Едуар Глисан
Река Лезарда (39)

III

Таел измина още веднъж целия път на юг; но сега имаше друга цел, по-високо предопределение — отиваше на среща със своя живот. По дългия десен път той поздрави работниците от завода, които се връщаха от нощно дежурство („Къде отиваш, господин Таржен? Да се окъпеш в морето ли?…“ — питаха го те и се смееха широко), после видя плоския мост, залят до първата чугунена преграда от обилните води на Лезарда; трябваше да влече краката си и да не шляпа, за да пази панталоните си; съзря удавената от реката равнина и зелените петна от трева, които плуваха тук-таме като покосени венчета.

Таел мислеше, че все пак странна съдба го беше довела в тази равнина, тласнат от кой знае каква необходимост, с душа, изпълнена с пламък, разцъфнал и откърмен в мълчанието и спокойното еднообразие на планината, за да опознае родината си, миражите, грозотата, блясъка, величието и тежкия всекидневен труд, смеховете, водите, пясъците, нищетата, надеждата, гнева, потта и кръвта, които, смесени заедно, съставляват същността на неговата страна, и за да разбере какво значи властна любов и измамническа смърт, без да може да каже, че знае къде са краят и умората от любовта и тихото начало на смъртта. Той съзря тази равнина, окъпана във вода, над която тегнеше слънцето, почувствува, че Лезарда беше завладяла душата му, също както беше заляла родината му, че не би могъл да живее повече в равнината, примирявайки се с общите мъки и очаквайки реката да запълни всичко около него, че трябваше да се върне отново в планината като човек, който се отказва от забравата, който се уединява, решен да научи децата си на правото да изразяват желанията си и сами да избират пътя си в живота.

Но изведнъж разбра, че самотата в планината щеше да му бъде непоносима, че не би могъл да забрави урока на равнината, стремежа да се бори, бавния труд, чрез който неговият народ, преминавайки през толкова миражи, се стремеше да прецени силите си. Изпитваше едновременно непреодолимо желание да бъде сам и необходимост да се отдалечи от реката (свидетелка на неговите угризения и на многобройните му опити да предума Гарен, да го убеди да се откаже от плановете си), а някаква сила го задържаше по бреговете, където няма сянка, по трудовите пътища на човека. Таел разбра, че носеше в душата си нещо от общите усилия, което добиваше все по-ясен израз, от драматичното напрежение на всички да помирят любовта и гнева, блясъка и нещастията, светлото благородство и чистотата на бъдещите дни. Да успокоят родината на неговия народ, чийто разкъсан образ терзаеше духа му, макар че не му причиняваше телесна болка. Да се сбъднат най-после мечтите им, които бяха разединили една-единствена воля на толкова много различни воли, които предизвикваха противоречия между Матиьо, Таел, Люк и всички останали, макар че всички имаха право, защото всеки един от тях познаваше частица от общото добро, представяше си го и мислеше, че може да му намери най-доброто разрешение.

