Джон Конъли
Дарк Холоу (2)

Първа глава

Ножът потъва в кожата под окото ми поне на два милиметра. По лицето ми потичат тънки струйки кръв. Били Пърдю се е прилепил плътно към мен, притиснал ръцете ми към стената с лакти, краката ми с неговите крака — така че да не мога да го сритам в слабините. Пръстите му се впиват в гърлото ми още по-силно.

Били Пърдю, Били Пърдю… трябваше да внимавам повече с този човек.

 

 

Били Пърдю е беден, беден и опасен с набраната в него горчивина, с натрупаното отчаяние. Отвратителна взривоопасна смесица — винаги води до насилие. И той е такъв — затъпял от озлобление. То се излъчва от него на вълни, блокира мисленето, замъглява съзнанието и влияе на реакциите на околните. Влезе ли в някой бар, отпие ли от първата чаша, хване ли в ръце билярдния стик, вече е повече от сигурно: рано или късно ще стане проблем. Няма нужда да търси повод за сбиване. По-скоро поводът е намерил проявление в лицето на Били Пърдю. Дори самият Били да успее да избегне конфликта (той обикновено не го и търси), някой друг неизбежно ще се заяде. Винаги съм готов да се обзаложа за това. Достатъчен е един поглед към седналите на бара мъже и край — сблъсъкът е налице. Всъщност Били е в състояние да провокира дори най-хрисими и богоугодни хорица. Пуснете го на събрание на кардинали от Светата, църква, той и тях ще предизвика. Откъдето и да го погледнеш, все си е кофти човек.

Досега не е убивал, а и никой не е успял да го убие. Колкото по-дълго се задържи подобно положение, толкова повече се увеличават шансовете за лош край. То щом започва лошо, какво остава за финала? Чувал бях хората да казват, че Били носи нещастието в себе си, но ми се струва недостатъчно силно — по-добре би било да се каже, че самият Били е истинска напаст, нещо като нескончаемо бедствие, като бавна мъчителна смърт.

Тогава още не знаех много за него. Бях научил, че постоянно има неприятности със закона, че полицейското му досие е като дебел том и съдържа подробен списък на всички възможни дребни престъпления. Като се почне от лошо поведение и бягства от училище, дребно хулиганство, дребни кражби, пиянство, шофиране в нетрезво състояние и под влияние на наркотици, съхраняване на крадени вещи, побой, злоупотреба и посегателство на чужда собственост, нецензурно поведение на публични места, нередовно изплащане на детска издръжка и т.‍н.‍ и т.‍н.‍ Безкраен списък.

Многократно е бил даван за осиновяване, прекарал цялото си детство в чужди домове и поправителни институции. На повечето места оставал толкова, колкото поредният осиновител да разбере, че момчето не си струва изплащаната от щатските институции издръжка, защото белите, които прави, му излизат много по-скъпо. Повечето осиновители са такива: третират децата като инвестиция, която носи приходи, или като кокошка, която отглеждаш за месо и яйца. Не си ли покрие разноските, значи не си заслужава да го държиш. Ако едно пиле създава проблеми, вие го заколвате и ето го неделния обяд, но можете ли да постъпите така с малолетен престъпник? И хоп — Били отново е на улицата — до следващия осиновител. В досието му, заведено от социални грижи, пише, че при повечето осиновителски семейства са регистрирани доказателства за липса на сериозно внимание към момчето; в два отделни случая — за малтретиране, побоища и крайна грубост.

В един-единствен случай бе попаднал на добри хора — възрастни, опитали се да му създадат дом и да го поправят, доколкото им стигали силите. Бил двадесет и първото осиновено от тях дете и може би им е дошъл малко нанагоре. Но известно време живял щастливо, ако изобщо можем да използваме тази дума. Сетне се запилял, дни наред не се прибирал вкъщи, а по-късно избягал в Бостън и попаднал в обкръжението на Тони Чели. Веднага настъпил котака по опашката, както се казва, и го върнали по етапен ред в Мейн. Там срещнал Рита Ферис, която била седем години по-млада. Харесали се, оженили се. Родил им се син, но истината е, че истинското дете в този брак бил самият Били, макар вече тридесет и две годишен — висок, як като бик: мускулите му — дебели въжета, ръцете — крикове, а пръстите — досущ клещи.

