Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (14)

12.

Вира и Хенри се спогледаха. Уокър се люлееше мълчаливо.

Вира си пое дълбоко дъх.

— Нещо много странно се случи тук преди двайсет и две години.

— Това е било в периода, когато офисът на „Джоунс и Джоунс“ е бил в Ел Ей — отбеляза Фалън.

— Нямаше „Джоунс и Джоунс“ в Скаргил Коув по онова време — потвърди Хенри. — Това е сигурно. Всъщност нямаше почти нищо. Но в продължение на около месец тук проведоха тайна експериментална програма за оръжия, поне ние решихме, че това става. Ако оръжията са били паранормални, това би обяснило доста неща.

— Със сигурност не се е случвало за пръв път някоя от тайните служби да провежда секретни паранормални експерименти — вметна Изабела.

Хенри изсумтя.

— Обаче може да е бил първият път, когато тези експерименти са били успешни. Не мисля, че резултатите им харесаха. След инцидента се изнесоха на пожар — поне онези, които оцеляха. Никой така и не се върна за оръжията.

Фалън отвори още малко сетивата си.

— Разкажи ми това, което знаеш, Хенри. Важно е.

— Да, разбирам, че е така.

Брадатият мъж се настани на едно от големите кресла до камината.

— Най-добре да започна от началото. Преди двайсет и две години, когато ние с Вира, Уокър и другите дойдохме тук, Скаргил Коув беше изоставен град със заковани с дъски прозорци на къщите. Цялото място беше празно, включително и този къмпинг. Отначало бяхме двайсет и петима — погледна Уокър за потвърждение. — Нали бяхме двайсет и петима, Уокър?

— Двайсет и петима — потвърди Уокър категорично и продължи да се люлее.

Хенри кимна.

— Наричахме се Търсачите. Бяхме попаднали под влиянието на един измамник, който се представяше за гуру, казваше се Гордън Лашър. Не ме питайте защо сме го мислели за толкова умен и просветен. Само ще отбележа, че този човек беше невероятно харизматичен.

— Той беше гениален измамник, а ние бяхме млади и глупави — намеси се Вира. — Паднахме в капана му. Дадохме му всичките си пари. Някои от Търсачите не бяха никак бедни. Попечителски фондове и наследени пари. Той прибра всичко.

— Някои от групата се осъзнаха или отегчиха и се махнаха след два-три месеца — добави Хенри. — Загубихме неколцина други по трудния начин.

— По трудния начин? — попита Изабела.

— Сам се самоуби — обясни Вира с мрачен поглед. — Луси се напи до несвяст и после се метна с колата си от скалите.

Изабела отпи от чая си.

— Всички сте били членове на една комуна?

Хенри се засмя.

— Нещо като хипарска комуна. Какво мога да кажа? Бяхме млади и твърдо решени да открием пътя към просветлението.

— В Америка открай време се появяват такива малки общности — каза Фалън. — Като се започне още от онези хора, които са слезли от кораба в Плимът, за да станат първите заселници на континента.

— Така е — съгласи се Хенри. — Е, ние тук, в Скаргил Коув, се занимавахме с медитация, имахме екологично стопанство, с което да се прехранваме, водехме сериозни философски спорове, а също и се отдавахме на свободна любов.

Вира подбели очи.

— Погледнато в ретроспекция, за онзи измамник, както и за всички мъже, основната притегателна сила е била точно свободната любов.

— Което вероятно се е оказало и причината за разтурването на комуната — отбеляза Фалън.

Всички освен Уокър го погледнаха, сякаш бе заговорил като някой пророк. Той сви рамене.

— Сексът е най-могъщата сила във всяка социална група. Той трябва да бъде контролиран и регулиран по някакъв начин, в противен случай разкъсва самата общност на парчета. Всеизвестен факт е, че когато някоя общност или комуна се разпадне, причината за това неизменно е сексуалната динамика.

— Все пак си беше забавно, докато не свърши — отбеляза Хенри замечтано, после намигна на Вира.

— Но свърши само за шест месеца — изтъкна тя. — Търсачите откриха онова, което всяка подобна комуна научава по трудния начин. Човешките емоции изместват утопичните идеали винаги, без изключение.

— Сърца, пълни със страст, ревност и омраза — цитира Изабела тихо.

