Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

IV
Развръзката

„В ръката си дясна държи змия.

В лявата — листо от мента.

Очите му — соколови, главата му като на куче.“

Еме Сезер

I

Таел напусна града, слънцето залязваше над тинестата земя около канала. Последен устрем на деня, последен уморителен път. Младият човек крачеше бързо, до него волно вървеше Валерия. От единия до другия край (когато подминаха дъскорезницата) равнината се простираше гола, черна, посребрена с блудкава вода. Спокойна печал сякаш покриваше със слама полята. Те видяха отдалеч вляво малката спиртоварна, пристройка към големия завод, откъдето ромът и захарта притискаха като че ли и без това пристегнатите в клещи къщи. Вървяха по одрипавялата земя, навлязоха във ведрата сянка; Валерия говореше тихо какво ще им трябва на първо време:

— Сигурна съм, че горе нямаш нито олио, нито мас. Кой знае в какъв вид ще намеря всичко!

— Чисто е.

— Кръстницата ми не беше съвсем съгласна да дойда с тебе, сега мога да ти го кажа. Тя мисли, че ти си много млад; но аз й казах, че много добре гледаш стадото си. Тя ми възрази, че не трябвало да идвам в планината при тебе, преди да се оженим. Аз й отговорих, че не може иначе.

— А аз мислех, че е доволна!

— Тя много те обича. Накрая ми каза: „Сигурно в къщата на този млад човек всичко е надолу с главата. Всъщност добре е да отидеш да видиш.“

— Всичко е наред тогава!

И Таел се обърна, сякаш искаше да каже това към къщите, накацали долу; от дълбините на нощта, всред които бяха вече живели с Валерия, те и двамата видяха къщите, обагрени в пурпур от последните слънчеви лъчи; стените и оградите блестяха, сякаш пламтяха по земята и над нея. Те стояха встрани от пътя и съзерцаваха как бавно изгаря тази ръждива жарава. Разтваряха широко очи, за да издебнат още един миг тайната на ламаринените и сламените покриви, но пламъците се спускаха неумолимо, нощта безпощадно поглъщаше покривите и те скоро престанаха да различават друго освен гъстия мрак, завладял тъмнината, множеството сенки всред сенките, разтварящата се като бездна мрачна алея. Тогава поеха отново към планината.

„Също като пожар“ — помисли Валерия.

— Когато пристигнах в града (но колко далеч-далеч остана това време), не видях спиртоварната. Тя е била там, но аз не съм знаел. Преди това отгоре, от планината, виждах полята, засети със захарна тръст, а всъщност и тях не съм виждал, защото не знаех какво означават тези поля. Да. Когато дойдох, тръстиките от тази страна бяха още млади, човек можеше да проследи с поглед браздата до края. Питам се днес кое навява повече тъга — разкаляната земя или утъпканата земя? Погледни Матиьо. Кой е истинският Матиьо — който избухва и вика, който ми разказва легендата, или Матиьо, който говори твърдо, тихо и спокойно?

— Не мисли за всичко това! — каза Валерия.

— Правилно. Няма да мисля.

— Много бързо говориш!

— Правилно… Няма да бързам…

— Само заради мене го направѝ!

— Само заради тебе.

Тя му се усмихна, без той да види.

— Пфу, колко тъмно е тук! Но почакай да видиш какво става след бомбакса. Само завой. После ще се спуснем до мубенската слива. Оттам започва пътят, който води към къщи.

— Дълъг ли е този път?

— Нямаме бърза работа.

Те скоро стигнаха под бомбакса. Валерия се приближи до Таел. Младият човек се засмя.

— Ти видя Ломе. Познаваш го. Познаваш и жена му Дезире. Защо се страхуваш?

— Таел, щом Ломе не е Ломе, кой е тогава? Кой е заплел в мрежа жената под бомбакса?

— Никой. Съдбата.

— Да вървим по-бързо!

— Ето. Минахме.

