Джон Конъли
Дарк Холоу (15)

Четиринадесета глава

Приютът „Света Марта“ притежава парцела, на който е построен. Заобиколен е с близо двуметрова каменна ограда с големи порти от дебело ковано желязо, боядисани в черно. Боята е стара и се лющи, а околният сняг чернее. Орнаменталният басейн е пълен с листа и всякакви боклуци, моравата е занемарена, дърветата — също. Клоните им са прекалено дълги, преплетени едни в други — много отдавна никой не ги е подкастрял и под тях невидялата слънце трева е пожълтяла. Самата сграда сякаш нарочно е строена за старчески дом. Или може би за лудница — липсват само решетките на прозорците. Четири етажа от сив камък, фронтони, двускатен покрив и само големият кръст издава религиозния произход на постройката.

Спрях пред главния вход, паркирах и тръгнах нагоре по гранитните стълби. Отдясно на вратата е будката на охраната. Някъде тук старицата бе ударила Джъд по главата, преди да тръгне към смъртта си. Влязох и закрачих към администрацията. На гишето седеше жена в бяла престилка и преглеждаше куп книжа. Зад нея зееше отворена към неголям офис врата — там стените бяха отрупани с подредени на рафтове книги и папки. Администраторката бе млада, обикновена, с пълни, подпухнали бузи и грим на очите, с който лицето й приличаше на карнавална маска. На престилката липсваше обичайната карта с името. Когато се приближих съвсем, забелязах петната по белия плат и разнищената яка. Уилфърд ми бе казал истината — приютът смърдеше на преварени зеленчуци и стара урина, а още по-силно на дезинфектанти, с които очевидно местните хора се опитваха да замаскират вонята. Може би е имала право Емили Уотс, когато е решила да побегне оттук.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита жената на гишето.

Лицето й бе безизразно, но гласът носеше същата интонация както при момчето на Мийд Пейн. От думите лъхаше неприязън и нежелание за каквато и да е помощ.

Казах си името и че полицейският началник Мартъл се е обаждал за мен. Добавих, че искам да говоря с някого относно смъртта на Емили Уотс.

— Съжалявам, но директорът — доктор Райли — е на среща в Огъста и ще се върне утре — отвърна тя.

Сега ми замириса на фалш, а лицето и говореше, че тук не се гледа с добро око на онези, които се интересуват от покойната Уотс.

— Аз обясних на началника Мартъл, че директорът го няма, но вие, изглежда, не сте разбрали — още по-неприязнено добави тя и ме изгледа победоносно.

Сега и гласът, и лицето й бяха вече в унисон — жената видимо злорадстваше, че съм се разкарал напразно.

— Чакайте да позная — рекох аз спокойно, — вие няма да ми разрешите да говоря с когото и да било в отсъствието на директора, самият той не е тук и няма начин да се свържем с него сега, така ли?

— Точно така — усмихнато отвърна тя.

— Ето това се казва гостоприемство — още по-усмихнато изтърсих аз.

Мисълта не й хареса, тя се смръщи и стисна писалката, сякаш искаше да я счупи.

— Тази писалка е направена от чуплива материя — продължих аз дребното си отмъщение и тя позеленя.

От будката пред входа излезе дебелак в евтина униформа, която на всичкото отгоре му стоеше много зле. Нахлупи фуражка, но колкото и бързо да го направи, забелязах остриганата част на главата и белега от прясна рана. Приближи се и попита:

— Всичко наред ли е, Глед?

Боже мой, какъв цирк само!

— Сега вече ще се уплаша, ама наистина — рекох. — Ето го и големия страшен здравеняк от охраната и тук няма нито една старица да ме защити.

Шкембелията почервеня силно и се опита да си прибере корема. След малко събра сили и каза немощно:

— Мисля, че е най-добре да напуснете. Както ви каза и дамата, тук няма никой, който може да ви окаже помощ.

Кимнах с глава и посочих кръста му с пръст.

— Виждам, че си имаш нов патлак. Най-добре го закопчай за колана с верига и катинар, че всяко минаващо дете може да ти го свие.

Зарязах ги и двамата нацупени и си тръгнах. Много дребнаво се бях заял с онзи нещастник Джъд, но бях ядосан и уморен, а споменаването на името Калеб Кайл бе събудило в съзнанието ми старите кошмари. Застанал до колата, отново се загледах в омърсената и възгрозна фасада на приюта. Според Мартъл стаята на Емили Уотс е била крайната на най-горния етаж в западното крило. Сега пердетата й бяха спуснати, первазът бе осеян с курешки. В съседната стая някой се раздвижи, на прозореца зърнах побеляла женска глава, чиито очи любопитно ме наблюдаваха. Усмихнах й се, но тя не отвърна на усмивката. Седнах в колата и потеглих. Гледах я в огледалото за задно виждане — остана все така загледана в мене, неподвижна, опряла ръце на прозоречната рамка.

 

 

Бях планирал да остана в Дарк Холоу поне още ден, за да говоря и с Ренд Дженингс. Срещата със съпругата му бе събудила у мен чувства, които отдавна смятах за погребани: гняв, съжаление, задрямали стари желания. Не бях забравил жестокото унижение на изтърпяния побой на пода на мръсната тоалетна — валящите върху ми ритници на Дженингс, гадно ухиленото лице на подпрелия гръб на вратата негов приятел. Вероятно ви се вижда странно, но нещо в мен все още желаеше да се изправим лице в лице с него след всичките тези години.

По пътя към хотела се опитах да се свържа с Ейнджъл по клетъчния телефон, но, изглежда, бях извън обхвата. Спрях на бензиностанция и позвъних от обикновен автомат. Изчаках пет дълги сигнала на новопоставения в къщата в Скарбъро апарат. Накрая някой вдигна слушалката.

