Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Hollow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2014)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2011)

Издание

Джон Конъли. Дарк Холоу

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2000

Редактор: Василена Мирчева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954–733–178–7

История

  1. — Добавяне

На баща ми.

Първа част

Залутан, сам, преследващ

в леса на Злото грозен

родът човешки Отца си дири

и страх го е да го намери…

У.‍ Х.‍ Одън

Пролог

Колата е додж. „Додж Интрепид“ — паркиран с предницата към морето под чамов заслон. Светлините са загасени, ключът — в контакта, за да може да работи отоплението. Снегът все още не е стигнал дотук, но на места по земята се е образувал скреж или тънък лед. Отблизо долита звук на разбиващи се вълни; единствено той нарушава тихата зимна нощ. Нощ в Мейн, на плажа Фери Бийч. Неголям плаващ кей се люшка току до брега, целият отрупан с кошчета за лов на раци.

Дясната врата се отваря и Честър Наш бързо се мушва в колата, зъбите му тракат, дългото кафяво палто е плътно загърнато. Честър е дребен, жилав, дълговлас и, чернокос. Има тънък мустак, извит като пиявица над горната устна и надолу — по ъгълчетата на устата. Мисли, че с него е направо неотразим. Всички други смятат, че е пълна скръб и оттук прякорът му — Честър Веселяка. Ако искате да влудите Честър, няма нищо по-лесно — само му викнете: „Хей, здравей бе, Веселяк!“ Веднъж навря патлака между зъбите на Поли Блок — само за това, че онзи го нарече така. Блок пък се ядоса и за малко да му откъсне ръката. И като го заблъска по тиквата с юмруци — същински лопати, сто пъти му разясни причините за прякора и защо последният го дразни толкова много. Само че причините не са никакво извинение, нали така?

— Да се надяваме, че си си измил ръчичките — ехидно подхвърля Поли, който е на шофьорското място в доджа.

Дразни се, че Честър не отиде до тоалетната по-рано — както би постъпил всеки нормален човек, вместо да търси някое дърво в тъмното, че да пикае на него и да изпуска топлото от автомобила. Така де!

— Боже, какъв шибан студ! — вайка се Честър. — Най-шибаният клинч през целия ми шибан живот. Направо да му замръзне на човек оная работа. Още малко и ще запикая ледени висулки.

Поли Блок подръпва от цигарата и мълчи — гледа как огънчето става аленочервено, после бавно се превръща в сива пепел. И Поли Блок има готино име. Подходящо — Блок. Над метър и деветдесет, тежи най-малко сто и двайсе кила, а лицето му… Все едно го е удрял влак. Седне ли в колата, тя мигом се задръства. Каква ти кола, и на стадиона „Джайънтс“ да отиде, пак ще създаде навалица.

Честър хвърля око на цифровия часовник на таблото. Зелените числа сякаш висят в мрака.

— Закъсняват — процежда той.

— Ще дойдат — изпъшква Поли. — Ще дойдат, къде ще ходят…

Пак подръпва от цигарата и се заглежда през прозореца към морето. Макар че едва ли има кой знае какво за гледане. Само мастилен мрак и светлините на Олд Орчард Бийч отсреща. Честър Наш до него вади детска електронна игра и започва да щрака по нея.

Отвън вятърът духа, а вълните ритмично лазят по плажа — ту напред, ту назад. Само гласовете на двамата в колата се носят над замръзналата земя към другите, които гледат и слушат.

 

 

— … Обект две е отново в колата. Боже, какъв шибан студ — това е специалният агент Дейл Нътли от ФБР.

Той неволно повтаря току-що казаните от Честър Наш думи. Пред Нътли се мъдри параболичен микрофон — поставен е до малка дупка в стената на навеса за лодки. Отляво тихо пърпори задвижван от човешки глас магнетофон, класът му е „Негра“ — доста висок. Работи и насочената също към доджа камера за нощни снимки — „Баджър Ем Кей II“.

Нътли се е навлякъл: два чифта чорапи, наполеонки, дебели джинси, тениска, отгоре й памучна риза, вълнен пуловер, скиорско яке с дебела подплата, терморъкавици и сива вълнена шапка с наушници. С последната прилича на перуански пастир на лами, до голяма степен и на солиста на „Спин Доктърс“. Което и да е от двете, все едно — все си мяза на клоун с тази физиономия и наврените под шапката уши. Така поне мисли седналият на високо столче до него специален агент Роб Брискоу. Брискоу завижда за шапката — собствените му уши са ледени като кокалчета — и си казва, че би убил Нътли за нея. Ами да — стане ли по-студено, направо ще вземе да го пречука и да му свали шапката от безжизнената глава. За какво ще му е тя тогава? Майтап, разбира се.

Навесът за лодки е отдясно на паркинга на Фери Бийч. Оттам двамата агенти имат отличен изглед към доджа. Зад него минава частен път — по брега и към крайбрежните летни вили. Черен път на име „Фери Роуд“ води от паркинга на юг към „Блак Пойнт Роуд“ — шосето, което пък отива към Оук Хил и Портланд на север. Прозорците на навеса са напръскани с отражателен лак. Това е станало само преди два часа, за да не може никой да забележи скритите там агенти. Във всеки случай малко по-късно Честър Наш си е направил труда да се доближи до постройката и подозрително да се загледа в прозорците. Опитал несполучливо да отвори и заключените врати, сетне студът го подгонил и той тичешком се върнал в затопления додж.

