Едуар Глисан
Река Лезарда (18)

XVIII

Таел вървеше на юг; този път се намира на противоположната страна на пътя, по който беше вървял с Матиьо, когато влязоха в Ламбриана. Сега и нещата бяха се изменили твърде много. Онзи път водеше към колебанието, зигзагите, угодническото забавяне; той беше изпълнен с широки сенки и мълчание (по него идваха хората от северните планини, преди да се озоват по дългата права алея, която води в края на пътешествието); а този път се вие вън от къщите, той като че ли избликва от розовите и жълтите стени — гладка и безкрайна асфалтирана площ, сякаш отразила небето; край него няма плетища и странични постройки, никой не живее тук. Равнината е обрасла с гъста дебела трева; тя току-що е вдъхнала, зелена и мургава, праха от камионите. Разбира се, в пътя няма нищо тайнствено, той води прав като съдба към кръстопътя на завода, а това говори, че този твърд асфалт е поставен там, за да приветствува работилниците на смъртта, че цялото необятно небе, проснало се над черния блестящ път, нашепва за опасното всекидневие на постройките на скръбта, че след последните къщи на Ламбриана този твърд асфалт, това необятно небе и това всекидневие се къпят в мириса на загорял сок, в блудкавото, сладникаво ухание на захарната тръст. Колкото повече навлиза в страната, на юг към ширналата се белота (блестящи солници и плажове за почивка), пътникът отминава тези места, без да извръща очи от неумолимия път; а тревата напразно помита следите от колите — нея никой не я поглежда.

Градът е разположен на височината, която предшествува равнината — мъчнодостъпно място, към което северният път сякаш се колебае да се присъедини; предпочитайки да се грижи сам за себе си, този път се забавя. Градът е преддверие на завода, към който води южният път — там той пожелава да спре изведнъж, притиснат от небето.

Таел вървеше бавно; така той откри завода за ром и подуши във въздуха, усещайки упорития смъртоносен парфюм. („Аз съм също като турист“ — помисли той; показаха му машините, дадоха му да опита меласата, той се задуши, закашля се и каза: „Благодаря“, а работниците кротко се засмяха; всичко се къпеше в задушаващия мирис на захар, очите сълзяха — Таел беше чувал по-рано да се говори за това. Той си каза: „Всичко това е моята страна и аз не я познавам, това е моята родина и ето, едва сега откривам този завод; просто невероятно, никога по-рано не съм го виждал.“)

Той прекоси един съвсем плосък мост; човек разбираше, че върви по мост само тогава, когато водата, която постоянно го заливаше, се отдръпваше и откриваше тръбите на парапетите — истинска прозрачна кутия с невидими стени, с чугунени контури. И Таел, съпоставяйки цялото това еднообразие, плоския мост и завода, с лъкатушещия път, по който първо беше минал, пътя с трите дървета, които бяха отбелязали трите прехода на пътешествието му (пурпурното дърво, мубенската слива, бомбакса — червеното дърво на славата, бледожълтото дърво на нищетата и далечносивото дърво на приказките), сравнявайки настоящата обикновена гледка и великолепните картини, които беше видял, Таел помисли, че най-после беше се освободил от легендите и беше навлязъл, да, беше навлязъл в неблагодарните земи на ежедневието и сега щеше да разбере не само какво значи голямо страдание, а щеше да опознае и суровите общи нещастия. (Матиьо имаше право. Той не живееше вече всред този вулкан, в тази огнена сфера, той отричаше великолепието, изграждаше старателно стъпалата на нашата история, предаваше фактите; Матиьо беше историк; точността го увличаше, мъртвите му говореха за всичко.) Таел тръгна по един открил се пред него път между ниви с гъсто засята захарна тръст — за да разбере, за да опознае този затвор, за да изпита там, сам всред свистящите стени, товара на тиранията. (Но Матиьо имаше право. Не беше необходимо да изпадат в безизходица. Когато пишеше историята на родината си в своя кабинет, той се докосваше по-сигурно до символи, смисъл, значение. А той познаваше действителността, и това беше вярно.)

И изведнъж някъде далеч по затворената алея Таел видя да нараства една точица, един силует, един пламък — девойката от огнената къща. Те вървяха неумолимо един срещу друг, без нищо да може да ги раздели, защитени от захарната тръст, под ширналото се небе. Той видя как срещу него идва, изникнала от буйната зеленина, Валерия. Тя се засмя, като разбра, че той се колебае; и продължи да върви всред пътеката, така че той не би могъл да се отмести нито вляво, нито вдясно, без поне да я докосне. После се спря — чуваше се само шепотът на тръстиките, вятърът, който си играеше в листата, пращенето на сухите върхове на стеблата под слънцето. Тя се спря, права пред него, той виждаше само нея и разбра, че тя е Валерия. (Матиьо, Матиьо!) Но Валерия се засмя отново и над буйната растителност, над затвора с прокрадващи се шумове, над острите връхчета на зрелите тръстики, над бъдещата реколта и топлия вятър се разля безпощаден, силен, нов блясък, жарък и чист като самите тях.