Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (8)

Седма глава

— Открих онова, което ти трябваше — каза Найджъл Симпсън още щом вдигна телефонната слушалка. — Знам защо е бил ударът.

— Защо? — попита Никълъс.

— Ела тук и ще ти разкажа. Донеси и двеста хиляди долара в брой.

— Няма да се споразумеем — отвърна му с равен глас.

— Трябва да се измъкна. Струва ми се, че някой ме следи — избухна Найджъл. — Заради теб. Ти ме накара да го направя. Сътруднича на Кейблър повече от година и никой не ме е подушил. Не е нормално да захвърля всичко и да бягам.

— Единственото, което ще получиш от мен, е мълчание.

— Казвам ти, парите ми трябват, за да…

— Джейми ми каза, че имаш сметка в швейцарска банка със сумите, които източваш от Кейблър. Сигурен съм, че ще ти стигнат, за да започнеш нов живот в някоя райска тропическа държава.

Симпсън замълча.

— Сто хиляди долара и ще ти предам, книгите, които водя за Гардо.

— За какво са ми? Самият ти каза, че в тях няма нищо престъпно.

— Освен ако ги съпоставиш със записките на Пардо. Тогава картината става пълна.

— Кой е Пардо?

— Франсоа Пардо, „Сен Жермен“ 412 — моят колега в Париж. — Продължи лукаво: — Виждаш ли колко ти помагам. Това не ти струваше и пени.

— Записките му може и да не ми свършат никаква работа. Не желая Гардо да влезе в затвора.

— Кейблър обаче иска. Мога да се обърна към него.

— Не се опитвай да ни противопоставяш един на друг, Симпсън. Ако парите са ти нужни веднага, знаеш, че Кейблър е аут. На бюрократичната машина й трябва време, за да получи разрешение за толкова голям подкуп.

— Искаш ли книгите или не?

— Искам ги. Срещу петдесет хиляди, фалшив паспорт, лични документи и охрана, за да те изведе от Англия. Съгласен или не, това е.

— Не е достатъчно. Трябва…

— Ако се опиташ сам да си ги набавиш, Гардо ще разбере и ще те смачка.

Симпсън се умълча.

— Кога?

— На Джейми ще му трябва един ден, за да получи документите. Утре сутрин тръгвам оттук, и до полунощ ще бъда в апартамента ти.

— Не идвай тук. Не искам да ме видят с теб. Пусни парите и документите в кутията за събиране помощи за бедните в църквата „Сейнт Антъни“ в десет часа вдругиден.

— А как ще получа книгите и информацията? Боя се, че благотворителността ми не се простира толкова далеч.

— В кутията ще намериш ключа от шкафче на автобусната станция „Томпсън Холидей“ в Бат. Имай ми доверие.

— Бат е на повече от час с кола от Лондон.

— Това е всичко, което мога да направя. Поради бомбените атентати на ИРА шкафчетата на нито една станция в Лондон не могат да се използват.

— Колко удобно!

— Аз поемам целия риск — изрече пискливо Симпсън. — Ако ме следят?

— Непременно ще бъдеш следен. От мига, в който вземеш парите, докато телефонирам на Джейми, че пакетът в шкафчето е истински. След това той ще изпрати човек, който да те вземе и да те изпрати до самолета.

Затвори.

— Книги ли? — попита Джейми от стола си в другия край на стаята.

— Симпсън е уплашен до смърт. Предлага да продаде книгите на Гардо и информацията за Медас за голяма сума и безопасно изтегляне от Англия.

— Защо са ти книгите?

Никълъс сви рамене.

— Може и да не ми потрябват. Обаче от тях би могло да изникне нещо. Трябва да получа достъп до книгите на Пардо в Париж, за да разбера какво има в тези на Симпсън.

— Тогава защо ще плащаш за тях?

— Понякога подобна информация идва навреме. Та ние никога не сме били толкова близо до Гардо. — След малко добави: — Искам да знам защо бе това нападение над Медас.

— Предполагам, че ще пожелаеш да се заема с документите на Симпсън, така ли? — Изправи се и тръгна към телефона. — Отново хванат в тежкия хомот на този прагматичен свят. Много лошо. Тъкмо седях и съчинявах безсмъртна ода за очите на нашата красавица Нел.