Всичко това Таел почувствува, докато вървеше по пътя всред палещия мирис на захарната тръст. Той потърси покой, като помисли за Валерия. Само тя можеше да го изтръгне от душевния му смут, защото той вече беше разбрал, че тя е истинска рожба на страната. Тя беше нежна, високомерна и засмяна, не признаваше излишни усложнения, беше прекрасен израз на противоречивите сили, които го преследваха, а в нея се свързваха неделимо. Не че Валерия не беше познала мрачната опияняваща сладост на живота, но тя като че ли презираше малко селяните, хората, които обработваха земята и чието чисто величие не познаваше. Можеше ли той да я упрекне за това? Тя винаги беше живяла всред високомерни граждани, които бяха свикнали да се мислят за по-високостоящи (за да не се поддадат на подтискащото съмнение, което всеки миг е готово да израсне като глава на хидра) и бяха натъпкали главата й с приказките за своето превъзходство. Но Валерия беше останала скромна. Таел помисли, че техните деца ще приличат и на нея, и на него; щяха да бъдат силни и чисти като нея, нямаше да разберат къде е началото на драмата и първият зов, но щяха да бъдат внимателни и прозорливи, какъвто беше той, преди да напусне планината. Тези деца щяха да бъдат утрешният народ, а Валерия щеше да съумее да ги възпита. Тя не беше като другите глупави и наивни девойки от града (или от съседните градове), които мислят само за дребното си благополучие и се гордеят, когато приличат на хората от Центъра, нито като тези млади хора, чиито стремежи в живота се ограничават единствено в покупката на кола и в незначителни удоволствия, свързани с невежеството и с лъжливото им богатство. „Защото — помисли пак Таел — богата е само онази страна, която свободно е избрала как да организира и да подреди богатствата си по най-подходящия начин.“ Политиката не беше вече празна игра на личности, които, като се озоват натясно, защищават мизерните си привилегии, състояние и положение; сега тя изразяваше определено драмата на страната, народната сила, търпеливо изработения сценарий, чието развитие води сигурно към единственото истинско щастие. Да, във Валерия имаше нещо от величието на планината и от силата на равнината.

Таел още веднъж тръгна по пътеката между захарната тръст, в затвора, изграден от пот и захар, от дивиденти и нищожни надници, от безчестие и жестока експлоатация, и не се учуди, като видя, че девойката го чака: Валерия беше сигурна, че той ще мине по този път, а не по шосето. („Може би — каза си той — не поради всичко, за което току-що си мислех, може би само от спомена за любовта, но какво пък — моята любов и разумът ми имат едни и същи корени.“) Тя беше застанала на същото място, както в първия ден. Валерия го целуна продължително, после го улови за ръка и така, без да си кажат нито дума, те се отправиха към къщата…

Госпожа Телюс, кръстницата на Валерия, беше една от очарователните жени от миналото поколение. Тя беше възпитана едновременно по правилата за вежливост от старите времена и в традиционния прелестен дух на тази страна. Изглеждаше малко старомодна в пъстроцветните си широки фусти, украсени с везан фестон; усмихваше се с ласкавото изражение на стара дама, очарована, че посреща гости.

— Валерия, мила, приготви пунш за младия човек, той сигурно умира от жажда. Господин Таржен, моята кръщелница говори само за вас. Ако продължава все така, навярно ще поддържа лошо къщата ви. Жена, която много приказва, е лоша домакиня.

Така, по твърде деликатен начин, тя го предразположи да се чувствува удобно и церемонията по предложението за женитба стана почти излишна — а той често беше си повтарял една фраза, която смяташе, че ще прозвучи много изискано.

— Ще позволите ли да ви наричам Рафаел, знам, че ви казват Таел, но не мога да свикна с тези изменени имена. Например — на вашия приятел Пол Басо или Пабло, малката Мари Цела — Мицеа и Маргарит Адоле, която иска да я наричат Маргарита. Какво ли си мислят майките им?

— Виждам, че познавате моите приятели.

— Познавам ги, виждала съм ги всичките още когато се раждаха. Родителите им бяха мои приятели, а може би и още са мои приятели. Но вас не ви интересуват родителите, нали?

— Аз съм сирак, госпожо.

— О, простете ми, простете ми… От днес ще имате майка, ако искате. Искате ли, Рафаел?

Никой не можеше да устои на очарованието на старата дама. Таел почти не разбра, че тя го накара да й разкаже всичките си планове за бъдещето (първо, щяха да отидат до къщата в планината — „Да, винаги е добре, когато жената следва мъжа си“, той щеше да продължи да отглежда добитък и когато постигнеше задоволителни успехи, щеше да се върне с Валерия в околностите на града — „Наистина младостта не може да се зарови безкрайно в самота, вие сигурно ще успеете, бъдещето е пред вас, а аз вече съм изгорила маслото в лампата си“, може би накрая щяха да си купят къща, разбира се, в полето); младият човек не успя да долови някои недоизказани мисли на госпожа Телюс. Валерия поднесе пунш, тримата обядваха на верандата. Тържествен семеен обед с червени рибки, които плуваха в подлютения бульон, всякакви видове зеленчуци — възхитително, чудесно ядене. При десерта (конфитюр от „сливите на Цитера“) той вече беше се съгласил сватбата да стане след три месеца. Валерия щеше да отиде с годеника си в къщата всред планината, за да приготви всичко.