Имах уникалната възможност да опозная и наблюдавам Били съвсем отблизо, след като се опитах да му приложа хватка и да му извия ръката на гърба. Напълно неуспешно впрочем. Сега за наказание ме бе притиснал към стената на сребристия си фургон каравана. Не човек, а скала — очичките му зли и малки като на прасе, зъбите му неравни, от устата му смърди на стар алкохол и вкиснато. Под ноктите му черно, целият му врат изринат и пъпчасал — изглежда, се бе бръснал с изтъпено ножче.

Фургонът бе стар и скапан с регистрация от Скарбъро Даунс. От него се носеше воня на мръсни дрехи, развалена храна и застояли боклуци. С едната ръка Били ме бе стиснал здраво за гушата и ме вдигаше бавно нагоре — толкова бе здраво копелето. Пръстите на краката ми вече едвам допираха земята. В другата стискаше къс нож — същия, с който бе пробол бузата ми някъде под лявото око. Кръвта шуртеше, стичаше се по брадичката ми и капеше надолу — май по самия Били.

Голяма глупост бях извъртял с въпросната хватка. Изобщо кофти идея — все едно да гласуваш за Рос Перо или да нападнеш Русия през зимата, като Наполеон например. Шансове за успех — колкото и да бях приложил хватката на самия фургон. Когато опитах да му извия ръката, тя си остана неподвижна и непрегъваема. Също като на бронзовата статуя на поета Лонгфелоу на едноименния площад. И докато се мъчех да анализирам собствената си дивотия, Били ме бе сграбчил и бе стоварил върху главата ми огромното си дясно ръчище. Толкова ме заболя, че чак сълзи ми потекоха, а той ме лепна на стената на фургона и ме затисна с тяло. Свят ми се зави, ушите ми забучаха. Помислих, че ми е спукано тъпанчето, но тогава ме сграбчи за гърлото и разбрах, че няма задълго да се опасявам за слуха си.

Ножът се виеше в ръката му и болката растеше. Сега вече течеше много повече кръв, капеше в отворената пазва на бялата ми риза, а вероятно и върху гърдите на Били. Лицето му бе разкривено и мораво; дишаше тежко, просто пухтеше през стиснати зъби, помежду тях се процеждаше слюнка. Натискът върху ръцете и гърдите ми отслабна, сега Били напълно се бе концентрирал върху бавното ми задушаване.

Изглежда, беше решил да изстиска живота от мен. Вече мислех, че съм пътник, когато ме осени вдъхновение — успях да пъхна пръсти под сакото и да напипам дръжката на пистолета. Носех стария си „Смит и Уесън“. Малко по малко с върховно усилие го измъкнах и го допрях до меката част на гушата му — тъкмо под брадичката. Червените пламъчета в очите му присветнаха ярко и бавно започнаха да гаснат. Отпусна гърлото ми, отдръпна ножа, а аз се свлякох на земята. Поемах въздуха жадно — на пресекулки, вратът ме болеше отвратително, полуделите ми за кислород бели дробове подсвиркваха немощно. Държах пистолета все така насочен нагоре към Били, но той сам отстъпи и се дръпна назад. Гневът му бавно затихваше. Изглежда, вече не му пукаше нито за мен, нито за оръжието в ръката ми. Извади цигара и запали. Протегна пакета и към мен, но аз поклатих глава и болката в ухото ми се обади отново. Реших, че не бива да си мърдам главата много.

— Защо се опитваш да ми правиш фокуси, а? — попита изведнъж Били с огорчен тон.

Погледна ме и в очите му прочетох искрена обида.

— Изобщо не биваше да ми прилагаш хватки — каза той отново.

Този тип наистина бе голям чешит. Пак поех въздух, сега вече по-дълбоко, и отворих уста. Собственият ми глас прозвуча като конско цвилене, а в гърлото ми някой сякаш бе посипал пясък. Ако не бе толкова невинен в тъпотата си, вероятно щях да го прасна с дръжката на пистолета.

— Доколкото си спомням, ти се закани да вземеш бейзболната бухалка и да ми изкараш лайната през устата — рекох със скърцащ глас.

— Ама ти пак ставаш груб — сопна се той и червените пламъчета припламнаха отново.

