Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (10)

8.

Мирисът на прясно сварено кафе и непознатите звуци на човек, който се движи из кухнята, го събудиха. Усещането, че тялото му е схванато и изтръпнало, му подсказа, че е заспал на канапето.

Той отвори очи и погледна през прозореца към сивото небе на мъгливото зимно утро. Валеше, но офисът му изглеждаше много по-уютен от обикновено.

Нещо не е наред, Джоунс. Ти си печеният детектив. Сети се.

Това не беше неговият офис. Нито неговата кухня. Нито неговото канапе.

Споменът изплува. Беше правил секс за разпускане с Изабела, беше ял от нейната домашно приготвена супа и после беше заспал на канапето й.

Страхотен начин да впечатлиш една жена, Джоунс.

Това бе неловка ситуация, но той се чувстваше изненадващо добре и отпочинал. Погледна към масата. Часовникът още стоеше там, увит в одеялото, тих и неподвижен.

— Добро утро — каза Изабела.

Той обърна глава и я видя. И веднага се възбуди. Тя беше в кухнята и изглеждаше, сякаш току-що е излязла изпод душа. Облечена в халат, по чехли, с коса, стегната на конска опашка, лице без никакъв грим, тя беше най-еротичната гледка, която Фалън бе виждал някога.

Опита да измисли нещо интелигентно, но главата му не роди нищо.

— Добро утро — успя да измърмори.

— Как спа? — тя счупи едно яйце в ръба на някаква купа. — Канапето не е достатъчно голямо за човек с твоя ръст, но ти спеше толкова дълбоко, че не исках да те будя.

Фалън се почувства като голям тромав мастодонт и бавно се изправи.

— Извинявай за това — каза смутено. — Не съм сигурен как точно е станало.

Тя изглеждаше развеселена.

— Ти беше изтощен. Вечеря и заспа. Толкова. Не е нищо особено.

— Мислех, че изобщо няма да успея да мигна.

— Ти напрягаш силите и таланта си прекалено много от прекалено дълго време. Вчера изтощи и последните си запаси от енергия, когато елиминира Андрюс. Снощи тялото ти сигнализира, че не издържа повече. То един вид те принуди да си дадеш възможност да се възстановиш.

Това не беше пълният отговор, помисли си той. Беше се сблъсквал с последствията от насилието и преди. В такива случаи не можеше да заспи две-три денонощия. Благотворната енергия на Изабела му бе помогнала да получи така нужната почивка тази нощ. Но той не знаеше как да обясни това на себе си, камо ли на нея.

— Закуската ще бъде готова, докато излезеш от банята — каза тя.

Благодарен за възможността да измисли как да се справи с тази ситуация, той се отправи към коридора. Отново видя в огледалото мъжа, чиито очи бяха на хиляда години.

Щетите бяха нанесени. Не можеше да направи нищо, за да спре клюките.

— Наистина се издъни — каза си в огледалото.

Когато след петнайсет минути Фалън се появи от банята, Изабела му подаде чаша топло кафе.

Той отпи от кафето, загледан в бързо изсветляващото небе.

— Бих се извинил. Но това няма да помогне.

— За какво говориш? — попита Изабела.

— Живеем в малък град. Когато си тръгна оттук тази сутрин, някой със сигурност ще ме види.

Тя отвори вратата на допотопния хладилник.

— И?

— И до обяд всички в града ще знаят, че съм прекарал нощта при теб.

Тя затвори вратата на хладилника и постави една чинийка с масло върху плота.

— И?

Обичайно бързата му мисъл сега беше забила като компютър, поразен от хакерска атака. Отне му няколко секунди да осъзнае, че се намира в състояние, което можеше да се определи като объркване. Никога не се беше чувствал объркан. Опита да впрегне таланта си, за да възприеме по-ясно ситуацията, но и това не помогна. Всъщност сега се чувстваше по-объркан от всякога.

— Не се ли тревожиш, че всички ще научат, че съм спал тук? — попита той.

— Разбира се, че не — тя пъхна две филии хляб в старомодния хромиран тостер. — Имахме тежък ден в работата. Изпихме по две-три чашки да се отпуснем и ти заспа на канапето ми. Случва се.

— На мен никога не ми се е случвало. Не и така. А и не е било просто да хапнем и пийнем, по дяволите. Ние правихме секс.

