Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958


XIX

Красив път! Слънце, споделено от всичко като плод от хлебно дърво. Ширналата се земя около пътеката искреше, сякаш младите хора се бяха гмурнали в спокойната светлина без сенки. Червените угари препускаха по планинските възвишения, една биволска кола скрибуцаше в далечината, придвижвайки се едва-едва всред огнената, равна като огледало земя. Животът сякаш беше спрял в унисон с деня. Величаво мълчание, изпълнено с краткотрайни шумове и пронизвано от острите вопли на каруцата. Очакване на чудеса; червената земя ни кара да оценяваме непрекъснато тежкия труд, който тя ни налага да извършваме, без мисълта за получените плодове да ни утешава или да ни успокоява. Душата се изпълва с красота и орната земя с мъка нашепва все едни и същи думи — пот и глад. Търпеливо и подивяло пладне, зовът на браздите предизвиква безплодно пожелание. Малко по малко мъжът се разпалва, но не знае дали потръпва от любов или от гняв. И в унисон с пладнето, изпълнено с кипеж и шепот, чувствувайки как в сърцето му се надига зов, Таел се въздържаше да говори (той мислеше така), за да не пламне, и пристъпваше така спокойно, сякаш нищо не го вълнуваше. Валерия вървеше до него.

Тя не се учудваше, че той е толкова въздържан — всъщност не бяха си казали нищо и всичко още можеше да се направи или да се развали. Тя не очакваше той да заговори, слушаше с него мълчанието (и шумовете). Не знаеше какво значи да те обхванат силни пориви, гледката наоколо й беше близка; много време беше минало, откакто горчивата и неподвижна земя беше предизвикала в нея дързост (но не и безумие), увереност (но не и желания). Този тип жени сякаш приемат нещата повърхностно, на пръв поглед изглежда, че се съгласяват и така оказват много по-упорита съпротива. Те се подчиняват на мъжа, но го надминават по спокойната увереност, която им е вродена, по кроткото упорство, преминаващо понякога в див изблик. Те не искат и да знаят какво значи да тръпнеш.

Накрая Таел и Валерия се разделиха. На завоя до малка горичка (там почвата беше леко хлътнала и имаше кал, те шляпаха боси в калта, без да ги е грижа за нищо) тя му протегна ръка и каза:

— До утре в същия час, нали?

Така двамата свикнаха да се срещат на пътеката всред захарната тръст; бяха сами, виждаха се отдалеч и винаги Валерия се спираше първа. Може би искаха (продължавайки да вървят все така в посоката, откъдето идваше девойката) да опознаят заедно този самотен път, докато изгребат самотата, и тогава заедно да се спуснат в блестящия свят, който се намираше на края на самотата. Валерия не беше показала къщата си на Таел, а всъщност и той не беше я питал за нея.

Поемам този път, когато тъгата започне да ме изгаря. Заставам на мястото, където Валерия се спря пред Таел за първи път. И тогава ми се струва, че и аз я виждам. Или може би виждам онази сянка в мене, която нежно обичам. Когато мисля за историята на тези млади хора (а тя е сложила отпечатък върху мен, привлича ме непрекъснато), аз се пренасям всред тази пътека, заобиколена от захарна тръст, виждам как нараства сянката в мене и нежно й говоря. Налагам си търпеливо да не отида по-нататък, след като съм стигнал до нея; пътеката е открита от двете страни за полята, които я обграждат, тя е само преход между нивята; а аз се чувствувам с разголена душа, безсилно отдаден на отчаянието (сякаш тръстиката е онази противотежест, която е необходима, за да се чувствуват уверени в себе си тези, които я мразят и се борят срещу нея).

Вярно, аз опростявам нещата, като не се спирам достатъчно на всички завои, вярно е и това, че сякаш нищо не е помръднало оттогава, но такава е действителността. И мислейки за Валерия и за Таел, аз се превръщам в пътеката, прекосявам блестящото мълчание, чувам непрекъснато (да, чувам го) еднообразния, непоносим шум от скрибуцащата кола; и накрая достигам тръпнещ до калта пред бакамовата горичка. Тогава извиквам:

— Не всичко е било напразно, щом доживяхме да се озовем всред толкова спокойствие и красота!

 

 

Полека-лека Мицеа свикваше с еднообразния полски живот. Нито Ломе, нито жена му я бяха запитали нещо за странното й идване при тях. Бяха забравили блатото, риданията, оцета, с който разтриха цялото й тяло, Ломе работеше на полето, жена му се занимаваше с домакинството (когато започнеше жетва, тя се наемаше като работничка), Мицеа пазеше децата. Тя ги учеше да четат, като пишеше с пръчици по земята, по корите на дърветата, навсякъде. Но често децата се изплъзваха, защото някое манго беше паднало зад къщата или някоя птичка, уловена с клей, цвърчеше тихо, или защото нямаха търпение да опитат новия лък (дървена прашка, издялана с нож, с еластични разклонения, изрязани от стара, сякаш дошла от небето гума).

— И преди всичко — казваше им Мицеа, която беше възвърнала привичната си шеговитост — запомнете добре едно: нашите прадеди не са имали дълги мустаци като прадедите на французойчетата.

А децата викаха, минаваха в строй, удряха крак:

— Нашите прадеди не са имали дълги мустаци!

— Послушайте ги само — шепнеше Дезире.

А Мицеа се смееше.

Тогава Ломе казваше на жена си, сочейки девойката:

— Не зная откъде, но тази девойка знае всичко като мъж. — И обръщайки се към Мицеа, продължаваше: — Девойко, как си живяла, та си узнала всичко това?

А Мицеа, тръсвайки глава, решена да не поглежда към миналото, пак се засмиваше и отговаряше:

— Ломе, време е вече, трябва да занеса трева на зайците.

И тя тръгваше, оставяйки децата неспокойни (някаква сянка сякаш преминаваше над тях, бегла сянка, която те можеха да издебнат, искаха да разберат каква е). Тогава Дезйре поглеждаше мъжа си.

— Искаш ли да ти кажа нещо, господин Ломе, тази девойка е добра.

— Хайде, стига приказки, жена. Лозето не ще молитва, а мотика.

 

 

Така чакаха всички. Още нищо не се случваше. Мицеа се мъчеше да забрави, Валерия мислеше за планините. Другите не влизаха в сметката, те чакаха развръзката. Между Таел и Матиьо се беше установило някакво ново съгласие — мълчание, очакване, пестници, свити за непрекъснато отлаган удар. Пабло тананикаше. Всички кротуваха. Очите бяха сериозни, гласовете се изменяха от надеждата.