Пистолетът ми бе все така насочен в него, но това като че ли не му правеше особено впечатление. Да не би да има нещо наум? Може би си мисли, че куршум не го лови? Ама че глупости ми идват наум, сигурно от нарушеното кръвоснабдяване на мозъка, рекох си аз и се усмихнах. Груб съм бил! Ама че мисъл. И тъкмо да поклатя глава, отново се сетих, че ще ме заболи.

Бях дошъл при този тип, за да направя услуга на бившата му съпруга Рита, която живееше в малък апартамент на „Локъст стрийт“ в Портланд с двегодишния им син Доналд. Тя получи развод преди шест месеца и оттогава Били не бе плащал нито цент от издръжката на детето. Познавах семейството на Рита и самата нея още като дете в Скарбъро, макар че не бяхме близки. Баща й бе загинал по време на несполучлив банков обир в Бангор през 1983 година, а майката се бе скъсала от работа, за да не се разпадне семейството й. Знаех, че единият й брат е в затвора, а другият го търсеха ченгетата за връзки с наркотрафика, най-голямата сестра бе в Ню Йорк и не искаше и да чуе за другите си роднини.

Рита бе стройна, русокоса красавица, но гадостите на живота вече си казваха думата и това й личеше — поне на външния вид. Били никога не я бе удрял, нито тормозел физически, но затова пък се бе прочул с гадните си скандали и яростни изблици. Благодарение на тях почти унищожил двата апартамента, в които бяха живели по време на брака. Единия подпалил след тридневен запой в южен Портланд. Рита се събудила навреме, колкото да изведе детето. Сетне се върнала и с голяма мъка изтеглила почти безжизненото тяло на съпруга си; включила и алармата, че да предупреди съседите. На следващия ден подала молба за развод.

Сега Били живееше във фургон, при това видимо съвсем бедно. Казаха ми, че през зимата работи по дърводобива: хваща се на работа в някоя от северните фирми или продава коледни елхи. През останалото време върши каквото му падне, а то не е кой знае колко. Фургонът бе паркиран на парче земя, притежание на Роналд Стрейдиър, индианец от пенобскотското племе, наричан от някои хора Бродещия елен. Стрейдиър бе от Олд Таун — стария резерват, но след завръщането си от Виетнам се бе заселил в Скарбъро. Бе служил в специалните части K–9, там го бяха обучили за водач на куче — да превежда армейски патрули през джунглата. Овчарката му на име Елза можела да подушва виетконгците от много далеч. Роналд много обичаше да разказва за нея и за службата: твърдеше, че подушвала и прясна вода и така веднъж спасила цял взвод, останал без храна и вода. След изтеглянето на американските войски от Виетнам кучето било предадено на южновиетнамската армия като армейски излишък или както пишело в протокола, „излишна екипировка“. Роналд носеше снимката му в портфейла и често я показваше на кой ли не. Елза бе хубавица, снимана с изплезен език, вирнати уши и две метални плочки на врата: личният военен номер и награда за добра служба. Роналд тъгуваше по нея — смяташе, че виетнамците са я изяли след американското изтегляне и никога не се сдоби с друго куче. В края на краищата нали пък при него се бе настанил Били Пърдю.

Били бе подразбрал, че съпругата му възнамерява да се премести на Западното крайбрежие и да започне нов живот. За тази цел тя имаше голяма нужда от парите, които той й дължеше за издръжката. Както ми обясни Рита, на Пърдю не му изнасяло тя да заминава. Все си мислел, че семейството им може да се събере отново. И не бяха успели да го разубедят нито официалният развод, нито съдебната забрана да се доближава на по-малко от тридесет метра до бившата си съпруга.

Бях се навил да го посетя като услуга на Рита — тя ми се обади и помоли за помощ. Време беше някой да разясни на Били, че бившата му съпруга няма да се върне при него, а той има моралното и юридическото задължение да й плаща въпросната издръжка. Тъкмо се бях заел да му говоря тези работи и той посегна към бухалката. После се случиха описаните вече неща.

— Обичам я, бе, човек — повтаряше той, подръпваше от цигарата и изпускаше дима през ноздри.

Приличаше на особено злонравен и инатлив бик.

— Кой ще се грижи за нея в Сан Франциско, я ми кажи, а?

Изправих се на крака, избърсах част от кръвта от бузата и пазвата. И ръкавът на сакото ми бе мокър — тъмните петна бяха доста и големи. Късмет, че сакото ми е черно. За Бога, и аз какви ги дрънкам! Ако на това му се вика късмет, човек може да си представи как ми е функционирал мозъкът.