— Да?

— Говори Птицата. Какво става?

— Много неща и все кофти. Докато ти на север се правиш на Пери Мейсън, ченгетата засекли Били Пърдю в един квартален супермаркет. Той им се изплъзнал, но все още е някъде тук — из града.

— Засечен ли е веднъж, значи скоро ще го спипат. Ами Тони Чели?

— Нищо за него, но ченгетата намерили онзи кадилак в един стар хамбар край Уестбрук. Луис подслуша техен разговор по полицейските УКВ. Изглежда, онзи ненормалник си е сменил возилото с друго — не толкова крещящо.

Канех се да му разкажа аз какво съм свършил, но той продължи.

— И още нещо — имаш гостенин тук — пристигна тази сутрин.

— Не думай. Кой е?

— Гостенка — Лий Коул.

Това направо ме изненада. При явното нежелание на съпруга й да има нещо общо с такъв боклук като мен, какво ще търси тя у нас? Помислих. Сигурно е решила да ни сдобрява с Уолтър? Бог знае.

— Каза ли за какво е дошла?

Ейнджъл осезаемо се поколеба преди да отговори и стомахът ми се сви в познатата твърда и болезнена маса.

— Ами… виж кво, Птицо, изчезнала е дъщеря й Елън.

 

 

Подкарах към къщи незабавно. Пътят бе хлъзгав, но бързах колкото можех, а веднъж като стъпих на Ай–95, подгоних с поне осемдесетина мили в час. Почти бях стигнал Портланд, когато записука клетъчният телефон. Чудех се за какво ли ми се обажда Ейнджъл пак, но ме очакваше нова изненада.

— Паркър?…

Незабавно познах гласа.

— Били, откъде се обаждаш?

Беше уплашен, дори силно паниран.

— Загазил съм, човече, яко съм го загазил. Жена ми, тя ти вярваше, затова аз сега на тебе… Не съм ги убивал аз, Паркър. Кълна ти се. Как бих могъл, човече, та те… не мога да я убия аз нея, Паркър, нито детенцето, аз…

— Зная, Били, зная — нарочно повтарях името му с надеждата да го успокоя и да развия създалото се доверие.

Опитах се за момента да забравя проблема на Елън Коул. С него ще се занимая веднага щом имам възможност.

— Ченгетата са ме подгонили. Те мислят, че аз съм ги убил. Ама аз ги обичах, никога не бих им посегнал… аз само исках да се приберем всички заедно… — говореше в скоропоговорка и плетеше език, направо на прага на истерията.

— Успокой се, Били, чуваш ли ме, успокой се — продължавах аз. — Кажи ми къде си и ще дойда да те взема. Ще те скрием някъде и ще я оправим тази работа, чуваш ли ме?

— Там, пред тях имаше някакъв дърт тип, Паркър. Видях го, че ги следи — онази вечер, когато ченгетата ме прибраха. Аз само се мъчех да се погрижа за тях, но не можах, чуваш ли ме…

Не бях сигурен дали изобщо чу предложението ми за помощ, но го оставих да приказва колкото иска. Бях вече на около три мили и нещо от града.

— Ти позна ли го, Били?

— Не. Не съм го виждал преди, но ще го позная онзи гад, само да го видя пак…

— Добре, Били. Казвай къде си, за да дойда да те прибера!

— Говоря от телефонен автомат на „Комършъл“, ама тук не мога да остана. Минават хора, коли. Крия се в онзи комплекс на „Фор стрийт“, при локомотивния музей, на пристанището, бе. Там има една празна сграда — точно до главния вход. Сещаш ли се?

— Да, Били. Отивай там. Ще дойда веднага щом мога.

Обадих се на Ейнджъл и помолих веднага да тръгват с Луис. Да ме чакат на ъгъла на „Индия“ и „Комършъл“. Да вземат Лий Коул и да я отведат в кафенето „Джава Джо“. Не биваше да я оставям вкъщи сама. Защото ако Тони Чели с главорезите си реши да ми направи посещение…

 

 

Когато пристигнах на уречения ъгъл, там все още нямаше никой. Влязох в съседния паркинг и спрях в сянката на стара триетажна сграда. Излязох от колата и усетих първите студени пръски. Дъждът скоро се усили. Тежки капки забарабаниха по покрива на колата, по стъклата потекоха малки поточета, цял потоп се изсипа отгоре ми. Завъртях се наоколо, огледах недалечния терминал, минах покрай останали от пикник маси и стигнах до едноетажно здание с офиси в червено. Съвсем близо бе вълноломът с чернеещата се долу вода. Проехтя силен гръм, мощна светкавица освети замръзнал в Каско Бей кораб. Пред мен бе възстановената неотдавна отсечка на старата теснолинейка, която с гордост показват на туристите. Началото и бе маркирано с дълъг открит вагон, върху който бе монтиран голям цилиндричен резервоар. Зад него симетрично бяха подредени заключени товарни контейнери. Отдясно остана фериботната спирка на Каско Бей, а над нея като грозен синкав динозавър се извисяваше мощното тяло на осемнадесеттонен кулокран на четири крака, доста тънки за носената от тях грамада. Движех се максимално близо до червената сграда, за да се пазя от дъжда — поне доколкото това бе възможно.

Вече се канех да се връщам към колата, когато зад мен се чу шум и глас, който отлично помнех, рече:

— Кофти време за птички. Ти защо не си седиш в гнездото — на топличко?

Прозвуча и добре познат металически звук — някой запъна петлето на пистолет.

Бавно вдигнах ръце и се обърнах. Мифлин, биячът на Чели с разцепената устна, ми се хилеше злобно, а в ръката му блестеше патлак.

