Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

IX

При втория завой на реката съзряха града, кацнал на височина, а около него равнината стигаше до стените му, без това да го тревожи. Таел го видя и той му се стори някак безсмислен. Момъкът разглеждаше голямата улица, в която нямаше нищо загадъчно — обикновен проход всред струпаните един до друг покриви, същинска неплодоносна река. Незначителна улица. Запита се какво чудо беше го навело на мисълта да търси в него величие и откровение. Градът беше по-еднообразен и от орна земя (въпреки улицата, която се изкачваше нагоре). А нали сам той беше казал: „Този град има чар!“ Потърси връзка между едната и другата мисъл. Да, този съвсем обикновен град възпираше призования да действува. Нали се страхуваше, че не познава тайната на вулканите пред очите му? А те бяха там. Изглеждаха прекалено големи. Таел дебнеше покривите, надяваше се, че ще види никога преди това непроблясвала мълния. Той отричаше откровението и все пак го очакваше. Той гледаше внимателно колко безинтересен е градът, искаше да го изучи, докрай (в този миг, без да прави усилия).

„Всичко това е много учено за мене“ — казваше си той, обзет от пристъпи на страшен гняв, който го изтощаваше.

Гарен му се подиграваше:

— Ти си мислил, че градът е играчка? Че тя работи и трябва само да я отвориш, за да видиш пружината? Но това не е град. Това е дупка и дори не е дупка, не може да се каже, че е дупка, а е някаква каша. Вярно, че има земя, но не могат да я обработват, има къщи, но те падат от вятъра, има хора, но какво могат те? Те не знаят да обработват земята, нито металите, нито скалите. Мръсотия е това, но е така, защото те нямат сечива. Ходил съм по широкия свят, зная какво ни липсва.

— Съгласен съм, че това не е град, не е дори и дупка! Съгласен съм, че е грозен и не може да се сравнява с другите градове! Но обясни ми, защо се ядосваш толкова? Виж мене. Аз никога не съм ходил никъде, живеех с утринната свежест и стадото ме обичаше. Помисли си защо един ден реших внезапно да сляза от планината. Кажи де! Ето, аз дойдох и сега казвам: „Това не е град.“ Съгласен съм. Човек би могъл да лови плъхове по брега на канала, стига да се наведе, и каналът мирише лошо, нали, също както мирише край блатата? Когато човек тръгне по главната улица, вижда, че каналът е огромен и миризмата му удря в носа. Напразно я наричат главна улица. Тя не е нищо. И с това съм съгласен. Човек не би могъл да каже дори, че всичко това е твърде банално, защото не съществува! Точно така! Но защо се спирам там, пред изгорялата хлебопекарница и пред жаравата, която искри на мястото, където по-рано са се намирали дванадесет къщи? И защо всеки път си спомням за пожара в града? За буретата с масло, които са избухвали във въздуха? За Люк, който е тичал навред, за да спасява, да спасява какво? И за Матиьо, който е седял до помпата, нали знаеш коя, помпата, която трябва да се изпробва в навечерието на всеки пожар? Защо виждам всичко това в червено и черно, сякаш съм бил там? Защо се спирам пред мястото, където е изгоряла жаравата и сега вече расте коприва, и съм доволен, че този юначага е накарал да построят новата му къща на старото място, а докато чакам да се издигне постройката, си казвам: „Не върви много бързо.“ Виж, ако ти строеше една от тези къщи, едва ли щях да се радвам. А Маргарита се отдалечила през града крехка и нежна! Защо? Искаш ли да ми кажеш защо една девойка върви през града, който е станал прозрачен, по мостчето в калта, която не замърсява? Тя си отива, да, отива си и градът сякаш рухва, стените стават дебели, мъжът остава отново всред черното дърво, лошия цимент и ламаринените покриви, и всичко това, защото девойката го напуска!

— Той трябва да е луд! — извика Гарен.

— Луд, така ли? А ти не би ли полудял? Господинът е бродил по широкия свят. Господинът знае. А ясно ли ти е какво знаеш ти? Шкембето си. Знаеш само шкембето си. Казах ти, че този град има чар. Казах ти, че има чар, именно защото не е град. А това, че не е град, го каза ти. Той никне от земята като цвете. Пълен е с хора и те всички мислят, че са нещо изключително, по-особена категория, защото имат салони и прислуга и ходят на разходка в неделя следобед. Но в това няма истина. Земята владее всичко. Градът е като осветен манекен. Хората не могат да живеят, както се живее в град, те не тичат, не викат, този град е дело на нашата страна, не се отделя от нея, между него и нея не се издига стена, той е преход и връзка. Казвам ти, че затова градът ни завладява, а ти го мразиш.

— Не мразя никого.

— Мразиш го. Човек не може да си представи града, без веднага да види пътеките, които водят към площада; те са пълни с хора, които носят обувките си в ръка; с жени, чиито градски рокли са сгънати в чантите; всички се спират, преди да влязат в града, за да измият краката си, цялата върволица от хора, които идват отвсякъде. Кои са те? Те са хора от нашата родина. Няма преграда, няма място, където пътеката от кал да свърши и да започне улица, или може би си виждал такова място? Погледни, градът е като поле, което трябва да се обработи, и работниците идват по всички пътища. Те образуват плътна маса, вълнуват се, затова главната улица не съществува и няма защо да съществува; тя би се превърнала в пътека, в алея с дървета, посипана с пясък, ако хората разберат истината. Ти мразиш града, защото той е частица от нашата страна, но погледни него, Матиьо…

— Кой е този Матиьо?