— Това ще стане след изборите — каза Таел.

— Занимавате ли се с политика?

— Донякъде.

— Рафаел, по-добре остави политиката на безделниците. Защото безделниците се занимават с нея, трябва да ти го кажа. Политиката винаги е довеждала страната до разруха. Ах, на наше време хората поне се биеха честно. Днес интригуват, заговорничат, клеветят.

— Днес хората са други — каза Таел. — Те не интригуват и са бедни. Имат само сила. Народът се е устремил напред.

— Извинявайте, деца, аз хвръквам като живак. Но, Рафаел, обясни ми какво искат те?

— Искат да живеят истински и да бъдат достойни за живота си.

— Живот, достойнство, нима човек може да промени нещо?

Валерия не помръдна. Въздържаше се да каже каквото и да било.

— Господи, никой не помисля за страданията на майките в тази страна! Пребиваме се за децата си, те са плът от плътта ни, а после разни идеи ги отдалечават от нас, те заминават, оставят ни, не разбират какво обичаме ние! Може би съдбата иска така?

— Не знам, госпожо, аз съм сирак.

Госпожа Телюс на свой ред не можа да устои на толкова достойнство. Тя изтри една сълза и обузда словоохотливостта си; мълчанието ги обгърна като благотворните води на река. Валерия и Таел бяха сираци, но Валерия имаше кръстницата си (сестра на баща й), а Таел беше израснал сам като планинско дърво. За това мислеха и тримата.

— Трябва да призная, Рафаел, че нашата скъпа Валерия е като тебе, естествено е младите хора винаги да се увличат по нови идеи.

— Въпросът не е само до младите хора; мисля, че става дума за волята на народа. И го вярвам!

— Господи, той наистина говори като политик!

— Ах, госпожо, хората страдат, умират, унищожават се!

— Наричай ме „кръстнице“, ще ми бъде приятно.

— Принудени сме да живеем в нищета, не бива да забравяме това, в противен случай ни чака край. Има една сила, която ни петни. Но аз не съм достатъчно образован, за да обясня добре нещата.

— Намеква, че Матиьо може да го стори по-добре — поясни Валерия.

— За Матиьо Белюз ли говориш, за сина на госпожа Мари-Роз, братовчедката на мъжа на покойната ми сестра? Макар че никога не го виждам, ние сме роднина. Чудесен момък. Разправят, че мислел да продължи образованието си. Какво не прави за него госпожа Мари-Роз! Но сега той се занимава само с изборите, а е толкова млад още!

— Не знаех, че сме роднина — каза Валерия.

— О, в наши дни връзките се губят!

— Ние ще ги възстановим — каза Таел, — и то ще започнем отдалеч. Ще стигнем до извора. Матиьо търси.

— Добре. Това е истинско безумие. Но няма значение, ще поканим Матиьо на сватбата.

Таел и Валерия потръпнаха.

— А знаеш ли, че въпреки всичките си нови идеи Валерия отиде да си гледа. Да, да, аз знаех, мило дете. Ти ходи при дядо Лонгуе. Напразно си хабим думите, хората винаги се обръщат към миналото, за да узнаят бъдещето.

— Дядо Лонгуе агонизира.

— Горкият, горкият човек!…

Валерия каза нещо неочаквано:

— Последните спомени си отиват. Ще ни бъде трудно да открием извора. Сега идва нещо ново.