 

 

Къщата на Джоуъл Лийбър смътно напомни на Нел една друга, строена от Франк Лойд Райт, която бе виждала в списание. Имаше чисти съвременни линии, широки прозорци, умело бяха използвани големи камъни, имаше градина и малък водопад, спускащ се от пенесто поточе.

— Красиво е — каза Нел, когато излезе от колата.

— Би трябвало да бъде. — Никълъс я поведе към входната врата. — Това е къща, построена от стремежа към красота.

— Таня казва, че Джоуъл развивал голяма благотворителна дейност.

— Не го критикувам. Аз съм капиталист. Всеки има право да жъне плодовете на своя труд.

— Здравей, Никълъс. Радвам се да те видя.

Нел се обърна изненадана и видя Фил да се спуска по градинската пътека. Беше облечен с джинси и тениска и в ръка носеше фиданка.

— Какво правиш тук?

Той се усмихна щастливо.

— Никълъс сметна, че трябва да се навъртам край теб, за да сме сигурни, че няма да се влоши състоянието ти. Междувременно доктор Лийбър ми разреши да поработя в градината. Докато бях в колежа, продавах цветя в един разсадник. Хубаво е човек отново да бъде близо до цветята. — Тръгна към поточето. — Ако ти потрябвам за нещо, просто ме извикай.

Нел се обърна към Никълъс:

— Знаеш, че състоянието ми няма да се влоши.

— Човек никога не знае. — Промени темата: — Джоуъл ми спомена, че си искала да попълваш документи, за да анулираш смъртта си. Защо не си ми го казала?

— Защото промених решението си.

— Добре. Мога ли да попитам защо?

— Реших, че ще ми е по-удобно. Новото ми име ще бъде Ив Билингс. Нужни са ми шофьорска книжка и паспорт на това име. Ще успееш ли да ми ги осигуриш?

— Ще отнеме няколко дни.

— Трябват ми и средства, за да живея. Ще откриеш ли сметка на мое име с достатъчно пари, докато получа достъп до моите? Естествено, ще ти напиша разписка.

— Дяволски права си, че ще напишеш — каза той. — Може да се наложи да си ги взема от имението ти, ако упорстваш в стремежа си да те убият.

— Веднага ли?

— Тази сутрин ще се обадя и ще прехвърля сума в банката на Джоуъл на името на Ив Билингс. Документите си ще получиш по пощата.

— Благодаря ти. Кейблър ме откри доста лесно. Трябва ли да се безпокоя, че Мариц ще открие следите ми до болницата?

— Не.

Говореше напълно убеден. Трябва да е попълнил празнините, помисли тя.

— А протоколите от операцията?

— Всичко е заличено, освен личния ти картон, който Джоуъл държи тук. Ще го помоля да унищожи и него.

— Добре — Тя натисна звънеца. — Не съм забравила, казах ти, че не искам нищо друго от теб. Обещавам ти, че това ще е последното. Сбогом, Танек.

— Нека да не стигаме до крайности. Пак ще се видим. Ако не те разфасоват…

— Ти си тук. — Таня отвори вратата и се засмя. — Никълъс също. Чудесно. Влезте да видите какви чудеса съм направила в къщата на Джоуъл.

— Друг път. Аз бързам. — Усмихна й се той. — Трябва да хвана самолет. Пак ще се видим.

Нел го наблюдаваше, докато вървеше към колата. За пръв път споменаваше, че ще пътува. Може би за Лондон?

— Влез. — Таня с нетърпение я вкара в антрето. — Искам да ти покажа…

— Чудеса — довърши тя вместо нея. — Отвън къщата е прекрасна.

— Но студена. Джоуъл е хирург и обича чистите линии. Вътре обаче трябва да бъде уютно. Казвам му, че къщата не може да бъде изискана като неговите разрези. — Въведе я във всекидневната. — Трябва да има цветове и да бъде вълнуващо.

— Във всеки случай си го постигнала. — Фотьойлите и диваните в стаята бяха с чисти и съвременни линии, красиво тапицирани с дамаска с цвета на камилска вълна. Възглавници във винено, бежово и оранжево бяха разхвърляни навсякъде. Райета, цветя и гоблени, които поначало не си отиват, се сливаха пред погледа в някаква екзотична картина и тя създаваше особен уют. Кремав берберски килим покриваше дъбовия под и придаваше мекота и топлота. — Наистина е прекрасно.

