Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (3)

1.

— Това е идеалният случай, с който да се заема тук, в „Джоунс и Джоунс“ — каза Изабела. — Знаеш го не по-зле от мен. Просто усложняваш нещата, господин Джоунс.

— Казвали са ми, че това е точно описание на стила ми на работа — кимна Фалън. — Очевидно имам известен опит в усложняването на нещата. И спри да ми казваш господин Джоунс. Викай ми Фалън, по дяволите. Не ме наричаше господин Джоунс, преди да започнеш работа тук. Докато ми сервираше кафе в кафенето отсреща, ми викаше Фалън.

— Добре — Изабела замълча за миг и после се усмихна. — Фалън. А сега за новия ми случай.

Както винаги, усмивката и енергията й сякаш озариха целия офис. Той се опитваше да намери парафизично обяснение на това явление, но засега не бе стигнал доникъде. На теория усмивката беше просто лицево изражение, резултат от малки промени в положението на миниатюрни мускули и нерви. Не би трябвало да съдържа енергията, която Изабела излъчваше.

Нямаше научно обяснение и за това, че личната й аура можеше да накара хората наоколо да се почувстват добре, нямаше логична причина енергийното й поле да му помага да прояснява и организира мислите си.

— Твоят така наречен случай — каза той натъртено — попада в категорията „Духове и призраци“. В „Джоунс и Джоунс“ се стараем да не насърчаваме подобни приумици. Ние сме агенция за истински разследвания.

— Норма Сполдинг просто иска да проверим онази стара къща, която се опитва да продаде, и да обявим официално, че сградата не е обитавана от призраци.

— Призраци не съществуват.

— Знам това, ти го знаеш, както и самата Норма — каза Изабела търпеливо. — Тя не вярва наистина, че в къщата има призраци. Просто иска да постави край на слуховете. Обясни ми, че клюките за странните неща, които се случват там, провалят продажбата. Според нея едно удостоверение, че с къщата всичко е наред, издадено от агенция за парапсихични разследвания, ще реши проблема й.

Той се облегна назад на стола и вдигна обутите си в боти крака върху ъгъла на бюрото си. Бюрото, също като библиотеката със стъклени вратички и аплиците с египетски мотиви, бе от мебелите, използвани в лосанджелиския офис на „Джоунс и Джоунс“ при откриването му през 20-те години на XX век. Преди това главният офис на западния бряг се бе намирал в Сан Франсиско. За разлика от лондонския офис, офисът на западното крайбрежие се беше местил няколко пъти от създаването си в края на деветнайсети век. Повечето хора, които го бяха оглавявали, явно бяха неспокойни личности.

През 60-те години на двайсети век Седрик Джоунс — един от многото представители на рода, заети в агенцията, бе преместил временно главния офис на „Джоунс и Джоунс“ в Скаргил Коув. Офисът бе сменил мястото си за пореден път преди двайсет и пет години, когато Грешъм Джоунс бе поел ръководството му. Съпругата на Грешъм — Алис, категорично бе отказала да живее в забутано малко селце на брега на Северна Калифорния. Тогава представителите на „Джоунс и Джоунс“ се бяха върнали в Лос Анджелис, където се бяха настанили в централата на тайното общество „Аркейн“.

Но когато Фалън Джоунс пое агенцията, откри записките на Седрик Джоунс за Скаргил Коув и уникалната енергия на това място. Заинтригуван, той дойде в малкото селце, за да провери лично мястото, и се убеди в написаното от Седрик. Нещо в енергията на Скаргил Коув подхождаше на дейността на агенцията. Както и на самия него, откри Фалън.

Когато дойде тук, той отключи вратата на стария офис и влезе в една стая, която сякаш го върна назад във времето. Под натрупания за три десетилетия прах всичко, чак до бюрото и последния аплик, беше точно така, както Грешъм го бе оставил, когато бе закрил офиса, за да го премести в Лос Анджелис.