Таел се изненада от думите й; в края на краищата той не я познаваше. Кръстницата Телюс заспа тихо в люлката си. Таел и Валерия отидоха в алеята с кресоните, легнаха един до друг и дълго се вслушваха в нощта, която се спускаше над земята; мислеха за нощта, която щеше да отнесе завинаги дядо Лонгуе.

От осем дни знахарят береше душа в колибата си. Чудеха се как живее още. Черното му, съсухрено тяло полека-лека се вцепеняваше върху торбите с гуано^[1]; този труп понякога докосваше с моравата си ръка лицето, като че ли искаше да изгони хората, които се мъчеха да спуснат завеса между него и света. От осем дни съседи бдяха над него; хранеха го с по няколко лъжици мляко, смесено със стрити зеленчуци. Дядо Лонгуе не приемаше почти никаква храна, отпиваше само по една-две глътки вода, леко смесена с ром, но продължаваше да се държи.

Той виждаше неизбродима гора в далечна страна, сам той беше станал отново дете. Дядо му говореше, а на него му се струваше, че думите избликват от дърветата, от нощта, от палещата тръпка на листата, от шепота на цялата гора; той бродеше всред тези думи и отново откриваше мириса, който всъщност никога не беше забравил. Дядо Лонгуе се беше разхождал като дете из тази страна, беше пял и танцувал под звуците на там-там, живееше волно всред глада и жегата, думите ясно напомняха за глада. Някаква мрачна сила го затегли нанякъде; твърда дървена ръка го повлече, пипалата на огромна лиана се разпериха над него; нещо отнесе дядо Лонгуе, думите на дядо му се превърнаха във вопли и хъркане, замириса на изгнили водорасли и на море; тялото му се залюля силно, мъчително (сякаш детето растеше с невероятна бързина и чувствуваше как се уголемяват костите и мускулите му, как необуздано се развихря духът му); после той се озова в нова страна и мъчителна носталгия го обзе; сега той виждаше ясно дядо си — стар роб, жигосан с желязо (точно това виждаше), спомняше си традициите на семейството, бягството в големия лес, началото на търговията с духове, всекидневния зов към долините и същевременно към великолепната гора, където ги очакваше само глад и зов, предаващ се от баща на син; той бродеше ден и нощ всред спомените си, а хората идваха да се съветват за болести, страдания, омраза или любов и не знаеха, че всъщност не той, а неизвестността ги зове.

Дядо Лонгуе виждаше как страната напредва, расте, как всичко се изменя. Виждаше, че вече никой не мисли достатъчно за великата гора, той зовеше, свиваше ръката си на фуния около устата, викаше непрестанно: „Хей!“, но никой не отговаряше — времето на предсказанията беше минало. Той казваше: „Трябва да се изкачите до гората“, но единственото нещо, което виждаше, беше едно восъчно лице с хубава брада; то му се усмихваше и го викаше кротко, опитваше се да го убеди: „Ела, ела, ти си мой служител, аз съм твой господар.“ Дядо Лонгуе се бранеше, той не искаше да последва кроткото лице, отгатваше, че зад него се крие някаква измама.

Стариците в колибата се наведоха над агонизиращия. Дядо Лонгуе отправи поглед към съседките си — те нищо не разбираха, не виждаха нищо; после сякаш потъваха в бездна, изпълнена с вода („Това е Лезарда — помисли той, — Лезарда, която приижда.“); жените му говореха, но не чуваха, че той вика, тревожеха се за него. Старецът сви за последен път ръка пред устата си, за да извика силно, но между странно отдалечените си един от друг пръсти видя още веднъж бледото кротко лице, в което сякаш се загуби неговият зов; и помисли, че пътешествието беше свършило вече, да, идваше неговата смърт. Остави се да го отведат, съгласи се най-сетне да се предаде, а пръстите му се затвориха и образуваха нещо като маска.

Стариците седнаха на пода в колибата и зачакаха.