Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

XIII

Като обжарени от слънцето са мрачните сърца на людете. Топлината отнема силата, свежда всички чела, храни, успокоява. Денят сякаш се влачи неуловим, всеки миг се подновява жетвата, като че ли запасът от плодородие никога няма да пресъхне. Човекът кротко отстъпва, той се рови (без да узнае, че по този начин се движи, рее се из бляновете, които извисяват около него кичестите палми, пригладените от горчивия вятър лиани на филаосите, птиците-свирачи), той се рови в нощта, която сам си е създал, и ето че едно съновидение, по-палещо от всички мечти около него, му се присънва — силен и неприятен дъх на черен пипер, изобилна вършитба. Във всичко това не се крие съзнателно лукавство, но докато обработените поля се покриват със захарна тръст (и с нищо друго освен със захарна тръст), изгладнелият човек си спомня за по-голям глад всред безплодните или мрачни земи, за които е чувал да се говори. Докато захарната тръст израства (толкова високо, че надминава дори човешки ръст), измаменият работник гледа децата си с натежали коремчета, натъпкани с плодове от хлебно дърво (но зелени плодове), и мисли дълбоко в себе си, че е имало и по-голяма мизерия в далечните дебри от миналото. Тогава той започва да крещи, нагрубява децата. Пие вода от бъчвата (ясно се вижда как на дъното й блещука малко жълтозелена сяра) и вика: „Ах, жена, тези деца са същински дяволи!“ А децата плачат и не разбират нищо. Не, тази истина не е от книжовните истини, по повод на които казват за човека, говорещ като учен: „Научил е всичко това от книгите.“ Но докато захарната тръст зрее, а децата, не можейки да издържат повече, се измъкват привечер далеч от колибата, за да крадат, каквото им падне, с риск да ги улови и да ги набие с камшик някой от господарите (или още по-лошо някой от надзирателите на кон), смучат смъртоносното стебло, по-сладко от сутрешното кафе, и късат с устни кората с вцепенени челюсти, за да залъжат глада си, докато захарната тръст неумолимо зрее, проклетите нескончаеми реколти се разкриват в нова светлина — превръщат се в нова вековна реколта, и без сам да го осъзнае, застанал прав срещу ламаринения покрив на колибата си, човекът разбира истината.

Така народите се връщат във владенията си. И защо ли да питаме къде и как? Тези, които се връщат, в края на краищата, го знаят добре. Те познават пътя и все едно е дали ние ще кажем: ето те заминаха, тръгнаха от това място и слязоха тук. Ще настъпи часът, когато пристанището и мястото за слизане ще бъдат точно определени. Тези, които векове наред са били депортирани (които победиха новата природа, заселиха се тук и отново постигнаха това, което зовяха), ще си отдъхнат един път завинаги от пътуването — да! — и това ще се превърне в нощен и красив бунт, който ще развълнува света. Днес те вдигат глава и започват да се чувствуват нещо. Те са нов кът от света, скитали са навсякъде и носят в себе си всемирната подкваса и ако сега, облегнат в колибата си, човекът мрачно се храни с друга касава[1], то е, за да намери тук (в съня си) друга страна, която е негова, и да открие в тази страна сладостната свобода. Така необработената земя става негова, но това още не е съзнателна стъпка. Човекът знае, че първата му работа е да вдигне глава и той вдига глава; да поиска своето парче хляб и той го поисква. После отива развълнуван в града. Представителят говори забележителни неща, този човек е нашата надежда, и аз мисля като него — нали, съседе! — всички ще гласуват за него, бива си го човека, опознал е живота, вероятно се е трепал между нас, ще видите, че накрая ще съумее да ни изведе по нов път. И човекът, застанал прав до дървеното легло, отпива голяма глътка — къл-къл! — сякаш копае с мотика Скалистата земя до Дяволското възвишение, и с един замах забива блестящия метал между черните камъни; после с широк жест избърсва устата си.

И така, това е нов начин да се преценяват любовта и отчаянието. Нова особеност на видимия свят и на всички непознати сили. Ето какво става. В зноя се утвърждава този нов начин на световиждане и човекът, който носи слънчевата сила в очите си, става негов вестител. А в това има дълбочина, спокойствие и мъка, както и безкрайна радост от вълнението на тази младеж. Тук нямат нищо общо случайните хора, които проявяват кратко любопитство — за ден или година. Този начин е създаден за такива като Матиьо, които мъчително се стремят към него, които с болка го търсят; създаден е и за такива като Таел, които го носят в себе си без никакво усилие, макар че не знаят как да го приложат.

И след като пийне, човекът започва да мисли, че може би младежите, които е видял на площада, ще постигнат нещо. Той не знае още нищо, но им вярва, това е. Той гледа към града с носталгия; те имат средства и ще се справят. Неговите деца трябва да работят (това е обикновено явление). Най-малкият, който е четиригодишен, води биволите пред ралото. Той не може да ги изпрати в задължителното училище. Но да оставим това… единственото нещо, което има значение за тежката всекидневна борба, е новата светлина, която се лее над ръцете на света, очите, които отново се отварят за знанието, гласът, който внезапно се извисява, новият полъх, а людете, учудени, се изправят, вдъхват с пълни гърди и казват: „Почувствувайте този полъх, чуйте този глас!“ Има значение и усилието на един самотен човек, който се е качил на стария кораб, доволен е и се чувствува по-обновен и от първия каймит[2] (с неговия остър лепкав вкус). Както и зноят и слънцето (срещу което Мицеа се беше засмяла, гневна и самотна). Градът, частица от земята, заобиколена със захарна тръст, с блата, с далечното море, с близката тиня. И накрая Лезарда, която не можем да забравим, защото често се разлива вън от бреговете си.

Бележки

[1] Брашно. — Б.пр.

[2] Плод от каймитово дърво. — Б.пр.