Освен арт деко мебелите, в офиса имаше множество антични предмети, отразяващи историята на „Джоунс и Джоунс“. Сред тях бяха викторианският часовник на бюрото, старата стойка за чадъри и закачалката за дрехи от ковано желязо. Единственото, което Фалън бе добавил, бяха компютърът и огромната кафе машина.

Той се вгледа в новата си асистентка и опита за милионен път да разгадае мистерията на Изабела Валдес.

Навън продължаваше да вали проливно. Тихият океан бе с цвят на закалена стомана и вълните се пенеха в залива. Но тук, в малкия офис на втория етаж, беше светло и изпълнено с оптимизъм. При други обстоятелства цялата тази топла и весела енергия би го подразнила до крайност, но поради някаква причина с Изабела нещата бяха различни.

Тя седеше на другото бюро — новото бюро, което сама си бе поръчала от един електронен магазин за съвременни копия на старинни мебели в първия ден от работата си за „Джоунс и Джоунс“. Беше се наложило двама души — шофьорът на буса за доставки и самият Фалън — да качат по тесните стълби до втория етаж тежкото дървено бюро във викториански стил и стола, който вървеше в комплект с него. Изабела надзираваше пренасянето. Още тогава Фалън установи, че тя има дарба да организира.

Но не уменията й за работа в офис го смущаваха и интригуваха. Странното беше фактът, че тя нямаше никакъв проблем с таланта му. Младата жена се държеше, сякаш в психичната му природа няма нищо необичайно. А това я правеше уникална сред огромния брой хора, които той познаваше. Същината на таланта му беше в интуитивното откриване на модели в хаоса. Това бе странно, сложно и неясно умение, което и той самият не разбираше. Останалите често намираха тази му способност за особено изнервяща.

В „Аркейн“ открай време се носеха слухове за силните таланти, специалисти по теория на хаоса, особено онези, които се появяваха от време на време в рода Джоунс. Фалън много добре знаеше, че според някои той беше обречен да затъва все по-дълбоко в мрежата от мрачни конспиративни конструкции, плод на собствения му ум. Някои смятаха, че ще дойде момент, когато той вече няма да може да разграничава фантазията от реалността, което си беше класическата дефиниция за лудост.

Ако знаеха каква е пълната степен на онова, което той можеше да прави с таланта си, хората, които шушукаха зад гърба му, щяха да бъдат отвратени. Но той беше Джоунс. Знаеше как да пази тайните си. Беше сигурен, че и Изабела Валдес може да пази тайна.

Винаги е приятно да общуваш с жена, пробуждаща всички първични инстинкти у един мъж. Но това бе едно от най-големите усложнения в живота му напоследък. Фалън беше очарован от Изабела от мига, в който я видя за пръв път.

Другото озадачаващо в личността на Изабела беше, че тя нямаше никакъв проблем с особения му характер или с неговите настроения, налагащи дълги самотни разходки по брега. Беше го приела такъв, какъвто е.

Той разбираше физическото привличане. Изабела не притежаваше съвършената физика, с която филмовите звезди и манекенките изглеждаха като извадени от калъп. Но силните й, поразяващи черти и мистериозните златистокафяви очи го вълнуваха до дън душа от самото начало.

Тя носеше дългата си до раменете тъмна коса стегната в строг, делови кок, който подчертаваше острите черти на брадичката, носа и скулите й. Беше закръглена на подходящите места, но той още не я бе виждал в пола или рокля. Ежедневната й униформа неизменно се състоеше от дънки или тъмен панталон, риза с дълги ръкави, които тя винаги навиваше, и ниски ботуши или обувки. Ходеше с раница, вместо с дамска чанта. Раницата не беше моден аксесоар. Беше здрава и функционална и винаги пълна с разни неща.

