Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

XII

Когато човек открива морето, усеща внезапно в устата си такъв вкус, сякаш яде черен хляб. Допива му се плодово мляко, като че ли ожаднява от тръпчивата вода. Морето и соленият вкус го привличат, сърцето му забива весело, той не отпада, нещо сякаш го понася по водната шир, той полита далеч в морето, в трептящия простор. Едно-единствено желание го обзема — да се натопи бавно в топлото море.

Той не познава тази сила и не знае дали да заплува изведнъж в морето, жаден за знание, тръпнещ, отпаднал, или да погази щастлив във водата (само до коленете, което не е кой знае какво). Човек върви бавно към морето, търпеливо и спокойно, служейки си понякога с хитрости, и накрая извършва жертвоприношение на синевата, а това е единствената жертва, която вълните приемат благосклонно.

Таел и Гарен чувствуваха, че наближават морето; те бяха вдъхнали тежкото му ухание, още докато вървяха край блатата — неприятната миризма на мухъл, излъчваща се от тинята, както и на земни раци, жълти и червени, и на черните и морави космати раци манту, които толкова приличат на старци. Бяха чули зова, шепота на безкрайното море, без приливи и отливи. Бяха прекосили ръкава на малката рекичка, чиято чиста и ледена вода се влива в топлата солена шир. Бяха усетили, преминавайки по различни места, как земята се рони под краката им, което показваше, че наближават пясъчни места. И двамата ловко забавяха часа, преди да се озоват всред бляскащия плаж, който опиянява, и простора, който предизвиква възклицание. Те бродеха като съучастници зад завесата от кокосови орехи, забързваха смело, когато трябваше да прекосят полето, газеха из сухите листа по брега, отгатвайки, че той не е далеч, отстъпваха към вътрешността, когато на пътя им се изпречеше отровно дърво с преплетени клони — предвестник на морските лозя, смесени с кокосови орехи, които приличат на накит край зелената и синя вода!

Когато човек открива морето, разбира, че то съвсем не прилича на реката (която неспокойно отминава, не се връща, подскача по подводните скали и баражите, плъзга се с нишките на времето, бави се, за да погледне красивите места), морето е покривало, неподвижна площ, то е търпеливо, величаво, сякаш винаги има време. Просторът тежко се отпуща до водата и тъжи, че далеч в небето хвъркат безгласни птици. Тук сред тинята и зловонията умира реката. Всичко е в застой, само пясъкът отдалеч изглежда така, сякаш се движи под слънцето. Тук времето търпеливо дебне, то ни води напред. Къде? Към безкрайното море.

Гарен се бавеше все още край Лезарда. Той вкуси водата и се провикна: „Още е сладка“; мислеше и премисляше нещо. Вслушваше се в диханието на агонизиращата река. Там един от ръкавите й представляваше четириметрово блато; тук тинята се врязваше и образуваше залив; по-нататък твърди треви растяха в дълга и тясна като река ивица, която се забиваше в пясъка като жълтозелен нож в бяла кожа. Лезарда е погълнала на това място цялата дъга на брега, смесила е зеленината и тинята като каша.

Гарен ликуваше:

— Добре, много добре!

Хората никога нямаше да могат да си възвърнат тези земи. Той галеше листата, влизаше в пълните с вода дупки, тинята пръскаше около него.

— Това е! Повече нищо не ми трябва! Видях всичко необходимо. От къщата до пясъка. Хубави, прекрасни пътища ще минат оттук. Всичко, което се движи, не остава в застой. Птицата лети, волът тегли. Черната мравка трупа, червената мравка жили. Аз, Гарен, съм човекът, който прокарва пътищата!

Таел се оглеждаше бавно, замислено…

Когато човек открива морето, винаги е замислен. А когато го опознае, готов е да го приеме, без да се замисля… Но Таел мислеше за океана, който неуморно се разбива в мрака, за скалите, пазителки на вълните! Той предпочиташе океана за делото, което му предстоеше да извърши. Ревът му щеше да подхожда по-добре за случая. Както и нощта, която дава убежище и подтиква. Пясъкът е издайнически чист. Би трябвало да има високи скалисти брегове, които да измъчват тялото. Море, море, защо дойдох при тебе? Твоята кротост ме разобличава. Спокойствието ти ме обвинява. Колебание. Замиращи слова, които лекият вятър раздвижва. Съжалението, а не увереността в себе си поражда сериозност. Когато човек открива морето, трябва да бъде чист за всяко дело!

Таел и Гарен вървяха към морето. Скоро сандалите на Таел се напълниха с пясък. Гарен събу ботушите си. Съвсем бяха натежали. Двамата пристъпяха тежко, две различни съдби. Изведнъж Гарен се обърна рязко, Таел подскочи, Гарен си играеше с огъня.

— Да вземем лодка — каза той, — винаги съм желал да премина опасното място тук. Знаеш ли да плуваш?

— Да. А вие?

— Горе-долу. Хайде.

Те избраха една лодка; тогава Гарен измърмори:

— Това е твоето първо прегрешение, нали? Май си приличаме?

