Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

II

Калната пътека водеше към къщата на Таел. Валерия газеше в червената кал и на всяка стъпка се плашеше, струваше й се, че вижда как отвсякъде изникват страшни сенки, които скоро щяха да се нахвърлят върху нея; те вече я заобикаляха, чакаха я, притискаха я. Тя дишаше с мъка, насилваше се да не изпусне Таел, който бодро се изкачваше. На няколко пъти щеше да се плъзне по калния склон, ако калта и камъните по пътя (смесени със земята като безплоден и неподатлив посев) не я задържаха и ако от време на време Таел не й помагаше.

Планината беше величаво мълчалива, само лек шепот стряскаше Валерия. И тя си спомняше приглушените, но изпълнени с искри шумове на равнината по обед, когато горещината заливаше всичко. Тук шумовете отекваха безкрайни, някак мъчно доловими, диви. Цялата планина нашепваше за живота на нощта и Валерия не можеше да мисли за къщата горе; а само за това, което я заобикаляше. Таел беше разбрал, че няма смисъл да й говори каквото и да било — тя не слушаше нищо, в плен на безименния страх, който беше я обзел. Младият човек се стараеше да стигнат колкото може по-бързо. Това беше единственият начин, с който можеше да прояви любовта си към Валерия. „Утре ще забрави всичко“ — мислеше той.

Но колкото повече се приближаваха до къщата, толкова повече всичко, което беше забравил, завладяваше Таел. Нов шемет за него багреше с друга окраска, придаваше почти ново значение на неговото детинско царство. Опияняваше го това изкачване, а той така често беше се катерил по най-високите склонове безгрижно или без да изпитва и най-малката възбуда (а сега се вълнуваше). Но той беше живял вече край необятното море и отсега нататък чужда сила щеше винаги да се намесва между него и земята от височините. Разбира се, Таел не схващаше така ясно нещата — достатъчно беше в момента да мисли, че занапред ще трябва да се съобразява със съвестта си. Той беше се променил, беше имал възможност да прецени нещата. Беше се освободил от мрачната сила и сега беше обхванат от друга, по-явно изразена, по-пресметлива сила.

Калната пътека между папратите го увличаше неудържимо. Внезапният шемет не задържаше, а ускоряваше стъпките му. Той не му причиняваше страдание, смут или страх, а засилваше всичките му способности, даваше му власт да отгатва препятствията по пътя, да узнае кога ще дойде краят на нощта и къде е връхната точка на страстите. Таел се чувствуваше щастлив, че щеше да бъде така обновен за бъдещия си живот с Валерия; той се радваше на всяка минута, защото не минаваше вече всред дърветата и искрящото великолепие на светлината като незначителна личност без размисъл. Разговаряше с планината и я разбираше.

Изведнъж Таел и Валерия съзряха в нощта пурпурното дърво. Дървото изплува над бледата зеленина и се открои на небесния свод, така че около него нощта просветля (явление, което отначало изглеждаше невероятно всред толкова тъмнина) и човек можеше да различи блясъка на безбройните му цветове, които на другия ден слънцето щеше да превърне в пламък.

Валерия помисли, че вижда призрак, кръвожадна сянка; тя се спря и извика:

— Таел, какво е това?

— Пурпурното дърво, не се страхувай!

Тогава тя възкликна успокоена. Най-сетне бяха пристигнали.

Тя вдигна глава и закрачи, приковала поглед в дървото. Сякаш беше открила накрая звездата, която щеше да я изведе до желаното убежище. Това съзерцание разсейваше неясния й страх; мислите й се губеха всред мрачния листак и сдържания блясък, така тя бягаше от другите сенки. А Таел позна мястото, където започваше градината — той също се стремеше към дома си.

За него дървото беше повече от дом — то беше огнището, където гореше животът на планината. Добитъкът и кучетата, които рядко влизаха в къщата, минаваха всеки ден под дървото. Те спяха над корените му, върху окапалите листа. Тънкият червен килим върху черната земя под сянката на клоните беше тяхното истинско жилище. Знаеха, че не бива да преминават отвъд тази граница. Да, пурпурното дърво беше чудесен покрив. И самата Валерия сякаш беше го познала. Таел се зарадва, че тя веднага забеляза дървото. Тя го отличи като знак, успокои се, опознавайки го като сила, различна от останалите нощни сили.

Изведнъж кучетата залаяха. Без съмнение те бдяха самотни до къщата, докато стадото спеше, и бяха почувствували, че господарят им си идва. Лаеха бясно. А Таел, който от известно време мислеше за пупурното дърво, а това означаваше, че мисли и за кучетата, и за стадото, и за бъдещия си живот, Таел извика имената от легендата, с които беше нарекъл своите кучета, приказни имена, чиято страшна власт беше изпитал още като дете. Той извика: „Сийон!… Мандоле…“ — и то така силно, че дори дървото сякаш се раздвижи, листата му зашумоляха. Точно поради ужасната прелест на този радостен вик Валерия не видя губера от червени цветя в началото на градината, както не беше видяла небето над бомбакса и водата под мубенската слива, и черната земя в подножието на пурпурното дърво.

На зова на Таел кучетата отговориха бясно, с буйна сила, задържана дълго време. Никой не узна (и никой никога няма да узнае) как те успяха да се освободят от връвта, с която бяха вързани. Съседът на Таел разправяше по-късно, че се страхувал от чудовищните зверове, затова се задоволявал да им оставя храната, като грижливо стоял на разстояние и не рискувал да провери отблизо колко добре са вързани.