Изабела като че ли винаги бе облечена подходящо за поход. Или за бягство? Тази мисъл бе изниквала в главата му неведнъж през изминалия месец.

Той беше сигурен, че тя има някакъв талант, свързан със силна интуиция, макар че не изглеждаше склонна да обсъжда точното естество на способностите си. Нейно право. И тя не го разпитваше за таланта му. Освен това, Изабела нямаше нищо против да работи в агенция за разследвания, специализирана в паранормалното. Всъщност тя се държеше, сякаш има известен опит в това отношение. Това не бе изненада за него. Много хора със силна интуиция рано или късно започваха работа в охранителния бизнес или в агенции за разследвания. Ако не се насочеха към такава кариера, в някои случаи те ставаха психоаналитици или ясновидци в пътуващи панаири.

Когато в разговора им Фалън изтъкна, че „Джоунс и Джоунс“ е тясно свързана с организация, отдадена на изследването на паранормалното, Изабела просто сви рамене и го информира, че всеки офис, дори и принадлежащ на детектив с паранормални способности, се нуждае от здравомислещ и ефективен офис мениджър.

„Очевидно е, че имаш мания да държиш всичко под контрол — бе казала тя. — Но смятам, че си даваш сметка, че е дошло време да се научиш да подреждаш приоритетите си и да делегираш отговорности. Трябва да посветиш таланта си на разследванията, а не на рутинното функциониране на офиса.“

Той нямаше ясен спомен за това как точно я беше наел на работа. Вярно, че от известно време обмисляше идеята да потърси някого, който да му помага с купищата книжа, книги, компютърни разпечатки, с които бе пълен малкият му офис. Дори мисълта да има някого наоколо, който да се грижи да не му свършва кафето, бе станала все по-блазнеща. Но той не беше стигнал дотам да пусне обява, че си търси асистент. Освен всичко, нямаше никаква идея къде да пусне обява, така че да намери точно асистента, от когото се нуждаеше.

Но Изабела взе нещата в свои ръце. Тя напусна работата си като сервитьорка в кафенето отсреща, влезе в офиса на „Джоунс и Джоунс“ и съобщи, че тя е новата му асистентка.

Преобразяването на главния офис на „Джоунс и Джоунс“ на западното крайбрежие се осъществи за броени дни. Там, където бе господствал организираният хаос, сега царяха порядък и ефективност. Изабела бе успяла и да опразни задръстената до краен предел малка кухничка на офиса.

Единственият проблем в това положение, поне според Фалън, беше, че след като вече бе постигнала първоначалните си цели, сега Изабела искаше да се занимава с истински разследвания.

— Норма е готова да ни плати за отделеното време — продължи Изабела. — Къщата е само на няколко километра оттук. Защо не ме пуснеш да я проверя?

— Няма какво да се проверява — настоя Фалън. — Норма отскоро продава имоти тук. Бързо ще разбере, че не може да продаде старото имение на Зандър не заради слуховете, а защото къщата е на повече от сто години. Всеки потенциален купувач, който отиде на оглед, веднага ще осъзнае, че би било истински кошмар да се преустрои и модернизира къщата.

— Според Норма, слуховете за призраци в къщата провалят продажбата. Убедена е, че ако може да пусне обява, че къщата е проверена от истинска агенция за парапсихични разследвания, която не е открила никакви духове, ще може бързо да я продаде.

— Това е майтап, не е истински случай. Би се отразил зле на имиджа на „Джоунс и Джоунс“.

— „Джоунс и Джоунс“ функционира толкова прикрито, че няма никакъв имидж — отвърна Изабела със сладка увереност. — Защо да не изкараме тези лесни пари? Ще прекарам един следобед в къщата и ще напиша доклад за Норма, че всички духове са прогонени. Тя ще ни напише чек и с това всичко ще приключи.