— Никога не съм виждала такава тъмна нощ.

— Ти си от равнините. Ако беше расла в планината, щеше да си виждала и по-тъмни нощи.

— Трябвало е да срещна тебе!

— Съжаляваш ли?

— Страхувам се. Защо не отидохме с Жил или с Матиьо? Те живеят спокойно.

— Още сега ли?

— Защо не? И ти би могъл да живееш като тях.

— Аз нямам образование.

— Можеш да учиш.

— Много дълго оставих стадото си. Съседът е добър човек, но не бива да злоупотребявам с добрината му. Накрая ще се разсърди.

— Добре, че не е полунощ.

— Обърни се. Не се страхувай. И в осем часа, и в полунощ бомбаксът е еднакво красив. Обърни се да го видиш!

— Не. Не мога!

Валерия изтича напред, увличайки Таел. Тя не видя дървото-столетник, открояващо се като втора купчина къщи, но някак по-въздушно, по-заплашително в своето необикновено мълчание. Не видя и черното небе над дървото.

Вървяха бързо завой след завой, докато стигнаха до кръстопътя, където се пресичаха пътят и пътеката. Различаваха само стените от дървета; от всички страни те образуваха полусводове. Вървяха по виещия се път, а срещу тях пристъпяше само вечната нощ и нищо друго. След кръстовището единствената промяна, която почувствуваха, бяха камъните, които започнаха да се търкалят под краката им. Слаба светлина над саваната им помогна да открият посоката. Пробягваща светлинка, след която нощта стана още по-бездънна. Те вървяха един до друг. Но Валерия се страхуваше. Водата в саваната от време на време хвърляше краткотрайни отблясъци, които искряха всред страшния мрак.

— Чак дотук — каза Таел, — виждаш ли, чак дотук е заляла земята Лезарда. Когато започне, никой не може да я спре. Може да си помисли човек, че тя ни преследва навсякъде.

Водният мост никога не беше заслужавал името си повече от сега — той беше покрит с пласт застояла вода. Те различиха мубенските сливи, които плуваха на малки жълти купчинки по моста.

— Чак дотук идва Лезарда!

Таел удари силно пяната от сливи; водата плисна, сякаш той беше разбудил нощта. Някъде скочиха жаби. Всяка локва в саваната приличаше на блато. По западния склон бамбуковите дървета пееха. Мрачна музика се разнесе край Таел и Валерия.

— Човек не вижда родината си. В този час тя цяла принадлежи на нощта. Но сега мога да кажа вече, че я познавам. Когато минах оттук по-рано (колко далеч остана това време!), изядох една слива. Исках да предизвикам целия свят. Виждах сенки.

— Ще направим конфитюр от мубенски сливи.

— Защо от мубенските сливи става конфитюр, а не бива да ги ядем пресни?

— Защото, ако си се сгорещил, те са жив плеврит.

— Горе у нас има всичко необходимо. Няма защо да си правим труда да слизаме за мубенски сливи.

— Както кажете, господине.

— Когато минах оттук миналия път, видях всичко, защото беше светла утрин. Тук са бамбуковите дървета, там — тревата, нататък — водната мрежа. Вдясно пред нас са проводниците за спускането на захарната тръст. Ето, сега не мога да видя нищо, но зная кое къде е.

— Не бихме ли могли да вървим по-бързо?

— Погледни. Видях как цялата страна се разкрива пред мене. Първо опознах приятелите. Матиьо, Пабло, Мицеа, Жил, Мишел, Маргарита, Люк, Алфонс, Алсид и всички останали. Множество приятели. После опознах Лезарда — от извора до морето. А с Лезарда опознах земята, червените планински възвишения, тлъстата почва, пясъците. Така е. Заедно с приятелите ние открихме родината. Не знаехме нищо, но накрая прогледнахме. Накрая можахме да я назовем, тя ни е вече напълно позната.

— А какво ще кажеш за мене? — запита Валерия. — Какъв дял имам аз в цялата тази история? Трябва да гадая по листенцата на тамариндите ли?