— Тази история започна много да се повтаря — обадих се аз. — Май за в бъдеще ще трябва да си намеря друг паркинг.

— Ти бъдеще нямаш. А въпросът с паркинга ще го решим съвсем скоро. Перманентно. Боли ли те главицата, Пиленце? — каза Мифлин все така гадно ухилен.

— Малко ме стяга, знаеш, нали е много твърда — ухилих му се и аз. — Дано не те е заболял кракът много от ритниците.

— Купил съм си патъци специално за такива цели — да не ми се натъртват краката — отвърна той вече съвсем близо до мен.

Откъде бе изникнал така неочаквано като призрак? Може би ме бе изчаквал, притаен някъде из сенките на сградите? Или ме бе проследил? Но, за Бога, как бе научил за срещата с Луис и Ейнджъл тук, ето това не можех да го проумея? Дъждът валеше все така проливно и плющеше по водата долу.

Мифлин махна с пистолета към паркинга.

— Гледам, че си си поправил количката.

— Ами да. Нали затова са застраховките.

— Глупаво си постъпил. Трябваше да си похарчиш парите по курви. Кола вече няма да ти трябва. Освен ако в ада не организират състезания със стари брички като твоята.

Насочи пистолета, пръстът му побеля на спусъка.

— Хайде на бас, че застраховката не покрива ей това тук.

— Хайде пък на бас, че го покрива — тихо откликна гласът на Луис.

Черният гигант изникна като нощна сянка иззад червената сграда. Движеше се като фантом — безшумно, безплътно и светкавично. Лявата му ръка се стрелна и сграбчи китката на Мифлин, изви я вдясно. Аз бързо пристъпих вляво, но това бе ненужно, защото дясната вече притискаше зигзауер в брадата на убиеца.

— Леко — измърмори Луис. — Лекичко, че този спусък е много мек.

Мифлин внимателно махна пръст от своя спусък и още по-грижливо свали петлето. От сенките се появи и Ейнджъл и взе оръжието от ръката му.

— Здравей, красавецо — обади се той. — Такова дребно момченце, а пък какъв голям пищов, а?

Мифлин премълча. Луис прибра зигзауера в джоба, но хвана Заешката устна здраво за лакътя. Движението, което последва, бе толкова светкавично, че очите ми не успяха да проследят какво точно стана. Чу се остро изпукване и ръката на Мифлин увисна счупена. Сетне Луис блъсна главата му два пъти в стената на червената сграда и онзи се свлече на земята. Ейнджъл се скри в мрака и след малко пристигна с кола. Отвори багажника, Луис набута безжизненото тяло в него. Сетне Ейнджъл потегли, а ние го последвахме пеша до края на паркинга. Спря пред отвор в ниската метална ограда, който водеше към близкия вълнолом. Луис извади Мифлин, отнесе го на ръба и го хвърли във водата. Той цопна с плясък, завъртя се и потъна, а дъждът все така ритмично плющеше по водната повърхност.

Потръпнах, но премълчах. Луис щеше да ме сметне за много мекушав, ако започнех да оплаквам участта на убиеца. В края на краищата бе видно, че Тони Чели ме смята вече за напълно ненужен и изчерпал полезността си… щом бе изпратил главореза си да ме ликвидира. Логиката е безпощадна: оставим ли го жив, той ще се върне да си довърши работата. А може би с него ще дойдат и другите негодници. Така си беше, но сцената с потъващото тяло не ми излизаше от съзнанието.

— Колата му е паркирана през една пресечка, а в нея намерихме ето това — рече Ейнджъл и ми показа портативен високочестотен приемник, който може да се захранва от автомобилен акумулатор.

Щом има приемник, значи трябва да има и предавател.

— Те са поставили подслушвателни устройства вкъщи — ударих се по главата аз. — Може би дори още докато бях „на гости“ при Чели. Трябваше да се досетя, след като тогава не ме убиха.

Ейнджъл сви рамене и захвърли приемника в морето.

— Щом той е надушил играта, значи приятелчетата му са вече на път за насам — рече той безизразно. — Сигурно скоро ще цъфнат тук.

Огледах се. От лявата ми страна се падаше „Фоур стрийт“, която свива на север, успоредно на пристанището. Въпреки дъжда отлично различавах силуетите на сградите на компанията „Портланд“. Едва ли имахме много време.

— Най-добре е да тръгнем по жп линията откъм вълнолома — казах им аз.

Извадих си пистолета и свалих предпазителя, но Луис ме потупа по рамото и от десния джоб на лодена измъкна колт — модел „Гъвърнмънт — 380“. Сетне от другия му джоб се появи и заглушител. Постави го и рече:

— Прибери си твоя — той е официално регистриран на името ти, лесно ще го засекат. Вземи този, по-късно ще го хвърлим на безопасно място. Пък е и обезшумен.

Луис знае всичко, което човек може да научи за оръжията. Всичко старо, всяка новост, кой автоматичен, кой полуавтоматичен с какви патрони и заглушители върви и прочие. Ако застрахователите му научат какви нещица само носи в металния сандък в багажника на колата, сигурен съм, че сън няма да ги хване.

Луис подаде своя зигзауер на Ейнджъл и измъкна близнак на онзи, който даде на мен, сетне и на него постави заглушител. Тази му видимо предварителна подготвеност би трябвало да ми подскаже нещо, но нали бях загрижен за Били Пърдю и така не се усетих поне да поразпитам.

Тръгнахме по линията — аз и Луис отпред, Ейнджъл — отзад. Отстрани на трасето бяха подредени купчини ръждясали релси, траверси и железни скоби. По-назад имаше и складове с тежка машинария, остарели вагони и кранове, чиито стрели стърчаха самотно в мрака като глави на антични чудовища.