За съжаление в навеса отопление няма, поне не и работещо. А ФБР не е счело за необходимо да снабди двамата си специални агенти с отоплителен уред. Резултатът е, че и Нътли, и Брискоу, особено вторият, мръзнат като рибари. Голите дъски по стените на навеса са ледени на допир.

— Колко време вече висим тук? — пита Нътли.

— Два часа — отвръща Брискоу.

— Студено ли ти е?

— Абе, ти по-тъп въпрос не можеш ли да измислиш? Целият съм на ледена висулка! Ега ти шибания студ!

— Ами защо не си носиш шапка? — пита го Нътли ехидно. — Трябва да знаеш, че човек най изстива през главата. Оттам организмът най-бързо губи топлина. Затова ти е хладно. Трябвало е да си вземеш шапка.

— Слушай, Нътли… — заканително процежда Брискоу.

— Какво? — пита колегата му.

— Мразя те!

Отстрани активираният от човешки глас магнетофон тихичко пърпори и попива всяка тяхна дума — с помощта на закачените на реверите на якетата им микрофони. Всичко се записва. Такива са правилата на операцията. Всичко. И какво толкова, ако това включва и завистта, и омразата на Брискоу заради шапката на Нътли?

 

 

Охраната на име Оливър Джъд я чува още преди да я види. Тя влече крака по подовата настилка, сякаш тътри нещо след себе си, и сама си мърмори под нос. Отваря външната врата, а Джъд излиза от будката, като със съжаление обръща гръб на работещия телевизор и парното, което му духа топъл въздух в краката. Отвън е тихо и студено; природата се е стаила, притихнала — сигурно пак ще вали сняг. Вятър няма и това все пак е хубаво. Но времето сигурно скоро ще се скапе още повече — все пак е декември. Тук, в Северен Мейн, зимата идва по-рано и понякога е доста грозна.

Джъд бързо тръгва към нея.

— Хей, госпожо, госпожо! Защо сте станали от леглото? Тук човек може да си навлече простуда, че дори и смърт.

При последните думи жената се стряска и за пръв път поглежда Джъд в лицето. Дребна и слабичка, тя се държи изправено и е една от най-представителните фигури в старческия приют. Той се нарича Дом за възрастни и носи името „Света Марта“. Охранителят си мисли, че не е толкова стара, колкото някои други обитателки на дома. О, има и такива, сякаш родени през Първата световна война. А тази жена е на около шестдесет, и то най-много. А щом не е толкова дърта, значи нещо друго не й е наред — с други думи, не е добре в главата. Сигурно е откачена. Косата й е сребристосива; тя виси свободно по раменете и стига почти до кръста. Светлосините й очи сякаш пронизват Джъд и гледат през него в далечината. Носи кафяви боти с връзки, облечена е в нощница, а отгоре й дълго синьо палто и червено вълнено шалче. Върви и в движение се закопчава.

— Отивам си — отвръща тя.

Говори тихо, но с удивителна решимост, сякаш е съвсем в реда на нещата шестдесетгодишна жена да напуска приют нощем, облечена само в нощница и евтина връхна дреха. И то точно когато прогнозите за Северен Мейн вещаят още сняг върху вече натрупаната и замръзнала поне десетсантиметрова снежна покривка. Джъд не разбира — как се е промъкнала покрай дежурните сестри и е стигнала чак до главната врата на приюта? Някои от тези бабички са хитри като лисички — мисли си той и се почесва по главата. Само да си обърнеш гърба и те хванали гората. Че къде пък ще ходят толкова? При някое старо гадже, което сигурно е хвърлило топа още преди тридесетина години — хили се той.

— Вижте сега, госпожо — успокоително й говори Джъд. — Не можете да излизате по това време. Хайде да се връщаме и да си лягаме, нали така? Аз ей сегичка ще се обадя на дежурната, а вие не мърдайте оттук. Ще ви приберат и ще се погрижат за вас за нула време.

Възрастната жена е закопчала и последното копче и отново поглежда Оливър Джъд. Той чак сега усеща, че старицата е уплашена от нещо. По-точно казано, направо е смъртно ужасена и се страхува за живота си. Джъд не може да каже как е разбрал това: просто някакво вътрешно, съвсем първично чувство му подсказва уплахата й, когато тя е вече съвсем наблизо. Очите й са широко разтворени, в тях се чете ням ужас, а и молба, ръцете й — вече закопчали копчетата — силно треперят. Толкова е уплашена, че самият Джъд започва да се оглежда. Тогава тя пак отваря уста:

— Той иде…

— Кой иде? — не разбира Джъд.

— Калеб. Калеб Кайл.

Очите й са като на хипнотизиран човек, гласът й трепери от ужас. Джъд поклаща глава и я хваща за ръката.