— Били, как да живеят жената и собственото ти дете, ако не им плащаш определената от съдията издръжка? — попитах го аз. — Как да се оправя без пари? Щом я обичаш толкова, трябва да й ги дадеш!

Той ме изгледа, сетне наведе очи към краката си. Пръстите му шаваха в мръсните черни боти.

— Извинявай, че ти налетях, брато, ама… — почеса се по изринатия врат, поглади буйната коса. — Ще ме натопиш ли на ченгетата?

Ама че въпрос. И да ходя при тях, на него ли точно ще кажа? Съжалението му звучеше искрено колкото на лисица, току-що изяла кокошката. При това ако уведомя полицията, Били ще го напъхат в дранголника и пак няма да плати на Рита нищо. Но пък когато спомена ченгетата, в тона му прозвуча нещо особено и аз трябваше да се замисля, но ето на! — не се усетих. Още с пристигането си бях забелязал, че черната му фланелка е мокра от пот, а по маншетите на панталоните има засъхнала пръст. Беше превъзбуден, адреналинът просто препускаше из вените му. Тези неща трябваше да ме насочат на определени мисли, но де ти този размах на въображението. Кой би помислил да плаши човек като Били със сбиване или неплатени детски издръжки? Глупости. Като се връщам ретроспективно назад, си мисля, че може да е било и за добро: че тогава не загрях достатъчно и не си направих нужните заключения. Знам ли и аз?

— Ако си платиш сега, аз ще й занеса парите, ще забравя какво стана — рекох му кротко.

Той сви рамене.

— Нямам толкова много. Нямам дори и хиляда долара.

— Били, ти й дължиш около два бона. Струва ми се, че пак не загряваш за какво става дума.

А дали беше така? Какво притежаваше? Караше една разбита тойота с дупки по изгнилите тенекии на пода, фургонът му мяза на сметище, печели не повече от сто, сто и петдесет долара седмично. И то ако намери работа — я при секачите, я да прекара нечий боклук. Ако има две хиляди долара, отдавна да се е разкарал оттук. Били Пърдю и две хилядарки. Трябва да става дума за някой друг, защото Били едва ли някога ще спечели толкова пари накуп.

— Мога да дам пет стотака — рече той след известно мълчание и пак усетих някакъв подтекст, а в очите му имаше нови пламъчета — този път пресметливи, лукави.

— Дай ми ги тогава — рекох веднага.

Били не помръдна.

— Били, ако не платиш сега, ченгетата ще дойдат и ще те приберат, ще идеш под ключ и няма да можеш да изкараш нищо, за да платиш издръжката, а лихвите се трупат. И ако това ако не е затворен кръг, здраве му кажи!

Той помисли, сетне влезе във фургона, аз — след него. Бръкна под вехтото канапе в ъгъла и извади смачкан плик. Извърна се с гръб към мен — да не гледам — и започна да брои. Брои, брои и прибра плика. Сетне подчертано тържествено ми подаде пет по сто. Като същински магьосник, който вади нечий изчезнал часовник след особено ефектен трик. Банкнотите бяха съвсем нови, шумоляха и миришеха на прясно мастило. При това бяха с последователни номера. Ако се има предвид дебелината на въпросния плик, там май останаха доста техни братлета.

— Ти май теглиш мангизи от банкомата на „Флийт Банк“, а, Били? — рекох шеговито.

Глупости, разбира се. Дивотии някакви невероятни. Единственият начин Били да извади пари от банкомат е да го разбие с булдозер.

— Глей сега, брато, ти й кажи нещо от мен, чуваш ли? — поклати той пръст. — Кажи й, че може би там, откъдето идват тези кинти, има още, чуваш ли? Да си направи нужните заключения, значи, че може би не съм вече онзи смотаняк. Нали така ще й кажеш, а?

И се усмихна многозначително като селски мъдрец, който се мисли за единствения умник на този свят. Във всеки случай си помислих, че ако Били Пърдю знае нещо по-специално, по-добре е да не питам много-много. Така винаги е по-здравословно. Впоследствие се оказа, че пак не съм бил прав, но за това по-късно. Все пак не се въздържах:

— Слушай, Били, ти да не работиш още за Тони Чели, а? Я ми кажи?