— Да — потвърди Хенри. — Фалън е прав. Оказва се, че свободната любов е една от онези интересни идеи, които просто не сработват в истинския живот. Както и да е, шест месеца след началото на това, което наричахме Великия експеримент, се събрахме и официално разпуснахме комуната. Не че беше останало кой знае какво за разпускане. Гуруто вече бе офейкал. Една от жените тръгна с него.

Уокър се напрегна.

— Рейчъл.

Вира го погледна.

— Точно така, Уокър. Рейчъл Стюарт тръгна с него.

— Разкажете ми за подземието — помоли Фалън.

— Добре — кимна Хенри. — Подземието. Всъщност всичко е свързано. Онези хора от тайната програма се появиха около месец преди Гордън Лашър и Рейчъл да заминат. Бяха трима. Не се интересуваха от Скаргил Коув. Трябваше им само този къмпинг. По онова време той беше празен.

— И какво точно ги е привлякло към този къмпинг? — попита Изабела.

Уокър се залюля.

— Подземието.

Хенри остави чашата си с кафе.

— Както казва Уокър, на тях им трябваше подземието. Елате с мен. Ще ви покажа.

Фалън и Изабела оставиха чашите си и станаха. Заедно с Вира и Уокър те последваха Хенри през кухнята и излязоха в двора през задната врата.

Фалън усети, че Изабела отваря сетивата си. Внезапно тя се закова на място до него. Чу я как си поема рязко дъх.

— Видя ли нещо? — попита я тихо.

— Да — отвърна тя почти недоловимо. — Тук има много гъста мъгла. Досега не бях я видяла, защото никога не съм идвала зад бунгалото.

— Ние не водим много хора тук отзад — обясни Хенри.

— Защо? — попита Фалън.

Хенри посочи една голяма кръгла стоманена плоча на земята. Стоманата беше дебела поне седем сантиметра, прецени Фалън. Беше вързана с дебела верига и катинар.

— Какво е това? — запита Изабела. — Прилича на капак на шахта.

— То е входът за това, което наричаме подземието — обясни Вира. — Но всъщност е старо бомбоубежище. Трябва да е било построено по някое време в края на петдесетте или началото на шейсетте години. В онези дни много хора са вярвали, че ядрената война между САЩ и тогавашния СССР е почти неизбежна.

— Истинските параноици — като собственика на къмпинга по онова време — си строели частни бункери под земята в задните си дворове — поясни Хенри. — И ги пълнели със запаси за цяла година.

Фалън огледа стоманената плоча.

— Този капак не изглежда толкова стар.

— Защото не е — отвърна Хенри. — Хората от тайната програма махнаха стария капак и сложиха този преди двайсет и две години, когато за известно време се настаниха в къмпинга. Сигурно им е трябвало нещо по-надеждно.

Фалън обмисли казаното.

— Повечето хора, които са си строели убежища, са ги пазели в тайна. Не са искали, когато бомбите започнат да падат, да трябва да се бият с приятели и съседи, напиращи да се спасят в собственото им скривалище.

— Точно така — Хенри отново присви очи. — Чудите се как онези хора изобщо са научили за скривалището, нали?

— Да, този въпрос изниква на преден план.

— Не знам отговора — каза Хенри. — Можем само да предположим, че отнякъде са знаели, че тук е имало такова убежище. И се настаниха в къмпинга, сякаш беше тяхна собственост.

Изабела примижа.

— Определено звучи като тайна правителствена лаборатория.

— Тайна лаборатория, да — съгласи се Фалън. — Но се съмнявам да е била свързана с някоя от известните разузнавателни агенции. Те си имат достатъчно собствени подземни съоръжения. Не им е притрябвало да купуват стар къмпинг с бомбоубежище в двора.

Изабела повдигна вежди.

— Не съм толкова сигурна. На мен ми изглежда като идеалното прикритие. Типично място за хора, които провеждат тайни операции. Както сам каза, това място е нещо като ядро. Сигурно са знаели това.

Той я погледна.

— Би трябвало аз да съм специалистът по конспирации в „Джоунс и Джоунс“.

Тя се усмихна.

— А аз се уча от най-добрите.

Фалън реши да пропусне това край ушите си.

— Каквото и да е ставало тук, деветдесет и осем процента и половина съм сигурен, че не е била тайна правителствена лаборатория.

— Хммм — тя обмисли това за момент. — Може би частна изследователска лаборатория.

— Мисля, че да — кимна Фалън.

— Работеща по договор за някоя от разузнавателните агенции?

— Не — той опита да я накара да млъкне с предупредителен поглед. — Просто някакви хора, които по някакъв начин са се сдобили с едно или повече от изобретенията на госпожа Брайдуел и са решили да експериментират с тях.

