Едуар Глисан
Река Лезарда (29)

VIII

Сега Лезарда течеше ленива, могъща. Земята край нея беше подпухнала от жълта кръв, тя се диплеше тучна, плодоносна от тинята, която утаяваше реката. Редуваха се като вълшебство зелени и червени багри: охрата на тинята хармонираше със зелените ливади. Небето завладяваше всичко; сега вече не го прорязваха височини, не го притискаха планините, които го обсаждаха отвсякъде (от запад и от север) — тук то се ширеше мъдро над мъдрата зеленина.

Таел и Гарен се събудиха, окъпани в прохлада. Кой може в такъв час да се въздържи да не се съгласи, да не повярва в бъдещето, в близкия изгрев? Кой може да остане заслушан единствено в силата, която напира в него? Кой може да угаси светлината? Чрез нея говори равнината.

— Виждал съм много страни — каза Гарен. — Планини, каквито ти дори не би могъл да си представиш, покрити с вечни снегове и огрени от слънце, реки, по-широки от морето, а по тях кораби; виждал съм такива страшни равнини, че просто да те отчаят, хората работят в тях, докато умрат. Да, обикалял съм по широкия свят, зная какъв е той.

— Цялата земя — каза Таел — се простира тук, пред очите ни. Какво значение има колко голяма е тя, цялата земя е пред нас, защото и облаците, и небето, и всички звезди са наши.

— И какво е станало тук? Докъде е стигнал животът? Ха, изменило ли се е нещо от времето, когато тук са натъпкали глупаците като тебе и като мене? Водата все си тече без смисъл. Плодовете от манговите дървета падат, но има ли кой да ги събере?

— Всичко ще се промени. Винаги е имало глупаци, които да викат и да се бият. Но кой ги познава? Никой, никой.

— Караш ме да се смея. Правителството е забранило да се бием, освен когато играем серби, и то в дните, когато дават заплати.

— Ами бунтовете, революциите?

— За какво ни са те, преблага Богородице, за какво?

— После ти забравяш родината, тя стопля сърцето като хубав огън. Разкрива ни се и ние засияваме. Погледни, родината ни говори. Гарен, откажи се от плановете си!

— Ах, младост!…

Реката течеше тъй тихо, че Таел почувствува замайване. Той сякаш заплува по Лезарда (водата го отнесе не като сламка, която не чувствува дълбочините под себе си и може да потъне при най-малкото неправилно движение, нито като греда — дърво, което нищо не усеща и пори водата, а тя не може да го засегне, почувствува пулса на течението и земята, сякаш отново го прегърна, после се позабавлява, плъзгайки се между тинестите места, позован от далечината; стоеше във водата и тя го покриваше като завивка, струеше към брега, въртеше се, бликаше, буйно заливаше и него, и земята, цялата земя, както надеждата и дългът не ни оставят до последния час, когато думите изразяват мълчание, а зноят говори). Докато вървеше с широки крачки по брега на живота, Таел убеждаваше Гарен да се съгласи с него, да гледа, да почувствува за миг жизнената сила (ако тя не съществува за него).

Таел, който дълго беше живял сам в планината, усети, че идва буря. Той видя как небето сякаш се издигна и високо се разстла като цвете, облаците се струпаха на венче, слънцето внезапно заискри и птиците се разпръснаха безшумно, безредно, напосоки над земята, която като че ли рязко се отдалечи от птиците и облаците, а преди малко те виждаха небе, птици и зелени бразди, слени в едно; Лезарда потръпна от първото докосване на дъжда.

В този миг Таел и Гарен бяха стигнали до големия западен мост. Той е някак особено построен, сякаш не прекрачва реката, а свързва единия бряг с другия (дъгите на моста приличат на шнурове, понеже мостът е плосък). Мостът окрива пътя, който води към планините (където като бяло петно се извишава гордият замък на Гареновия шеф; тази къща изниква тук толкова странно и неочаквано, колкото странна и неочаквана би ни се сторила колиба от зелени листа всред снежен пейзаж); този път е черен и блести, той прорязва стръмнината, сякаш отваря земята пред погледа и отхвърля наляво и надясно (когато човек е застанал на моста) засетите равнини, които дъхат на пот и смърт. Дъждът забули равнината, тя изчезна, остана само черната панделка на пътя. Таел и Гарен бързо изтичаха до моста; те се спуснаха по една пътека от тиня и се приютиха на сушина в малко гнездо от бананови листа, мръсно и миришещо на лошо. Пред погледа им Лезарда жълтееше, водата блъскаше моста, а ехото отекваше в гредите. Те не виждаха как се развихря бурята, но зябелязаха как Лезарда набъбва. Водите прииждаха към тесния проход под моста, те се надигаха. Само преди няколко минути светложълта, сега реката се обагри в червено, стана по-мрачна. Гарен опита има ли „ехо“ под моста, после извика:

— Дявол да го вземе, реката подяжда земята!

Двамата се вслушваха; небето канеше на сбор стихиите — гръмотевици тътнеха, а ехото им се носеше над равнината; гледаха реката, която влечеше тиня за бъдещото плодородие на земята, буйната вода, която се надигаше от всички страни на моста, и през водите струеше все по-отдалечаващият се слънчев блясък, а около тях се спускаше истинска, тъмна нощ.

— По дяволите! — извика Гарен. — Започна да става горещо!

— Няма да е за дълго.

— Половин час?

— Няма да трае и толкова.

— Откъде знаеш?

— Хе-хе!