Очите му си останаха все така лукави, но усмивката му изчезна.

— Не познавам никакъв Тони Чели — упорито рече той.

— Чакай да ти опресня паметта. Един висок, снажен тарикат от Бостън — сам си извади прякора — Тони Чистия. Започна с проституция, а сега играе на голямо. Цели се в най-високото. Наркотици, порно, лихварство — абе всичко, което попада под ударите на наказателния кодекс, така че шансовете му за добър гражданин са доста под нормата.

Направих кратка пауза и добавих:

— Ти работеше за него, Били. Питам те сега — още ли работиш?

Той рязко завъртя глава, сякаш да изтръска вода от буйните си коси, но избегна погледа ми.

— Да, бе, да… вярно, че съм правил туй-онуй за Тони. От време на време, знаеш как е… По-лесно, е отколкото да пренасяш боклуците на хората. Ама не съм виждал Тони отдавна. Много отдавна.

— По-добре за самия теб е да казваш истината, Били — рекох му съвсем сериозно. — Иначе ще си имаш неприятности с разни хора — хубаво да го знаеш.

Той не отвърна и аз повече не настоявах. Когато ми подаваше парите, почти си завря лицето в моето. Допрях пистолета в гърдите му, а той попита:

— Защо правиш това?

Алени огънчета пак примигваха; примигваха и угасваха в малките очички, дъхът му все така вонеше, усмивката бе изчезнала.

— Тя не може да си позволи частно ченге…

— Правя го като услуга — отвърнах тихо. — Познавам цялото й семейство.

Мисля, че той изобщо не ме чу.

— И как ще ти плати, а? — бе извърнал глава и обмисляше собствения си въпрос, когато изведнъж запита: — Чукаш я, нали?

Спокойно издържах погледа му.

— Не, не я чукам. Сега се дръпни от мен.

Били остана на място десетина секунди, смръщи лице и се отмести. Когато излизах от фургона, отвън вече бе студена декемврийска нощ. Гласът му прозвуча отново — с моите думи:

— По-добре за теб е да казваш истината.

Естествено, че парите трябваше да ме накарат да се замисля. Ама на. Нямаше начин Били Пърдю да ги е спечелил по честен начин и може би най-разумно беше да го понатисна малко. Но бях направо скапан и с огромно облекчение се разкарах от него и смрадливия му фургон.

Дядо ми, който бе полицай, докато не откри на север онова дърво със странните плодове, обичаше да разказва един виц. Всъщност то си бе повече от виц. Един тип казва на приятел, че отива да играе на север комар. Ама участниците са професионални мошеници — удивено го предупреждава приятелят. Да, бе, да, знам — казва първият, — но това е единствената игра в града.

Започнах да си спомням твърде често този виц и донякъде философия на скъп за мен покойник в дните, които последваха — когато нещата станаха неудържими. Спомних си и множество други казани от дядо ми неща, които той съвсем не вземаше за вицове, макар че доста хора да им се бяха смяли. Не бяха минали седемдесет и два часа от смъртта на Емили Уотс и мъжете при Праутс Нек и Били Пърдю се бе превърнал в нещо като единствената игра в този град. Само че тогава още не го знаех. А предположенията на дядо се оказаха точни и приеха формата на жестоко и облечено в плът насилие.

 

 

Отбих се в банката на „Оук Хил“ и изтеглих двеста долара от личната си сметка. Раната под окото се бе затворила — най-малкото вече не течеше кръв, но знаех, че ако почистя съсирената коричка, вероятно пак ще рукне. Реших да отида за помощ в кабинета на Рон Арчър на „Форест авеню“, където приемаше пациенти два пъти седмично.

— Какви си ги вършил бе, човек? — попита ме той, докато ми слагаше упойка за трите шева на раната.

Канех се да му кажа, че от упойка няма нужда, но реших да си мълча. Ще вземе да помисли, че се правя на герой. Доктор Арчър е минал шестдесетака, но все още е хубав, достолепен мъж с красиво побеляла коса и превъзходни маниери. Множество самотни жени си мечтаят да попаднат в леглото му, други търсят поводи за най-интимни и често ненужни медицински прегледи.

— Абе, влезе ми една мигла в окото, та се опитах да си я извадя рекох му аз.

— Следващия път опитай с очни капки. По-безболезнено е и по-хигиенично. И няма да си повредиш окото.