Те изтикаха лодката. В пясъка се образува голяма бразда с ивица по средата и петна от кал по края. Лезарда. Лодката се залюля върху първата вълна — Таел застана отзад, Гарен започна да гребе. На плажа се появи човек. Той ги загледа отдалеч. Гарен го изруга. Реката беше изиграла своята роля, ред идваше на морето. Лезарда. Море. Неизбежно последствие.

Таел се вглеждаше в простора; той още виждаше жълтото петно, което образуваше на изток устието на реката.

— Сега ти вече загуби реката — каза той на Гарен. — Няма да можеш вече да крадеш, да измъчваш, да убиваш. Гарен, откажи се. Зная плановете ти, чух какво говорехте вечерта в къщата. Преди да успееш да направиш, каквото и да било, ще го кажа на всички. Ти никога няма да се осмелиш да го направиш.

— Не само крадец си ти, а и шпионска душица! — измърмори Гарен.

Той удари силно и несръчно веслата. Таел чакаше.

— Не става дума за рекичка, а за река… Ще трябва да се задоволите с нея!… Аз, Гарен, ще удостоверя, че тази тинеста ивица е река.

— Откажи се, Гарен. Откажи се!

— Мислех, че искаш да ме убиеш?

Таел чакаше.

— Мислех, че и ти си от тези дребни душици… които мислят, че знаят всичко, и които… как го казвате вие… които сеят, за да пожънат… истинското щастие?

Таел чакаше.

— Но вие няма да я получите… вашата земя!… Вашата гнила земя… Тя е тук, в джоба ми… Разкъсана на парчета!… Продадена на дребно!… Кой казва, че няма да посмея да сторя нищо? Ти ли?… Гледай… стигнахме до опасното място!…

Водата приличаше на виолетова стена, високият стръмен бряг без нито една постройка беше се проснал като бял камшик до прозрачното море; те изтикаха тясната лодка по пясъка, душата се изпълваше с мълчание, с непроявен устрем, на другата страна беше опасното място; морето се вълнуваше, вземаше живота на едни, спасяваше други! Погледни! Погледни още веднъж! Водата се разтвори. Алчни очи. Сякаш полетя стрела, дъга и дори лък! Гарен извика, тялото му натежа към стената, той се опита да премине препятствието, искаше да се засмее щастливо, преминал от другата страна, искаше да подиграе Таел, подиграваше морето, отричаше го, успя да отмине, водата се разпени. Гарен изруга притаилата се, но гневна смърт, замахна широко с веслата точно в мига, когато лодката се насочи към откритото море и спокойствието. Тогава Таел се нахвърли върху Гарен:

— Ти сам пожела това, ти сам го пожела!

Лодката се бореше с морето. Таел се бореше с Гарен. Само пяната остава, когато морето започне да се бори. Само букет от пяна след шума и виковете. Шум и викове!… „Не мислех, че той ще го направи…“ Те бяха замаяни от движението, от белотата… „Ти ме накара, ти сам ме принуди…“ Носеше се неприятен дъх на водорасли, на затоплено дърво, на горчива кръв… „Не бива да изпускам лодката, ако я изпусна, толкова по-зле за всичко, спукана ми е работата! Глупак, винаги ще има гареновци!…“ Настъпи мигът, единственият отмерен от времето миг, който се опитваше да се удължи, но се загуби в предизвиканото море.

Лодката се люлееше, двамата мъже тръпнеха от неприкрит страх, движеха се като автомати… сбогом, сбогом… А застанал всред белия плаж, един човек ги наблюдаваше, без да издаде звук.

Най-сетне водата раздели Гарен и Таел, които не бяха свързани с нищо. Гарен се бореше срещу замайващата сила на синьото море, но той беше зашеметен, движеше се уплашено, като обезумял, във водовъртежа. Таел плуваше (и той сам не би могъл да каже плуване ли беше това) на изток, където реката се противопоставя на препятствието с подземното си могъщество. „Стана много набързо, не можах да овладея положението…“ Той не знаеше, че морето вече е победило Гарен. Плуваше в безкрая, сякаш в разтопено олово, изпълнен с безнадеждност, омраза, съжаление и сълзи. Морската вода просто го обгаряше. Къде ли беше реката, къде бяха Лезарда и тинята? Валерия плуваше до него, звезди падаха от небето!… Той едва се мъкнеше (морето бушуваше в него, ревеше тежко; той чуваше как разноликата пламенна тълпа на пазарния площад, отрупан с ранни плодове, викаше, носеха се миризми, глъчка, чувствуваше вкуса на сладка чешмяна вода). Таел плуваше с последни усилия и си казваше, че ще умре там, на масата на ораторите, всред врявата. Най-сетне стигна до пясъка. Влачеше се, помръкнал, издраскан, скръбен, с насълзени очи. В душата му се спускаше нощ, която го притискаше като камък. Изведнъж усети надвесен над себе си човек, който не помръдваше, а сочеше с ръка към откритото море, където Гарен изчезна в пяната.