— Хайде, елате — казва й кротко и я повежда към пластмасовата скамейка до будката.

Настанява я и посяга към телефона.

— Вие постойте тук, докато извикам сестрата.

Кой, по дяволите, беше този Калеб Кайл? Името му звучи познато, ама не може да се досети със сигурност. Набира номера на сестринската стая, когато чува шума зад себе си. Обръща се и вижда жената, която почти се блъска в него. Сега очите и са присвити лукаво, съсредоточено, устните — стегнати в решителна гримаса. Ръцете й са високо над главата — държат нещо — и той вдига очи да види какво е то. Тогава тежката пръстена саксия литва към лицето му.

Джъд се извръща, полита, наоколо пада мрак.

 

 

— Нищо не се вижда в тая шибана тъмница — отново се оплаква Честър Веселяка.

Стъклата на колата са замъглени от дишането им и Наш има клаустрофобични усещания, подсилени още повече от масивното присъствие на Блок до него. Партньорът му мълчи, раздразнен от вечните Честърови вайканици. Сетне изтрива страничното стъкло с ръкав. В далечината просветват нечии фарове.

— Тихо бе — изръмжава грубо. — Ето ги — идват.

 

 

Нътли и Брискоу също виждат светлините. Минута преди това портативната радиостанция е изписукала: наблюдението съобщава, че по „Олд Кънтри Роуд“ в посока на Фери Бийч се движи кола.

— Какво мислиш? Те ли са? — пита Нътли.

— Сигурно — отвръща Брискоу и бърше кондензираната по якето му ледена влага.

В същия миг от завоя излита форд торъс и спира до доджа. През свързаните с параболичния микрофон слушалки на ушите им двамата агенти чуват думите на Поли Блок, който пита Честър дали е готов за действие. В отговор долита металически звук. Сигурно някой от тях сваля предпазителя на пистолета.

 

 

 

В приюта „Света Марта“ една от сестрите слага студен компрес на тила на Джъд. Наблизо стоят полицейски сержант от Дарк Холоу[1] на име Реслър и един от патрулните полицаи. Последният се хили под мустак. И на устните на Реслър играе нещо като усмивчица. В другия ъгъл на стаята е Дейв Мартъл, полицейският началник на Грийнвил, който е на пет мили[2] разстояние от Дарк Холоу, а до него и един от горските надзиратели.

Териториално и административно погледнато, „Света Марта“ спада към Дарк Холоу, едно от последните градчета от стария тип — от онези години преди индустриалната революция в американските гори постепенно да се разпростре чак до канадската граница. Във всеки случай Мартъл е чул за случая в дома и дошъл в жест на добра воля — да помогне, ако има нужда от по-мащабно издирване. Той не харесва Реслър особено, но тук няма място за лични симпатии и антипатии: професионализмът изисква работата да се върши както следва.

Мартъл е умен и въздържан човек — третият поред полицейски началник, откакто е създадено малкото градско управление. На него случаят хич не му се вижда смешен: ако бързо не намерят възрастната жена, тя просто ще загине. Къде-къде по-леки студове могат да ликвидират една крехка старица, а тази нощ не става дума за обикновен студ, а за началото на мразовете в Мейн.

Оливър Джъд знае, че ченгетата от Дарк Холоу му се присмиват: той винаги е искал да постъпи в полицията, но е прекалено дебел, нисък, пък и си пада малко нещо възтъпичък за нужните изпити. Мисли си, че вероятно имат право да му се хилят. В края на краищата той що за охрана е? Някаква си хилава бабичка да го тресне по главата и на всичкото отгоре да му вземе патлака. Да, да — сега Оливъровият чисто нов „Смит и Уесън 625“ е в нея, а само Господ Бог може да каже къде е самата тя.

Присъстващите се канят да започнат издирване. Начело ще застане доктор Мартин Райли — директорът на приюта. Той вече е облякъл кожена шуба с качулка, сложил си е ръкавици и непромокаеми ботуши. В едната ръка държи лекарска чанта с всичко необходимо за първа помощ, в другата — голям непромокаем фенер. А в краката му стои черен сак с топли дрехи и завивки — одеяла и термос, пълен с гореща супа.

— Не я срещнахме по пътя насам, значи е хванала напряко — Джъд чува тези изречени от някого думи.

Май че е Уил Патерсън — горският. Той е и лесничей, отговаря за дивеча и за рибното стопанство. Съпругата му държи дрогерия в Гилфорд, а задникът й е като зряла праскова, дето просто чака някой да я захапе.

— Теренът е много тежък — умува Райли. — На юг е Бийвър Коув, но началникът Мартъл не е видял никой по пътя насам. На запад е езерото. Може би се лута някъде из горите?

Радиостанцията на Патерсън записуква и той се дръпва встрани, за да говори необезпокояван от останалите. Почти веднага се извръща и възбудено съобщава:

— Засекли са я от самолета. На около две мили североизточно оттук — навлиза все по-навътре в гората.