Почисти раната с тампон и посегна към иглата. Примигнах леко.

— Браво, моето момче — потупа ме той по главата с усмивка. — Голямо, храбро момче. Ако не плачеш, ще ти дам бонбонче.

— И ти имаш едно чувство за хумор… — рекох кисело.

— Зарежи тези приказки — отвърна той и започна да шие раната. — По-добре кажи какво стана? На мен ми мяза на прободна рана — нож най-вероятно. Освен това по врата ти има синини — изглеждат като следи от нечии пръсти.

— Опитах се да попритисна Били Пърдю и не се получи — признах, макар и неохотно.

— Пърдю ли? Ох, Боже мой! Не е ли онзи ненормалник, който за малко щеше да подпали собствените си съпруга и дете?

Веждите на Арчър се извиха като черковни арки и той ме загледа с истинско удивление, а след още един шев подхвърли:

— Ти май си по-откачен и от него! Знаещ ли, като твой лекар те съветвам да избягваш подобни упражнения, защото рано или късно ще се наложи лечение, което аз не съм в състояние да предложа — рече той и посочи с ръка скромното обзавеждане на кабинета. — С такива изпълнения на врата могат да се очакват всякакви мозъчни изненади и ще видиш, моето момче, че и сенилността няма да закъснее.

Сетне огледа работата си и се усмихна доволно:

— Отлично! Съвършена бродерия. Цар съм на шев и кройки!

— Сега ще се погледна в огледалото — заканих се аз. — И ако си ми извъртял някое сърчице, ще ти запаля амбулаторията.

Лекарят внимателно зави използваните игли в старата опаковка и ги хвърли в кошчето.

— Внимавай сега какво ти казвам — кожата до няколко дни сама ще абсорбира тези шевове. Няма да ги пипаш, чуваш ли? Нали ви знам какви сте вие, немирниците. Истински деца!

Излязох, а смехът му ме последва на улицата. Добър човек беше доктор Арчър, точен.

Оставих го да си се смее и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Намираше се недалеч от източните гробища и катедралата — голяма красива постройка на Църквата на непорочното зачатие. В тези гробища почиват онези двамата млади глупаци Бъроус и Блайд — капитани на историческите бригантини; американския „Ентърпрайз“ и британския „Боксър“, и двамата загинали в прочутата и никому ненужна морска битка край остров Монегън през войната от 1812 година. Погребали ги с пищни почести и двойно шествие по улиците на Портланд. Близо до гробовете им под мраморен паметник почива още един участник в същата битка — лейтенант първи ранг Кървин Уотърс. Той бил люто ранен и агонизирал цели две години: по време на битката бил на шестнайсет, а на погребението — вече на осемнайсет. Сам не зная защо ви разказвам тези неща, а и изобщо защо ли се сетих за тези хора по пътя към дома на Рита? Може би след срещата с Били Пърдю подсъзнателно съм си мислил за съвсем ненужно погубени млади хора.

Завих по „Локъст“, минах покрай англиканската черква „Свети Павел“ отдясно и „Свети Винсент де Пол“ — отляво, точно срещу училището на името на Кавана. Апартаментът на Ферис е в зле поддържана триетажна постройка с каменни стъпала пред главния портал. От едната страна на вратата са звънците, от другата — същият брой незаключващи се пощенски кутии.

Отвори ми чернокожа жена — портиерката, която държеше за ръката момиченце — вероятно дъщеря си. И двете ме изгледаха с подозрение. В Мейн има сравнително малко чернокожи, още от началото на деветдесетте години населението на щата е почти 90 на сто бяло. При такова съотношение човек би трябвало да внимава, така че сигурно имаха право да бъдат предпазливи.

Опитах се да се усмихна максимално предразполагащо.

— Дошъл съм при Рита Ферис. Тя ме очаква.

Очевидно усмивката не подейства, защото лицето на жената се втвърди още повече.

— Като ви очаква, защо не й позвъните? — сопна се тя и ми блъсна вратата.

Въздъхнах, позвъних. Гласът на Рита прозвуча по домофона, релето на вратата забръмча и влязох.