— Ти ли? Мисля, че винаги съм те познавал. Не се шегувай. Това е истина. Нямаше защо да те търся дълго, ти винаги си била в сърцето ми. Това не е като светлина, нито като слънце, които те обгарят и ти не ги виждаш. После един ден внезапно казваш: „Как съм могъл да живея толкова дълго, без да разбирам нищо?“ — и започваш да се измъкваш от вихъра, да виждаш нещата, които малко по малко заемат определените си места, да виждаш морето, къщите, пясъците, зеленчуците, започваш да подреждаш всяко нещо на мястото му и всяко място е в съседство с друго. Също като че ли вървиш от планината към морето, от извора към делтата. И тогава откриваш, научаваш да говориш, да, аз бях неспособен да обясня каквото и да било, когато слязох от планината. Но сега узнах тежестта и силата на словото. Можеш да попаднеш изведнъж всред словата, но всеки път знаеш как да се оправиш. Можеш да правиш грешки, но то си е твоя работа, това са твои грешки и ти сам ще си ги поправяш.

— Паднал ми се е мъж, който знае да говори!

— Всеки човек знае да говори.

— Хайде, ще бъда много по-спокойна, когато се озова до лампата в леглото. Нищо, нищо не се вижда!

Те продължиха да вървят, сега се изкачваха по стръмния склон. Валерия виждаше по моста само отражението на сливите. Тя чувствуваше как водата облива краката до коленете й, усещаше допира на леката, почти топла пяна. Но не виждаше черната вода под мубенската слива.

— Ние открихме мястото си в живота — каза Таел. — Можем да кажем, че знаем кое е наше. Вчера то е било окъпано от кръвта на бащите ни, днес ние ставаме негови изразители.

Валерия простена:

— В този час бих предпочела да бъде малко по-светло.

— Утре няма да помислиш дори за нощта. Скъпа, моя скъпа! Ще грее слънце. Ти ще пееш.

— Никога вече не бих могла да пея. Гласът ми се прекършва, като че ли клещи стягат главата ми.

— Дръж се здраво за мене.

— Да, да.

— Остави ме да говоря и няма да мислиш вече за тъмнината.

— Ако можех да зърна поне една падаща звезда!

Но нищо (освен гласа на Таел) не нарушаваше непрозирната нощ.

— Може би ние също бихме могли да заминем. Имам желание да видя света. Слушай, светът е красив. Ето, ние сме спокойни, опознали сме родината и заминаваме. Оставяме дяволите, призраците и караконджулите…

— Таел!

— Няма ги вече! — извика Таел. — Има ли още духове? Отговорете!

Нощта не отговори на Таел и на обезумялата от страх Валерия.

— Ние оставихме легендата, пихме от извора, слязохме по реката до морето. А там се намира действителността. Ти си моята действителност.

Валерия успя да се пошегува.

— Мислех, че си ме забравил по пътя.

Тя се притискаше до Таел, наклоняваше се към него, чувствувайки дъха на нощта на тила си, по всички части на тялото си, които не прилепваха до тялото на Таел.

— Ти си моята действителност, да, и моята легенда…

— Много е малко за мене, уф! Аз съм жена без дом. Зъби не ми останаха. Тракат, тракат.

— Слушай. Аз минах с тебе под бомбакса, сенките ни свързаха. Видяхме заедно къщите под лъчите на гаснещото слънце. Видяхме безкрайното море и целия свят от другата страна на морето. С тебе слушах мълчанието на равнината в зноя. Прекосихме улиците, едни и същи факли можеха да ни обгорят. С тебе танцувах на пазара, преминахме заедно моста над реката, а сега сме почти у дома.

— Таел, мили, все пак ти извърши нещо без мене.

— Погледни, нощта идва, за да ни свърже… Хайде — прибави той, — утре сутринта ще трябва рано да нахраня добитъка.