Двете ченгета от Дарк Холоу, горският, доктор Райли и една сестра незабавно потеглят. Патрулният взима сака със завивките и тръгва последен. Мартъл поглежда към Джъд и вдига рамене. Реслър е дал да се разбере, че няма нужда от помощта му. Но полицейският началник има предчувствие или, другояче казано, неприятно усещане за случилото се. Ама много неприятно наистина. Той гледа към отдалечаващата се група хора — те вече навлизат сред дърветата, а из въздуха плъпват дребни снежинки. Завалял е ситен сняг.

 

 

— Хо Ши Мин — изтърсва Честър Веселяка. — Пол Пот. Хам Хам.

Четиримата камбоджанци го гледат студено, безизразно. Облечени са в почти еднакви сини вълнени палта, а отдолу носят сини костюми с официални вратовръзки. На ръцете — черни кожени ръкавици. Трима изглеждат доста млади — на не повече от 25–26 години, преценява Поли. Четвъртият определено е по-възрастен: сресаната му назад и обилно намазана с брилянтин възчерна коса е изпъстрена със сиво. Той носи очила и пуши цигара без филтър. В лявата ръка държи черно кожено куфарче.

— Хъм Хъм. Председателят Мао. Нагасаки — продължава глупашки да бръщолеви Веселяка.

— Няма ли да млъкнеш? — зверски изръмжава Поли Блок.

— Опитвам се да ги предразположа отвръща му другият.

Възрастният мъж дръпва от цигарата за последен път и с два пръста я отхвърля към плажа.

— Ако приятелят ви е приключил с дивотиите, може би ще започнем — казва той любезно и на отличен английски.

— Хм, разбра ли сега? — поучително се обръща Блок към зяпналия Честър. — Ето как започват световните войни.

 

 

— И този Честър ако не е истински задник — мърмори Нътли. Разговорът между шестимата отсреща звучи кристално ясно в тихия нощен въздух. Брискоу кима в знак на съгласие: онзи наистина е повече и от задник. Тъпанар. Нътли настройва фокусното разстояние на камерата да хване добре куфарчето в ръката на възрастния камбоджанец. Навежда се да провери резултата — включва в кадъра и Поли, разбира се, и онзи до него с куфарчето. Инструкциите им са да следят, да слушат, да записват. Не бива да се намесват. Такава е задачата, ще действат по-късно. Когато се изясни въпросната среща — защото те знаят само за нея — и евентуално ако се установи връзка между нея и Тони Чели в Бостън. Кола с двама техни колеги ще пресрещне доджа в Оук Хил, а друга ще проследи камбоджанците, където и да отиват.

Брискоу насочва бинокъл за нощно виждане към Честър Веселяка.

— Има нещо необичайно в палтото на този тип — мърмори той недоволно. — Не забелязваш ли нещо?

Все още наведен над камерата, Нътли я обръща леко вляво.

— Тц — отвръща той. — Хм, я чакай, чакай. Старо палто… интересна кройка… ръцете му не са в джобовете, а в онези цепки под гърдите…? Държи ги на топло, а? Ама не…

— Ако така ги топли — ръмжи Брискоу, — прави го доста дърводелски…

— Къде е тя? — обръща се възрастният към Поли Блок.

Поли маха с ръка към багажника на доджа. Камбоджанецът кима и подава куфарчето на един от по-младите. Онзи го отваря и поднася към Поли и Честър — да видят какво съдържа то.

Честър подсвирква.

— Ох, мамка му…

 

 

— По дяволите — възкликва Нътли. — Доста са мангизите — кеш!

Брискоу насочва бинокъла към куфарчето.

— Ух! Поне три милиона трябва да има.

— Достатъчно Чели да се извади от лайната, в които е затънал — подмята Нътли. — Колкото и да са дълбоки…

— Не ми говори — мърмори Брискоу.

— Ами кой е в багажника? — пита го Нътли.

— Еееее… и ти си един нетърпеливец. Нали затова сме тук — да видим.

Петимата пристъпват внимателно по замръзналата земя, устите им бълват облачета бяла пара. Наоколо дърветата извисяват снаги със зелени върхари към потъмнялото небе, а снежинките галят разперените клони. Теренът тук е каменист, а новият сняг го е направил хлъзгав и опасен. Райли вече се е подхлъзнал веднъж и си е одраскал пищяла. Над тях боботи двигателят на малката чесна — един от самолетите на рибното стопанство от Музхед Лейк. Силният му прожектор е засякъл нещо на земята и го държи в снопа светлина.

— Ако продължава да вали все така, самолетът ще трябва да се връща… — обажда се Патерсън.

— Вече стигаме — уверено отвръща Райли. — Още десетина минути и ще си я приберем.

Някъде пред тях изтрещява изстрел, след малко — още един. Снопът светлина на самолетния прожектор подскача веднъж-дваж, а машината започва да набира височина. Радиостанцията на Патерсън запращява и разгневен глас започва да обяснява нещо.

— Дявол го взел — въздиша Патерсън, а по лицето му се изписва удивление, — ама онази стреля по тях…

Поли Блок наближава багажника, а камбоджанецът почти се прилепва до него. Отзад младите разтварят палта и под тях лъсва метал. И тримата носят автомати узи, висящи на преметнати над саката ремъци. Стискат ръкохватките, пръстите им са на спусъците.

