Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958


IX

— Съзрях я — каза Матиьо — всред речите и шума. Тя беше там, а аз не помръдвах. Тя викаше, аз стоях мълчаливо. Тя зовеше, аз нищо не отговорих. Вълната на нейните думи около мене беше като огряна от слънце полянка в моята гора. Нейните светли дървета всред моя мрачен лес…

(„Мислех — каза си Таел, — че искаш да бъдеш свободен само за да знаеш и да обучаваш другите. Какво значат всички тези думи сега? Защо тази пламенна възбуда? Матиьо, Матиьо, да бъдем по-разбираеми…“)

— Защото тя няма минало, нито връзки! Също като мене е, като мене. Тя изгаря в своето мълчание и сълзите й не значат нищо. Тя чезне в своя зов и сълзите й пресъхват внезапно, а в очите й блести студена звезда. Тя е създадена за мен. Нейното незнание се слива с моето незнание…

(„О, раздвоение — провикна се Таел, но увлечен от този лиризъм, той зовеше мълчаливо и викът му беше ням и силен, — ти разхубавяваш тази жена! Кой може да те разбере? Ти си сам, отгатваш я, познаваш я, но не можеш да използуваш това съкровище! Виждам, че не можеш да избереш; че аз ще трябва да ти помогна, на тебе, който ме доведе тук…“)

— Тя няма корени — коя е тя? — но заплува в нашите води, възвиси се над времето и позна първичната мощ. Зная, че плаче за мене — аз забравих черната сила. И кои сме ние, и какво представляваме, ако не го кажем тук в подножието на нашите планини? Ето какво ме свързва с нея — мълчание, което само̀ се ненавижда, ням бунт.

(„Матиьо! Върни се в пътя, върни се! Виж този прах и тази кръв. Да забравим, да заживеем.“)

— Обичам скръбната земя. Да. Обичам този блудкав вкус, който има кората й. Аз съм мрачен като земята и злочест, и като нея приказен. Но аз съм сляп. Не виждам как сокът тече в недрата на земята. Глух съм, не ми са познати думите как да разтворя скалата, как да овладея черната земя. Стоя всред този кипеж, зова новото, което се заражда. И никой не ме чува. Имам пред вид зараждащото се ново и всичко, което то създава. Бих желал да си направя изводи, да посоча нещата. А това, което създава, което е в мене и същевременно е по-силно от мене, защото иска да създаде новото, то не ме чува. Противоречие, противоречие на духа! Сега ще се устремя към слънцето. Чакам Валерия, която още не съм опознал, тя се появи внезапно. Заедно с нея ще забравя речите, ще заживеем в това спокойствие, в което никнат кълновете, ще достигнем старостта и накрая ще изгорим, а нашата пепел ще заговори!

(„Не вярвай това, Мицеа! Мицеа, не го напускай!…“)

— Тя живее в тази долина. Аз я дебна, обожавам я в мълчанието на гората. Изненадах я под дъжда, тя грееше самотна. Тялото й е частица от черното небе, очите й блестят като летен зной, устата й нашепва за тайнствата на деня!

— Искам да се запозная с нея! — извика Таел.

Матиьо отказа с изненадваща рязкост.