлет, на чиято корица се мъдреше доста неумела рисунка на майка с дете.

Погледнах го озадачено, сетне ми мина успокоителна мисъл. Вероятно е член на някоя от онези секти — откачалки на тема Исус и спасяването на човечеството. Макар че тежко му и горко на Христос, щом такъв боклук като този се е заел да се бори за хорското добро.

— Когато Бог има нужда от мен, той знае къде да ме намери — отвърнах му в същия дух и пак се зачетох във вестника.

— Откъде знаете, че Господ Бог не ви търси именно сега? — продължи той и се настани на масичката срещу мен.

Чак сега се усетих — по-добре да си бях затраял. Имаш ли работа с религиозни маниаци, най-добре си затваряй устата и си налягай парцалите. Тези типове са упорити като мисионери, които проповядват словото Божие след месеци постене, молитви и обет за мълчание. Само че този пред мен съвсем не мязаше на религиозен фанатик. Отново ме обзе някакво смътно безпокойство. В шантавите му въпроси имаше подтекст, но той видимо ми убягваше.

— Винаги съм мислил, че Той е по-висок — отвърнах и го загледах право в очите.

— Големи промени настъпват — незабавно отвърна плешивецът.

Сега в очите му искреше някаква особена светлина.

— Ще бъдат низвергнати грешниците, разведените, прелюбодейците, содомитите и жените, които не уважават мъжете си.

— Току-що изредихте всичките ми хобита — заявих, без да отделям очи от неговите, свих вестника и със съжаление изпих последната глътка кафе. — И подобни приказки хич не ме плашат.

Той ме наблюдаваше внимателно — като змия, която се готви да нападне при първия възможен случай.

— Ще бъдат низвергнати и онези, които застават между ближния и съпругата му или момченцето му например — този път в интонацията му звучеше открита заплаха.

Изведнъж се захили и сега ясно видях зъбите му — малки, остри, пожълтели като на гризач.

— Вижте, господин Паркър, търся един човек и мисля, че вие можете да ми помогнете.

Отвратителните му устни се разтегнаха още повече и станаха морави, като готов да се разпука зрял плод, от който всеки миг може да бликне алена струйка.

— Кой сте вие? — попитах.

— Няма значение кой съм.

Огледа кафенето. Момчето зад тезгяха се бе зазяпало по момичето на масата пред витрината. Около нас нямаше никой.

— Търся Били Пърдю — рече той. — Мисля, че вие може да знаете къде да го намеря.

— Какво искате от него?

— В него има нещо мое. Искам си го.

— Съжалявам, ама не познавам човек на име Били Пърдю.

— Струва ми се, че лъжете, г-н Паркър — тонът и височината на гласа бяха същите, само че заплахата прозвуча отново.

Леко отметнах сакото назад — уж неволно, — нека види дръжката на пистолета.

— Господинчо, на мен пък ми се струва, че си сбъркал адреса — казах тихо. — Сега си тръгвам и ако станеш преди да съм си отишъл, ще използвам пистолета си, за да те трясна по главата. Ясен ли съм?

Усмивката пак проблясна, но очите му се втвърдиха.

— Ясен сте ми — отвърна и отново усетих онова съскане от предишния път. — Не мисля, че можете да ми помогнете.

— Гледай повече да не ми се мяркаш пред очите — подхвърлих и си тръгнах.

Зад гърба си чух:

— О, няма и да ме видите дори…

И това ако не бе вече явна закана, здраве му кажи. Извърнах се и тръгнах към вратата странично, като не го изпусках от очи. А той извади запалка зипо и подпали брошурката, която все още държеше в ръка. И през цялото време също ме гледаше в очите.

 

 

Взех си колата от паркинга на „Темпъл“ и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Прозорците й тъмнееха. Натиснах звънеца, никой не отговори. Отправих се към Скарбъро Даунс — към парцела на Роналд Стрейдиър, недалеч от пресечката на „Пейн Роуд“ и „Ту Род Роуд“. Спрях до сребристия фургон на Били Пърдю и почуках на вратата, но вътре нищо не помръдна, нямаше и светлини. Напрегнах очи през прозорчето, но не различих много нещо, освен типичната неразбория и боклуци. Отдясно на фургона беше колата на Били. Опипах капака. Беше студен.

Чух шума отзад и се обърнах. Почти очаквах отново да зърна онзи изрод с голата глава, стърчаща като цирей от яката на кафеникавия шлифер. Но не — беше Роналд Стрейдиър, облечен в черни панталони, сандали и тениска. Късата му черна коса бе скрита под бейзболна шапка. В ръце държеше калашник.

— О, взех те за някой друг — рече ми той и извинително погледна към автомата.

— Като кой например? — попитах го усмихнат. — За виетнамец ли?

Знаех, че Роналд обича това оръжие и се кълне в него. Мнозина служили във Виетнам си бяха донесли калашници и разправяха, че били много сигурни. Американските M1 заяждали в онези постоянни азиатски дъждове и нашите момчета често ги заменяли с взети от убити виетнамци трофейни автомати „Калашников–47“. Желязото в ръката му изглеждаше достатъчно старо, за да бъде именно онзи военен спомен, с който Роналд редовно се хвалеше.

— Абе, и така не е зареден… да не мислиш нещо… — рече ми той.

Видимо се чувстваше неудобно.

— Не, бе, Роналд. Търся Били. Да си го виждал?

Поклати глава.

— Не и от вчера. Не ми се е мяркал.

Май изглеждаше притеснен. Може би искаше да ми каже нещо повече?