— А! — възкликна Изабела. — Значи говорим за луди учени. А откъде са получили финансиране?

Той се отказа от опитите да внесе известна логика в дискусията.

— Какво финансиране, по дяволите?

— Кой е финансирал тази малка частна лаборатория? — попита тя с нравоучителен тон. — Лабораториите се нуждаят от пари. Много пари.

— Не знам кой е финансирал лабораторията — призна той. — Но не мисля, че са били пари от някоя държавна агенция.

Изабела беше разочарована, но този път замълча.

Фалън се обърна отново към Хенри:

— Казвате, че тази лаборатория е работила само около месец?

Хенри се почеса по ухото.

— Точно така. Нали, Уокър?

Уокър кимна с отривистия си маниер.

— И п-после нещо се случи там долу.

— Разкажи ми за това — помоли Фалън брадатия мъж.

Хенри сви рамене.

— Кой знае? Каквото и да е било, то доведе до смъртта на един от тримата изследователи. Изнесоха тялото от подземието, метнаха го отзад в пикапа и потеглиха. Както казах, никой не се върна повече.

— Взеха ли нещо със себе си освен трупа? — попита Фалън.

Вира и Хенри се обърнаха към Уокър.

— Една книга — заяви Уокър с абсолютна увереност. Поклащаше се нервно. — Един от тях носеше книга. С черна корица.

— Прилича на лабораторен дневник — промърмори Фалън.

— Както казах, тръгнаха много набързо — продължи Хенри. — В този момент решихме, че всички в Скаргил Коув скоро ще опънем петалата.

Изабела го погледна невярващо.

— Мислели сте, че ще умрете?

Хенри се намръщи.

— Ами ние смятахме, че е някаква лаборатория за тайни оръжия и че нещо се е прецакало. Какво друго да си помислим? Решихме, че сме облъчени с радиация или отровени.

— Разбира се — Изабела кимна съчувствено. — Това са първите две възможности, които биха хрумнали на човек.

Фалън погледна Хенри.

— И какво направихте?

— В предишния си живот бях учил за инженер — обясни Хенри. — Отидох с колата до Сан Франсиско и купих детектор за радиация, както и разни прости тестове за изследване на почвата, водата и въздуха. Донесох всичко тук. Направих всички възможни тестове. Не открих радиация. Нито изтичане на отровен газ изпод земята.

— Така че си решил да слезеш да огледаш, нали? — попита Фалън.

— Да — Хенри поклати глава. — Явно инженерът в мен е надделял. Трябваше да разбера с какво си имаме работа.

— Извънземна т-технология — обади се Уокър дрезгаво.

— Съгласна съм с Вира и Хенри — обърна се Изабела към Уокър. — Това прилича повече на тайна лаборатория за изследване на паранормални оръжия.

Уокър обмисли това.

— Извънземни п-паранормални оръжия.

— Е, и това е възможно — прие версията му Изабела.

С огромно усилие на волята Фалън запази спокойствие.

— Какво се случи, когато отвори убежището, Хенри?

— Трудно е да се опише — Хенри се втренчи в дебелия стоманен капак с разтревожено изражение.

Вира продължи разказа:

— Той накара всички да се отдалечат на няколко метра, преди да отвори капака.

Хенри не отделяше поглед от стоманения кръг.

— Някаква енергия се изля навън. Почувствахме я като силен вятър, но нищо не помръдна. Не развя ризата ми, нито разклати листата на дърветата, нито разроши косата ми. Но беше силна и много смущаваща.

— Всички я почувствахме — каза Вира. — Въпреки че останалите стояхме на известно разстояние.

— Звучи ми като някаква паранормална радиация — рече Фалън.

— Можех да понеса вятъра, каквото и да представляваше — продължи Хенри. — Но по онова време онзи измамник, гуруто, още беше при нас. Той сякаш изобщо не се впечатли от енергията. Нито Рейчъл Стюарт. Радиацията сякаш не повлия и на Уокър. Така че те тримата слязоха в убежището.

— Какво се случи? — попита Изабела.

— Когато се върнаха, Уокър си изглеждаше както обикновено.

Всички погледнаха особняка, който се залюля още по-силно в отговор на вниманието им.

— Значи винаги си е бил такъв, какъвто е сега? — запита Изабела тихо.

