Едуар Глисан
Река Лезарда (21)

XXI

Но ето денят угасна, потъвайки в градината с нейния шлейф от сенки, където дърветата се открояват като пенести острови. Най-сетне пламъкът щеше да угасне, за да разпали нов, по-силен огън, като рана. Настъпи часът на вглъбяването в себе си, преди да дойде истинската нощ. Топлият вятър обгърна всичко. Далеч над върховете бели воали прорязваха небесната синева, в която сякаш се къпеше морето.

— Горещината навява носталгия. Страхувам се от този час преди нощта, когато от всичко се излъчва тайнствен пламък. Слушай! Сами ли сме?

— Говори ми за издирванията си — каза Таел.

Той не искаше да покаже с каква жар мислеше за работата на Матиьо. Заговори за това само за да отстрани виденията; да помисли с ясен ум за точно определени неща, да избегне часа на носталгията. Матиьо заяви, че не можел да пътешествува всред мечтите, тайните и сериозните дневни завоевания. Дали нещастието, господар на всичко, щеше да ги остави все още да мечтаят?

— Търся търпеливо, непрекъснато. Работя в странна, необятна област. Ровя се. Но най-мъчното е да разпределя документите, преди да впиша в общата история историята на нашата родина.

— Кажи го по-простичко.

— По-простичко ли?

— Разкажи ми как прекарваш работния си ден.

— Денят е без значение. От нощта се страхувам аз. Тогава работата става страшна.

— За работния си ден разкажи. Ставаш, измиваш се…

— По-рано всяка сутрин ходехме да се къпем в канала с пиявиците. Сега не можем да си представим как сме се срещали толкова рано. Загубихме радостта от утрото; тя си отиде завинаги.

— Вие сте луди.

— Всяка сутрин се гмуркахме в този ръкав на Лезарда, течението ни отнасяше между две огради от гъста трева. Ивицата вода между острите листа е широка точно колкото за едно тяло. Не плувахме, оставяхме се да ни носи течението, бяхме голи. Разбираш ли? Играехме си да предизвикваме пиявиците, които гъмжаха в тревата. Те се страхуват от течаща вода, но не се страхуват от човека. Всяка сутрин се връщахме, след като се изплъзвахме от пиявиците, без растенията да ни изподраскат.

— А сега какво правиш?

— Движа се из необятна област. Изтощавам се, братко.

— Говори по-простичко — извика Таел.

— Добре. Сутрин се измивам, отивам на работа. Тогава, като премисля всичко, в което съм бил напълно убеден предния ден, просто свят ми се завива. Блясъкът на зората ме опива, само че ние вече загубихме този блясък!… Трябва да отидем много-много далеч, за да съзрем първите светлини. Историята на нашия народ отсега нататък ще бъде написана (това е моя работа, подреждам сега архивите на града) и така ние сами ще се опознаем. Откривам сам себе си всред толкова книжа, разкази, зов и кръв! Защото нашата история не е продажба на търг на позорно изложени факти, не е кладенец с каменни стени, не е оформено от нас минало (откъдето човек може спокойно да черпи). И когато произнеса първата дума от това минало, изразявам първата тайна на нещата, които трептят в мен!…

(„Значи, така — помисли Таел, — и неговите мисли не са ведри, спокойни, ясни. Пламъкът гори и в него. Точно този пламък, точно този смут долових, когато той ми заговори за пръв път. Този зов. Значи, всичките писмена, документи и дати не могат да внесат ред в душата му. Историята го увлича така, както мене приказките. И той снове от пурпурното дърво до завода и от завода до пурпурното дърво и не може да намери това, което търси…“)

Трептящите сенки все гаснеха и гаснеха, спускаха се над света великолепни (като море, което изтегля стихиите си, преди да измери на земята точната и начупена линия на плажовете), те изплакваха агонията си в големи рубинени потири, а Таел и Матиьо бяха огнярите на тази здрачна жарава.

— И когато уточня някоя дата, тя е слава и кръв, и аз пак започвам пламенно да вярвам. Но ние не крещим…

— Нима аз казах, че крещим?

— Ние не олицетворяваме само насилието, нещастията, спомена. Когато ние мечтаем, Таел, кой може да каже дали мечтите ни са дребна работа, ако не е врял и кипял в самото нещастие, в тежкия задух на общото страдание?… Аз съм сам, загубих борбата, отхвърлен съм всред бродещите сенки. Но ти, Таел, си друго, на теб ти предстои да извършиш делото, чака те любов…

(„Не ти казвам нищо, Матиьо, нищо не ти казвам. Би ли могъл да узнаеш истината, без душата ти да заплаче?…“)

— На тебе ти предстои да вземеш решение, да се покажеш мъдър… Ти дойде, за да разрешиш въпроса, да; ти си връзката между неспокойното минало и изпълненото с горчивини настояще. Радостта е създадена за тебе, Таел. Не казвай нищо, зная какво мислиш. Но аз стоя все така и още зова силата, която ни е необходима. Вие ще имате нужда от мене, от моите мъгляви мисли. О, ние ще създадем една-единствена красива песен от всичките песни на невежеството и еднообразието. Да, всичко е смътно, сега още всичко е смътно. Но ние ще извършим делото! Реката ще потече по нов начин, това ще бъде Лезарда, река с попътни ветрове, река с много заливи, край която един народ ще идва да се весели. И най-сетне нашата делта няма вече да бъде мръсна! Само в това Лезарда ни измами. Но ние ще направим канали (ще изучим техниката)! И един ден Лезарда ще се влива бистра в морето като сигурен в себе си народ, който върви пред други народи…

— Изобщо вие сте поет — заключи Таел.

Още един път те се засмяха тихо. „Ти ще го сториш, нали, Таел?“ Слънчев заник, мрачен и кървав като ад, чиито врати не се отварят. И най-сетне нощ, пот и трепет. Един човек щеше да умре.