Комплексът на компанията „Портланд“ опасва цялото пристанище. На входа му се кипри реставриран локомотив с два боядисани във весели цветове вагона. С тях разкарват туристите насам-натам. Комплексът е обслужвал и пристанището, и железниците навремето, когато компанията е строяла локомотиви, но през седемдесетте години тази дейност затихва и оттогава сградите се използват за други видове бизнес. Пред жп музея стои и стар парен трактор с висок комин. Повечето сгради са триетажни и строени с червени тухли. Най-високата е четириетажна и принадлежи на нова машиностроителна фирма; тя и съседният й музей са съединени със закрит висящ коридор. Отляво на музея е дългата и по-ниска постройка, където е бил яхтклубът, поне доколкото аз си спомням. Наблизо има още една подобна постройка — на фирма, която навремето произвеждаше плексиглас.

В южната част на комплекса, почти до главния вход, се издига по-голяма, също триетажна сграда; прозорците на приземния й етаж са заковани с дъски, а на по-горните са затворени с гъсти мрежи. Според описанието на Били това бе мястото, където би трябвало да се е скрил. Откъм пристанището вход нямаше, но откъм северната страна забелязах прилепена към портала дървена пристройка. Отпред минаваше улица, която води към „Фоур стрийт“. Мястото изглеждаше занемарено и пусто, а дъждът безмилостно продължаваше да чука по покриви, прозорци и всяка друга достъпна за него плоскост. Капките по равния покрив на музея тропаха като падащи камъни. Чак сега видях, че страничната му врата е отворена. Мълком я посочих на Луис, той кимна и тримата тихо се насочихме натам.

Влязохме. Под високия сводест покрив бяха подредени стари жп вагони от най-различни периоди и марки: „Уикасет“, „Квебек“, зелени и червени „Ривър Кар“, жълто-зелени „Брайтън и Сако“. Отдясно забелязах и един „Рейлбъс“ и още много други.

Точно до вагона марка „Рейлбъс“ лежеше свито на кравай тяло, завито като пашкул с дълго, тъмно на цвят палто. Наведох се и със свито сърце го преобърнах, приготвен да зърна лицето на Били. Но не беше той. Оказа се Беренд, плещестият партньор на Мифлин. Лицето му бе разкривено в предсмъртна гримаса на болка и ужас, на челото зееше грозна назъбена рана — изходна. Смърдеше на изгоряла вълна и коса. По пода наоколо прахта се бе смесила с изтеклата кръв.

Сянката на приближилия се Луис падна върху трупа.

— Как смяташ — това работа на Били ли е? — попита ме той.

Преглътнах, гласът му прозвуча от нейде далече, кух и празен. Поклатих глава отрицателно, той ме изгледа и премълча.

Тръгнахме вляво, между два вагона — към административната част на музея. В сградата видимо нямаше никой, само вятърът тежко блъскаше предната врата, а дъждът упорито не спираше.

Различих тъмна форма в мрака под висящия коридор между музея и машиностроителната фирма. Оказа се черен форд, страничните му прозорци запотени, сякаш дъждът им бе сложил дискретни перденца. Веднага го познах: бе колата, от която слязоха федералните агенти пред дома на Рита Ферис.

— ФБР е тук — рекох на Луис. — Вероятно вървят по момчетата на Чели.

— Или и те са ти сложили маймунки у дома — кисело отвърна той.

— Супер — рече Ейнджъл. — Май всички играчи са тук. Този Били Пърдю трябва да е най-популярното копеле във вашия край. Що не наречете някой празник на него?

Задната врата на форда се отвори и излезе фигура в черно палто. Тихо затвори след себе си и бързо тръгна към нас, като междувременно разтвори чадър. Една от лампите на корпуса на голямата сграда го освети за няколко секунди.

— Тоя пък кой ли ще е? — изпъшка Ейнджъл.

— Елдрич — канадското ченге. Вие стойте тук — казах тихо и излязох от сянката.

Онзи ме зърна, спря и с озадачено лице се опита да ме разпознае.

— О, Паркър? — рече след малко. — Защо не кажеш на твоите хора също да излязат?

Ейнджъл и Луис пристъпиха напред и застанаха зад мен. Луис разгледаше Елдрич с нещо като академичен интерес.

— Хайде да се скрием от дъжда, а? — предложи канадецът.

— Вие пръв, ние след вас, господин полицай — предложих учтиво.

Бях забелязал нещо странно, докато Елдрич излизаше от колата и вътрешната лампа освети земята до нея. Нещо като подобна на кръв черно-червеникава локвичка точно под шофьорското място. Освен това вратата на водача не бе плътно затворена и ми се струваше, че нещо капе от самата кола — като например масло от разбит картер. Само дето не беше масло.

Елдрич мина покрай мен, протегнатата му ръка държеше чадъра, виждаше се краят на маншета на снежнобялата риза и златното копче на ръкавелите. На маншета забелязах тъмно петно, което бавно растеше. Тръгнах към колата и през рамо хвърлих многозначителен поглед на Луис.

И Елдрич, и Луис се извърнаха към мен, а вторият рече тихо:

— На яката имате нещо.

Яката на ризата му стърчеше над палтото и до възела на вратовръзката чернееше петно, подобно на размазани сажди. В същия миг Елдрич свали чадъра и с него се опита да прикрие от мен движението на другата си ръка. Но зърнах пистолета още докато го измъкваше от джоба. Луис мигом извади своето оръжие, а Елдрич захвърли чадъра и се извъртя. Ейнджъл бе зяпнал, но ръката му също се стрелна към джоба. Всичко стана за няколко секунди и ми се стори като в забавен филмов стоп кадър. Във всеки случай изпреварих всички. Моят куршум проби чадъра и попадна в бедрото на Елдрич. Звук почти нямаше — заглушителят и дъждът свършиха добра работа. Вторият куршум го удари в гърдите, той изпусна пистолета и политна назад. Опря се на музейната сграда и бавно започна да се свлича надолу, като скърцаше със зъби от болка, поставил ръка върху растящото отпред на палтото петно. На две стъпки от него Луис се наведе и вдигна оръжието му професионално — с писалка в отвора зад спусъка. Гледаше го внимателно, сякаш щеше да го изучава.