— Баба ми обичаше да казва, че и твърдата земя може да стане мека, ако имаш достатъчно възглавници. — Направи гримаса. — Е, нейните думи не могат винаги да служат за пример. Но трябва да признаеш, че е права.

— Баба ти, циганката ли?

Тя кимна.

— Трябваше да видиш къщата, преди да дойда. Модерна по датски образец, от нея лъхаше студ. — Потрепера. — Не действаше добре на Джоуъл. Той е човек, който няма да протегне ръка към топлината, освен ако не я навреш в ръцете му. — Засмя се весело. — Затова аз му я поднесох.

— Наистина необикновено. Мислила ли си да се занимаваш с декораторство?

Таня поклати глава.

— През есента тръгвам в университета. Искам да стана писателка. — Тръгна към вратата. — Ела, ще ти покажа твоята стая. Тя е над водата и според мен шумът й ще те успокоява. — Изтича нагоре по извитата стълба и отвори вратата на една стая. — Харесва ли ти?

И тук имаше много цветове — златисти, ръждиви и яркочервени, предимно есенни тонове. Леглото с форма на шейна бе драпирано с тъмнозелена дамаска. Имаше пълзящи растения в месингови саксии, хризантеми с дълги дръжки стояха гордо в кристална ваза. Книги със скъпа кожена подвързия бяха подредени на ниска етажерка.

— Много добре.

— И аз мисля така — каза доволно Таня. — Казват, че синият цвят успокоявал, но си знаех, че това ще ти хареса. Накарах Фил да откъсне хризантемите сутринта.

Нел беше трогната.

— Благодаря, но знаеш, че няма да бъда дълго тук.

— Достатъчно дълго, за да се порадваш на къщата ми — заяви тя. — Ще те оставя да си починеш малко преди обяд. Пробвай дрехите в гардероба.

— Какви дрехи?

— Дрехите, които купих от „Дейтън“ в деня, когато ти безцеремонно ме изостави.

Нел я изгледа озадачена.

— Ти дори не спомена, че си купила дрехи.

— Какво можех да направя? — Тръгна към вратата. — Не обичам да си губя времето и се заех с покупките, докато те чаках.

— Защо не ми каза?

— Защо да ти казвам? Ти постъпи много зле и исках да се почувстваш виновна. Не желаех да останеш с впечатление, че междувременно съм се справила много добре.

Нел откри, че се усмихва, когато вратата се затвори.

Тази жена приличаше на топъл, неочакван ветрец, който издухва всички пречки по пътя си.

Отиде до прозореца. Водопадът беше само на петдесетина метра и шумът на водата беше успокоителен, както Таня твърдеше. Фил бе коленичил до поточето и копаеше в леха с жълти рози.

Ричард винаги й подаряваше жълти рози. Той познаваше дребните неща, които носят удоволствие на жената, и я караше да се чувства прекрасна. Сали Брендън разчиташе на него. Така е, всички го обожаваха.

Вече го нямаше. Защо ли не скърбеше за него?

Мъката й по Джил я смаза до такава степен, че изпитваше много слаба болка, когато си помислеше за Ричард. Не го ли е обичала? Дали не бе сбъркала благодарността и необходимостта с любовта? Не знаеше. Може би не се разсърди на майката на Ричард, че не е изписала името й на надгробната му плоча, защото чувстваше, че не го заслужава. Беше се опитала да даде на съпруга си любовта, която заслужаваше, но само Една го бе обичала истински.

Фил обърна глава и отправи поглед към къщата, после пак се наведе над лехата с рози. Проверяваше дали не е излязла от къщата. Пазеше я да не се опита да навлезе в територия, която Никълъс смяташе за своя. Нямаше защо да се тревожи. Както Никълъс беше изтъкнал, още не бе готова да се изправи срещу Гардо и Мариц. Трябва да бъде напълно сигурна в изхода, когато дойде часа за разплата.

Но плановете й не включваха също и да седи тук под благосклонна охрана. Предстоеше й да размисли. В главата й се зараждаше една идея, но трябваше да си състави точен план.

 

 

Някой го следеше. Истински ужас обзе Найджъл.

