Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

IV

Те живееха като на лагер — няма по-ясна дума, с която да се изразим — всред властвуващото лято. Сега Таел познаваше равнината, тежкото й обаяние, плодоносната незаетост на жарките дни. Тази сила, която действува в мрака: пламтяща глина, мълнии, копнеж, думи, думи (всеки път, когато съзнанието навлиза все повече в своето адско течение) и изразително мълчание, с което човек подтиска избликващата в гърдите му сила. Тази сила, която най-ярко блести: неосезаемото, глъхнещо, смъртоносно опиянение на друмищата; всемогъщото чувство, което тласка бурята напред; борба без заобикалки между началото на тази суша и злополуката във водата… Слънце, което грее, и дъжд… Таел откри в Матиьо онази неназована, пламтяща област, която всеки човек носи скрита в себе си. Това са изживените страдания, порочните хитрости и прегрешенията — залог за бъдеща самота. Матиьо изграждаше паметника на своята печал. Люк и Мишел се преструваха, че му противоречат във всичко, Жил пилееше по него пламъка на своето възхищение, Пабло го следваше с престорена леност — това беше техният начин да вникнат в самотата му.

Таел скоро започна да се вживява в действията на тази мълчалива организация. И преди всичко той наблюдаваше Мицеа. Младата приятелка на Матиьо, изглежда, живееше, обхваната от политическа страст. Таел откри изумен, че единствената връзка, която съществува между Матиьо и Мицеа, е борческата пламенност и че тези млади хора отхвърляха дори мисълта за възможна любов, сякаш борбата, която бяха избрали да водят, им налагаше по-решителна и по-крайна строгост от самотата, която беше техен всекидневен жребий. Защото, живеейки в една и съща къща, и двамата съзнателно се занимаваха твърде малко един с друг, избягваха се решително (с изключение на събранията на групата, на които и двамата като противодействие внезапно и страстно защищаваха едно и също мнение, и то без да може да се каже, че някой от двамата е повлиял на другия) и проявяваха диво безразличие един към друг, което може би повече, отколкото биха искали, ги правеше съучастници. Таел наблюдаваше тяхната игра на напредване и завои, непозната на самите артисти дори, от която може би щеше да се породи през хилядите неизвестности на свадата началото на една любов, която няма равна на себе си.

Мицеа — свенливо дете с пристъпи на внезапно проявена гордост, чието строго лице и начинът, по който се държеше обуздаваха още в зародиш поривите на страст. Благородната й осанка говореше за възможното крайно сливане на доброта и непримирима рязкост. Отсъствуващият, бихме казали, поглед сякаш прибулваше безпокойството на една душа, по-чувствителна от всички други към безредиците на епохата, към насилственото превръщение на страната, за която тя страдаше.

До нея Матиьо изглеждаше като водопад от светлини, голямо ярко тяло, съществуващо отделно от слънцето. И в него се редуваха същата вихрушка и същият заряд от смут и надежди, но по-уталожени, по-разпръснати, сякаш ведрата зора задържаше малко ленивите ръце, прострени над пропастта. Незабравима двойка. Мицеа, готова да срещне изкуплението, Матиьо, изправил се решително срещу миналото, което го беше направило твърд.

Но Таел знаеше, каквото и да разправяше Матиьо, че той отдаваше много от всевластното си сърце. Един ден Матиьо нямаше да издържи; подкупващата кротост на приятеля му почти щеше да го принуди да му се довери (или да си признае?) и под шума на морето, по-осезаемо от самото море, накрая той щеше дълго да говори.