Поех по стълбите към втория етаж. Иззад нечия врата долитаха реплики от телевизионен сериал. Някой кихаше звучно. Потропах леко, Рита веднага отвори — държеше облечения в ританки Доналд на ръце, леко опрян на хълбок. Косата й бе прибрана в кок, носеше безформен син пуловер над сини джинси и черни сандали. По пуловера имаше следи от детска храна и слюнки. Въпреки износените мебели апартаментчето изглеждаше чисто и спретнато, усещаше се типичната бебешка миризма.

Малко зад Рита възрастна жена тъкмо поставяше на масата кашон с пелени, детски консерви и пресен зеленчук. На пода имаше пластмасова чанта с дрехи втора употреба и няколко видимо употребявани детски играчки. Веднага забелязах, че Рита държи пари в ръка. Тя долови движението на очите ми и веднага ги мушна в джоба, а лицето и леко почервеня.

Жената отзад, може би на около шестдесет години, ме изгледа любопитно и враждебно или на мен така ми се стори. Сребристата й коса беше къдрена на апарат, очите й — големи и кафяви — не се отделяха от мен. Облечена бе в дълго вълнено палто, което изглеждаше скъпо. Под него забелязах копринена блуза и видимо правени по поръчка памучни панталони. На ушите й дискретно висяха елегантни златни обеци, на китките и на врата също имаше бижута.

Рита затвори вратата и се обърна към нея.

— Това е господин Паркър — каза тя. — Помолих го да говори с Били от мое име.

Сетне остави Доналд на пода и стеснително извърна глава към възрастната жена. Чудеше се какво да направи с ръцете си и ги пъхна в задните джобове на джинсите. В тази интересна поза кимна към мен, сетне към другата си гостенка и рече:

— Господин Паркър, това е Шерил Дансинг. Тя ми е приятелка.

Протегнах ръка към Лансинг.

— Приятно ми е да се запознаем.

След известно колебание тя си подаде ръката и се здрависахме. За жена имаше учудващо силни пръсти.

— И на мен също — отвърна тя.

Рита въздъхна и се опита да започне разговор:

— Шерил много ни помага. Редовно носи храна, дрехи и… какво ли не. Чудя се как бихме се оправяли без нея.

Сега, изглежда, на Лансинг й стана неловко, защото предупредително вдигна ръка и рече:

— Хайде, хайде сега…

После прегърна Рита, целуна я по бузата, а на хваналия се за крачола на майка си Доналд разроши косицата. Направи стъпка към вратата и добави:

— Ще ти се обадя пак до седмица, най-много две.

Рита видимо се безпокоеше от нещо, може би й се стори, че не е достатъчно учтива към гостенката и попита:

— Няма ли да поостанеш малко?

Шерил Лансинг хвърли кратък поглед към мен и се усмихна.

— О, не, не и тази вечер. Трябва да свърша още цял куп неща, а съм и сигурна, че вие с господин Паркър имате за какво да говорите.

Кимна ми и излезе. Загледах се в гърба й, докато тръгна надолу по стълбите. Може и да е от „Социални грижи“ или пък от благотворителното дружество на името на свети Винсент де Пол. То има административна сграда до църквата отсреща. Рита, изглежда, интуитивно усети за какво си мисля.

— Приятелка ми е, истинска — обади се тихо. — Познаваше Били, знаеше го що за стока е, знае го и сега. Непрекъснато се грижи за нас и всячески се старае да помага.

Заключи вратата и чак сега ме изгледа продължително в лицето.

— Били ли ви направи това?

— Е, имахме известни разногласия — рекох небрежно.

— Ужасно съжалявам. Изобщо не помислих, че може да се опита да…

По лицето и се изписа искрено съчувствие и неудобство. Сега изглеждаше много хубава въпреки тъмните сенки под очите и фините бръчици, които тревогите вече дълбаеха около устата й, досущ наченки на пукнатини по красиво излят стар гипс.

Покани ме да седна, тя самата се настани на една възглавница и взе Доналд на коляно. Той бе доста едро дете, с големи сини очи и изражение на постоянно любопитство. Усмихна ми се, поклати пръст и погледна майка си. Тя също се усмихна и той се засмя, сетне изхълца.

— Да ви почерпя едно кафе? Нямам бира, за съжаление, иначе бих ви предложила.

— Благодаря, аз изобщо не пия. Отбих се да ви дам това.

Подадох седемстотинте долара — заедно е онези двеста, които изтеглих от моята сметка. Тя видимо се изненада, а Доналд се опита да вземе една банкнота и да я налапа.

