Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958


XIV

И така, Таел започна своята самотна битка, борбата срещу сенките. (Той мислеше за своите кучета, а сенките нямаха голямо значение.)

 

 

Матиьо напусна града. Тръгна по пътя на Юг, където го поведе неговата самота; след един час стигна до Долината. Така наричаха още от ученически години една полегата местност, заобиколена с портокалови дръвчета с винаги зелени плодове, осеяна със син кресон и обречена на мълчание. Тук слънцето не е владетел, а красив прислужник на сянката. Матиьо мразеше тази сянка… В най-отдалечената точка на този кът, когато човек се спусне по целия склон, съзира като върховна награда чудесната къща, в която живееше Валерия. Матиьо дебнеше наоколо и постепенно (след като минаха доста дни) намрази къщата… Огромната веранда, в сянката на която не може да проникне погледът. Удобството и тишината. Стеблата на червените и жълтите чушки, пъстрите макове, спокойната белота на стените. Сгушен наблизо, Матиьо затваряше очи пред толкова багри (и пламтяща омраза преливаше в сърцето му). Той чака така, докато настъпи нощта. От време на време долавяше присъствието на тази жена, леля или баба, която спеше в сянката. Понеже стоеше неподвижно, усещаше бавното движение на люлката. Внезапно различи бегло крайчеца на рокля — Валерия се появи край вратата. Тогава той чу, о, с каква скръб, студения й, уверен глас. Матиьо изгаряше в нощта! И точно тази вечер, сякаш знаеше, че той е там, Валерия отмина маковете и дойде при него (може би късайки кресон). Той изскочи. И те се опознаха истински.

Започна дива борба без нито един вик. Те се търкаляха по земята, тя се защищаваше като мъж, сякаш смътно усмихната. Чуруликане на птички. Нощ. Звезди. Куче излая. Рамото на девойката. Гласът на бабата. „Но какво иска тя в края на краищата?…“ — запита се Матиьо и се отпусна на земята, Валерия до него.

Птиците изведнъж се върнаха като обезумели в тайното си жилище, просторът наоколо сякаш се изпълни с мълчание. Те бяха сами всред нежното трептение на дърветата. Никакъв лъх, никакво задъхване.

— Значи, това е къщата? — каза накрая Матиьо.

И Валерия, която не обичаше Матиьо (а той вече го знаеше), му се усмихна весело и отговори:

— Вие много ми харесвате.

После прибави:

— Кръстницата ми ме вика.

Но дори не помръдна, сякаш бленуваше, далечна, изпълнена със съучастничество. Матиьо я виждаше всред нощната светлина. Можеше ли да заплаче там пред своята победителка!

 

 

В същото време Таел разбра, че ще приеме. „Къде е Мицеа, трябва да й кажа. Приемам.“

Той съвсем не беше се борил срещу някакви морални принципи, щеше да им каже това. Не беше се колебал заради кръвта. Знаеше, че понякога земята е вероломна, а хората трябва да одобряват това вероломство. Никой, който не го е познал, не може да съди. Не, той не беше се борил, за да го победи. Но кой е пътят между легендата и истината? В легендите пожертвуването на един човешки живот е велико нещо. Но какво значение има то в страшната действителност? Съществуваше ли човек, който притежава тайната на това, което той търсеше — ред и душевна ведрина? Достатъчно ли беше да убие този човек, за да узнае веднага какво е спокойствие? За да вдигне глава, прав и силен? Разбира се, ренегатът щеше да върши непрекъснато неправда след неправда, а народът щеше да страда. А все по-силно нарастващата нищета като мъгла, която идва от открито море, щеше да удави цялата страна. Трябваше да попречат на това. Ето кое беше същественото.

Но откъде идваше тази силна светлина в него? А опиянението на Матиьо, френетичните му издирвания; откъде идваше вихърът, който ги прекършваше, хвърляйки ги един срещу друг? Обезумяващата вихрушка, в която се криеше злочестието на цяло едно поколение! И как, в каква близост със земята живееха те? Земята не им принадлежеше, земята беше обагреният в червено стремеж за съществуване, желание, гняв!

Ето това е. Той беше разбрал, че трябваше да извоюват родината, която носеха в сърцата си. И то не само със силата на словото, а ясно и определено, да я завоюват с всеки изминал ден, те да започнат да използуват доходите от нея, облагите, да я опишат и да се разпореждат свободно с нея.

А за града имаше време. Градът го беше подпомогнал и дори вдъхновил. По-късно, по-късно щеше да види. Той беше открил първата истина — планинецът се превръщаше в селянин.

Той се затича, викайки, към къщата на своите приятели и изблъска Пабло.

— Къде е Мицеа? Трябва да й кажа.

— Да — каза Пабло, — така. Ти приемаш.

(Пабло стоеше пред изненадания Таел. Той знаеше от по-рано, че поканеният ще приеме. Държеше се спокойно, властно, любезно. Таел се развълнува — значи, толкова много вярваха в него… „Защо? Та те едва ме познават… О, сега вече зная, открих примамката, подквасата!…“)

Но Мицеа я нямаше. Беше оставила писмо (всичко било се заплело, трябвало да си изясни нещата, да не им хрумнело, че бяга, била уморена, имала нужда от самота, да не си кажели, че е нещастна, накрая тамариндите щели да цъфнат, довиждане, довиждане) и беше поела по пътя на Запад, най-открития път, който води някъде си.