— „Джоунс и Джоунс“ работи основно за „Аркейн“ — изтъкна Фалън. — Получаваме огромен брой поръчки от членовете на Обществото. Нямаме нужда да се занимаваме с търсене на призраци. А в редките случаи, когато поемаме подобни задачи, ги възлагаме на някого от агентите ни на хонорар, които нямат нищо против такава работа.

— Офисът на Норма е в Уилоу Крийк. Според нея къщата на Зандър е на пет километра оттам, някъде на носа. В радиус от почти сто и петдесет километра няма други агенти на „Джоунс и Джоунс“. Ние сме единствените, към които тя може да се обърне.

— Забрави за това — отсече Фалън. — Трябваш ми тук.

— Това ще отнеме само един следобед. Мисля, че е необходимо да разработим нови източници на приходи.

Той не беше отворил сетивата си, но въпреки това интуицията му реагира точно като компютъра му, когато получеше нови данни — издаде предупредителен сигнал.

— Ти беше сервитьорка, преди да дойдеш на работа тук — рече той замислено. — Не ми казвай, че си научила термина източници на приходи, докато си сервирала кафе.

Тя не обърна внимание на тази забележка.

— Ти сам каза, че Управителният съвет — или каквото там ръководи „Аркейн“ — започва да се оплаква от разходите по последните операции срещу конспиративната организация „Нощни сенки“, която преследваш от известно време. Би било съвсем разумно „Джоунс и Джоунс“ да намери други доходи, в случай че Съветът разпореди бюджетни ограничения.

— Съветът може да си мърмори колкото иска. Зак е Магистърът на Обществото и той разбира колко голям е залогът. Той ще се погрижи да получа финансирането, от което се нуждая.

— Чудесно — Изабела му отправи ослепителната си усмивка. — Тогава ще взема хонорара от Норма Сполдинг като комисиона за работата си. Парите няма да ми дойдат зле, като се има предвид каква мизерна заплата ми даваш.

Той се чувстваше като елен, озовал се пред фаровете на кола, когато видеше усмихнатото й лице. Усмивката й беше много по-опасно оръжие от повечето, които познаваше. Фино настроеният му мозък сякаш даваше накъсо, когато лицето й грейваше срещу него така, както грееше сега.

— Ти си тази, която определи заплатата си — отвърна той, давайки си сметка, че се улавя за сламка. — Щом си искала повече пари, защо не ми каза?

— Защото работата ми трябваше — отвърна тя спокойно. — Не желаех да те плаша, като поискам парите, които наистина заслужавам.

— Не се плаша толкова лесно.

— Шегуваш ли се? — засмя се тя. — Трябваше да видиш изражението си, когато пристигнаха новото бюро и столът.

— Дори и да съм направил гримаса, тя не е била заради цената на проклетите мебели.

— Знам — тонът й се смекчи. — Беше заради шока, че ще трябва да споделяш работното си пространство с мен. Разбирам.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Свикнал си да бъдеш сам. Вероятно вече си успял да си внушиш, че се нуждаеш от самота, за да вършиш работата си. И това е вярно в известна степен. Но не ти трябва чак толкова много самота, колкото си мислиш. Изградил си крепост около себе си. Това не е добре.

— Сега пък ме анализираш? Със сигурност не съм те наел, за да правиш това.

— Прав си. Не ми плащаш достатъчно, за да върша подобна работа. Имаш ли представа каква е тарифата на час за психоаналитик в наши дни? А освен това е истински късмет човек да открие психоаналитик, който разбира хората с паранормални способности като нас. Повечето уважавани психоаналитици биха ти хвърлили един поглед и биха заключили, че си луд.

Той застина неподвижно.

— О, за бога! — скастри го Изабела и направи физиономия. — Не ме гледай така. Не си луд. Дори не си близо до лудостта. Не бих работила за теб, ако смятах, че си. Сега да се върнем на случая с къщата на Зандър.

Той издиша бавно.