 

 

Валерия и Таел бяха твърде много погълнати от съзерцанието на покривите, които се губеха в блясъка на залязващото слънце, за да обърнат внимание на двата силуета, които ги преследваха по пътя.

Маргарита беше оставила другите и беше тръгнала сама. Не би могла да каже защо й бе необходимо да следи така двамата млади хора — като отломък, понесен от браздата след хубава платноходка. Тя искаше да ги извика, да ги спре, дори да ги обиди.

„Да заминат, да си вървят! Нямам нужда от вас, чувате ли? Няма нужда от фасони. Идва някой си, взема една девойка и после пак си отива. Убиват човек. Валерия, Таел, върнете се, върнете се, върнете се, хей!“

Но те вече бяха завили в края на пътя.

Тогава вторият силует, който беше Алфонс Тигамба, се приближи до Маргарита.

— Пусни ме, пусни ме — извика тя.

— Но аз не те държа.

— Ти ме следиш, шпионираш ме!

— Искам да ти попреча да правиш глупости.

— Казвам ти, че имам предчувствие за нещо. Никой не иска да ми вярва.

— Какво предчувствие? Дядо Лонгуе умря, да не искаш да го заместиш? Наследница ли смяташ да му станеш? Да предвиждаш бъдещето ли? Кажи де?

— Ами ако наистина предвиждам бъдещето? А? Само полза ще имаш от това. Един път завинаги.

— Горката Маргарита!

— Слушай. Съвсем не предвиждам бъдещето. Но не ме карай да казвам някои неща. Всичко ме боли, виждам една къща. Какво казваш?

— Каква къща?

— Не знам, не знам — простена тя. — Виждам пурпурно дърво.

— Ти си уморена.

Маргарита почти плачеше.

— Казвам ти, че трябва да ги извикаме! Извикай ги!

— Стига — кресна Алфонс. — Все още тичаш след Матиьо, затова измисляш усложнения и искаш да объркаш всичко живо.

— Да не би да действувам по поръчка?

— А да не би и аз да действувам по поръчка?

— Аз не тичам след хората, които не ме обичат! Можеш ли да се похвалиш със същото, кажи де?

— Мога да ти се похваля.

— Обичам Жил и той ме обича. Ти можеш ли да кажеш такова нещо?

Алфонс я оскърби спокойно и без да се ядосва. Те не се виждаха вече. Нощта беше се спуснала над тях.

— Алфонс, казвам ти, че почувствувах всичко това на плажа. Бях с Мицеа и с Валерия. Почувствувах го, докато гледах морето в горещината. Яви ми се като видение.

— Извинявай, Маргарита.

— Сега вярваш ли ми?

— Вярвам ти, но виденията не значат нищо. От горещината е било.

Тя пак се опита да го убеди. Той не вярваше на подобни истории.

— Ако беше Мицеа, щеше да те убеди и ти щеше да повярваш!

— Остави Мицеа на мира!

— Бива си те, полицай такъв!

— Не съм полицай!

— Беше. Беше, когато дойдох да те видя. И питам се, защо ли дойдох при тебе? Сигурно съм била луда. На какво можех да попреча? Първо, и това е правило, мене никой не ме слуша. После, исках да попреча на какво? Нямаше нищо, от което да се страхуваме.

— Добре направи, че дойде.

— Ах ти, Алфонс Тигамба! Ха-ха! Полицай такъв! Господинът имаше на разположение осем дни, за да разбере какво ще стане. Господинът можеше всичко да предвиди! Но моят Алфонс се оказа неспособен. Не можа дори да го проследиш. Пристигна след тържествата. Какво направи, а? Седя си в канцеларията.

— Мълчи, не знаеш какво говориш!

— Не знам ли? Дойдох да ти кажа всичко. Разказах ти като на брат и защо? За да се повлечеш като костенурка и да не направиш нищо.