— „Таурус“ — обади се след малко. — Бразилски. Това приятелче май шава из Латинска Америка.

Тръгнах към колата. На предното стъкло имаше две дупки като малки кървави слънчица. Пръски кръв имаше и в цялата предна част на купето. Отворих вратата, но само след като си сложих найлонови ръкавици. Отдавна си нося такива за всеки случай. Агент Самсън политна към мен, наложи се да отскоча, а трупът се просна на земята в краката ми. Точно над носа му зееше грозна назъбена дупка. Изходна рана — бе убит с изстрел в тила. Агент Дойл бе захлупил чело отдясно на контролното табло, в краката му тъмнееше локва кръв. И двамата бяха още топли.

Внимателно вдигнах трупа на Самсън и го върнах в колата, затворих вратата и се върнах при Ейнджъл и Луис, които се бяха надвесили над кървящия мъж.

— Запознай се с Ейбъл — рече Луис.

Въпреки болката мъжът не отговори, само го изгледа с омраза.

— Значи така — кимнах му аз. — Я да го поставим в багажника на форда. Като дойдат ченгетата, да си го оправят.

Но нито Ейнджъл, нито Луис ми обърнаха внимание. Ейнджъл продължи да го гледа внимателно и по едно време зацъка:

— Тц, тц, тц, човек на твоята възраст да си боядисва косата. Какво нещо е това суетата, а…

— Знаеш ли какво казват за суетата? — обади се и Луис.

Ейбъл вдигна помътнени очи към него.

— Суетата убива. Това казват — довърши Луис и го застреля. Колтът подскочи в ръката му, главата на Ейбъл избумка в стената отзад, очите му се затвориха, тялото падна странично.

За пръв път в живота си налетях на Луис. Бях вбесен: не можехме да действаме като Ескадрон на смъртта! Блъснах го с все сила в гърдите. Той отстъпи, но не направи нищо.

— Защо! — изревах с все сила. — Защо го уби? За Бога, Луис, нямаме право да избиваме така наред, който ни падне!

— Не който ни падне, Птицо. Само Ейбъл и Стрич — търпеливо отвърна той.

Чак сега в замътеното ми съзнание проблясна действителната причина за идването на Ейнджъл и Луис. Истината ме блъсна по-силно от юмрук в корема.

— Значчччи така — леко заекнах аз. — Тебе са те наели да ги убиеш…

Сега разбрах защо е ликвидиран Лио Вос и защо Ейбъл и Стрич са избрали точно този момент да се оттеглят от активна дейност и да се прикрият. Възможността, която предлага Били Пърдю и откраднатите от него пари, са само второстепенна част от общата картина. Ейбъл и Стрич бягаха да си спасят живота. Бягаха от Луис.

Той кимна само веднъж. Изправен до него, Ейнджъл ме гледаше с разбиране и симпатия, но и леко предизвикателно. Отлично знаех на чия страна ще застане.

— И за колко пари се спазари? — попитах горчиво.

— За един долар — просто отвърна черният гигант. — Щях да взема и петдесет цента, ама човекът нямаше дребни.

— Хайде бе! Един долар?

Бях удивен, но само след секунда проумях и се усмихнах. Бе взел един жалък долар, но техният живот и толкова не струваше. Обърнах очи към трупа на Ейбъл, сетне и към колата с убитите в нея агенти. Ами истинският Елдрич? Той вероятно не бе стигнал по-далеч от Мейн.

— Тези хора са най-големият боклук на цялото земно кълбо, Птицо — тихо се обади Ейнджъл. — Истинска измет. Нека тяхната смърт да не застава между нас, чуваш ли ме?

Поклатих глава.

— Не съм такъв човек, Ейнджъл. Но трябваше да ми кажете. Така си е редно. Иначе излиза, че ми нямате доверие…

Луис пристъпи напред и ме погледна право в очите.

— Така е, Птицо, прав си. Изборът беше мой. Постъпих неправилно. Моля за извинение.

Стоеше и чакаше да му отговоря. Ясно беше защо не ми е казал. Аз съм бивше ченге с приятели ченгета колкото искаш. Може би Луис все още има резерви в това отношение. Вярно, бях спасил живота на Ейнджъл в затвора, но пък те двамата впоследствие си бяха изплатили дълга стократно. Колко пъти след смъртта на Сюзън и Дженифър бяха рискували живота си, докато ми помагаха да преследвам убиеца, който се оказа палач и на още много други люде. И никога не бяха ми искали нищо. Нямах нито причина, нито право да не им вярвам. От друга страна, те двамата — един крадец и един убиец — заслужаваха пълната ми прошка, че за миг са се усъмнили в мен.

— Напълно разбирам — рекох просто и това бе всичко.

Луис кимна в отговор, но този пестелив жест и очите му говореха достатъчно.

— Е, добре — добавих след малко. — Хайде сега да се опитаме да намерим Били Пърдю.

Тръгнахме, но след няколко крачки не можах да се стърпя и се обърнах да погледна назад. Свитата форма на Ейбъл на земята и трупът на Беренд в музея говореха само едно: че Стрич едва ли е много далеч. А може би вече ни дебне отнякъде? Тръпки полазиха по гърба ми.