— Някой друг да го е търсил?

— Не зная. Може би. Струва ми се, че снощи мернах някой да оглежда фургона, но може и да се лъжа. Не си носех очилата.

— Остаряваш, Роналд — усмихнах му се аз.

— Да бе, може да е бил и стар — отвърна ми той, явно недочул моята реплика.

— Слушай — започна пак, видимо загубил интерес към Били. — Разказвал ли съм ти за моето куче, а?

Реших, че повече няма какво да науча тук, и го прекъснах.

— Да, Роналд, да — разказвал си ми поне сто пъти. Може и пак да ми разкажеш, само че не сега, защото бързам.

Тръгнах към колата.

— Хей, Чарли — викна той след мен. — Нали не се сърдиш нещо, а?

— Не, Рони — викнах му в ответ, — не, не ти се сърдя. Чао.

 

 

Същата нощ заваля проливен, студен дъжд. Тежките капки биеха като пирони по новопоставения покрив. Но отникъде не прокапа, дори и от местата, които бях правил съвсем сам — без намесата на Роджър. Почувствах се удовлетворен и заспах крепко и спокойно. Вятърът потропваше в капаците на прозорците, старото дюшеме на къщата поскърцваше и пъшкаше. Години наред бях заспивал с успокоителните въздишки на тези отколешни дъски, с гласа на мама, разказваща нещо в съседната стая, с ритмичното потупване на дядовата лула по верандата. Действаха ми като приспивателно. По парапета отвън все още личаха кафеникавите петна от никотина. Нарочно не ги боядисвах — имаха за мен сантиментална стойност.

Не помня защо се пробудих. Навярно нещо обезпокоително е проникнало през здравата обвивка на съня ми. Отворих очи — дъждът бе спрял, къщата кротуваше, но космите на врата ми бяха настръхнали и нещо тревожно ме глождеше в стомаха. Имах неясни предчувствия, вероятно сетивата ми работеха подсъзнателно. Имаше нещо. Съзнанието ми постепенно се избистряше от упойката на съня с интуитивната сигурност за дебнеща опасност.

Тихичко се измъкнах от леглото, нахлузих джинсите и взех пистолета — „Смит и Уесън“ — от кобура до възглавницата. Свалих предпазителя и се огледах. Вратата на спалнята бе отворена — винаги я оставям така. Блъснах я лекичко — пантите са отлично смазани и тя се разтвори напълно безшумно. Внимателно пристъпих в коридора — на голите дъски.

Настъпих нещо меко и влажно и мигом се отдръпнах. Лунните лъчи проникваха през прозорците до предната врата, заливаха помещението в сребрист светлик. Луната бе огряла и старата закачалка за дрехи, няколкото кутии блажна боя и стълбата, които бях оставил отдясно на вратата. В тази светлина ясно забелязах нечии кални стъпки, които тръгваха от задната врата, минаваха през кухнята, стигаха до вратата на моята спалня и оттам се отклоняваха към всекидневната. Собственият ми бос крак се бе ясно отпечатал в оставения от нечия обувка тънък слой кал току пред спалнята.

Бързо проверих всекидневната, сетне банята и незабавно тръгнах към кухнята. Сърцето ми тупаше яростно в гърдите, от устата ми излизаше бяла пара — беше студено като в гроб. Преброих до три наум и рязко влетях в кухнята, пистолетът описа голяма дъга и за секунди покри всяко нейно кътче.

Нямаше никой, но задната врата бе оставена полуотворена. Някой с лекота бе отключил простата ключалка и си бе влязъл като у дома. По стъпките заключих, че трябва да е бил мъж — ходил е из къщата и ме е гледал как си спя. Боже мой! Спомних си кошмарната глава на онзи изверг и си представих как ме наблюдава — проснат, потънал в дълбок сън. И напълно безпомощен. Чак стомахът ме присви от притеснение. Излязох на двора, внимателно огледах терена около къщата. Светнах лампите в кухнята и на верандата, обиколих цялата постройка. Почти навсякъде имаше стъпки. Ясни отпечатъци в прясната кал. Доста бе отъпкано точно пред прозореца на спалнята — онзи ме е гледал и оттам.

Върнах се вътре, взех мощния фенер, облякох пуловер и проследих стъпките чак до пътя. Не бяха минавали кой знае колко коли и установих, че те продължават до банкета. Стоях на пустото шосе, гледах наляво и надясно. Нямаше никой. Върнах се у дома.

Сега огледах кухнята много по-внимателно. На масата в ъгъла й се мъдреше нещо. Взех го, но не в ръка, а с тънка кърпа.

Разгледах го внимателно. Бе детска играчка — малък дървен клоун. Тялото бе направено от отделни ярко боядисани пръстени, които се държат заедно благодарение на завинтената най-горе глава на ухилен смешник с островърха шапка. Дълго го изучавах, после поставих играчката в найлонова торбичка и я окачих до мивката. Заключих задната врата, проверих всички прозорци и си легнах.

По едно време, изглежда, пак съм се унесъл в неспокоен сън, защото ме споходи кошмар. Сънувах, че голяма черна сянка пристъпя в мрака, огромният й силует гротескно изпъква на фона на звездното небе. Видях и дърво. Самотно дърво на нещо като поляна, а от клоните му висят неясни силуети. Усетих мирис на кръв и сладникаво-отблъскващ парфюм. Нечии дебели и гадни като обелени кренвирши пръсти опипват голия ми гръден кош.

Видях как звездите умират една след друга, а нейде в мрака ридае дете.