Крадешком хвърли поглед назад. Не видя никого. Ускори крачки. Никакъв шум зад гърба му. Може би се е излъгал.

Не, по дяволите, още откакто излезе от църквата тази вечер, усещаше, че го следят.

Апартаментът на Кристин бе съвсем наблизо. Изтича по стъпалата и позвъни.

Дали от отсрещната страна на улицата не му се мярна сянка?

— Да? — чу се гласът й по домофона.

— Пусни ме. Бързо!

Тя му отвори и той бързо се вмъкна вътре.

— Какво има, мили? — Тя се бе облегнала на парапета. Устните й бяха разтворени в нейната прекрасна злобничка усмивка.

— Толкова ли си изгубил търпение?

— Да. — Изпитваше нетърпение още преди да му се стори, че го преследват. Кристин не бе незаменима, но малко жени бяха толкова талантливи по тази част. Искаше му се да прекара още една вечер с нея, преди да замине за Лондон. Сега се замисли дали нямаше да е по-добре, ако си бе намерил някоя дупка, където да се свре и да изчака до сутринта, когато отново трябваше да отиде в църквата „Сейнт Антъни“.

— Хайде, качи се да се видим. Измислила съм нещо специално за тази вечер. Имам нова играчка, с която да накажа моето лошо момче.

Членът му се възбуди до болка. Нова играчка. Изкуственият член, който използва върху него последния път, едва не го разпори и му помогна да свърши като гейзер. Той погледна към вратата зад гърба си. Всъщност не бе видял никого и дори да е имало някой, сигурно би било по-опасно, ако излезе, отколкото ако остане. Апартаментът на Кристин бе толкова безопасен, колкото и всяко друго място. Имаше още само два апартамента в къщата, а тя бе споменала, че единият наемател бил извън страната.

— Ела! — извика го. — Стига си се бавил, иначе ще те накажа.

Обзе го вълнение. Това бе началото. Скоро ще падне на колене пред нея силно възбуден. Бързо заизкачва стъпалата.

Тя стоеше на площадката гола, с обувки с десетсантиметрови токове, висока, чувствена, властна. Отстъпи й влезе в апартамента.

— Колко пъти ще ти казвам, че трябва да ми се подчиняваш незабавно?

— Съжалявам. Заслужавам да ме накажеш. — Последва я вътре. — Може ли да те видя?

— На колене.

Той веднага се отпусна на колене пред нея.

— Много добре. — Тя разтвори крака широко и застана, загледана в него. — Сега какво искаш да видиш?

— Играчката. Новата играчка.

Тя вдигна ръце към косата си и отметна глава назад. Прониза го остра болка.

— Помоли ме както трябва.

— Моля те, любов моя, мога ли да видя играчката? — прошепна той.

— Само това ли желаеш? Не искаш ли да я използвам върху теб?

— Ще ме заболи ли?

— Много.

Трепереше, но бе готов. Първият път винаги бе така, но не биваше да свършва, докато тя не му разрешеше.

— Ако това ще ти достави удоволствие, искам да я използваш върху мен.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Тогава така и ще стане. — Усмихна се жестоко. — Но не искам да цапам ръцете си с теб. Ще оставя моят приятел да ти покаже играчката.

— Твоят приятел ли? Никой друг…

Болка прониза гърба му! Боже мой, какво може да е това? Нагорещено желязо? Болката бе толкова силна, че щеше да полудее.

Хвана се като обезумял за бедрата на Кристин.

Тя отстъпи и той падна върху килима.

— Прекалено силно е… — изви той. — Махни го. Кристин гледаше някъде зад гърба му.

— Обеща да бъде бързо и чисто, Мариц. Изцапа с кръв целия ми килим.

— Гардо ще ти купи нов.

— Сега искам да го махнеш оттук. Довърши си работата.

— Не — изскимтя Найджъл. Никой не го бе преследвал. Мариц го е очаквал.

— След малко.

— Довърши го или ще кажа на Гардо, че не го удари в сърцето, защото искаше да се насладиш.

— Кучка.

Той довърши работата си.

 

 

Ключът беше в кутията за събиране на помощи за бедните.

Никълъс се загледа за миг в него, после го пъхна в джоба си. Изглеждаше обикновен. Може Симпсън да му е пуснал ключа и от собствения си апартамент.

