Едуар Глисан
Река Лезарда (25)

IV

Уморена от толкова полска работа, Мицеа понякога се усамотяваше, без да иска. Гледаше отдалеч ленивата Лезарда, жълтите й отблясъци. Девойката бавно се изкачваше на някоя височинка близо до колибата и съзерцаваше реката, мислейки за морето, което чака и винаги печели. Мицеа беше спокойна, почти не си спомняше миналото. Леко ухание на пясък и лозя се носеше около нея. Тя мислено виждаше Таел, приседнал да почине от жегата. „Той трябва да замине, той и никой друг. Не трябваше да тръгвам така. Всъщност какво ли значение има моето заминаване? Таел ще отиде и без мене. Никой няма нужда от мене. На Дезире съм необходима.“ И тя тихичко заплакваше. После се провикваше:

— Лъжи, лъжи. Не трябваше да заминавам.

И изтичваше при децата. Връщаше се към тежкия еднообразен живот. Понякога Ломе казваше:

— Тази вечер ще отидем да бдим. Има покойник.

Тогава чуваха зова на ламби по хълмовете. Три удара — значи, мъж; три тежко отекващи призива за душата на съседа.

— Той пиеше като смок — казваше Ломе, — тази нощ ще го почетем, бога ми, беше истински мъж.

Мицеа не можеше да понася бденията — в тях имаше нещо свойско, смешно, поразяващо. Тя не се страхуваше да влезе в колибата, да се прекръсти пред покойника (не вярваше, но все пак беше суеверна), да поръси на кръст и после да приседне в кръга под запалените факли, да се смее и да вика по угода на разказвача. Тя започваше да вярва в неизброимите горски герои, страхуваше се от възкръсващите магьосници, трепереше, когато напред се хвърляше някое куче, огромно като чудовище.

Разказвачът започваше да говори:

— Понякога двама души се мразят повече, отколкото солта мрази водата, повече, отколкото Мангуста мрази Змията, повече, отколкото човек мрази да го мъчи жажда. Сигурно побратимът Зефир, човек доблестен, кротък, приятен, който умря тази сутрин, е в божия рай. Дали е в рая? Да, той е в рая господен. Побратиме Зефир, застъпи се за нас. Защото ние сме се събрали тук, за да възпеем добродетелите ти…

Бамбуковите факли рисуват цветя с думите на разказвача. Слушателите се смесват с нощните сенки и сякаш нощта (не останалите без дъх мъже и жени и изплашените деца), нощното общество слушаше човека на словото. Настъпва мигът, когато всичко изглежда неразривно свързано. Вятърът е стихнал, сякаш за да приветствува на свой ред подхвърлените към него думи. Мицеа вижда необятното, безмилостно море… Това е часът, избран от господин Скептика. Той е чакал досега, но вече прекъсва разказа. Лицето му изплува от сянката, той навлиза внимателно всред кръга от хора, смее се.

— Да видим дали е възможно всичко това? Дават ни варна вода вместо мляко. Нямам нищо против да отида в Конго, но да не ме изпращат на луната. След маркиз д’Антен не сме слушали подобни приказки. Погледнете! Светът се избива, навред във всемира се леят сълзи и кръв, човешката кожа не струва дори едно яйце. Побратиме Зефир, ти замина и няма да се върнеш. Побратиме Зефир, прости на живите, не идвай да ги измъчваш дори ако са те обидили. Ти умря от естествена и свята смърт, ти нямаш неприятели…

Господин Скептика нямало да дойде, за да прекъсва думите на разказвача (и още по-малко по време на бдението край един мъртвец), ако толкова тайнства не били разцъфнали под слънцето. Нали така?…

Разбира се, в други времена действуват по други начини. Има много начини да изскубнеш бурените. Важното е земята да бъде тучна и хубава. Историята е ценна затова, защото хората научават от нея много неща, опознават разни страни, както и много други неща, а най-вече защото разбират каква е била родината им…

В такива случаи Мицеа извикваше:

— Вярно е!

Хората отговаряха:

— Да, да, повече от вярно…

(Така хората се съгласяват, а разказвачът се превръща във факел от думи, който тъмата отново запалва, и нощта става светла.)

Това не е приказка. Защото винаги и навсякъде има хора, готови да пожертвуват живота си или да го изложат на опасност; но никъде другаде няма багри, които да пъстреят по цялата земя, ширнала се около хората; всеки човек е създаден, за да каже единствено истината за своята родина, създаден е да го изрази с думи, да го докаже с кръвта си, да го обясни по друг достоен начин (човекът е създаден да живее търпеливо на земята и да я завладее като любима). А когато някой заговори за родината си (ако се опита, може да се сблъска с висока блестяща стена, където думите се разпиляват), ние нямаме право да кажем, че това е приказка, не, нямаме, дори ако този човек говори за неуяснени мечти, които подрежда малко по малко в мрачна действителност; също както не можем да кажем, че е приказка, когато някой каже, че е видял как разцъфва в плодородие земята — понеже земята говори на всеки, както възглавницата на ухото, долепено до нея. Ако някой каже, че е разбрал това или онова, никой не може да му противоречи, щом точно „това“ или „онова“ се намира в земята, дълбоко в утробата й, като блян, който е огледало на земната дълбина, блян, чиито корени се забиват в земята, а не димна мечта, не мечта, зародена в пламъка на последния факел.

И детето, каквото аз бях тогава, и мъжът, какъвто съм днес, имат нещо общо — смесват приказката с историята, защото факлите в родината ми още не са догорели, нощните слушатели все още чуват гласа на разказвача! Но над върховете проблясват светлини и друго утро ще осмисли мечтата, ще приветствува черната, дълбока, позната страна! Тогава ще настъпи време за нови дела…