Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958


II
Делото

„Разрушете, разрушете всички пътища, които водят към престъпление.“

Сен-Жюст

I

Таел се изкачи до изворите на реката по местата, които му бяха близки; той още не познаваше добре града. Съзря отново стръмнините, където опитното око долавя тресавищата, гъстите туфи с бездните под тях, които дебнат жертвите, багрите, които навред са помрачнели, и само внезапно тук-таме пламват червените цветчета на индийските храсти. Чу непрекъснатия шепот на подземната растителност, ромона на птичи песни и листа, тежкия вятър, който грижливо просва неподвижно наметало над всичко. И човек не се решава нито да говори, нито дори да помръдне невнимателно, открива във всяко небесно кътче отражението на вода (да, като че ли небето отразява всичко живо тук), спира се и дълго съзерцава люспестата сребриста кожа (блестяща черупка, където сякаш е заспало слънцето), която току-що е смъкнала от себе си някоя змия. Погледът дебне влечугото, защото по това време то става свирепо. Човек е омаян от толкова светлина, която е обвивала това тяло — който веднъж види тази гледка, знае, че цял живот не би могъл да я забрави. Зад дърветата зърваш няколко диви овни, вековни потомци от времето на спокойното скотовъдство, които тук са научили да застават нащрек, да се понасят вихрено напред, да тичат. Таел съжали, че кучетата му не са тук, за да се устремят, да заобиколят някое животно, да скочат на врата му и да го умъртвят с грамадните си зъби. Почувствува в устата си вкуса на печено на жарава месо. Вдъхна уханието на карамфилчета и мащерка, очите го смъднаха и заблестяха от пипера.

Той напредваше всред този пир (не измислен, а отрупан с всичките съблазни на планината, обкръжена от горско благоденствие — безграничен пир, който завършваше в знойната глъбина на леса) и усети колко е гладен по силния шемет, който го обзе между две сенчести места, под тежко прежурящото слънце, когато, напускайки листака, прекоси малка полянка и залитна от глад, залавяйки се за коренищата, навлизайки всред изгнилите дънери, където гъмжаха листни въшки, толкова гъсто една до друга, че изглеждаха като изгнило сухо тяло, или разпръсквайки купчина струпани дървета, откъдето се надигна лекото ухание на прах и жега.

И над това ухание той вдъхна внезапно мириса на пещи за дървени въглища. Дърветата се овъгляват тук дни наред, забравени от въглищарите под покривалото от пръст и клонки. Но те се връщаха да съберат черната реколта. Носеше се свежият мирис на изсъхваща мъзга, аромат на дърво, което умира. Изоставени да горят бавно, пещите са като тайнствени горски същества; те димят тихо и нагиздени с мистерията на сенките, се превръщат в тържествени призраци; други пещи, вече изоставени, стояха тъжни като опожарените развалини на паметник, с черни прекършени върхове — поломени надгробни камъни. Таел погледна опразнените пещи, които пак живееха, след като бяха ги ограбили изцяло и ги бяха превърнали от големи призраци от димяща земя в осквернени светилища. Мирисът на обгоряло дърво се смесва с миризмата на мъртво дърво.

Таел се мъкнеше, залавяйки се от клон на клон, изскубваше се от гъвкавите лиани, веднъж дори падна. Тогава откри кътче с особен вид орехи (плодът им е хубав заради стипчивия вкус, а черупката заради свежестта и якостта си) и забрави за пира с месни ястия; ето че всички листа, всички цветя, цялата растителност му се сториха приятелски настроени. Слънцето ухаеше на плодове, дърветата блестяха, сенките нежно светлееха. Той тръгна отново, след като се беше натъпкал с плодове, с пламнали устни (кората на ореха свива устата и тя тръпне), но със сърце, изпълнено с наслада и млада сила, разляла се по цялото му тяло, опиянено с нова младост. И той вървя още дълго, „толкова много вървях, че свят ми се зави и петите ми се набиха“, защото се изкачваше по мрачни пътища към извора на реката, където щеше да намери човека, чиято съдба се беше преплела с неговата; човека, когото щеше да убие и когото трябваше да търси толкова дълго; той се изкачваше към извора на реката, сякаш тя му внушаваше да опознае всичко, прелестната буйна природа, от която да набере плодоносна сила, преди да извърши делото.