— Да, да — сопна му се мило тя и издърпа парите от малките пръстчета. — Ти и така ми струваш доста за гледане.

Сетне отдели две по петдесет и ми ги подаде.

— Моля ви, вземете ги — каза тихо. — Заради това, което се е случило. Моля ви.

Притиснах парите в дланта на Рита и свих пръстите й отгоре, като внимателно отблъснах ръката.

— Не ми трябват. Нали вече обясних — правя го като услуга, заради старото познанство. Говорих с Били. Стори ми се, че сега има малко събрани пари и ще си изпълнява задълженията. Ако не го направи, е, тогава вече ще трябва да се обърнете към ченгетата.

Тя кимна.

— Той не е лош човек, господин Паркър. Много е объркан, изглежда, вътре в него нещо постоянно ври и кипи, но обича Дони повече от всичко друго на света. Струва ми се, че е готов да направи какво ли не, само да не го отвеждам оттук.

Ето, именно това ме бе притеснило. Онези червени огънчета в очите на Били Пърдю, които припламваха прекалено лесно и бързо. Изглежда, в него се бе набрало много, много омерзение и гняв, които дълго време щяха да подхранват този вътрешен пламък.

Изправих се да си ходя. На пода до крака ми се търкулна една от Доналдовите играчки — червено пластмасово камионче с жълт покрив. Вдигнах го, за да го оставя на масата, и играчката изписука весело. Детето веднага обърна очи към нея, сетне вниманието му отново се върна на мен.

— Следващата седмица ще се отбия да проверя как я карате — обещах аз и подадох пръст на Доналд.

Той го хвана и стисна в юмручето си. В съзнанието ми проблясна удивително ярък образ на дъщеря ми, която правеше абсолютно същото. Жегна ме остра болка, нещо ми заседна на гърлото. Дженифър я няма вече. И тя, и жена ми си отидоха завинаги от този свят. Отне ми ги ръката на убиец, който вярваше, че животът им не струва нищо, самите те са безполезни и жестоката им смърт може да послужи като предупреждение към други. Затова просто ги бе разкъсал и захвърлил — за да ги намеря и да страдам. И той самият вече не е жив. Бях го преследвал до смърт в Луизиана, но когато всичко свърши, съвсем не почувствах облекчение. Нещата в живота не са устроени така. Трудно се постига баланс.

Внимателно си издърпах пръста от Доналдовото юмруче и го погалих по главата. Рита дойде с мен до вратата, Доналд пошляпваше до нея, отново заловен за крачола й.

— Господин Паркър… — започна тя.

— Птица — рекох аз, докато отварях вратата. — Приятелите ми викат Птицата.

— Да, Птица… — тя протегна ръка и нежно погали бузата ми под раната. — Моля те, остани, Птицо. Моля те. Ще сложа Доналд да си легне. Време му е вече. Нямам друг начин, по който да ти се отблагодаря.

Нежно отместих ръката й и я целунах по дланта. Миришеше на крем за ръце и на Доналд.

— Съжалявам, не мога — отвърнах тихо.

Тя ме изгледа с известно разочарование.

— И защо не? Не ме ли намираш за достатъчно привлекателна?

— Не, не е това — рекох аз. — Съвсем не е това причината…

Тя се усмихна, не много, но все пак се усмихна.

— Благодаря ти, Птицо — рече и се надигна на пръсти, за да ме целуне по бузата, а аз я погалих по косата.

Доналд прекъсна това блаженство. Когато докоснах майка му, лицето му потъмня — същински бащичко. Той пусна крачола и пристъпи към мен, а малкото юмруче затупа по крака ми.

— Хей! — викна му Рита. — Спри веднага!

Но той продължи, докато аз не отстъпих.

— На мама защитникът — рече тя и се усмихна тъжно. — Хем ревнува, хем мисли, че искаш да ми направиш нещо.

Вдигна го на ръце, той зарови лице в рамото й, залапа палец, сетне се извърна и ме изгледа подозрително. Аз тръгнах надолу, а Рита остана в рамката на осветената врата, като загледана в мен икона. На площадката се обърнах. Тя бе хванала ръчичката на Доналд и ми махаше с нея.

— Кажи чао на този чичко — чух гласа й. И аз им махнах, сетне свих по стълбата и излязох.

Повече не ги видях живи.