— Отворете — нарежда възрастният.

— Както кажете — отвръща Поли и вмъква ключа в ключалката, готов да вдигне капака. — Нали затова Поли Блок е тук — ей сега ще ви отвори багажника…

Думите са ненужни, името още по-малко. Ако камбоджанецът внимава в картинката, ще разбере това — Поли се престарава и произнася всяка дума високо и отчетливо.

 

 

— Зад шлицовете държи оръжие — неочаквано издумва Брискоу. — Онези шибани цепки са за по-лесна стрелба… по дявол…

— Оръжие ли? — объркано повтаря Нътли. — О, Боже, да бе, цепките…

Поли Блок отваря капака и рязко отстъпва назад. Топъл въздух полъхва откъм багажника. Там има нещо завито с одеяло, прилича на човешка фигура. Всичко става за няколко секунди. Камбоджанецът се навежда и отмята одеялото.

Под него се надига мъж — мъж с рязана двуцевка.

— Ама какво става тук? — пита камбоджанецът.

— Става напечено и чао — хили се Поли Блок, а двете цеви изригват пламъци. Тялото на възрастния подскача от многократните попадения.

— Мамка му! — реве Брискоу. — Давай, давай!

Агентът вади зигзауера и хуква към вратата. В движение превключва закопчания на ръката му предавател и зове екипа в Скарбъро на помощ. Отключва и излита в нощта.

— Ама чакай… нали не биваше да се месим — несигурно възкликва след него Нътли, но незабавно затичва след колегата.

Така не бива да става, мисли той. Ама съвсем не бива по този начин…

В същия миг се разтваря и палтото на Честър и двата скрити отдолу автоматични валтера зачаткват като високооборотни шевни машини. Картечни пистолети „Валтер Ем Пе Ка“ — тип парабелум, — скорострелни, смъртоносни. Предварително застанал на добре подбрана позиция, Веселяка е открил огън, когато двамина от общо тримата вече насочват узитата. Но за тях е късно.

— Сайонара — вика Честър и устата му се разчеква в широка усмивка.

Деветмилиметровите парабелуми плюят олово в гърдите на тримата камбоджанци. То минава като през масло — раздира скъпата кожа на куфарчето, елегантните вълнени лодени, снежнобелите ризи, кожата. Наш стреля ветрилообразно — куршуми валят и в тяхната кола — стъклата се пръскат, ламарината е надупчена на десетки места, разкъсана е тапицерията на седалките. За по-малко от четири секунди двата валтера са изстреляли 64 патрона срещу тримата. Резултатът е покъртителен: камбоджанците лежат препънати в странни пози като пречупени детски кукли, топлата им кръв топи тънкия леден слой върху почвата. Куфарчето е паднало наблизо, захлупено с отворените страни надолу. Няколко дебели пачки се търкалят наоколо.

Честър и Поли оглеждат сцената — свършили са добра работа.

— Е, какво се мъдриш още? — Поли е заядлив с Честър — както винаги. — Давай да прибираме зеленото и да се чупим.

Зад гърба му от багажника излиза човекът с рязаната двуцевка. Името му е Джими Фриб. Той се протяга и разкършва, сухожилията му пукат. Честър слага нова пачка на единия валтер, другия оставя в багажника на доджа. Тъкмо се навежда да събира разпръснатите пари, когато два гласа прозвучават почти едновременно:

— Федерални агенти! Горе ръцете! Не се мотайте! — това е първият глас.

Другият глас не е така категоричен, но е доста по-груб, а и странно познат на Поли.

— Я всички назад — дръпнете се от кинтите! Хей, ще ти пръсна шибаната тиква! Хайде, всички назад!

 

 

Старицата стои на малка открита полянка и гледа към небето. Снежинките кацат по косата й, по раменете, по протегнатите ръце. Устата й е широко отворена, старческото тяло — силно задъхано; тя задавено гълта студения въздух и едвам се държи на крака. Изглежда, не забелязва Райли и другите и те се приближават почти на десетина метра. Сестрата се държи най-отзад. Райли бързо крачи напред въпреки възраженията на Патерсън.

— Госпожице Емили — кротко говори той. — Госпожице Емили, това съм аз — доктор Райли. Дойдохме да ви отведем у дома.

Възрастната жена го поглежда и за пръв път, откакто са тръгнали, Райли има усещането, че тя съвсем не е луда. Очите и са нормални, спокойни, тя дори се усмихва.

— Няма да се върна — изведнъж казва тя.

— Но, мис Емили, студено е. Ако не дойдете с нас, може да се простудите, дори и да загинете тук. Носим одеяла и топли дрехи. Имаме и гореща супа. Ще ви сгреем набързо и ще ви отведем на безопасно място — у дома.

Старицата отново се усмихва. Странна усмивка — широка, въздържана, в нея няма нищо весело, а само недоверие.

— Не можете да ми помогнете. Безопасно място няма — не и от него.