Той мислеше, че едва ли ще види този извор. Нямаше време за случайности — определено дело го зовеше. Той търсеше следите на звера; изведнъж пламенно безпокойство сякаш го притисна в клещи. Всред великолепната сенчеста гора Таел си спомни за града. Той се беше отклонил рязко от пътя си („а този град има чар“ — обичаше да казва той) и сега се връщаше пак в планината, смътно убеден, че по-късно ще открие тайната на града; предстоеше му да се справи с Гарен. С Гарен, ренегата. (Човек, който беше израснал далеч от всяка грижа; прислужник, после шофьор у един голям плантатор, той скоро беше готов на всичко — уби за пари… Беше напуснал страната, когато заплахите срещу него станаха съвсем ясни. Сега се беше върнал като победител, натоварен с официална мисия!) Този човек с просташкото си грубо ръководене щеше да умори хората с данъци, да накара всички да му заплатят за миналите страхове. Беше по-опасен от змия, която ще сменя кожата си…

Таел се изтегна в един прохладен като параклис кът, изпълнен с шумолене; имаше още време. Той въздъхна и се замисли за Валерия. Тя беше непрекъснато пред очите му всред опияненията, предвижданията и безпокойствата. „Тя ще разбере — казваше си той, — тя е достатъчно силна, за да ме обича въпреки всичко, пък може би именно заради това. Не, нека не ме обича поради пролятата кръв; нека ме обича както по-рано, нека нищо не се изменя!“ Тогава го обзеха терзания. Понеже все още не беше готов, както си мислеше, да забие нож в гърдите на човек. „Ще го нападна — помисли Таел, — а той нека се защищава. Ще му дам възможност да се спаси. Валерия, няма да умра. Ще убия това куче! Лице в лице, като честен човек.“

И той се разгорещи всред сянката на папратите. Долови кипежа на гората, безразборната смесица от мъзга, нощ, мълнии, която непрекъснато се повтаря в планината.

Той беше като клон от всемирно дърво, което тук се е размножило и вече не разчита на неоформената си сила. „Докато не съм го извършил — каза си той. — Докато не съм му забил ножа“ — и миризмата на кръв се смеси с уханието на пиршество, мирисът на жертва — с уханието на мъртва, обгорена гора. Усети този неясен лош дъх, който се смеси със спомена за Валерия.

Нощта се спусна над земята; тя покори небето; Таел остана всред зеленината на дърветата, където светлееха петна; те бяха лениви, не гаснеха, окъсняваха върху тревата — вятърът ги отнасяше. Таел тихо заспа, нощта го приласка, всички миризми се оттеглиха зад границата на небитието; но гората се раздвижи в него, той скочи изведнъж, изричайки думи на страх и омраза. Тогава разбра, че е попаднал във властта на сенките; насекомите гиздеха нощта с крехките си светлинки (гората приличаше на град, който ту светва, ту гасне). Таел дебнеше нещо невидимо, което пълзеше близо до него, макар и да знаеше, че няма от какво да се страхува. „Докато желанията ми съвпадат с желанията на народа, всичко е в ред“ — мислеше той. И отгатнал, че Мицеа също беше изпитала на плещите си тази тежка нощна мъка, той помисли за нея. Като нея търсеше път и той. При това нямаше какво да забравя, дори живееше със спомени. Той се устреми напред, сякаш за да се сблъска, да прекърши мрачния живот; после пак се отпусна, отгатвайки гъстите дълбини, които прорязваха околната тъмнина. Той нямаше какво да забравя, но беше се изтощил от пътя. Прескочи младо растение. Прекоси полянка. Превали склон. Накрая заспа на земята близо до звездите.

Спа, докато изпращя клонче и той се събуди; беше вече шест часът. Утринната светлина беше отстъпила мястото си на жарките слънчеви лъчи. Вцепенението му изчезна. Таел благослови деня. Видя, че е спал близо до място, обрасло с къпини — какво щастие! Разкърши клоните; човек би казал, че чува ромон, тихата песен на чиста вода. Дали не беше извор? Той продължи да върви напред, привлечен от песента, окрилян от надежда; късаше листа, заобикаляше го чиста красота.

