Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (4)

2.

Старата къща на Зандър отговаряше точно на класическия образ на къща, обитавана от духове, реши Изабела. Триетажната каменна постройка от началото на двайсети век се извисяваше като огромно мрачно чудовище на скалите над пустия плаж.

Изабела паркира колата си на алеята и огледа обруленото от годините имение. Все още не бе сигурна защо се бе почувствала длъжна да поеме случая. Фалън беше прав. „Джоунс и Джоунс“ се занимаваха с истински парапсихични разследвания. Агенцията си имаше достатъчно работа покрай сблъсъците със странната конспирация „Нощни сенки“, която бе обсебила вниманието на Фалън, както и покрай рутинните задачи, възлагани от членове на „Аркейн“. Не се нуждаеха от преследване на духове и призраци.

Но интуицията й се беше обадила след разговора по телефона с Норма Сполдинг. Познатата тръпка на предчувствието и необходимостта да открие онова, което бе скрито, ставаше все по-силна през изминалите двайсет и четири часа. Сега, като гледаше старата къща, тя осъзна, че вътре има нещо важно, нещо, което трябваше да бъде намерено.

Нервите й потрепнаха от напрежение. Тя превключи на паранормалните си сетива. Къщата беше обвита от крещяща студена мъгла. Ледени кристали проблясваха в мъглата.

Паранормалната светлина, която се вихреше около имението, бе много различна от мъглата, която Изабела бе забелязала в Скаргил Коув преди месец, когато пристигна пеша в градчето късно в една дъждовна вечер. Шофьорът на камиона, който я бе взел на стоп край Пойнт Арина, я закара на север до магистрала 1, след Мендосино, и я остави на една бензиностанция. Тя измина пеш останалото разстояние до Скаргил Коув, следвайки слабото сияние на енергията.

Беше се оказало дълго пътуване, но колкото повече наближаваше градчето, сгушено в забравения малък залив, толкова по-рядка ставаше странната мъгла. Тя й показваше, че се движи в правилната посока. Чак след полунощ Изабела стигна до центъра на градчето.

То беше обвито в другата мъгла, влажната сива мъгла, която се стелеше откъм океана. Всички прозорци, освен един-единствен, бяха тъмни. Единственият светещ прозорец беше на втория етаж на една сграда точно срещу кафенето. През прозореца се долавяше сиянието на включен компютърен екран. Паранормалната мъгла, която обвиваше горния етаж на сградата, бе пропита със сила и горещина. Това беше място, изпълнено с тайни.

Тя се приближи и насочи фенерчето си към табелката на вратата „Джоунс и Джоунс“.

Изключи фенера и остана в мъглата дълго време, чудейки се дали да почука. Преди да реши какво да прави, един слаб, кокалест мъж се приближи с бърза крачка към нея откъм сенките на една тясна уличка. Той не носеше фенер, но се движеше, сякаш няма проблем да вижда в тъмното. Косата и брадата му бяха дълги и неподдържани. Носеше дебело черно палто и туристически обувки. Всичко у него напомняше за бездомник, но палтото и обувките бяха изненадващо нови.

Сетивата й още бяха отворени. Изабела видя, че мъжът е обвит в гъста мъгла, но не долови никаква заплаха.

— Нова си т-тук — каза мъжът. Говореше дрезгаво и с леко заекване, сякаш бе отвикнал да приказва. — Ще ти т-трябва странноприемницата. Имат свободна стая. Ела с м-мен. Ще те заведа.

— Благодаря.

Тя му позволи да я заведе в тъмната странноприемница. Изабела позвъни на вратата. Вътре светна една лампа в преддверието и след малко две жени, около петдесет и пет годишни и облечени в халати и чехли, отвориха вратата. Те се усмихнаха, когато видяха Изабела, която стоеше на верандата.

— Разбира се, че имаме стая — каза едната жена.

— Януари е — поясни втората. — Рядко имаме гости по това време на годината. Хайде, влезте.

Изабела се обърна да благодари на непознатия с дългото черно палто, но той беше изчезнал.

— Нещо не е наред ли? — попита първата жена, като пристъпи настрани, за да направи път на новопристигналата.

— Имаше един човек — обясни Изабела. — Той ме доведе тук.

— О, сигурно е бил Уокър. Той е, така да се каже, нощният пазач на града. Аз съм Вайълет между впрочем. Това е Пати. Качете се горе и ще ви покажа стаята. Сигурно сте ужасно уморена.

— Не трябва ли да ме регистрирате? — попита Изабела.

— Не си падаме по формалностите тук, в Скаргил Коув — обясни Пати. — Можете да се регистрирате сутринта.

Половин час по-късно Изабела се беше мушнала в удобното легло и лежеше, увита с топлата завивка. За пръв път от седмици спа непробудно цялата нощ.

На следващия ден никой не се сети да й иска документите, за да я регистрира като гост на странноприемницата. Тя плати в брой за една седмица и после, както я посъветва Пати, отиде да си потърси работа в кафенето. Мардж Фулър, собственичката на малкото кафене, веднага я нае да сервира и да помага в кухнята. И тук нямаше досадни документи и данъчни формуляри за попълване. Изабела разбра, че Скаргил Коув е точното място за нея.