Гарен се наведе отегчено над реката… „До делтата!“ А Таел отблъсна обзелото го изкушение (така лесно беше да бутне Гарен във водата, макар че той може би щеше да успее да излезе), после му се стори, че вече е далеч от реката, че само е гледал вълните, които нямат нищо общо с насилието, че е стъпил здраво на земята, пази се да не го отнесе водата, чакайки съсредоточено края на водовъртежа, на водните стенания и на небесния гняв.

Гарен каза, след като дълго мисли (Таел чуваше как той си шепне тихо, свит всред мрака на това гнездо, силен и защитен от пристъпите на бурята):

— Изглежда, че ти познаваш страната. Да забравим всичко. Ще те взема на работа при мен. Ще ти дам „Домът на извора“, ще работиш като собственик. Десет на сто за тебе, не, давам ти петнадесет на сто. Работата си заслужава. Нали трябва да подпомагаме младите…

Таел отказа. Той тръпнеше при мисълта да притежава „Домът на извора“, но не можеше да забрави кой е Гарен. „Много кръв са видели очите ти“ — помисли си той, макар че отказа не заради пролятата кръв, а за това, което подготвяше чиновникът, за нещастията, които щеше да навлече на родината му, сякаш тя нямаше свои права и дори нещо повече от права.

— Не, не! — извика Таел, изкушен от мисълта да се съгласи веднага или да блъсне Гарен с един удар.

Отегчен, Гарен се съсредоточи още повече в себе си; Таел помисли, че той ще скочи върху него.

— Добре, добре. Пак ще се върнем на този въпрос!…

Бурята стихна по-бързо, отколкото беше се разразила. Таел и Гарен станаха, омаяни от прохладата на тревите, от прозрачния въздух, почувствуваха някаква лекота, сякаш тази буря, от която не бяха видели нищо, но която беше ги раздрусала, скрити до моста, и ги беше накарала да приемат или по-точно, беше им наложила, помитайки с вълните на дъжда мрачното и неосъзнато от тях приятелство, да се разберат въпреки желанието си, защото и двамата искаха да узнаят истината. Те се упрекваха един друг, макар сега да бяха като съучастници, далеч от останалите хора, защото една-единствена истина свързваше противоположните им съдби, дразнеше ги и те спореха, ръкомахайки буйно (докато най-сетне сенчестото и лъхащо неприятно гнездо от листа, където стояха слаби и се чудеха какво да мислят един за друг — едрият мъж, който вече беше живял и приемаше живота такъв, какъвто е, и детето, което знаеше всичко, прощаваше и разбираше, — се превърна в черен трап на стеснителност и слабост).

Денят превали и полека-лека възбудата им стихна. Те вървяха до късно през нощта край първия голям завой на реката; от една височина Гарен беше си набелязал земята наоколо. Той караше Таел да бърза, щели да преспят, след като излязат от тази местност.

Нощта беше ясна; те вървяха по отстранени пътища, прекосяваха ниви със захарна тръст, под лунната светлина пътеките приличаха на сенчести дупки, на мрачни улички, притиснати под листата, като че ли с постройки от зеленина, изпълнени с тинести локви и животни, най-вече жаби. Таел и Гарен не се страхуваха; достатъчно беше да вдигнат поглед, за да зърнат ясното небе; минаваха край места, където нямаше никакви постройки (издигаха се само стени от зеленина) и тогава изпитваха чувството, че прекосяват заспал град; из въздуха летяха светещи насекоми — трептящи фенерчета, които канеха гости в светлите преддверия на нощния свят. Блещукането на насекомите и безшумният трепет на листака малко по малко успокоиха Гарен и Таел.

Трябваше да минат през малък порой, издълбан от водите на Лезарда, над който беше прехвърлена широка дъска; изведнъж Гарен се спря и изруга. Таел, който вървеше след него, видя застанало на дъската огромно куче, то просто запълваше дъската. Кучето лежеше, без да помръдва, то ги гледаше.

Таел извика: „Сийон!…“ после: „Мандоле!…“, защото му се стори, че разпознава своите другари. Животното не помръдна, но сякаш малко се измени. Таел потърка очи — Сийон или Мандоле стоеше срещу тях. Гарен пристъпи и извика:

— Мръсно животно!

Кучето силно изръмжа. Гарен пристъпи отново — смелостта на този човек беше толкова страшна, колкото и големината на животното.

Тогава Таел, който почувствува, че Гарен няма да се предаде, навлезе решително в играта. Може би разбра, че няма защо да се страхува от този звяр. Той изтича и изпреварвайки Гарен, тръгна по дъската.

— Махай се! — извика Таел на кучето. — Остави ни на мира!

— Няма да те послуша! — каза Гарен. — Сигурно то ни показа пожара. Сега се опитва да ни изиграе друг номер.

— Махай се! — процеди през зъби Таел, който продължи да върви по дъската (дъската изпращя).

Кучето изскимтя продължително и се изправи върху мокрото дърво. То погледна Таел, после отстъпи. Съвсем бавно. Заотстъпва, без да се обръща, докато Таел вървеше срещу него. Накрая се озова на влажната земя и внезапно изчезна в нощта.

Таел и Гарен видяха още няколко пъти чудовището, което се сливаше с мрака, но от време на време избликваше из светлината, правейки мълчаливо огромни скокове, сякаш се изтръгваше от нощта, после пак се връщаше и отново изчезваше, като оставяше само страха и трепета, които изпитваха двамата мъже. Те останаха дълго там, замислени, ровейки поглед в необятния мрак.