 

 

Нагоре по „Фоур стрийт“ забелязахме две паркирани коли. Бяха точно срещу нов строеж — на няколко полуготови дървени къщи; вече бе започнало обличането им в червени тухли. Прекалено тъмно бе да се види със сигурност дали в колите има хора. Когато стигнахме до празната сграда, някой вече бе разбил катинара на главния вход и вратата зееше открехната. Залепих гръб на стената и надзърнах. Нищо. Обиколих сградата. Прозорците бяха заковани с дъски. Дървено скеле с груба стълба водеше до заключена врата на втория етаж.

Върнах се при Ейнджъл и Луис. След кратко съвещание решихме Ейнджъл да докара колата — за да можем да потеглим светкавично, в случай че излезем заедно с Били Пърдю.

Ние с Луис влязохме, отсреща се откри стълбище. Беше мръсно, прашно, навсякъде се валяха стари вестници. Стъпалата водеха към втория етаж, както изглежда, складово помещение. На приземния етаж отляво и отдясно бяха вратите на стари офиси и работни зали — пусти, неосветени. Миришеше слабо на мокро дърво, макар че основната миризма бе на загнило и мухъл. Луис носеше фенерче, но не посмя да го запали, за да не привлечем вниманието на нечакани гости.

Отзад под стълбата забелязах натрупани стари дъски — бяха влажни, може би те миришеха. На тавана се бяха набрали капки и от време на време някоя тупваше на пода отдолу. Разходихме се из приземните помещения — повечето приспособени за работилници, но иначе празни с изключение на дървени пейки и овехтели пластмасови столове. И тук се чуваше барабаненето на проливния дъжд и на падащите капки. Вървяхме бавно и се оглеждахме. Тогава чух шум — идваше от стаята пред нас, чиято врата бе отворена. Махнах с ръка на Луис да застане отляво, аз прилепих гръб на стената отсреща и бавно тръгнах напред с лице към вратата. Всеки миг очаквах някой да гръмне, но не. Помещението бе обширно — бивш двоен офис, виждаше се разделителната стена. Сега ми замириса на дим. Вгледах се — на пода в ъгъла димяха нацепени парчета дърво и боклуци. Нещо около тях се раздвижи. Влетях с насочен пистолет и пръст на спусъка.

— Не стреляте, моля, недейте… — изписка немощен, дрезгав гласец и от ъгъла изпълзя дребна човешка фигура, обута в овързани с връв найлонови торби. Бе възрастен мъж с дълга и разрошена сива коса и боядисана в жълто от никотина брада. Носеше мръсни брезентови панталони и завързано на кръста с въженце палто без ръкави.

 

 

— Моля ви, не стреляйте… не съм искал да паля сградата… студено беше! — извика отново мъжът.

— Мини вдясно! По-живо! — махнах му с пистолета.

Исках да го огледам. Между закованите върху десния прозорец дъски проникваше лъч светлина от улична лампа. Човекът се помести, както му бях наредил, и тя освети разрошената му глава. Бе възрастен, с малки и мътни очички. И от близо два метра разстояние вонеше на алкохол и нещо друго неприятно. Скитник някакъв.

Свалих пистолета чак когато Луис влезе.

— Изчезвай — наредих на стареца. — Намери си друг подслон, тази сграда не е сигурна, възможно е да се срути.

— Може ли да си взема вещите? — помоли той и обърна глава към завързан върху рамката на детска количка кашон.

— Вземи каквото можеш да носиш и заминавай.

Клошарят благодари и започна да рови в кашона. Извади кожени боти, няколко кутийки кола, макара. Измъкна и една-единствена маратонка и се замисли. В същия миг избумтя гърленият глас на Луис.

— Хей, старо, имаш още пет секунди, иначе ще си оглеждаш вещите на оня свят!

Заплахата придаде невероятна пъргавост на човека. След две секунди вече тичаше покрай нас, притиснал повечето неща към гърдите си.

— Нали няма да ми конфискувате другите вещи? — попита през рамо на вратата.

— Ти нали взе всичко ценно — ухили се Луис.

Скитникът се усмихна щастливо и преди да изчезне в мрака, подхвърли:

— Те, другите, се качиха на горния етаж…

Спогледахме се и бързо се разбрахме с погледи и жестове. Тръгнахме по коридора, който на края се раздвояваше в две успоредни стълбища. Отгоре чухме стъпки — някой внимателно се придвижваше. Между стълбите имаше врата към двора. Бе полуотворена и подпряна с парче разбита тухла, а до нея се валяше стара ръждива верига. Луис хвана по дясното стълбище, аз — по лявото. Държах се плътно до стената, за да намаля максимално риска да стъпя на изгнило стъпало. Но нямаше защо да се безпокоя, че ще вдигна шум. Дъждът плющеше с подновена сила, а старата постройка пъшкаше като човек — сякаш я боляха старите греди.

Срещнахме се с Луис след секунди — на нещо като мецанин. От него към втория етаж тръгваше широко стълбище. Луис тръгна напред, аз нарочно изостанах — да го прикривам. Горе той отвори първата врата, сетне втората и тръгна методично да претърсва етажа. И двамата вървяхме колкото може по-безшумно, макар и барабаненето на дъжда да бе доста силно. Тъкмо се канех да се кача на по-горния етаж, когато чух изщракване отдолу. Наведох се над парапета на стълбата и зърнах пламъче — един от хората на Чели, помнех го от хотела, си палеше цигара. Явно е бил оставен да пази в двора, а сега е влязъл да пуши на сухо. Затова вратата е била отворена. Над мен изпука дъска — един път, сетне още веднъж. Горе явно имаше друг или други негови колеги.

