Едуар Глисан
Река Лезарда (31)

X

Същата вечер, когато Таел и Гарен видяха пожара в гората, на пазарния площад в града се състоя голямо политическо събрание. Демонстрацията се ръководеше от народната партия — единствената организация, която истински защищаваше страната, единствената реална действителност, единственият извор на истина. Защото без съмнение изборната кампания е необхватна работа, в която Люк и Матиьо, Жил и Пабло играеха твърде малка роля. Разбира се, истинското дело се ръководеше от тази партия, от хора, упорити и опитни. Те искаха да организират по нов начин живота, да садят хранителни култури, да изоставят старата система на „закрепостяването“, която позволяваше да се задържа до края на живота му земеделският работник, без да може да отиде другаде; бореха се да имат същите права като хората от Центъра и по-голяма власт в местните избори. Съществуваше известно противоречие в тази партия, когато ставаше дума за връзката с Центъра. Едни искаха да поддържат връзки с Центъра, други предпочитаха да се съюзят с останалите острови. Колкото за партията на едрите земевладелци с нейните многобройни мошенически подразделения — малки отклонили се групи, — за нея Центърът беше враг, който се месеше в работите й. Но това не пречи на тази партия да тържествува и самодоволно да се представя за „велика партия“.

Тези вълнуващи мигове прекъсваха скучното еднообразие на пътешествието край Лезарда, размиряваха жилищата на нашите приятели, нарушаваха уединението на Мицеа, оказваха своето въздействие върху замислената Валерия, както и върху Матиьо, който бродеше неспокойно из полята. Всички те знаеха, че за тях не е започнала още истинската работа. Това беше само предварителна подготовка. Те отказваха да подкрепят с някакво инстинктивно младежко недоверие народната партия, защото смятаха, че тя не може да осъществи надеждите на всички. Питаха се трябва ли да се отклонят от пътя към морето, да нарушат взетите решения? И както дълбоките води на Лезарда се успокояват край града, позволявайки на жените да перат дрехите си, така и мрачният размирен дух на тези, които са маята на страната, търпеливият, тежък, доброволен труд на нашите млади приятели спираше дотук; те укрепваха, за да се намесят внезапно, когато тълпите се раздвижат; когато народът предяви желанията си и ехото от тези желания, вместо да изчезне, отекне в сърцата на младите хора.

Един оратор от народната партия откри събранието. Той говори общо за значението на страната, а не за нещастниците, които живеят в нея. Каза, че вече е дошло времето да не се страхуваме. Те ни били затворили в морето като плъхове в капан. Но ние напоихме капана с нашата пот и кръв. Той вече бил наш. Нищетата била стар другар. Всичко било ясно като бистра изворна вода. Нямало по-очевидно разделяне на труда — това било чист феодализъм. Питаше ще приемем ли още дълго да понасяме тяхното недостойно държане, без да ги накажем. Подканяше всички ни да станем защитници на нашата вяра.

Пазарният площад прокънтя; бяха издигнали трибуната в дъното до пътеката при кланицата. Всички къщи в съседните улички бяха отворени, жените стояха по балконите, улиците бяха претъпкани. Огромна, буйна вълна заливаше всичко; понеже електричеството не стигаше до пазара, блестяха многобройни факли. Пот. Светлини. Полунощни аплодисменти.

Ораторът на партията на собствениците също говори. Каза да оставим разумът да ни ръководи. Що за авантюристична политика ни предложили? Единствената гордост на страната, която никой не можел да й отнеме, била верността. Затова трябвало да останем верни на тези, които били дошли преди нас; начело стояли хора достойни, просветени, честни и сериозни, а не авантюристи без мозък, нито безделници на заплата при някого си. Родината ни е вечна. Ние сме нейни синове. Как бихме могли да живеем сами? И какво не е направила родината за нас? Разбира се, делото не било завършено, никой не можел да го отрече; но кой можел да претендира, че справедливите оплаквания на народа няма да бъдат чути от справедливите и разумни ръководители? Точно затова ораторът, упълномощен от своята партия, не се колебаел нито за миг да издигне глас в защита на страдащия народ.

— Да, граждани — искаше да завърши той, — аз дойдох, държейки в едната си ръка знамето на социалните искания, а в другата… а в другата…

Тълпата се раздвижи и отнесе човека. Откъснаха го от масата, на която беше се покачил, подхвърляха го над главите си и скоро той се озова до канала без нищо скъсано, без нито една драскотина. Хората го тупаха по раменете и се смееха. За пръв път смях заля улицата. Втори оратор от народната партия излезе да говори.

Той каза, че не трябвало да изпратят така до канала своя съгражданин. Всъщност той явно се нуждаел от баня.

Отново се развихри смях. Нощта запламтя. Факлите запращяха и се раздвижиха.

Ораторът призова да станем сериозни. Каза, че тази вечер са ни разказали с всички подробности за нещастията на нашия народ. Оскъдно снабдяване. Надници, колкото да не умрем от глад. Захарна тръст, която поглъща всичко. Никакви задгранични пазари. Нищо. Отникъде светлина. Така в своето страдание нашият народ е дал ново, свое съдържание на думата „свобода“. Ние искаме заедно със съседните ни народи да се борим срещу вековната изостаналост. Искаме светлина, излаз, плавателни реки. Нашата родина е хубава. Те разпростряха над нас наметалото на смъртта. Те убиха за десет години най-добрите от нашите защитници, най-способните от нашите братя. Така можеха да действуват на времето. Но днес народът се надига и излиза като Лазар от гроба. Само че няма вече чудеса. Необходими са бдителност и борба.

Факлите се раздвижиха. Тълпата зарева.

Председателят на събранието прочете последната декларация. Пот. Великолепна знойна нощ. Пабло, Жил, Люк, Мишел бяха там. Въодушевление.

— Матиьо ще съжалява, че не беше тук.

— Видя ли знаменцата на пазара? — извика Пабло. — Двадесет сантиметра високи, чудесни! Не зная как ги е направил знаменосецът. Не зная и какъв огън го изгаряше, но той обгори всички.

Мишел не каза нищо. Цялата вечер беше стоял върху една маса, гледайки. Той отдавна изпитваше цялото това вълнение, но мислеше за новаците и за пътищата, по които вървяха тайно и които един ден щяха да пресекат главния път, за да се слеят с общото движение. Прозря истината през жаркото наметало на нощта. Какви ли катаклизми, какви ли огнени проблясъци се подготвяха, за да се появят новите хора, обработените поля, сенчестите планини? Какви бедствия, какво щастие чакаха скромния трудов народ? Какви нови страдания щеше да изживее той, след като толкова дълго го бяха подтискали и убивали?

Той не каза нищо. Но за пръв път видя бъдещите възможности на родината си — бляскави и пагубни. И когато стигнаха до къщата на Пабло, загубени в нощта и все още обсъждайки речите, те вече бяха само гласове, които изникваха от небитието, гласове, подобни на гласовете от кръга около огнището; никой не можеше да ги види, те бяха плод на нощта.

Мишел се излегна на тревата в градината и пред очите му пак изникнаха неспокойното движение, димните цветя, вълнуващите се като море глави, както и разлюлените като кораби смехове и избухването на аплодисментите.