Тогава видя къщата. Мрачна къща със затворени капаци — къщата на Гарен. Таел забрави извора.

Тази къща го заслепи. Без да знае защо, тя му се стори страшна. При това в нея нямаше нищо необикновено. Изглеждаше някак затворена в себе си, няма. Таел броди цял ден около нея. Сутринта беше огледал задната част на сградата — четири врати-прозорци, достигащи до покрива, нямаше веранда. Бананови дървета, отрупани с кичури банани, растяха по поляната около къщата. „Няма да умра от глад“ — помисли Таел и си направи легло от сухи листа за нощта. Сега той беше се успокоил, действуваше последователно. Прекоси ливадата и се опита да отвори тежките капаци. Никой от тях не се поддаде и Таел заобиколи къщата. От дясната страна купчинка пръст почти докосваше прозореца горе, така че нямаше нужда да се катери, за да проникне в горния етаж („странна е тази двуетажна къща“), изглежда, че тук нямаше партер. Прозорецът се отвори тихо и Таел го притвори — оттук щеше да влезе, но първо трябваше да разгледа навсякъде. Главната фасада беше по-блестяща от останалата част на къщата — прясно боядисана, с грижливо поддържани стени. „Дъждът и вятърът идват от север — помисли Таел, — сигурно другата страна пази истински къщата.“ Тогава забеляза нещо. Една врата беше привдигната над мраморен плочник — под мрамора се провираше водна струйка, която прекосяваше градината и изчезваше зад насаждение от кратуни. Нищо особено от четвъртата страна (тя беше напълно подобна на лицевата страна, само че без купчината пръст) и Таел свърна към необикновения ручей и отново чу ромона му — той идваше от вътрешността на къщата. Обзет от мрачна възбуда, той се покатери по купчината и проникна в пуста, празна стая, където влажното ехо разнесе шума от стъпките му.

Таел напредваше предпазливо и не грешеше — зад вратата на това тясно помещение, само на един разкрач, тесен мраморен перваз заобикаляше голяма зала. Нямаше парапет; Таел мина по плочника (притискайки се до стената, без да смее да погледне, чувствувайки как влажните камъни прилепват о кожата му и паяжини го покриват) и стигна до наклон без стъпала, който се плъзгаше надолу. Таел се движеше стъпка по стъпка всред мрачното помещение. Той се спусна бавно към ромолящата вода, към прохладата; и едва различи в дълбочината нещо като кладенец. Долу почувствува около себе си огромната зала (заобиколена от галерия, която крепеше стаите отгоре) и видя, че в средата тя достига до покрива. Галерията беше преградена на изток — там тя се затваряше; от другите три страни се отваряше, образувайки ниши, подредени с маси, пейки, люлки, канапета за почивка и за да се хранят там. Стаята беше празна по средата; огромна и пуста; по-пуста дори от плажа през нощта, когато никаква сянка не го прекосява. Пуста и бездушна. Най-сетне Таел, следвайки ромона, се озова посред стаята, където бликаше поток — изворът. Тук се раждаше Лезарда, затворена, запазена всред дебели стени, заобиколена от мраморни плочи, като претрупан с накити идол. Вътре шепотът на извора се долавя по-слабо. Човек би казал, че той не смее да блика там. И къщата е като остров с море по средата — ледена вода, която победоносно се бори със знойния ден, преди да се отправи далеч оттук, за да се подчини на господствуващото слънце.

„Значи, така — помисли Таел, — вярно е, че открих извора в същото време, когато намерих и човека. Изворът се ражда тук, а човекът живее всред този горделив сумрак. Той пие от този извор, поставя бутилки в него, за да се изстудят. Всичко започва тук. Религиозно очакване до шумолящия олтар. Да не ставаме романтични, да захвърлим тези мисли, да излезем оттук. Да забравим легендите от други времена, всичко е потънало във вечността, сега ми предстои друго дело.“

Но каквото и да разправяше, Таел беше запленен от мрачния чар на „Домът на извора“.