Пак погледнах надолу. Онзи пушеше, но сега вниманието ми привлече нещо вляво от мен. И тук всички прозорци бяха заковани с дъски. Мъждиво светлееше единствено през наръбена и влажна по периметъра си дупка в стената, където някога е бил монтиран вентилаторът на старомодна климатична инсталация. Сега гипсовата замазка бе изпадала, а с нея вероятно и самият вентилатор. От отвора влизаше сноп слаба светлина и разделяше пространството под него на две тъмни полета. В едното — лявото — почувствах нечие присъствие. Мярна ми се бледа фигура, изшумоля вестник. Пристъпих леко в същата посока, сърцето ми заби силно, пистолетът натежа в ръката ми.

Изведнъж от мрака изплава лице. Очите му бяха черни, не се виждаше бялото, около врата май че висеше огърлица. Постепенно се очерта и лицето и тогава… тогава зърнах минаващия на зигзаг по устата черен конец и видях, че онова не е огърлица, а клуп, а под него личи оставената от въжето вдлъбнатина в плътта. Тя ме погледна за миг с кървясали очи и сетне бавно изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. Студена пот ме изби по гърба, прилоша ми. Пак се вгледах в мрака, но там вече нямаше нищо, нямаше никой. Извърнах се и тогава отдолу някой тихо изстена.

Тръгнах, на първото стъпало замръзнах неподвижно.

Дъждът валеше все така, из цялата сграда ехтеше звукът на капеща вода, но ми се стори, че долу някой пристъпва тихо и не се излъгах: в следващия миг на дясното стълбище се появи плешив мъж в кафеникав шлифер. Стрич вдигна към мен странната си, направена сякаш от разтопен восък физиономия и сивкавите му, безцветни и безизразни очи ме изгледаха за миг. Сетне восъкът се разля в нещо като невесела усмивка и той се върна назад, за да се скрие в пространството под мецанина. Дали знаеше за смъртта на Ейбъл? Дали ме сметна за опасен или отстъпи по други съображения?

Отговорът дойде след миг с куршум, който разби прогнилото дърво на парапета и свирна край главата ми. Бързо се хвърлих назад, подгони ме порой от куршуми: Стрич имаше отличен нюх и стреляше по звука на стъпките ми. Почувствах, че нещо перна палтото ми, сега куршумите идваха и през тънкия дървен под и последният изстрел бе на косъм от целта.

Затичах в посоката, където смятах, че е Луис. Помещенията бяха прекалено много, повечето празни, други отрупани с мебели, вехти бюра, счупени столове, загнили навити матраци, разпилени мокри документи отпреди петдесетина години, че и повече. Пред мен коридорът се раздвои — напред и вдясно. Продължих направо, извърнах глава да видя дали Стрич не е вече на моето ниво.

Някъде отпред проехтяха няколко изстрела, отвърна им тих плющящ звук — стреляше оръжие със заглушител, много вероятно колтът на Луис. Чух и гласове и нечии бързи, тичащи стъпки, сега вече шумотевицата надвиваше барабаненето на дъжда. В отворено помещение отдясно зърнах просната на пода фигура в черно кожено яке, от главата й струеше кръв. Луис бе открил резултата, но не знаеше, че Стрич е тук. Беше изключително важно да му кажа. Обърнах се точно навреме — чист инстинкт, — за да мярна кафеникавия шлифер и куршумът свирна точно там, където беше главата ми преди секунда. Прескочих тялото на убития (беше от главорезите на Чели) и пак погледнах назад, но този път не зърнах Стрич. Хвърлих се към следващата врата и се блъснах с нещо едро, черно, силно, в дясното слепоочие усетих пистолетно дуло.

— Мамка му, Птицо, за малко да ти пробия главата — тихо изруга Луис.

В черните си дрехи в мрака бе невидим като фантом, чак сега различих бялото на очите му и зъбите.

— Стрич е тук — рекох задъхано.

— Зная. Мярнах го малко преди да налетя на теб.

Някой отново загърмя вдясно от нас. Бе един и същи пистолет — три изстрела, без ответен огън. След малко пак последваха гърмежи и за пръв път им отговори автоматен огън. Нечии стъпки проехтяха над нас, изглежда, по стълбището. Разменихме си погледи с Луис. Тръгнахме към задната част на сградата, по стената, проверявахме всяка стая и коридор по два пъти. Не биваше да рискуваме с убиец като Стрич. В мрака необитаемото здание се бе превърнало в нещо като лабиринт на смъртта. На следващия завой попаднахме на отворен сервизен асансьор. В него лежеше още един убит — също човек на Тони. Срещу асансьора започваше ново стълбище — може би последното към върха. Вероятно Стрич бе там. Вероятно… Бяхме на второто стъпало, когато отчетливо чух познат до болка звук — изщрака заредена чупеща се пушка помпа. Двамата с Луис се обърнахме бавно и вдигнахме ръце с пистолетите — да се виждат добре. Беше Били Пърдю, намазал лице със сажди, с мокри дрехи и черна раница на гърба.

— Оръжието долу — махна той с пушката.

Беше успял да оцелее — да се скрие и от преследвачите си, и от нас. Как, Бог знае. Сложихме пистолетите на пода, без да отделяме очи от пушката в ръцете на Били и стълбището над нас.

— Ти ми ги докара тези гадове — рече той и гласът му затрепера от гняв. — Продаде ме, мамка му…

Сега по бузите му потекоха сълзи.

— Не е вярно, Били — рекох аз. — Ние дойдохме да те изведем. Свали пушката и ще се опитаме да те измъкнем от тази история…

— Да я сваля ли? Мамка ви… — изрева той и пусна два бързи.

Не се целеше в нас, по-скоро стреля над главите ни, но ние мигом се хвърлихме по очи на пода. По нас заваляха парчета мазилка и мръсотии.