Пъхна пакета с парите и документите в кутията и излезе от църквата.

Махна на Джейми, който чакаше в такси, паркирано на отсрещната страна на улицата, и се качи в наетата от него кола.

Обърна я и се насочи към Бат.

— Книгите са при мен — каза Никълъс в мобилния телефон. — Приличат ми на истински. Още не съм имал възможност да ги прегледам. Ще ги прочета по-подробно в самолета на път за Щатите.

— Изненадан съм — каза Джейми. — Мислех, че Симпсън се опитва да играе двойна игра, а после се направи на обиден.

— Защо?

— Милият още не се е появил да вземе наградата си.

— Какво?

— Въобще не дойде в „Сейнт Антъни“. Какво да правя с парите? Кутията за бедни я изпразват всяка вечер в осем часа.

Никълъс се замисли. Вече бе почти пет и вероятността Симпсън да закъснее толкова дълго, за да си прибере пакета, бе почти нищожна. Освен ако Гардо не се е намесил.

Ала ако е бил убит, защо тогава книгите са у него? Не можеше да повярва, че преди това Гардо не го е принудил да каже къде са документите.

Освен ако Гардо не знае за уговорката им със Симпсън. По-скоро е възможно да е открил, че се е продал на Кейблър.

— Чуваш ли ме? — попита Джейми. — Попитах те какво да правя с…

— Чух те. Остани още един час. Ако не дойде, вземи парите и документите и иди да провериш жилището му.

— А после?

— Дай му двайсет и четири часа. Наблюдавай апартамента и се свържи с него, ако го видиш.

— Само си губя времето. И двамата знаем какво се е случило с нещастния негодник.

— Двайсет и четири часа. Споразумели сме се.

 

 

— Кафе, господин Танек?

Той се усмихна на стюардесата и поклати глава.

— По-късно може би.

След като тя се отдалечи по пътеката, той разтвори първата счетоводна книга. Прегледа я набързо. Наименованието на нито една от компаниите, които бяха споменати, не му говореше нещо, вероятно бяха кодирани. Стрелкички сочеха към празни места на мястото на всяка сметка.

Ако ги сравни с книгите на Пардо?

Дори и да получи достъп до тях, сигурно ще му е нужен счетоводител-гуру, който да дешифрира числата. Не видя никаква причина в момента да поема риска да се свърже с Пардо. Първо, не бе сигурен, че съдържанието им би му било от полза. Второ, Гардо може още да не е разбрал, че книгите са у Никълъс, но скоро да открие, че липсват. Пардо ще бъде поставен под наблюдение и би било най-добре да се изчака, докато престанат да го следят.

Прегледа и втората книга: бе почти същата и я сложи обратно в куфарчето си. Най-накрая извади жълт плик, върху който пишеше „Медас“.

Извади купчина листове. Първият беше списъкът, който Джейми му бе дал онзи ден в Атина. Сложи го настрани и обърна втория.

Изправи се на седалката. По дяволите!

 

 

— Налага се да видя Нел, Таня. — Танек влезе в антрето. — Къде е?

— Здравей — поздрави го и затвори вратата.

— Извинявай. Къде е?

— Вече не е тук. Тръгна си.

Той се обърна и я изгледа.

— Тръгна си? Къде?

Тя поклати глава.

— Прекара три нощи тук и вчера сутринта замина. Остави бележка. — Отиде до масата и отвори чекмеджето. — Много мила бележка, в която ни благодари за гостоприемството и пише, че ще се обади. — Подаде му я. — Доколкото успях да разбера, не е взела дрехи, освен няколко чифта джинси и маратонки. Може би ще се върне скоро.

— Не разчитай на това. — Нямаше представа какво смята да прави Нел. Разгледа внимателно бележката — подчертано любезна и не даваща никаква информация. — Тя получи ли пакет по пощата?

— Преди два дни.

Личната карта щеше да й позволи да се движи свободно.

— Къде е Фил?

— В градината. — Тя се намръщи. — Не бива да обвиняваш него. Той и без това се чувства зле.

— Обвинявам го. — Тръгна към вратата. — Но няма да го застрелям, ако това те успокоява. Веднага се връщам.

Фил имаше толкова унил вид, колкото Таня го описа, и застина в очакване, когато го забеляза да се приближава.