— Матиьо. Моят брат. Той казва, че всичко е смътно, объркано. Защо? Сам не знае, мисълта му работи както трябва, като машина е, разграничава нещата; наляво поставя деня, надясно — нощта, но всичко — и градът, и земята, и хората, и морето, и рибите, и индийските картофи — всичко е ден и всичко е нощ, всичко е поставено вляво и всичко е вдясно. Ти каза, Гарен, че няма град и това е така. Има само родина, която е издигнала къщите, ето това е; и хората на родината са влезли в тези къщи. Всичко е смътно и разбъркано, но толкова по-добре! Разбирам те сега — извика Таел към мизерните покриви на града, — познавам те. Видях всичко, което те заобикаля и прави от тебе това, което си, видях леговището ти. Видях тези, които обработват земята и които утре ще станат селяни, земеделци, които не проявяват алчност! Ти си извор на любов. Ти си търпение, дребни грижи, скромна красота.

— Гледай ти!…

— Чакай — каза Таел, — ти ми напомняш някого. Друг един човек; той също не вярва в нищо, нито в страстта, нито в красотата, практичен е, но въпреки това изложил живота си по време на пожара. Защо го направи, Люк? Съвсем не заради дребнобуржоата, нали?

— „Дребнобуржоата“! Говориш като по речник!

— Казах „съвсем не“. При това той спасил много вещи, мебели, четки, които са пяната на техния живот. Той е бил красивият, а не горящите стени, улиците, където е текъл запаленият катран, и разхвърляните къщи.

— Красив ли? Обясни ми какво е това красота.

— Млад човек отива в града — това съм аз. Посреща го друг млад човек — това е Матиьо.

— Твоят брат ли?

— Двамата се срещат в този ден. Красиво, нали?

— Защо?

— Видях града — не почувствувах нищо. Отделих се, обиколих навред — пак нищо. Казах си: „Сигурно има някаква тайна, всичките тези къщи са свързани с нещо.“ Тогава Матиьо заговори и аз видях пламъка.

— Какъв пламък?

— Ти не можеш да разбереш. Матиьо ми каза: „Видях я там всред речите.“ Той изглеждаше странен с всичките си големи думи, които се преплитаха като лианите на филаосите; прекъснах го, но той продължаваше да говори; говореше повече от проповедник и знаеш ли, аз бях омагьосан. С думите си той определи съдбата ми и аз пожелах да видя Валерия; той ме тласна към нея, определи съдбата ми и аз пожелах да я видя, чуваш ли; а когато я видях, бях загубен, почувствувах, че тя е моята душа, моята светлина. С една дума, обичам я. Тя е красотата на живота.

— Нищо не разбирам. Вярно ли е всичко това?

— През цялото време знаех, че Матиьо е създаден за Мицеа и Мицеа за Матиьо. Това също е красиво. Знаех го, както човек знае, че винаги идва ден и смъртта се смесва с нощта и с любовта. Казвах си: „Добре. Но с какво е свързано всичко това?“ С какво? И ето че един ден се озовахме край морето. Бях опиянен. Бях узнал истината.

— Знаеш ли да плуваш?

— Тогава внезапно узнах нещо. Има море и град, а знаеш ли коя е връзката между тях, какво свързва морето и града?

— Лезарда! — извика Гарен.

— Лезарда! И как ги свързва тя? Не като канал (забележи, че сам ти каза „Лезарда“, а не каза „канал“), не като прокарва направо воден път от къщите до пясъка. Не. Лезарда обикаля много. Тя събира цялата земя около града, разбира, че този град и земята около него имат едно и също значение, живеят един и същ живот, и прави завой, за да отнесе на морето града и цялата земя. Понеже морето е нашето бъдеще, нали? То е винаги открит път, по него хората идват, отиват си. А градът остава винаги на едно място, той е настоящето, нали? Цялата бъркотия ни зове отвъд кръгозора. Така че Лезарда пречи на града да бъде истински град и в същото време му придава значение в дълбоката нощ, спуснала се над страната ни. Лезарда е красива.

— С всичкия пясък и тиня, които влече ли?

— С морето и с родината! Тя е като чист дух, който бди над тебе, а ти не знаеш, че съществува, и дори се шегуваш над горските сили; но изведнъж тя ти показва колко е силна и ти вече не можеш да я забравиш.

— Река като река.

— Всичко ни е ясно, Гарен, и на тебе, и на мене! Тръгнахме по реката. Защо?

— Аз съм практичен човек. Не съм вече двадесетгодишен.

— Но въпреки това разбра истината. Какво липсва на града? Погледни! Какво липсва на морето, на Лезарда, на всички нас, за да не правим вече завои?… Земята да бъде на тези, които я обработват! Виждаш, че сам разбираш Лезарда. Какво ли беше казал Матиьо? „Ние ще изучим техниката.“ Тогава ще имаме и земя, и ред и търпеливо ще работим. Разбираш ли какво ти говоря, Гарен?

— Аз не се занимавам с политика. Говорѝ ми още за Матиьо, за Валерия, искам да ги опозная. Предпочитам да ми говориш за красотата.

— Ще ти говоря за тях, но с юмруци, ясно ли ти е?

Таел пристъпи към Гарен, искаше да се бие.

— Имаш право! — каза Гарен. — Имаш право! Да вървим към морето. Ах, младост!…

Таел наведе глава. Защо беше всичкият този шум, тези приказки? Той не можеше да го направи. Не можеше да се хвърли върху един човек просто така, хладнокръвно. Идиотска работа!…

— Когато научиш всичко — прошепна той, — ще разбереш, че човек не бива да бъде дребнав. Ти искаш да отидеш из света, чак до звездите. Ти познаваш родината си и не можеш да я забравиш. Тя е само прашинка от света, но все пак съществува…

— Имаш право — каза пак Гарен, — имаш право.