Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

XIV

Таел успя да се изправи. Всичко беше наред. Той събра разпилените си сили. „Морето стана съучастник на злото, дано стане съучастник и на доброто!“ Коленичил на пясъка, той объркано се опитваше да свърже нещата, да си ги обясни. Около него бяха се събрали хора. Те го разглеждаха, възхищаваха се от силата му, от това, че е победил опасното място. А той разбираше, че се е върнал към живота не като герой, а само като човек, когото съдбата е пощадила. Всички бяха внимателни. Когато дойде полицейският агент, тълпата все още не беше се разотишла. Тигамба видя, че всичко е свършено. Изпита страшна горчивина. Отвори бележника си („Каква подигравка!…“) и отстрани рибарите; застана срещу Таел и запита:

— Какво се е случило?

— Бяхме наели лодка, другарят ми искаше да премине опасното място. Лодката се обърна и той не се върна.

Сухо изречени думи. „Ти си го убил, но какво да се прави? Внимавай, отговаряй както трябва, този човек беше известна личност…“ Тигамба продължи разпита:

— Как се казваше приятелят ви?

— Гарен. Срещнахме се случайно и той ме повика да му помогна — искаше да разгледа земите край реката. Имал официално поръчение.

— А как е вашето име?

— Рафаел Таржен.

— „Рафаел Таржен, а не Таел.“

— На колко години сте?

— На осемнадесет.

— С какво се занимавате?

— Отглеждам добитък.

— Къде?

— Из планините на Пеи-Меле.

— Отдавна ли познавате господин Гарен?

— Не. Той искаше да отида на работа при него. Това е всичко.

„Да го разпитвам ли още? И за какво ли ми е всичко това?“

— От какво живеете?

— Бях си спестил пари. Дойдох в града. Исках да купя добитък.

— Какъв добитък?

— Телета и една крава.

— От кого?

— Бяха ми казали за един човек, който продавал добитък.

— Кой е той?

— Господин Рено.

— Виждахте ли се с него?

— Не. Чаках го да се върне. Беше заминал по работа.

„Спукана му е работата, и то не по моя вина.“

— Колко време придружавахте господин Гарен?

— Три дни.

„Три дни!“

— Тогава, значи, сте били приятели?

— Той искаше да ме вземе на работа при себе си.

— Знаете ли кой беше господин Гарен?

— Не точно. Разбрах, че бил някаква клечка в управлението. Чувах, че говори за проекти, за измервания…

— Нима той ви се доверяваше?

— Да. Но аз не разбирах всичко.

„Ловък си, млад си. Но това не е достатъчно, съвсем не е достатъчно!“

— Елате с мене. Ще проверим думите ви. Но предупреждавам ви, че никой няма да повярва тази история.

Тогава един човек се обади:

— Аз съм свидетел. Всичко видях и чух.

Говореше самотният човек от плажа, когото Гарен беше обидил.

— Кой сте вие?

— Името ми е Алсид Ломе.

— Ломе ли?

— Да.

— Но аз ви познавам.

— Да, господин Тигамба.

— Господин агент.

— Господин агент.

— Е, и после?

— Те наеха лодка, искаха да преминат опасното място, обърнаха се. Този, когото наричате господин Гарен, не можа да се върне. Безполезно е да го търсите; морето влече, ако хвърлим една дъска, ще я намерим на десет километра оттук, господин агент.

— Зная, зная. Познавате ли някого от тези хора?

— Не, господин агент.

— Какво правехте тук?

— Дойдох да видя кумеца Селестен. Използувах събота следобеда. Кумецът ми дава риба, а аз му нося зеленчуци, господин агент.

— Срещнахте ли се с него?

— Не, господин агент.

— Къде са зеленчуците?

— Там, под третия кокосов орех, господин агент.

— Селестен тук ли е?

— Тук съм, господин агент.

— Можете ли да потвърдите това, което казва Ломе?

— Кумецът Ломе каза истината, господин агент.

— Идва ли той редовно да ви вижда?

— Да, господин агент.

— Кога идва за последен път?

— В събота преди осем дни, господин агент.

Тълпата се забавляваше. Господин агентът бил дребнав. „Злополуката си е злополука, така си е, господин агент.“ Тигамба прибра бележника си. „Не е моя грешката. Направих всичко възможно да го уловя, но той има свидетели, останалото не е моя работа, няма нищо подозрително, никой нищо не може да каже, дори ако държа сметка за думите на Маргарита, няма начин да го обвиня. До дъно, до дъно изпих чашата. Това е…“ Горчива съдба.

— Добре — каза Алфонс на Таел, — ще ви повикаме допълнително. — После се обърна към рибарите: — Опитайте все пак да направите нещо, дори да е безполезно!

Те едва-едва се размърдаха, спуснаха една лодка в морето. (Познаваха Гарен. Убиец, нищо повече.)

Морето изглеждаше доволно. Опасното място сякаш беше изчезнало (за първи път, откакто съществува този бряг), изглежда, смъртта на Гарен беше го удовлетворила. Кой можеше да каже какво е чувствувал Гарен в последния миг на живота си? Кой можеше да каже дали и той като синьото море не беше се успокоил замаян? Алфонс Тигамба замахна смътно към морето, а Алсид Ломе заразправя пред група жени:

— Всичко видях, всичко чух. Да, господин агент! Дойдох да видя кумеца Селестен. Всяка събота идвам, да, господин агент… Аз съм очевидец и чух всичко със собствените си уши!…

Жените и децата гледаха като смаяни умореното и застинало неподвижно опасно място. Пясъкът, морето, вятърът и кокосовите орехи бяха замрели всред блясъка. Всред спокойствието движенията на рибарите изглеждаха подигравателни. Те гребяха много шумно, сякаш се опитваха да увещаят в нещо смъртта.