— Знам. Изпуснах я. Но я държах под око — изрече, преди Никълъс да заговори. — Дори спях в колата пред къщата.

— За теб явно да спиш е ключова дума.

Той кимна печално.

— Не го очаквах. Изглеждаше толкова доволна при госпожица Владос.

Никълъс също не го бе очаквал. Поне не толкова скоро. Смяташе, че ще й е нужно време, за да се възстанови от мъчителното посещение на гробищата.

— Добре. Станалото-станало. Опита ли се да я намериш?

Фил кимна.

— Госпожица Владос каза, че си оставил пари в банката „Фърст Юниън“ на името на Ив Билингс. Хванах следите й до банката, където е теглила, после е отишла на гарата. Много лесно. Хората запомнят това лице.

— В каква посока е заминала?

— За Престън, Минесота. Там е слязла и е наела кола. Освободила е колата на летището „О’Хеър“ в Чикаго. Още не съм успял да открия накъде е отлетяла. Центровете за продажба на билети като че държат в тайна списъците си, ще ми трябва време, за да подуша около всяка аеролиния на „О’Хеър“, за да разбера дали някой я е видял. — Спря за малко. — Разбира се, ако имах достъп до компютър, бих намерил начин да вляза в регистрите на аеролиниите и…

— Тя се опитва да остави фалшива следа. Иначе не би използвала името си и освен това е платила в брой. Не разполага с кредитни карти.

Фил направи гримаса.

— Жалко.

— Но сега има паспорт. — Замисли се по въпроса. — Все пак сигурно има някакъв начин да я открием. Ако е имала предвид определено място, вероятно е телефонирала оттук и е уредила нещо. Ходила ли е някъде другаде, където би могла да използва външен телефон?

— Двете с госпожица Владос ходиха до супермаркета, но аз карах колата и пренесох покупките до къщата. Не е звънила отвън.

— Хайде. — Никълъс тръгна към къщата.

Таня ги посрещна на алеята.

— Е?

— На Фил му е нужен компютър. Джоуъл има в библиотеката един, нали?

— Да. — Тя погледна скептично Фил. — Но той си го пази като зеницата на окото си. Ще се разсърди, ако нещо се случи с някоя програма.

— Много ще внимавам — обеща искрено Фил. — Освен това ще го използвам по-малко от трийсет минути.

— Компютърът на Джоуъл ще бъде в отлични ръце — увери я Никълъс. — Фил изповядва религията на Майкрософт.

— На кого?

— Няма значение. Имай ми доверие. Нищо няма да се случи на програмите на Джоуъл.

Тя сви рамене и ги поведе обратно към къщата. Посочи им една врата.

— Там е кабинетът на Джоуъл.

— Тук има ли повече от един телефон? — попита Фил.

Таня кимна.

— Телефонът на Джоуъл в кабинета, освен това имаме домашен.

— Какви са номерата? Продиктува му двата номера.

— Да ги запиша ли?

— Не, запомних ги. — Той тръгна бързо по коридора към кабинета.

— Какво ще прави? — попита Таня.

— Ще влезе в архивите на телефонната компания и ще открие с кого е разговаряла Нел, преди да тръгне оттук.

— Това не е ли незаконно?

— Незаконно е.

— Ами ако го хванат?

— Няма да го хванат. За него това е играчка. Фил може да влезе в специализираните архиви на ЦРУ и пак няма да го хванат. — Промени темата: — Къде спеше Нел? Искам да видя стаята.

— Нищо няма да намериш. Вече я почистих.

— Държа да я видя.

Тя го поведе нагоре по стълбата и отвори вратата. Наблюдава го как се движи из стаята. Провери бележника до телефонния апарат.

— На бележника няма нищо.

Той вдигна бележника към светлината. Никакви следи. Отиде до гардероба и отвори вратата.

— Каза, че не е взела багаж, така ли?

— Малка чанта. Какво търсиш?

Той порови известно време из дрехите.

— Каквото и да е. — Затвори вратата на гардероба и се огледа из стаята. Купчина списания бяха подредени върху полицата до нощното шкафче. — Тук ли бяха, когато тя дойде?

— Списанията ли? Нел купи няколко от супермаркета.

Той седна върху леглото и взе купчината.

— Кои?