Райли се смръщва. Сега си спомня нещо за тази жена. Докладвали са му. Да, имало е инцидент с посетител, а предната нощ госпожица Емили се е оплаквала, че някакъв мъж се опитвал да влезе през прозореца й. Тези твърдения остават без последици — почти никой не им вярва, но за всеки случай на Джъд е наредено на нощните дежурства да носи оръжие. Тези хора, възрастните, са трудни — те се страхуват от сянката си: непрестанно се опасяват да не се разболеят, стряскат се от посетители, понякога дори и от приятели и роднини, плаши ги и студът, вероятността да се спънат и да паднат, някой да им открадне останалите им дребни притежания, та дори и снимките, които са нещо като патерица за отслабнала памет.

Но най-вече се плашат от смъртта.

— Моля ви, госпожице Емили, оставете този пистолет и елате с нас. Ние ще ви помогнем, ще ви защитим. С нас никой няма да посмее да ви направи каквото и да е.

Жената пак клати глава. Отгоре самолетът прави нов кръг и прожекторът отново осветява дребната старческа фигура. Странна е тази бяла светлина — под нея дългата сива коса се превръща в искрящо като огън сребро.

— Няма да се върна пак там. Тук ще го посрещна — лице в лице. Това е неговото владение — тези гори. Тук някъде трябва да е и той.

В същия миг се променя и изражението й. Застаналият зад Райли Патерсън се сепва: струва му се, че никога досега не е виждал такъв краен ужас, изписан на човешко лице. То се разкривява, брадичката и устните се разтреперват, сетне се раздрусва и цялото старческо тяло — това е някакъв неземен, непознат и твърде буен тремор, мисли си докторът, доста подобен на култов екстаз. По съсухрените бузи рукват сълзи и тя започва да говори в скоропоговорка:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, ужасно много съжалявам…

— Моля ви, госпожице Емили — говори Райли и внимателно пристъпва към нея. — Оставете този пистолет. Трябва да ви отведем у дома.

— Няма да се върна у дома — твърдо повтаря тя.

— Моля ви, госпожице Емили, много ви моля! Трябва!

— Тогава ще трябва да ме убиете — казва тя просто, насочва оръжието към Райли и натиска спусъка.

 

 

Честър и Поли се оглеждат трескаво — наляво, надясно. Отляво, в самия паркинг, стои висок мъж с черно яке, закачена на ръката портативна радиостанция с микрофон и пистолет — зигзауер. До него има още един мъж — по-нисък. Той също държи зигзауер, но с двойна дръжка. На главата си вторият носи сива вълнена шапка с дълги наушници.

Отдясно на двамата, до мъничка дървена будка, където през лятото продават билетчета за паркинга, има друга едра фигура — изцяло облечена в черно, От глава до пети, че и черна ски маска като качулка, която покрива цялата глава. Той държи пушка тип помпа марка „Ръгър“ и диша тежко през кръглата цепка на маската.

— Хвани онзи — тихо шепне Брискоу на Нътли.

Зигзауерът на агента с шапката описва плавна дъга и се премества — от Поли Блок на фигурата в черно.

— Хвърли пушката, задник! — нарежда Нътли.

Пушката в ръката на онзи леко потрепва.

— Казах ти — хвърли пушката — вече крещи Нътли.

Очите на Брискоу отскачат за миг към човека с пушката. На Веселяка това му и трябва — той се извива и открива огън с валтера. Удря Брискоу в ръката, а Нътли в гърдите и главата. Двамата падат, Нътли умира на място — шапката почервенява още преди тялото му да е стигнало земята.

Брискоу открива огън от легнало положение и поразява Честър Наш в десния крак и слабините. Последният се поваля тежко и изпуска картечния пистолет. Пушката помпа започва да киха ритмично — звукът сякаш идва не от паркинга, а от гората отзад. Поли Блок се прегъва и залита — ударен е, но вече има пистолет в ръката. Зад него стъклата на колата се пръскат. Блок пада на колене, опитва се да вдигне ръка, не успява и тежко се захлупва по очи. Честър Наш се мъчи да вземе валтера с дясната ръка — с лявата се е хванал за чатала. Тогава Брискоу стреля още два пъти и Веселяка притихва завинаги. Джими Фриб хвърля двуцевката и вдига ръце точно навреме — още секунда колебание и Брискоу ще го убие.

Агентът се кани да стане, но в същия миг отчетливо чува типичния звук на вкаран в цевта патрон. Това е помпата.

— Лежи си там — предупреждава го гласът.

Агентът постъпва както му нареждат. Внимателно оставя зигзауера на земята до себе си. Крак в черна бота леко подритва пистолета встрани, по-надалеч.

— Ръцете на тила.

Брискоу изпълнява и тази заповед, макар че лявата ръка го боли. Сега вдига очи и вижда черната фигура с насочена надолу пушка. Нътли лежи извит встрани, очите му са широко разтворени, сякаш гледа към морето. Боже, мисли си Брискоу, каква каша се забърка… Тогава чува шума на двигателите — колите са все още сравнително далеч, но светлините им просвяткват зад дърветата. Мъжът с пушката също чува и вижда. Сетне бързо прекрачва до куфарчето. Главата му се накланя леко в посока към Брискоу, докато прибира и последната пачка и щраква ключалката. Джими Фриб използва този момент и неочаквано прави плонж към зигзауера, но напразно. Черната фигура го прострелва в гърба, преди дори да е стигнал до оръжието. Фриб умира, а Брискоу стиска глава с двете си ръце и безмълвно започва да се моли Богу.

