Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (11)

9.

— Господин Д-джоунс?

Фалън спря на най-горното стъпало точно когато пъхаше ключа в ключалката на офиса и погледна към мъжа.

Уокър рядко влизаше в някоя сграда, освен в собственото си бунгало.

— Какво мога да направя за теб, Уокър? — попита Фалън.

Дори и Уокър да имаше фамилно име, никой в града не го знаеше. Той беше най-близкото до бездомник в Скаргил Коув, но не беше бездомник в буквалния смисъл. Имаше едно бунгало на скалите край брега и ходеше да дремва там през деня. Съдейки по всичко, Уокър не се нуждаеше от много сън. Той беше човек с мисия. Беше приел за свое призвание патрулирането по улиците на Скаргил Коув и всеотдайно изпълняваше тази задача.

Уокър се къпеше в горещия извор край града. Носеше дрехите си, докато не се протриеха или скъсаха. Когато му трябваха нови дрехи, някой от града обикновено му ги оставяше върху капака на някоя кофа за боклук. Той вземаше само неща, които намираше в боклука. Отказваше подаръци, ако някой опиташе да му даде нещо. Не приемам подаяния беше един от принципите му и той го спазваше без изключения.

Поне получаваше достатъчно храна. Мардж от кафенето му оставяше храна всяка вечер и мъфини и кафе всяка сутрин. От време на време Уокър претърсваше боклука зад бакалията на Стоукс. Въпреки че бе физически здрав, той никога не напълняваше. Фалън предполагаше, че това се дължи на факта, че Уокър бе почти постоянно в движение. Той обикаляше улиците на Скаргил Коув по цяла нощ, независимо от времето.

— Т-трябва да говорим, господин Джоунс.

Уокър почти никога не говореше. В редките случаи, когато казваше нещо, използваше съвсем кратки изречения. Повечето хора в Скаргил Коув смятаха, че Уокър е прекалил с твърдите наркотици на младини. Казваха, че веднъж така прекалил с дозата, че повече никога не си спомнил къде точно е домът му. Фалън не беше сигурен, че това е вярно. Той усещаше, че Уокър има някакъв талант. Нещо се бе случило тук, в Скаргил Коув, преди десетилетия, което бе накарало Уокър да се заеме с безкрайното си патрулиране из градчето.

Джоунс завъртя ключа и отвори вратата.

— Заповядай, влез. Ще направя кафе.

Уокър не каза нищо, но се изкачи по стълбите и влезе в офиса. За момент остана до вратата и се огледа несигурно.

Фалън остави увития в одеяло предмет върху масата и свали якето си.

— Седни, Уокър — каза той и посочи стола на Изабела. Това беше единственият стол в стаята, освен неговия собствен. Никога не бе изниквала необходимост от стол за посетители. Клиентите на „Джоунс и Джоунс“ никога не идваха в офиса. Всъщност агенцията работеше почти изцяло с един клиент и този клиент беше тайното общество „Аркейн“. Услугите на „Джоунс и Джоунс“ бяха достъпни за всички членове на Обществото, но когато някой случаен клиент се обаждаше, Фалън обикновено прехвърляше работата на други детективски агенции, собственост на хора с паранормални способности и също членове на „Аркейн“.

Уокър се поколеба, после седна предпазливо на стола, сякаш не беше свикнал да използва подобна мебел. Той се втренчи в покрития с одеяло часовник, изглеждаше очарован и ужасен и от това лицето му се напрегна още повече. Сетне започна да се люлее.

Фалън наля вода в кафе машината.

— Нещо не е наред ли, Уокър?

— Това трябва да се върне — каза Уокър настойчиво. — Н-не трябва да бъде тук.

— Кое трябва да се върне?

— Това, което е под одеялото. Т-трябва да се върне.

Фалън тъкмо се канеше да сложи смляното кафе в машината. Той спря, остави пакета на масата и погледна другия мъж.

— Знаеш ли какво има под одеялото, Уокър?

Уокър поклати глава. После се залюля още по-силно. Очите му не се отделяха от одеялото.

— Не, господин Джоунс. Просто знам, че трябва да се в-върне. Трябва да е при другите неща в подземието.

Фалън напълно забрави за кафето. Отвори леко сетивата си. В съзнанието му се появи матрица, разположена в много измерения. За момент някои от нишките останаха скрити в тъмната енергия на хаоса. Но това щеше да се промени, когато се появяха допълнителни късчета информация. Всеки допълнителен факт щеше да се приземи някъде върху матрицата, да се намести и да светне. Отношения, връзки, асоциации постепенно щяха да светнат в деликатната конструкция. Накрая той щеше да види всички отговори, които търсеше.

Сега погледна Уокър.

— Какви други неща? — попита го.

Уокър най-после отдели очи от часовника.

— Оръжията на извънземните.

Още една малка част от матрицата просветна.

Приглушеният звук от стъпките на Изабела прекъсна мислите на Фалън, преди той да успее да осмисли новите късчета информация. Вратата се отвори.

Изабела влезе в стаята на крилете на добрата енергия. При вида на Уокър, седнал на стола й, тя спря изненадано. Но веднага се осъзна и му се усмихна широко.

— Добро утро, Уокър.

Уокър видимо се отпусна. Спря да се люлее.

— Здравейте, госпожице Валдес.

Фалън я погледна.

— Това е новият ни клиент.

Младата жена дори не примигна, а започна да разкопчава палтото си.

— Какъв е проблемът, Уокър?

Уокър отново погледна часовника.

— Това нещо. Опасно е. Т-трябва да се върне в подземието.

Изабела погледна Фалън въпросително. Той отгатна мислите й. Ако Уокър беше усетил по някакъв начин енергията на часовника, значи със сигурност имаше измерим паранормален талант.

Тя окачи палтото си.

— Защо не започнеш отначало, Уокър?

Лицето на особняка се сгърчи от паника и объркване. Той започна да се люлее с бясна скорост. Фалън осъзна, че той не знаеше как да определи началото.

Изабела също разбра това незабавно.

— А още по-добре — каза тя, — защо направо не ни заведеш при подземието?

Фалън беше сигурен, че това ще ги отведе до друга задънена улица. Но за негово удивление, лицето на Уокър възвърна съсредоточения си вид и мъжът скочи на крака.

— Добре — каза той. — Но трябва да в-внимаваме. Кралицата пази.