— Не съм сигурна. Не погледнах. — Таня тръгна към леглото, докато той разлистваше страниците. — „Космо“ е ново. Мисля, че „Нюзуик“ го нямаше. Не знам за другите… Какво има?

— Това не е ли ново също? — Издърпа тънко списание от долната част на купчината. — Повечето домакини не предлагат точно това на гостите си.

— „Войник с късмет“? — Тя се смръщи. — Никога по-рано не съм виждала това списание. Какво е то?

— Прекрасно списание — съветва как да станеш наемен войник. Практически то е библията на оцелелите и на желаещите да станат наемни войници.

— Но защо Нел ще го купува? — Погледна го с широко отворени очи. — Смяташ, че иска да наеме някого ли?

— Не знам какво, по дяволите, иска да направи. — Започна да разгръща списанието страница по страница и проверяваше дали някоя не е прегъната или дали някъде не е записано нещо. Не откри нищо, обаче на корицата на списанието имаше списък на места, където се търсят наемници. Средата на листа бе леко измачкана, като че ли списанието е било прегъвано.

— Откри ли нещо? — попита Таня.

— Страница, на която сигурно има стотина обяви — отвърна той. Бяха публикувани най-различни лични обяви. Бивши войници се опитваха да влязат във връзка със стари приятели, имаше реклами за продажба на оръжия. Защо тази проклета жена не е заградила поне една от тях?

— Смятам, че открих. — Фил се появи на прага с листче в ръка. — Всичко, което излезе от телефона в кабинета, изглежда доста безобидно, но тези три номера от домашния телефон ми се виждат странни. — Подаде листчето на Никълъс. — И трите са от лагери за подготовка на наемници. Единият е близо до Денвър, щата Колорадо, другият е до Сиатъл, щата Вашингтон, а третият е в околностите на Панама Сити, щата Флорида.

— Какви са тези лагери? — попита Таня.

— Тренировъчни лагери за хора, които смятат, че Америка евентуално ще бъде нападната или ще се превърне в полицейска държава и че ще могат да оцелеят единствено благодарение на способностите си да използват оръжие, а също и като водят партизанска война. — Никълъс спускаше пръста си надолу по колонката на списанието. — Обикновено се организират от бивши наемници или военни типове, които искат да съберат някоя пара, като подготвят бъдещи бойци. — Трите наименования бяха на страницата, но не можеше да се разбере кой лагер от тях е избрала. — Последно на кой от трите лагера е звънила, Фил?

— На този в Сиатъл.

— Вие всъщност предполагате, че Нел може би е заминала на някое от тези места ли? — попита младата жена.

— Да.

— Защо?

— Защото е твърдоглава, глупава и прави всичко възможно, за да я убият. — А също така, понеже й казах нещо, което я накара да се почувства непригодна за задачата, която си бе поставила.

— Не мисля, че иска да умре — изрече тихо Таня. — Вече не. Тя започва да се връща към живота. Освен това не е глупава. Сигурно има основателна причина. Опасно ли е за нея там?

— Зависи кой ръководи лагера. Някои лагери представляват истински фарс, други се ръководят от фанатици, които не изпитват никакви угризения на съвестта, когато принуждават дебели борсови посредници да получават сърдечни кризи само и само за да направят от тях „твърди“ мъже.

— Щом са толкова подчертано мъжествени, не биха приели Нел.

— Ако има късмет. Но благодарение на Джоуъл тя представлява апетитна хапка и могат да я приемат дори да отговаря на по-малко от обичайните им изисквания.

— Да я изнасилят?

— И това е възможно.

— Защо не позвъниш на тези места и не ги попиташ дали е там?

— Членството е тайна. — И трите трябваше да бъдат проверени. Кой от трите бе най-вероятен? Нел се опитваше да избяга от опека. Лагерът в Сиатъл е най-далечният и е последният номер, който е набрала. — Бих казал Сиатъл. Фил, ти ще заминеш за Денвър.

Фил кимна.

— Да позвъня ли на Джейми да се заеме с Панама Сити?

— Джейми е още в Лондон. Може и да извадим късмет. — Изправи се и целуна Таня по челото. — Ще ти се обадя. Ако не е в Сиатъл, ще проверя дали не се е свързала с теб.

— Моля те. — Тя го последва. — Много се тревожа за нея, Никълъс.

— Има защо.