— Стой си така легнал и не вдигай очи — предупреждава го онзи с помпата.

Брискоу изпълнява точно, но не затваря очи. До него минава поточе кръв и той леко измества лице, за да я избегне. Когато се осмелява да вдигне глава, черната фигура вече я няма, а фаровете на приближилите се съвсем коли го заслепяват.

 

 

Доктор Мартин Райли е на четиридесет и осем години и ужасно му се иска да стане и на четиридесет и девет. Има две деца — момче и момиче — и съпруга на име Джоани, която всяка неделя готви много вкусно печено. Мартин не е Бог знае какъв прочут лекар, затова и сигурно се занимава със старческия приют. Когато госпожица Емили Уотс стреля по него, той се хвърля на земята, покрива глава с ръце и започва ту да ругае, ту да се моли. Първият куршум изсъсква някъде вляво, вторият е по-наблизо и пръска мокър сняг и пръст в лицето му. Отзад се чуват изщраквания — полицаите свалят предпазителите на оръжието си, зареждат. Райли виква:

— Не, не! За Бога, не стреляйте, моля ви!

Настъпва тишина, само моторът на чесната бучи някъде отгоре. Райли рискува и надига глава от земята. Старицата сега плаче открито. Лекарят внимателно и бавно се изправя.

— Не се безпокойте, госпожице Емили, всичко ще се оправи — започва с успокоителен тон той.

— Нищо не може да се поправи — ридае тя. — Спасение няма…

Допира пистолета до лявата си гръд и натиска спусъка. Силата на изстрела я отхвърля назад и вляво, тя пада с вирнати крака, а палтото се запалва за секунда около направената от куршума дупка, сетне угасва. Жената приритва и затихва. Наоколо земята постепенно почервенява, снегът вали все така кротко и покрива лицето й, изцъклените отворени очи. Тялото е все така осветено от самолетния прожектор.

Наоколо гората безучастно мълчи, дърветата немеят, само клоните им се полюшват леко, сякаш поздравяват падащите снежинки.

 

 

Ето така започна всичко: и за мен, и за още едно цяло поколение. Началото бе в две отделни случки — насилие и пак насилие, — протекли почти едновременно в една зимна нощ, свързани посредством неясна и печална нишка, която се губи нейде далеч назад в трагичното минало и в спомените за стари, брутални дела. Други хора, някои от тях и мои близки, са се докосвали до нея и са умирали, може би заради самата нея. Защото говорим за едно древно Зло, всесилно Зло, което наднича иззад завесата на Времето и може да заразява хорската кръв, да преминава от поколение в поколение, да командва човешкото потекло — да покварява, да позори и дамгосва онези, които нямат нищо общо с неговата същност и генезис: младите, невинните, уязвимите, беззащитните. То трансформира живота в смърт, стъклото в огледала; всичко, до което се докосне, превръща в свой образ и подобие.

За всичко това аз научих по-късно, когато Смъртта споходи и още мнозина други и стана ясно, че от Геената Огнена отново се е пръкнало нещо ужасно, скверно като самата нея и древно като света. Съдено ми е било да участвам в събитията, които последваха. Сега, когато се връщам в спомените и миналото, си мисля, че съм бил част от всичко знаменателно, без да разбирам как и защо. Така или иначе същата зима има цяла поредица произшествия — на пръв поглед всеки инцидент отделен и все пак свързан с другите. Сякаш някой бе отворил таен проход между два паралелни свята: този на миналото и на неизбежното бъдеще, и в сблъсъка, който последва, Смъртта бе главното действащо лице.

Връщам се назад във времето и се виждам такъв, какъвто наистина съм бил: замръзнал в различни епизоди и години като лице от поредица снимки. Младо момче посреща баща си, който се прибира у дома след тежък работен ден; тежката му фигура застава на вратата, той се навежда и ме взема в ръцете си, подхвърля ме във въздуха и аз усещам огромната сила, която се крие в този човек. Мускулите играят под рамото му, бицепсите са корави — същински въжета. Искам да стана като него — да постигна онова, което той е постигнал, да приличам на него, да бъда силен и смел. Виждам го и по-късно — само веднъж — без полицейската униформа, държи в ръка черен брезентов сак. Пак е едър и силен, но изглежда някак смален и сломен. Сякаш огромното здраво тяло е започнало да се разнищва като загниваща обвивка на разпадащ се мозък. И това ми действа ужасяващо — като че и моят мозък започва да се разпуква. Може би ще ми бъде наследство?