— Да — кимна Вира. — Съвсем същият. Но Рейчъл и Гордън Лашър бяха ужасно развълнувани, когато се качиха по стълбата, особено Лашър. Той се тресеше от възбуда и не можеше да говори.

— Когато се успокои, ни каза, че е видял много лабораторно оборудване там долу — обясни Хенри. — Каза ни, че имало следи от силна експлозия, но че мястото било толкова нагорещено от някаква странна енергия, че никой не трябвало да рискува да слезе.

— Той каза, че трябва да изчакаме няколко месеца убежището да изстине, преди някой да се върне пак долу — продължи Вира.

— По онова време вече не можех да понасям Лашър — добави Хенри. — Но се съгласих с него.

— Но убежището така и не е изстинало, нали? — попита Фалън. — Паранормалната радиация се задържа много дълго време.

— Да, забелязах това — кимна Хенри. — Лашър изчезна заедно с Рейчъл няколко дни по-късно. Повече не видяхме никого от двамата. Няколко седмици по-късно реших да сляза в убежището. Стигнах до най-долното стъпало на стълбата. После не помня нищо.

— Какво се случи?

— Дявол ме взел, не помня — каза Хенри. — Припаднал съм.

Уокър се залюля по-силно.

— К-кралицата.

— Когато дойдох в съзнание, лежах по гръб ето тук, на земята — разказа Хенри. — Вира и Уокър стояха до мен и ме гледаха.

— Как си излязъл? — попита Фалън.

— Уокър беше с нас, когато Хенри отвори капака — обясни Вира. — Хенри слезе сам и изчезна. Ние го викахме, но той не отговори. Аз не можех да мина през тази енергия, колкото и да опитвах. Но Уокър слезе долу и изнесе Хенри.

— Явно Уокър ми е спасил живота — заключи Хенри.

Изабела се усмихна на Уокър.

— Ти си бил герой.

Особнякът се залюля с объркан вид.

— Да, Уокър се прояви като герой — съгласи се Вира. — След това всички, които бяхме останали в града, се събрахме да обсъдим ситуацията. Решихме, че не можем да позволим това, което е в убежището, каквото и да е то, да попадне в неподходящи ръце. Освен това трябваше да се погрижим вътре да не попадне дете или някой търсач на силни усещания.

— От време на време в Скаргил Коув се появяват разни скитници — поясни Хенри. — Не искахме да рискуваме някой от тях да слезе долу.

Фалън кимна.

— Така че сте заключили убежището.

— Решихме, че щом правителството няма намерение да поеме отговорността си и да предпази хората от онова, което се намира долу, ние ще се заемем с това — завърши Вира. — И точно това правим през изминалите двайсет и две години.

— Добър план — рече Фалън. — Тежката паранормална радиация може да има непредсказуеми ефекти. А ако там се намират и още от малките играчки на госпожа Брайдуел, значи си имаме работа с много опасни оръжия — той се вгледа в тежкия катинар на стоманения капак. — Нали пазите ключа за това нещо?

— Разбира се — Хенри бръкна в джоба на гащеризона си и извади голям ключ. — Нося го в себе си постоянно.

— Аз ще сляза — каза Фалън. — Разбира се, ако успея да премина през енергийния вятър — погледна Изабела. — Ако нещо се обърка, погрижи се този капак веднага да бъде затворен и заключен. После се обади на Зак Джоунс. Имаш номера му.

— Мисля, че трябва да сляза долу с теб — вметна Изабела.

Той изрече първото, което му хрумна:

— Не.

— Не действаш логично, Фалън — изтъкна тя спокойно. — Не знаеш какво ще намериш в убежището. Може да се нуждаеш от подкрепление, както аз се нуждаех от такова вчера, забрави ли?

— Няма вероятност да забравя какво стана вчера.

— Аз умея да намирам разни неща — настоя тя. — А там долу има нещо, което трябва да бъде открито.

Фалън обмисля това три секунди, но му трябваше само частица от секундата да осъзнае, че тя е права. Талантът й можеше да се окаже полезен. Той извади една визитка от джоба си и я подаде на Хенри.

— Ще сляза долу да проверя мястото. Когато подам сигнал, че няма опасност, Изабела ще ме последва. Ако нещо се обърка, отново запечатай убежището и се обади на този номер. Много бързо.

Хенри погледна картичката. Фалън обясни:

— Зак Джоунс. Магистърът на „Аркейн“. Най-важният клиент на моята агенция. Не се тревожете, Зак ще вземе нещата в свои ръце. Винаги го прави. Това е адски дразнещ навик.