Маргарита беше вън от себе си от яд, но не викаше. Тя шепнеше, хвърляше думите с леко съскане, което беше по-убедително и по-гневно от крясъците. Алфонс отговаряше по същия начин. Те си шепнеха на пътя, точно на мястото, където Таел и Матиьо бяха се сбили. Друга борба се водеше сега, изпълнена с неукротими избухвания, с таен бяс, с непознат обгарящ вятър.

— Глупачка, та аз знаех къде са те! Знаех къде са Таел и Гарен. Знаех, че Гарен е купил „Домът на извора“. Знаех, че са тръгнали край Лезарда. Разбираш ли? Знаех всичко от игла до конец. Можех да избирам как да постъпя и нарочно се забавих. Не исках да ги срещна просто така и да им кажа: „Играта свърши, да се връщаме.“ Можех ли да постъпя така? А ти искаш да ти кажа, с вечните твои големи приказки, искаш да ти кажа един път завинаги, че дълбоко в мене се е коренила власт, която ме е карала да избирам как да постъпя, да, като размисля, виждам, че това е единственото обяснение и смятам, че постъпих така нарочно.

— Ти ли, Алфонс, си постъпил нарочно?

— Да, дявол да го вземе! Какво би могло да ме накара да попреча на това или онова? Аз не съм бюро за предвиждания. Ти идваш, казваш ми: „Таел ще убие Гарен, всички сме съгласни да го убие, но ти трябва да попречиш, Алфонс!“ Или нещо подобно. И в момента, няма какво да се каже, аз мислех, че наистина трябва да попреча. Но защо пък да се съглася с тебе? Не са ли ми дошли до гуша всички гареновци и поддържниците им? Пабло е мой приятел. И Матиьо. И Мицеа. Напразно си хабиш думите, аз съм като тях. И аз постъпвам като всички.

— Нали каза, че не съм сбъркала, като те предупредих.

— Да, ти ме предупреди. След това, когато премислих всичко, разбрах, че мога да използувам думите ти. Печелех време, оставих Рафаел с неговия човек. Разбира се, ако бяха ми хвърлили обвинението: „Тигамба, вие не си гледате работата“, щях да се развикам. Аз си гледах работата. Мислех само, че просто няма защо да бързам, а ще имам време да ги спра. Това ставаше дълбоко в мене. Хората приемат мълчанието за съгласие. Ти самата беше се излъгала. Ти си честен човек, но мислиш повече за себе си. А на плажа след злополуката казах всичко според правилата. Ако исках, можех да задържа Таел. Но аз си помислих: „Няма какво повече да правя тук.“ Така постъпих, както всички други, разбираш ли? Аз също убих Гарен, убиеца!

Тигамба млъкна. А Маргарита, разколебана от това, което току-що беше чула, не знаеше какво да прави. Неин ред беше да остане поразена, запустяла като пясък, от който морето се е отдръпнало. Те бяха стигнали до моста, а сега трябваше да се върнат към площада с баналното осветление. (Жил щеше да я търси, нямаше да бъде доволен, като я види с Алфонс, но щеше да се преструва, да прояви любезност, а Алфонс нямаше да каже нищо; Алфонс щеше да отиде да говори с Пабло и с Ломе, които го чакаха, за да обсъдят някои въпроси; може би тя дори щеше да целуне Мицеа и да й каже: „Грижи се добре за Матиьо, трябва да го излекуваш заради нас.“ Пабло щеше да избухне в смях, без никой да знае защо, а тя щеше да ги разцелува всички и да си тръгне с Жил. Той нямаше да се сдържи и щеше да я попита: „Какво разправяше на Алфонс?“, притискайки я до себе си; животът щеше да започне отново и да продължи в грижи и радости, във вечни въпроси, целият живот щеше да се превърне в един-единствен въпрос — тих, тих живот всред книгите и по улиците, един-единствен отговор за единствения безкраен най-хубав ден…)

— Нима няма кой — прошепна Маргарита — да ме изслуша и да ме разбере?… Никой, никой?…