Особено ярък е още един образ от миналото: стоя до бащиния гроб, навел глава. До мен са само неколцина от мнозината стари бащини приятели — сурови лица, високи мъже с широки плещи. Опитвам се да изправя рамене, да вирна глава, да се изравня с тях. Те са най-близките, най-достойните — не ги е било срам или страх да дойдат на погребението. Малцина биха желали хората да ги видят там — в града витаят недобри чувства относно случилото се. Само най-лоялните са готови да рискуват репутацията си под блясъка на репортерските светкавици.

Мама е до мен, приведена, сгърчена от мъката. Няма го вече онзи, когото е обичала така силно, няма го човека, на когото се е уповавала. С него си е отишла — уви! — и представата за онзи едър добряк, мил и нежен съпруг и баща, винаги готов да се наведе и погали своето момченце по главицата, да го грабне и подхвърли като истинско перце. Горко ни: него хората ще го помнят само като убиец, сетне посегнал на собствения си живот. Защо ли? Вероятно защото се е чувствал виновен… Татко уби един младеж и приятелката му — и двамата невъоръжени. Причините ли? Никой не можа да ги разбере, камо ли да ги разясни. Може би се крият зад онези преуморени очи и в мислите на професионалния полицай, свидетел на прекалено много злини, несправедливост, хорска лошота. Тези мисли са го преследвали неотклонно години наред и са се натрупвали в главата му като злокачествени образувания. Какво ли е видял в онези двамата? Младият негодник — започнал в детската полицейска стая, малолетният престъпник, който навършва възраст и се заема с далеч по-сериозни нарушения на закона. И глезената му приятелка от богато семейство, която си пада по всякакви гангстерчета. Полупияни, нагли, те крещят мръсотии в лицето му, а онзи — младият негодяй, бърка във вътрешния джоб на сакото. Какво ли ще извади? Нищо, защото просто не е бил въоръжен. Баща ми ги застрелял и двамата — видял е в тях нещо много грозно. Сигурно онези демони от мислите си… По-късно татко налапа дулото на служебния пистолет и се застреля.

Сега съм по-възрастен. Застанал съм до следващия гроб. Починала е мама. Пускат ковчега в рова, а до мен стои възрастен мъж — дядо ми. Дошли сме чак от Скарбъро, Мейн, където се преместихме след татковата смърт. Скарбъро е родното място на майка ми, там живее дядо и няма да излъжа, ако кажа, че направо избягахме при него — за да се скрием от хорската неприязън. Мама настояваше да бъде погребана до татко — до последния си дъх не престана да го обича. Сега до майчиния гроб виждам само стари хора — мъже и жени. Млад съм само аз.

Виждам и снежни преспи. Зимата идва и си отива, сетне и следващата. Дядо остарява все повече и повече. Напускам Скарбъро, ставам полицай — също като татко, както и дядо. В семейството това е наследствена традиция и аз няма да й изменя. Когато умира и дядо, аз се връщам в Скарбъро и сам изкопавам гроба му. Хвърлям лопата след лопата пръст върху ковчега, буците тропат по дървения капак. Сутрешното слънце е огряло гробището, във въздуха се носи солен дъх — идва от заблатените райони. Има ги и на изток, и на запад. Недалеч от мен златисто, жълтоглаво кралче гони мушиците и всякакви гниди и паразити, които снасят яйца в дървесната кора, а зимно време се крият на топло в пукнатините и дупките из старите дървени къщи. Вдигам глава и дълго гледам след прелитащите ята гъски — те бягат на юг от зимата. Интересно нещо — с тях летят и няколко гарвана; приличат на черни изтребители, които съпровождат команда бомбардировачи.

Малко по малко гробът се запълва и тогава чувам гласовете. Тънки гласчета: смях, викове, глъчка в двора на детската градина на име „Лил Фокс Фарм“ недалеч от гробището. Без да искам, се усмихвам. Мисля си, че и дядо би се засмял. Направо съм сигурен.

Сетне съдбата ми поднася още един гроб — този път моят малък свят наистина се разпада. Впил съм поглед в овехтелия молитвеник, който държа, но мислите ми не могат да се задържат на едно място. Пускат две тела в прясно изкопания ров — те ще почиват там една до друга, — дъщеря ми и съпругата ми. Както съм ги заварвал толкова пъти късно вечер в дома ни в Бруклин, прибирайки се след късно дежурство. Двете заспали сладко, тригодишната ми дъщеричка, притисната до майка си. Така дойде онзи миг. В който престанах да бъда съпруг. И баща. Не бях успял да ги опазя и те бяха наказани за моя собствен провал и грешки.

Ето, за тези образи и спомени ви разказвам. Те са като верига от здраво преплетени брънки, изкована отдавна, нейде далеч в мрака на миналото. Трябва да ги извадя от мислите си, но не е така лесно да обърнеш гръб на миналото. Толкова много неща са останали несвършени, толкова много думи — неизказани. И всички те се връщат при нас, за да ни обвиняват, да ни мъчат… да ни наказват.

Защото такъв е животът и така върви светът. И ехото на други светове.

Бележки

[1] Буквално преведено, означава Мрачната котловина; в книгата е градче — географско място, ключово свързани с действието. — Бел.‍прев.‍

[2] сухопътна миля е равна на 1,6 км. — Бел.‍прев.‍