Фалън Джоунс влезе в кафенето същата сутрин и седна на бара, за да си поръча кафе. Когато тя се появи от кухнята, го видя да говори с Мардж Фулър. Усети как силна тръпка премина през тялото й и запали всичките й сетива.

Всичко у Фалън излъчваше сила и власт. Той носеше яростната енергия като тъмно наметало, но нещо в атмосферата около него й подсказа, че мъжът е на ръба на изтощението.

Някаква мрачна, леденостудена треска гореше във Фалън Джоунс. Когато отвореше сетивата си, тя виждаше ледниковата горещина в очите му. Паранормалната мъгла, която се стелеше около него, беше знак за дълбоки тайни и мистерии.

Той притежаваше строгото, непоколебимо лице на човек, който живее живота си по своите собствени правила. Беше едър, висок, широкоплещест и здрав като скала. Никога не се бе чувствала привлечена от физически превъзхождащи я мъже. Тя беше висока метър и шейсет и винаги предпочиташе мъже, които не се извисяват твърде много над нея. Обикновено, когато беше край някого с ръста на Фалън, инстинктивно се отдалечаваше и спазваше известна дистанция между себе си и човека, който можеше да я победи с една ръка.

Но с Фалън не изпитваше ни най-малко обичайната си предпазливост. Вместо това, с удивление откри, че когато е близо до него, изпитва странно чувствено женско безразсъдство. Част от нея искаше да го предизвика, може би заради самоконтрола, който се излъчваше на вълни от него. Тя долавяше, че страховитият му самоконтрол е неговият начин да се справи със също толкова страховития му талант.

По всичко изглеждаше, че той води скромен, почти аскетичен живот, но тя беше сигурна, че той не е монах. Точно под повърхността му гореше истински ад. Въпреки начина, по който Фалън възбуждаше и нормалните, и парапсихичните й сетива, старите й навици все пак надделяваха. Тя трябваше да разбере какво всъщност подхранваше този вулкан, преди да се хвърли в огньовете му.

Прогони мислите за Фалън Джоунс и продължи да седи мълчаливо зад волана, като изучаваше имението на Зандър през обливаното от дъжда предно стъкло. Ако някога беше имало градини около къщата, те отдавна бяха станали жертва на океанските бури. Почернелите от мръсотия прозорци със сигурност не пропускаха много светлина дори и в слънчеви дни.

Фалън имаше право. И да обявеше, че в къщата на Зандър няма никакви призраци, това вероятно нямаше да бъде достатъчно някой да реши да даде парите си за тази огромна бездънна яма. Но вече бе обещала да свърши работата. Беше уверила Норма Сполдинг, че „Джоунс и Джоунс“ ще поемат случая.

Тя изключи другите си сетива, отвори вратата на колата, метна раницата си на рамо и вдигна чадъра си. Силният повей на вятъра запрати дъжда право в лицето й.

Придвижи се с мъка по алеята и изкачи напуканите стъпала. Когато стигна до подслона на широката веранда, сгъна чадъра си и набра кода на кутията, в която стоеше ключът. Той падна в облечената й в ръкавица ръка.

Вратата се отвори с подобаващо зловещо изскърцване на ръждясалите панти. Изабела пристъпи в сенчестото антре и извади малкото фенерче от раницата си. Норма я беше предупредила, че електричеството на къщата е прекъснато от десетилетия.

Подпря капещия чадър в един ъгъл и отново отвори паранормалните си сетива. Като се имаше предвид какво количество енергия обгръщаше старата къща, Изабела очакваше да открие вътре нещо интересно: изгубено завещание или плик, пълен с отдавна забравени акции. Може би дори няколко ценни бижута. Но видът на блестящата река от тъмна обсидианова мъгла, която течеше с грохот из къщата, я свари напълно неподготвена. Късове черен лед блестяха с флуоресцентни отблясъци в тази мъгла.

Изабела се овладя, пое си дълбоко дъх и последва ужасяващото сияние по сенчестия коридор. Мъглата изчезваше под една врата. Младата жена отвори вратата и погледна каменните стъпала, които се спускаха надолу. Ужасно море от енергия заливаше мазето.

Бързо се върна в антрето, грабна чадъра си и излезе навън. Отвори телефона, който Фалън й бе дал в първия ден, когато започна работа при него. Телефонният указател беше съвсем кратък. Имаше само един записан номер.

Фалън вдигна по средата на първото иззвъняване.

— Какъв е проблемът, по дяволите? Спука гума? Свърши ти бензинът? Знаех, че не трябва да те пускам да шофираш в това време.

— Имам нужда от подкрепление.

— Хм. Не ми казвай, че си намерила духове.

— Тук има нещо, което трябва да бъде открито — обясни тя. — Още не съм сигурна какво е, но мисля, че няма да е нещо хубаво.

— Какво те кара да мислиш така?

— Свързано е с мазето.