Когато вдигнахме глави, Били вече го нямаше, но чувахме тежките му стъпки — бягаше в посоката, откъдето бяхме дошли преди малко. Луис скочи, грабна пистолета и хукна след него.

Някъде отгоре проехтяха изстрели. Станах и си взех оръжието, а някой пак пусна автоматен откос, последван от единичен изстрел. Тръгнах бавно по стъпалата нагоре, приведен, дланите ми мокри от пот. На края на стълбището — на площадката пред асансьора — лежеше още едно от момчетата на Чели, а от врата му шуртеше кръв. Имаше още нещо — необичайно, отблъскващо.

Ципът на панталоните бе разкопчан, членът му — изваден.

Пред мен тъмнееше входът на врата, а навътре мракът бе непроницаем. Нещо ми шепнеше, че Стрич се е спотаил там. Струваше ми се, че надушвам евтиния му, гаден одеколон, с който се опитва да прикрие излъчващата се от него воня на мухъл и земна гнилоч. Усещах погледа му върху себе си, напрежението в околната атмосфера бе осезаемо като статично електричество, въздухът сякаш натежа, задръстен от невидимите пипала на смъртта. Стори ми се, че усещам и гнусното му желание, перверзното сексуално удоволствие, което получава от болката на други и последните им мигове. Онази садистична психопатия, заради която бе разголил младежа пред асансьора в смъртния му час.

Някак знаех, бях сигурен, че ако прекрача прага на тази врата, ще умра: Стрич ще ме убие и ще постъпи с мен по същия начин. Сенките наоколо се раздвижиха и проехтя детски смях. Той, изглежда, се опитваше да ме върне, да ме предпази от онази фатална стъпка, която се канех да направя. Или не? Вероятно въображението отново ми играеше редовните си номера. И тогава внезапно реших да оставя Стрич в мрака, а аз да се върна в светлината…

 

 

Тръгнах обратно и в подножието на стълбището се срещнахме с Луис. Куцаше леко, крачолът на панталона му бе раздран.

— Спънах се и паднах — изръмжа той. — Онзи избяга. А Стрич?

Посочих с пръст нагоре.

— Там някъде е. Може би пък момчетата на Тони Чели ще ти направят тази услуга, а?

— Така ли мислиш? — скептично рече Луис.

Погледна ме и вероятно усети вътрешната ми борба.

— Какво се е случило, Птицо?

Срам ме бе да си призная за проявената слабост. Обърнах му гръб, за да не ми гледа лицето. Само аз си знаех какво съм прочел в кръвясалите очи на мъртвата.

— Най-вече съм загрижен за Били Пърдю — рекох на глас. — Така или иначе, когато Стрич разбере за убития партньор, няма да си тръгне, докато не си разчисти сметките. Значи ще имаш и друга възможност.

— Предпочитам сегашната — тежко рече Луис.

— Горе е тъмно като в рог. Щом стъпиш на последното стъпало, и ще те убие.

Той премълча, загледан в мен, непроницаем. Тогава чухме сирените. Звучаха отдалече, но нямахме много време. Луис се поколеба, разбираше отлично: при евентуален двубой в мрака горе полицията вероятно ще ни завари тук. Махна с пистолета, погледна за последно нагоре и тръгнахме по коридора към изхода.

Слязохме на най-долното ниво, където бяхме заварили клошаря.

— Ако излезем от предния вход, може да налетим или на хората на Чели, или на ченгетата — рекох аз. — А пък ако Били е минал оттам, най-вероятно вече е мъртъв.

Луис кимна и тръгнахме към вратата, водеща към двора. До нея с ръка на очите лежеше трупът на мафиота, който бе влязъл да пуши. Надзърнах, огледах терена. Както и очаквах, колата на Ейнджъл бе в паркинга встрани. Хукнахме към нея, той вече отваряше вратите. Двигателят работеше, веднага потеглихме.

— Не видя ли Били?

— Не, никой не е излизал. Вие двамата как сте?

— Добре — рекох, но веднага замълчах — още бях разтресен от изпитания на горния етаж страх.

— Стрич е тук.

— Изглежда, всеки си знае работата освен вие двамата — подхвърли Ейнджъл и подгони колата по „Индия“.

На горния й край удари спирачки и ловко се намести в другия паркинг, като незабавно загаси габаритите. След малко по „Фоур стрийт“ се зададоха черно-белите полицейски коли със запалени дълги светлини и надути сирени. Изчаквахме с надежда отнякъде да се появи Били Пърдю.

Мълчахме, опитвах се да си подредя мислите и да анализирам случилото се. Феберейците или са подслушвали телефона ми, или са вървели по екипа на Чели. Това поне бе достатъчно ясно. Ами Ейбъл и Стрич? Видимо и те са имали някаква информация, вероятно са следили самите федерални агенти. При три екипа по следите му Били Пърдю пак бе съумял да се измъкне. Или не бе успял? Не можех да съм сигурен в това.

Ами аз? Отново бях общувал с призраци. Рита Ферис бе мъртва и може би снегът вече отдавна е покрил гроба й. Въображението продължава да ми върти номера. Дай, Боже, само това да е.

Почакахме петнадесетина минути, никой не се появи откъм комплекса. Ако някой от хората на Чели бе оцелял, той сто на сто би тръгнал на север, вместо да се върне към града и да рискува да налети на ченгетата.

— Мислиш, че все още е там — вътре, а? — попитах Луис.

— Кой да е вътре? Стрич ли? Ако е там, значи е убит, а това едва ли е по силите на онези нещастници, дето са на заплата при Тони. При това много се съмнявам дали някой от тях самите е оцелял.

Отново зърнах непроницаемите му очи, които ме гледаха замислено от огледалото за задно виждане.

— В едно съм сигурен — добави той. — Вече е научил, че Ейбъл е извън играта и е ужасно пищисан.