Таел и Валерия видяха как двата хищника прекосиха с големи скокове градината и сякаш изпълниха пространството между дървото и себе си. Те летяха така устремно, че нямаше никаква надежда някой да ги спре.

— Отдалечи се от мене! — извика Таел и се опита да се хвърли срещу кучетата.

Но Валерия, прекалено уморена от дългия нощен път, не можа да чуе, а още по-малко да разбере вика на Таел.

Тя се спусна към него, търсейки убежище до този, който беше нейната любов. Тогава се случи нещо, по-бързо и от вик; кучетата се хвърлиха върху нея (мислейки вероятно, че тя напада господаря им), търколиха се с нея надолу по склона, докато Таел зовеше в нощта, която отсега нататък нямаше да се проясни: „Валерия!… Валерия!…“ — думи, които само нощта можеше да повтаря.

 

 

Той я отнесе в къщата, Валерия беше мъртва. Постави я на пода до вратата, а той остана отвън; сякаш не искаше да прекара нито миг повече освен вечерта на бдението в тази къща на смъртта. Седеше на подредените камъни, които образуваха нещо като каменни стъпала в калта пред вратата, така че можеше да вижда и да докосва положената на дъските Валерия. Младата жена беше наранена в гърлото, в дясната ръка, имаше и някакво вътрешно разкъсване. Таел беше изчистил големите кални петна, беше опънал роклята, беше пригладил скъсаното. В отпуснатото прекършено тяло на Валерия имаше много тъжна прелест.

Таел, след като се погрижи за мъртвата, не мислеше вече за нищо определено. И скоро, както стоеше вцепенен, той запя (в себе си, без да отваря уста) една наивна песничка, научена в училище. „О, Мартиника, о, зелени планински върхове, о, златни и пурпурни слънчеви залези, остров на любовта, перла на моретата…“ — а под думите на песента, които се редяха така, му дойде на ум, че всичко това са хубави лъжи. Той помисли за лъжливите слова. И изпя песента за себе си, до края. До последното смешно възклицание: „Най-хубави, по-силни и по-весели!…“

— Виждаш ли — каза тихо той, — виждаш ли какво пеят, Валерия? Колко много лъжи! Сега ги разбираш. Те не мислят за проказата, за епидемиите от пиана[1], за блатната треска, за туберкулозата, за алкохола, за маларията, за всичките бесове, които владеят тази страна. А ти ги виждаш сега, нали? Колко се лъжем, като си мислим, че вече сме свършили всичко! Ние едва сега започваме. А ти вече не си жива. И ти също беше само сянка. Познавах ли те аз? Бих ли могъл да кажа: „Тя е такава или такава?“ И от какво умря ти? Загина от две кучета, които ще съсека. Полицията напразно ще си хаби силите да разследва случая; аз ще убия кучетата. Ще ги полея с газ и ще ги запаля. Не, ще ги завържа здраво, ще намажа телата им с мед и ще доведа мравки. Вярвай ми, ще го направя!

Със спокоен глас Таел подготвяше смъртта на кучетата си. Без да се вълнува, безпристрастно.

— Не — каза след това той. — Ще ги вържа с въже, когато всичко се свърши. Ще сляза с тях до града. Ще го прекося, ще стигна до Лезарда и там ще тръгна с тях нагоре по реката. Приятелите ще ме видят с кучетата, ще наведат глава и ще ме запитат, втренчили поглед в равната земя: „Къде отиваш, Рафаел, къде отиваш с кучетата?“ Аз ще им отговоря: „Тръгнал съм по Лезарда, оставете ме, имам работа.“ И пак ще измина целия път край реката. Тя вече ще се е прибрала в коритото си, но земята по бреговете й ще бъде все още мека. Да, да. Тогава ще заведа кучетата в „Домът на извора“. Ще ги заградя отвсякъде. Ще ги затворя в залата до водата. Не, те, разбира се, няма да умрат от жажда. Но аз ще бъда търпелив, Валерия, Валерия! Ще мога да кажа на кръстницата ти: „Аз бях търпелив, кръстнице Телюс.“ Ще спя всред поляната с бананите и ще прилепям ухо до вратата, за да ги чувам какво правят. Колко време ще продължи това? Накрая те ще се сбият помежду си, когато полудеят от глад. А аз, на открито, ще дочакам слънчевото утро и ще чуя борбата им в нощта на „Домът на извора“. Ще го сторя, повярвай ми! И когато всичко се свърши, ще вляза в къщата, ще вдигна мръсните им трупове, за да не замърсяват реката. Ще ги хвърля в някой трап. Дори цял месец да трябва да остана там, ще чакам, чуваш ли, Валерия?…

И Таел все така тихо говореше на мъртвата Валерия. Денят се раждаше. Скоро слънцето щеше да обжари ламаринения покрив. Но в този миг то трептеше само в нежен блясък, който дълго щеше да нараства зад планинския гребен — Таел дебнеше появата на новата светлина. А в това време кучетата лежаха до него. И от време на време, отбелязвайки с червените си муцуни следи, почти като от одраскано, по черната му кожа, те вярно ближеха краката му.

Бележки

[1] Тропическа треска. — Б.пр.

Край