Тя повдигна вежди.

— За репутацията си ли се безпокоиш?

— Проблемът — каза той, като търсеше правилните думи — е, че днес цялото население на Скаргил Коув ще научи, че сме правили секс.

— На кого му пука?

Той отпи от кафето, надявайки се кофеинът да разплете странното объркване, което замъгляваше сетивата му. Изабела, изглежда, не се тревожеше от възможността хората да научат, че те двамата бяха прекарали нощта заедно. Тогава защо той се тревожеше? Пак не му просветна.

— Тревожиш се за моята репутация, нали? — попита Изабела. — Много мило от твоя страна. Не е необходимо, но е мило.

— Да, такъв съм си — каза той, надвесен над чашата си. — Мил.

— Толкова малко истински джентълмени са останали на този свят.

— Аха — той усети, че нещата вървят към главоломен провал, но не можеше да измисли как да го предотврати.

Внезапно изтракване на пружина смути замаяното му състояние. Двете препечени филийки изскочиха от тостера.

— Филийките — извика Изабела.

Тя успя да хване едната във въздуха, но другата се приземи на плота.

— А, добре — тя се усмихна широко. — Този път не паднаха на пода. Разбира се, хората, които сме работили в заведение за обществено хранене, вярваме на правилото за двете секунди, което се прилага в такива ситуации. Но не бих искала да прибягвам до него в присъствието на гости.

— Кой ти подари тостера?

— Хенри и Вира. Казаха, че го намерили в едно от бунгалата в стария къмпинг край плажа.

Къмпингът беше изоставен от десетилетия. Преди няколко години, използвайки някакви доста съмнителни правни основания, Хенри и Вира Емерсън се бяха настанили там и го бяха обявили за своя собственост. До днешна дата никой не бе оспорил това. Като се вземеха предвид големите кучета, които двамата отглеждаха в къмпинга, бе малко вероятно някой да опита да изгони Хенри и Вира, освен ако не разполагаше с подкрепата на малка армия. Досега не се бяха появили никакви военни единици.

— Знаеш ли — каза Фалън, — сега, като имаш постоянна работа, сигурно можеш да си позволиш нов тостер.

— Сигурно — тя намаза филиите смело. — Но този ми харесва. Изглежда толкова ретро, не мислиш ли?

— Навярно защото си е ретро. Трябва да е на повече от двайсет години. Цяло чудо е, че още работи.

— Имаше нужда от леко настройване, но Хенри се погрижи за това.

— Вижда се. Не всеки тостер може да изхвърли филийките във въздуха.

— Така е — Изабела изглеждаше доволна. — Моят е уникален.

Хрумна му, че той не й беше подарил нищо за жилището.

Седна на дървената маса и огледа двете спретнато приготвени подложки за хранене. Вилицата, ножът и лъжицата бяха в правилния ред. Салфетката беше сгъната красиво. По средата на масата имаше малко цвете в миниатюрна вазичка. Фалън имаше чувството, че се е пренесъл в друго измерение.

— Е — каза той. — Кога ще ми разкажеш как се озова в Скаргил Коув?

— По-късно — отвърна тя. — В офиса. Първо закуската. Това е най-важното ядене за деня.

 

 

Тя го нахрани с препълнена чиния бъркани яйца със сирене рикота, куп препечени филийки и прясна, сочна круша. Надяваше се, че старата поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха, е вярна. Едър мъж като Фалън се нуждаеше от храна.

Той си тръгна след третата чаша кафе и взе часовника със себе си. Тя застана до прозореца и го гледа, докато той крачеше във влажната, донесена от океана мъгла към офиса на „Джоунс и Джоунс“.

Беше го видяла да убива. Със сигурност той не бе първият изключително опасен мъж, когото познаваше. Но беше различен. Фалън Джоунс беше истинска рядкост в съвременния свят, човек, който живееше според строги морални принципи, мъж, който се тревожеше за такива старомодни неща като честта и репутацията на една жена.

Кафенето беше отворено. Изабела знаеше, че редовните посетители вече са се настанили на бара, ядат вкусните домашни мъфини на Мардж и пият кафе. Те щяха да видят как Фалън се появява на улицата и влиза в офиса си. До обяд всички в града щяха да знаят, че е прекарал нощта при нея.

Тя се усмихна на себе си.

— И какво от това?