— Добре. Ти поемаш случая, ти вземаш комисионата. Но не му отделяй твърде много време. Както ти казах, не ти плащам да гониш призраци.

— Ясно — тя се изправи и взе жълтия си дъждобран от закачалката от ковано желязо. — Норма ми каза, че къщата се отваря с код. Даде ми го. Сега ще отида до имението, ще огледам и ще обявя, че няма никакви призраци.

— Приятно прекарване.

Изабела излетя през вратата, отнасяйки със себе си светлината и енергията, които изпълваха офиса. Той дълго се взира в затворената врата.

Трябваш ми тук в офиса. Трябваш ми.

Той се вслуша в леките й стъпки по стълбите. След малко се изправи и отиде до прозореца. Изабела се появи на улицата. Спря за момент, за да отвори чадъра си, и после забърза по виещата се главна улица на Скаргил Коув към „Съкровищата на Туми“. Витрината на Туми бе отрупана с множество предмети, свързани с Ню Ейдж, разни метафизични инструменти, звънци, карти таро, кристали и екзотични масла.

Вместо да се качи по външните стълби до апартамента над магазина, в който живееше под наем, Изабела изчезна отзад. Малко по-късно се появи зад кормилото на малък жълто-бял „Мини Купър“. Беше купила колата от Бъд Ийгър, собственика на единствената бензиностанция и автосервиз в Скаргил Коув. Никой не знаеше откъде Ийгър се бе сдобил с колата. Но в градчето никой не задаваше такива въпроси. Фалън се подпря с една ръка на перваза на прозореца и видя как Изабела се отправя по пътя, който водеше към старото междуградско шосе.

Тя не бе пристигнала в Скаргил Коув с кола. Беше се появила като с магия, късно през нощта, носейки само раницата си. Това не бе необичайно за Скаргил Коув. Малката общност открай време беше като магнит за скитници и неудачници, както и за хора, които не можеха да намерят мястото си в обществото. Но повечето хора след време си тръгваха. Скаргил Коув не беше за всеки. Имаше нещо в енергията на това място, мислеше си Фалън.

Силната аура, която искреше около Изабела Валдес, бе предизвикала много алармени сигнали в главата му. Той не вярваше в съвпаденията. Появата на друг силен талант в градчето и това, че тя бе започнала работа точно в кафенето срещу офиса му, му се беше сторило много подозрително. Фактът, че бе като заслепен от внезапното и силно физическо привличане, което изпитваше, беше още по-смущаващ. Той не можеше да обясни това усещане с напомнянето, че от прекалено дълго време живее сам.

Първата му мисъл беше, че Изабела е изпратена от „Нощни сенки“. Когато опита да я проучи в интернет, откри една съвсем проста и ясна биография, която в неговите очи само засили мистериозността й. Никой нямаше толкова чиста и безупречна биография. Според оскъдните налични данни, тя беше отгледана извън Обществото от самотна майка, починала по време на втората година на Изабела в колежа. Баща й бе загинал в катастрофа малко преди раждането й. Нямаше братя или сестри, нито някакви близки роднини. Преди появата си в Скаргил Коув тя бе изкарвала прехраната си с поредица от непрестижни работи, за които не се вземаха отпечатъци от пръстите, които да влязат в държавните или корпоративни бази данни.

Нетърпелив да научи отговорите на въпросите си, както и да се увери, че Изабела не е човек на „Нощни сенки“, той извика чак от Хаваите Грейс и Лутър — най-добрите си агенти, които разчитаха аури, за да я проверят. Те не откриха следи от формулата в енергийното поле на Изабела. Присъдата на Грейс беше, че най-новата жителка на градчето е просто поредната изгубена душа, която е намерила пътя към малката общност, закриляща изгубените души.

Но Фалън знаеше, че историята на Изабела не е толкова проста. Рано или късно той щеше да я научи. Засега си оставаше с въпросите.

И с необяснимата нужда да държи Изабела наблизо и да я пази.